Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Истанбул

Никой не можеше да каже, че Михаил Казан е старец. Осемдесетте години никак не му личаха, както беше и при баща му. Косата му беше бяла, но все така гъста, както когато беше на двайсет години. Мургавата кожа на лицето му нямаше бръчки, гъстите вежди и мустаци бяха все още черни. Той кипеше от енергия. Разбира се, все още ползваше абаносовия си бастун, но главно за да го размахва и така да подчертава думите или гледната си точка. И огненият темперамент, който беше наследил от баща си, не беше се охладил ни най-малко.

Ахмед Казан гледаше спокойно как баща му куцука из просторния офис, чиито огромни прозорци гледаха към Мраморно море, как размахва бастуна си и ругае глупостта на жените — и особено на внучките — и проблемите, които те създаваха на семейство Казан.

— Защо? — викаше той, а гъстите му черни вежди бяха силно свъсени. — Защо, питам те! — повтори той и тропна толкова силно с бастуна по паркета, че той се счупи. — Ба! — Той го захвърли с отвращение и куцукайки, отиде до бюрото. Въпреки парализирания си десен крак, вървеше по-бързо от мнозина. — Азил! — извика на секретарката си. — Донеси ми друг бастун! — А после отново се обърна към Ахмед: — Аллах, защо постъпват така? Защо Анна не е дошла при нас, при нашето семейство, щом е имала нужда от пари? И защо са й били необходими тези пари? Нима Тарик Паша не й остави достатъчно? Нима милион долара не са достатъчни, за да живее една Иванова така, както е свикнала? И защо Лейла, твоята дъщеря, й е помогнала?

Ахмед въздъхна. Беше свикнал с гневните изблици на баща си, но този беше по-сериозен от останалите.

— Предлагам, татко, вместо да се мъчиш да повишиш кръвното си налягане още повече със задаването на тези реторични въпроси, да попиташ самите момичета. — Той сви рамене. — Директен въпрос, директен отговор. Тогава ще знаем какво да предприемем.

— Предприемем? Погледни това! — Той хвърли в краката на Ахмед един турски вестник. — И това, и това… „Таймс“, „Интернешънъл Хералд Трибюн“, „Уол стрийт Джърнъл“, „Льо Монд“, „Фигаро“… Япония, Германия, всички говорят само за продажбата на смарагда. — Той въздъхна. — И особено Русия и Америка. И така? Колко време мислиш, че ще е необходимо на ЦРУ и КГБ да разберат, че Анна е продала скъпоценния камък?

— Няма да я открият. За швейцарските банки секретността е свещено нещо.

— Да, разбира се — извика Михаил и удари по пода с новия си бастун, — но дори в швейцарските банки работят хора. И винаги ще се намери някой, който може да бъде подкупен. Не, Ахмед, казвам ти, че имаме проблем. И бих искал поне да знам защо!

Той отиде до бюрото, натисна копчето за вътрешния телефон и нареди на Азил да му донесе парижкия номер на внучката му. Докато чакаше да му се обадят от другия край на жицата, тропаше нетърпеливо по бюрото. Най-сетне сладкият глас на Лейла му каза да остави съобщение на телефонния секретар.

— Лейла! — изрева страшно той. — Говори Казан Паша. Защо не си си вкъщи, когато се обаждам? Може би избягваш семейството си сега? Заради бедите, които ни навлече? Ти, ти и сестра ти Анна! Къде си? И къде е Анна? Нареждам и на двете ви да вземете следващия самолет за Истанбул… И двете! И да кажеш на Анна, че ще се разправя със самия Казан Паша!

Остави с трясък телефонната слушалка и се усмихна на Ахмед.

— Ето — каза той, доволен от изпълнението си. — Това ще накара и двете да се страхуват. И така трябва, защото, мили сине, имам усещането, че и двете са в голяма опасност.

Ахмед знаеше, че баща му е прав. Проблемът беше взел световни размери. Кой знаеше каква е истинската история, която се крие зад желанието на толкова много нации да се сдобият със скъпоценния камък? По някаква причина те все още искаха да намерят потомците на княз Иванов, а той имаше чувството, че не е само заради билионите долари в швейцарските банки. Знаеше само едно: по-добре да разбере, и то бързо.

Когато се върна в офиса си, той също набра номера на Лейла и търпеливо изчака сигнала, след който можеше да остави съобщение. Каза й да се подчини на нарежданията на Казан Паша и веднага да се прибере заедно с Анна.

— И двете сте в голяма опасност — добави той. — Елате си у дома, за да можем да ви помогнем…

Следващото му обаждане беше до един човек, който имаше малък офис в Пирея. Мъжът беше член на известно, но обедняло семейство, собственици на корабна компания, които имаха достъп до всички слоеве на обществото и в бизнес средите. Той беше на тайна служба при Ахмед вече повече от трийсет години, от самото основаване на империята Казан, когато шпионираше техните гръцки съперници. Ахмед му плащаше извънредно добре, ако не прекалено, за да може у него винаги да съществува желанието за повече. Той беше роден за шпионин — умен, наблюдателен и без скрупули. По всяко време и във всяка страна, той можеше да намери „къртицата“. И сега Ахмед щеше да му възложи най-голямата си поръчка.

 

 

Лейла въздъхна облекчено, когато самолетът на „Еър Франс“ излетя от пистата. За няколко секунди Париж се ширна под тях, а после ги обгърнаха облаците, коланите автоматично се прибраха и стюардесата съобщи, че онези, които искат, могат да пушат. Над облаците слънцето печеше ярко на ясното небе. Истанбул се намираше само на няколко часа път. Лейла погледна към празното място до себе си. Мястото на Анна. Тя я беше чакала пред Лувъра тази сутрин, самолетните билети вече бяха в портмонето й, но Анна не се появи. След цели два часа чакане тя бързо се върна в апартамента си с надеждата, че там я чака съобщение от нея, но червената светлина на телефонния секретар този път не премигна. Чака до последната секунда, а после взе такси до летището, откъдето отново прослуша съобщенията на телефонния си секретар. Нито дума от Анна. Лейла се беше поболяла от тревога.

Защо го бяха направили, питаше се тя, ядосана сега. Защо Анна просто не беше отишла при Казан Паша и не беше помолила за парите, от които имаше нужда? Но тя добре знаеше защо. Михаил щеше да я запита какво е направила с наследството си, а Анна не искаше да му казва. Силната руска гордост на Анна ги беше забъркала във всичко това. Тя никога не говореше за миналото, но освен Миси и семейство Казан, миналото беше всичко, което тя имаше!

Лейла си спомни онова лято, което прекараха в Истанбул, когато тя беше на осем години, а Анна — на четиринайсет. Седяха на терасата и наблюдаваха залеза над Босфора. Слънцето приличаше на огромна червена звезда, потъваща в жълто златното море. Над тъмните хълмове вече се беше показала пълната луна, а въздухът беше изпълнен с аромата на цветя. Бяха само четиримата: Тарик и Миси, Анна и Лейла. Мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли, а слънцето бързо чезнеше зад хоризонта. Мекият като кадифе мрак постепенно ги обгърна. Лейла седеше на турска възглавничка в краката на Тарик, а Анна се беше облегнала на перилата, вперила поглед в тъмната вода.

— Миси — каза тихо тя, — разкажи ми за Варишня и за дядо ми.

Лейла погледна към Миси, която седеше до Тарик, и видя как той взе ръката й в своята, за да я успокои.

— Някои спомени са прекалено болезнени — каза той на Анна. — Миналото си е минало. То трябва да бъде забравено.

Миси отговори тихо:

— Но тя е права. Тя трябва да знае за семейството си. Трябва да знае истината.

Стори им се, че мълчанието няма да има край, докато чакаха Миси да събере мислите си и да започне разказа си.

— Първия път, когато видях Миша Иванов — започна тя тихо, — бях само на шестнайсет години и все още ме смятаха за дете. Облеклото ми също беше по детски спретнато, а косата — прибрана в опашка. Бях съвсем сама в Русия, а всъщност и в света, защото баща ми беше току-що починал, а нямах други роднини. Бях пътувала от полуостров Крим до Санкт Петербург в частния влак на княз Иванов, който ми приличаше на палат на колела. Той вървеше толкова гладко, та изглеждаше, че и колелата имат възглавнички. Но дори разкошът във влака не ме беше подготвил за великолепието на имението Варишня. Шофьорът на княза ме посрещна на гарата и ме откара дотам с лимузина. Спряхме пред мраморно стълбище и бяхме посрещнати от огромен, приличен на мечка, иконом. Пищността и великолепието на интериора ме смаяха. Залата беше висока три етажа, кремавите мраморни колони бяха украсени с резба, а на огромните прозорци имаше красиви копринени завеси. Подът беше покрит с черно-бели мраморни плочки и килими в пурпурен цвят, които започваха от огромните двукрили врати и водеха чак до върха на мраморното стълбище. А на върха на стълбите стоеше висок рус мъж, стиснал в ръце каишката на огромно златистокафяво куче.

— Виктор! — извика Анна и седна в краката на Миси. — Кучето, за което майка ми непрекъснато говореше.

Миси кимна.

— Виктор беше най-добрият приятел на майка ти, когато тя беше дете. Нейният единствен приятел — добави тъжно тя.

— Какво стана после? — попита Анна.

— Макар да беше облечен в старо сако от туид, аз си помислих, че изглежда великолепно, като истински руснак — каза Миси. — Беше много висок, с широки рамене и вървеше с гъвкавата походка на атлет. Русата му коса беше гъста и съвсем права. Той я носеше малко по-дълга от тогавашната мода. Очите му бяха сиви и дълбоко разположени, а скулите му бяха високи. Беше най-красивият мъж, когото някога съм виждала. — Тя престанала говори за миг, а после едва чуто прошепна: — И когато очите ни се срещнаха, ми се стори, че времето спря.

Анна си пое дълбоко дъх от изненада и Лейла я погледна тревожно. Всички знаеха, че Миси е била влюбена в Миша, но сега за първи път тя го изказа с думи. Мракът се беше сгъстил и тя едва долови очертанията на Аниното лице. Анна беше подпряла глава на коляното на Миси и я слушаше внимателно.

— Твоят дядо беше един от най-богатите хора в Русия — продължи тя. — Имаше вила в Ялта, имение в Санкт Петербург, лятна къща, съседна на тази на краля в Царско село, и провинциалното имение Варишня. То беше любимият дом на дядо ти. Беше пълна противоположност на къщата в Санкт Петербург. Не беше и наполовина така грандиозно като нея и беше най-старата сграда, която съм виждала. Не беше проектирано добре. Изглеждаше така, като че ли са построили първо някои от постройките, а после набързо са добавили останалите. Имаше формата на буквата „L“, а тук-там бяха добавени още по етаж два. Над голямата зала се издигаше кубе в златно-зелени цветове. Отвън всяка една самостоятелна постройка беше боядисана в различни цветове. Вътре нямаше коридори, а просто поредица от дълги тесни стаи. От едната се влизаше в другата. Подовете на всички бяха покрити с лакирани дървени греди. През лятото отваряха широко високите френски прозорци, за да влиза свежият бриз. Дори в най-горещите дни вътре беше хладно. А през зимата, когато навън духаше лютият северен вятър, във всеки ъгъл гореше буен огън. Варишня беше най-уютното местенце на света. И винаги беше пълно с хора. Всичките стари роднини на семейството живееха там. Много приятели им идваха на гости и, как ставаше така, не знам, но повече никога не се връщаха в домовете си. Там живееха неомъжените лели, вдовиците, братовчедите. Старите моми непрекъснато клюкарстваха. Странно, откъде знаеха винаги последните новини и скандали? Та те не ходеха в града от години! Имаше и много слуги. Управлението на такава голяма къща не е лесна работа. Сигурно имаше около хиляда стаи, макар никой да не ги беше броил. Дори сред слугите имаше йерархия. На върха беше Василий, икономът. Той беше в къщата още от времето на дядото на Миша. Беше стар и доста немощен, но Миша не искаше да го пенсионира. Казваше, че старецът е прекарал целия си живот във Варишня и ако го пенсионира, той ще умре. — Миси въздъхна, замисли се за миг и после продължи: — Няня беше следващата по важност. Тя също беше много стара, макар и не колкото Василий. Детската стая беше нейното владение. Там дори княгиня Анушка не можеше да й нарежда какво да прави. Единствено Няня знаеше от какво децата имат нужда. Обикновените прислужници носеха сини престилки, но тази на Няня беше бяла. Така дори гостите разбираха, че тя е човек, комуто дължат уважение. Понякога ръцете й бяха толкова подути от артрита, че не можеше да изкъпе децата, и трябваше да стои до коритото и да недоволства, докато някоя от многобройните прислужнички свърши работата вместо нея. Но Малките Ксения и Алексей винаги се сгушваха в скута на Няня през нощта. Тя им разказваше приказки, преди да заспят. И след баща си, те обичаха най-много Няня.

Лейла смръщи вежди. Питаше се защо Миси не беше казала „след баща си и майка си“. Анна също никога не говореше за майка си, като че ли тя не съществуваше.

— После в йерархията следваше учителят немец и личната камериерка на Анушка, после камериерът на Миша. Камериерите и на двамата бяха французи и поради това се смятаха много по-важни от слугите руснаци. Движеха се с високо вдигнати глави и мълчаха надменно. Но винаги, когато разговаряха двамата, шепнеха оживено, сложили длани на уста. — Миси се засмя. — Старите неомъжени лели все повтаряха, чете се държат така, като че ли са собственици на къщата. Накрая те последни напуснаха Варишня. Всички други бяха изчезнали като плъховете от потъващ кораб. Както и да е, имаше шестима главни готвачи и безброй слуги в огромната кухня. Спомням си, че имаше едно момиче, чиято единствена работа беше да пали лампите през нощта, а на сутринта да ги изнася и почиства. А друго пък само палеше пещите и поддържаше огъня. Имаше десетина градинари, а още и един слуга, който се грижеше само за тревния тенискорт. В конюшните имаше много коне, може би двайсет или трийсет, но един от конярите се грижеше само за коня на Миша. Имаше специално отделение, където живееха кучетата. Баба ти, княгиня Анушка, мразеше да остава сама, затова в къщата винаги се събираха хора и се даваха партита. Понякога трябваше да обличаме карнавални костюми, друг път — народни носии. Но независимо в какво беше облечена, Анушка Иванова беше извънредно красива жена. Беше и най-величествената жена, която съм виждала. Изглеждаше като бронзова статуя с пшенично руса коса и очи като маргаритки. Беше млада, само на двайсет и шест години, и много весела. Смехът й беше заразителен. Но понякога тя не можеше да престане да се смее и се смееше без причина. Долавяше се, че под външната си веселост тя съвсем не е весела. Понякога необяснимо изчезваше от партито, друг път неимоверно се забавляваше. Понякога се заключваше в стаята си и оставаше там с дни и дори Миша не можеше да я накара да отвори вратата. Пускаше вътре само камериерката си, която й носеше таблата с храната. Тя обаче винаги връщаше храната недокосната. Отначало това ми се видя доста странно, но всички го приемаха като нещо в реда на нещата. Просто Анушка си беше такава. Миша беше добър човек — каза тя и погледна Анна. — Смяташе, че е негов дълг да се грижи за слугите и работниците си и техните семейства. Грижеше се за тях с нежност, а те го наричаха батюшка, което означава „малък татко“. Всеки месец ги събираше в залата, даваше им храна и бира и разрешаваше на всеки да изкаже мъката и тревогите си. Всяко семейство имаше своя собствена малка къщица и всеки мъж имаше работа. Дълго преди обществените реформи, княз Иванов беше дал на всяко семейство парче земя, където да отглежда собствени картофи и зеленчуци. Дълго време в имението Варишня нито един човек не беше изпитвал глад. Миша беше построил училище и плащаше на учителката. На най-умните деца помагаше да отидат да учат в Москва. Построи и болница и плащаше на доктора. Бореше се за правата на народа в руския парламент. Правеше всичко възможно да убеди цар Николай да направи нещо за народа си. — Миси сви рамене и с въздишка добави: — Но, разбира се, умът на царя беше зает с много други неща. Синът му беше неизлечимо болен, а царица Александра вярваше, че единствено лудият монах, Распутин, може да го излекува. Ако синът им беше оздравял, може би царят щеше да намери време да се посвети на страната и народа си и историята на Русия щеше да бъде различна. — Тя направи пауза, помисли малко и продължи: — Анушка и Миша обожаваха децата си, Алексей и Ксения. Миша беше научил сина си от малък да язди, да плува и дори да държи карабина. Алексей също обожаваше баща си. На децата се позволяваше да се втурват в кабинета му независимо колко важна среща се състои там. Ако беше много зает, баща им поне ги целуваше и им даваше по един бонбон. Алексей приличаше на баща си — същите очи, същата тъмноруса коса и ясно изразени очи. А Ксения беше красавица като майка си. Косата й беше по-светла, а очите й бяха изпъстрени с бронзови точици. Имаше прекрасната кожа на Анушка. А също и темперамента на майка си. Анушка Иванова не беше спокойна дори миг. Сновеше, между Париж и Санкт Петербург, Варишня и Довил, Монте Карло, Лондон, Ялта, като че ли се страхуваше да остане на едно място. Отегчаваше се само няколко седмици след пристигането си, където и да отидеше. Децата бяха свикнали с нейните отсъствия. Когато се върнеше, тя винаги много ги глезеше. И те, разбира се, бяха доволни, че в къщата отново ще идват гости. Анушка купуваше всичките си дрехи от Париж. А обувките й ги правеха специално за нея в Лондон и Рим. Във всяка една от къщите си тя имаше и специални касетки за бижута, които приличаха на пещерата на Аладин. Обожаваше теменужките, затова парфюмите й винаги имаха техния аромат. Специалният парфюм, който правеха за нея в Париж, се наричаше „Анушка“ и, разбира се, никой друг в света не го използваше. Винаги имаше букетче теменужки, затъкнати в дрехите или кожите й. Тя винаги миришеше на пролет. — Тя замълча, защото спомените я заляха.

— Моля те, продължавай — каза Анна.

Миси й се усмихна и отново подхвана историята.

— Варишня беше особено красиво имение, когато валеше сняг. Гостите слизаха на частната гара на княза в Ивановск и пристигаха в къщата с шейни, теглени от кучета. Винаги познавахме кога някой идва, защото звънчетата на шейните пееха весело. И, разбира се, най-любимият гост на всички, на деца и възрастни, беше вдовстващата княгиня София Иванова, твоята прабаба. Тя ми разказа историята на женитбата на баба ти и дядо ти. Когато се срещнал с Анушка, Миша бил най-добрата партия на десетилетието. Годината била 1908, а той бил на двайсет и четири години. Бил завършил с отличие археология в Оксфорд, а после пътувал по света две години. Обичал всички спортове и винаги бил в отлична спортна форма. Но язденето било любимото му занимание. Анушка Николаевна Орлова била само на осемнайсет години и била племенница на царя. Семейството било благородно, но бедно. Анушка била известна като първа красавица и голяма кокетка. Всички млади мъже в Санкт Петербург били влюбени в нея и твоят дядо не направил изключение. Веднага щом я видял, попаднал под магията на красотата й. Тя беше като живо произведение на изкуството, красотата й беше съвършена. За никого не било от значение, че Анушка нямала прилично образование. Умът й бил жив и тя говорела с еднакво увлечение както за последната мода, така и за театър, пиеси и романи. Била отлична танцьорка и звездата на всички балове. За никого нямал значение фактът, че е егоистка и сприхава, че понякога се държи странно. Мъжете я засипвали с цветя и любовни поеми, с бижута и внимание. Майка й обаче винаги връщала бижутата. Трябвало да мисли за репутацията на дъщеря си, която била по-скъпа от всички диаманти на земята. А тя си играела с Миша — един ден го приемала, на другия — не. Той изгарял от ревност и мислел, че съперникът му ще му я отнеме. След като дълги седмици мислил, той най-после й предложил брак, когато тя го оставила в Санкт Петербург сам, за да охлади чувствата му, и отишла на гости при приятели в провинцията. Тя приела да бъде негова съпруга. София ми каза, че тяхната сватба била най-грандиозната в Русия през последните години. Още на сватбеното тържество Анушка сложила семейната тиара на Иванови, на която блестял диамантът, подарен им от махараджата. На сватбата присъствали царят и цялото му семейство. Въпреки че катедралата „Свети Исак“ била огромна, пак не успяла да побере всичките гости. А после в имението, което гледало към Нева, била дадена богата гощавка. Миша завел съпругата си в Америка на меден месец, който обаче траял три месеца. Анушка настояла да се позабавят и в Европа на връщане. Имала нужда от още нови дрехи, от още бижута. Миша бил млад и много влюбен. Угаждал й във всичко. Когато тя най-после се уморила да пазарува, извикала всичките си приятели на яхтата на Иванови и дълго пътешествали по Средиземно море, минали през Босфора, плавали и по Черно море, а после се върнали в Русия. София каза, че по това време Миша вече знаел, че има проблеми. Имало дни, когато Анушка отказвала да става от леглото, лицето й пребледнявало силно, а очите й били втренчени някъде в далечината. Понякога плачела без причина, не истерично, но безкрайно дълго. Сълзите се стичали по безкръвното й лице, а Миша не знаел как да ги спре. Опитвал всичко, но напразно. Когато се върнали в Санкт Петербург, нещата се влошили. Анушка се заключила в стаята си и не пускала никого. Миша извикал София, а тя — майката на Анушка. Илона Орлова им казала, че Анушка е свръхчувствителна и много напрегната. Тя винаги се изтощавала до краен предел с безкрайните балове и забавления, а после неминуемо изпадала в депресия. Най-добре било просто да я оставят сама да излезе от това състояние. Но София се тревожела и извикала най-добрия психиатър от Швейцария. Той им казал, че тя има маниакалнодепресивен синдром. Но фактът, че била още толкова млада, щял да подпомогне лечението. И така, младата брачна двойка прекарала три месеца в санаториум в швейцарските планини, където Анушка се лекувала. Когато се върнали, тя изглеждала по-добре и отново се впуснала в забавления. А Миша бил тих човек, който се радвал на живота в провинцията. През зимата не обичал нищо повече от това да седи до огъня във Варишня, да чете книги по история или да преследва вълци. А Анушка харесвала Варишня само тогава, когато й разрешавали да организира там екстравагантни партита и да събира приятелите, които имала навсякъде по света. Тя била най-обичаната домакиня и все още най-красивата жена в Санкт Петербург. Постепенно животът на двамата тръгнал в различни посоки. Анушка ставала все по-непредсказуема и странна. Алексей се родил три години след тяхната женитба и за известно време Анушка се променила. Обичала много детето и го вземала навсякъде със себе си. Но само след няколко месеца отново заживяла постарому. Ксения се родила три години след Алексей. Миша правел отчаяни опити да върне съпругата си при себе си, да я приобщи към своя начин на живот. Но не. Скоро нейното поведение станало причина за клюки. Говорело се, че флиртовете на Анушка прераствали в любовни отношения. Споменавали се дори имена. Клюките ставали все повече и повече. Но Анушка била толкова красива, че всички и прощавали екстравагантностите и лошото поведение. Прощавали й всичко. Говорели, че всички мъже в Санкт Петербург са влюбени в Анушка Иванова. Освен нейния съпруг! Но Миша продължавал да се грижи за нея. Отнасял се към нея като с крехка порцеланова кукла, която може да се счупи всяка минута. Разбирал, че тя се държи така против волята си, защото е болна. Тя не можела да контролира нито действията, нито чувствата си. Била като сламка, носена от вятъра. Но когато изпаднела в дълбока депресия винаги се връщала у дома, при Миша.

— О, Миси — прошепна Анна и дори на лунната светлина Лейла можеше да види, че тя плаче. — О, Миси, сега разбирам.

Миси погали нежно меката руса коса на Анна.

— Сега, когато си достатъчно голяма, Анна, трябва да ти кажа още нещо. — Тя се поколеба, защото не знаеше как да го каже. Но като помисли малко, продължи: — Аз и дядо ти бяхме влюбени един в друг.

Сините очи на Анна станаха кръгли като луната, а Лейла несъзнателно изправи гръб, стегна се. И двете заслушаха нетърпеливо. Разказът на Миси им звучеше като приказка от „Хиляда и една нощи“ — бижута, принцеси и интриги… Дали Миша не е удушил лудата си съпруга? Или пък е имал харем?

— Миси! — предупреди я Тарик, но тя се усмихна и поклати глава.

— Анна трябва да знае всичко — каза тя. — Има това право. — А Анна хвана ръката й здраво, когато тя продължи да разказва: — Макар че бях само на шестнайсет години, когато видях Миша се влюбих от пръв поглед. И макар той да беше княз, и при това толкова красив, а аз да бях малка и не дотам впечатляваща с хубостта си, знаех, че това не е просто сляпо увлечение. Беше като… като да се върнеш у дома, да намериш точно този, единствен в света човек, който ти подхожда. Разбира се, той не каза нищо. Щеше да развали момента, а и не беше необходимо. Знаех, че и той изпитва същото към мен. Баща ми беше току-що починал и Миша се грижеше за мен. Не ми оставяше свободна минута, за да не мисля много за миналото. Анушка отсъстваше през по-голямата част от времето. Той ме водеше на опера, на балет и на вечеря и балове в домовете на приятелите си. И, разбира се, ми показа любимата си Варишня. Яздехме заедно из имението, посещавахме училището и болницата, отбивахме се в къщите на работниците да изпием по чаша чай, да видим някое ново бебе или теленце. По уважението, което хората му засвидетелстваха, виждах, че го обичат. Той говореше с тях като с равни, като с човешки същества, каквито бяха. Децата от селото изтичваха напред да го посрещнат, момчетата се надпреварваха кое ще хване коня му за юздата, а момичетата танцуваха щастливо около него. — Миси въздъхна и Анна стисна ръката й по-силно. — Миша и аз ставахме все по-близки. Но близостта беше близост на душите, нали разбираш. Никога не говорехме за „любов“. Поне докато не навърших седемнайсет години. Тогава, на рождения ми ден, той ми подари диамантена брошка, целуна ме и ми каза, че ме обича. Как мога да ти кажа какво почувствах тогава, когато ме взе в прегръдката си? Знаех само, че там ми е мястото. А той каза, че не е искал да го каже, че вече е женен, пък и аз съм много малка, но че ако си отида, животът му ще бъде празен. Войната с Германия не отиваше на добре. Миша беше офицер от кавалерията и често го викаха на фронта, а Анушка непрекъснато гостуваше на приятели. Прекарваше повече време в чуждите къщи, отколкото в своята собствена. Всеки ден пишех на Миша и понякога получавах отговор, написан набързо и съвсем кратък. Пишеше, че му липсват децата, Варишня и аз и винаги завършваше писмото с: „С любов, Миша“. Бях сама в Санкт Петербург с децата и слугите. Без Миша се чувствах така, сякаш нямам място в света. Нямах настроение да се забавлявам, докато на фронта загиваха млади мъже. Един ден изведох Алексей на разходка. Санкт Петербург беше като Венеция, построен на устието на река, с множество малки мостове, които свързваха отделните островчета. Онзи ден отидохме в „Новая дереня“, острова на циганите, който беше любимият както на Алексей, така и на мен. Там живееха всички известни цигански семейства. Преди много, много години някакъв предшественик на княгиня София се бил оженил за циганка от семейството Табор. Бяха високи и красиви, с блестящи черни очи. Всички мъже имаха големи мустаци, а момичетата имаха дълги къдрави черни коси. Носеха огромни кръгли обеци. Мъжете свиреха на балалайки и китари и пееха, а момичетата танцуваха, червените им поли се въртяха, а ние хвърляхме по някоя и друга монета в чинийката, която един възрастен мъж подаваше на зрителите. Алексей беше красиво дете, толкова рус, че изпъкваше ясно сред тях. Те, разбира се знаеха, чий син е той и винаги го глезеха. Предлагаха му сироп и сладки, пресен хляб и сладък конфитюр. Но онзи ден една старица от семейство Табор ме помоли да оставя Алексей при дъщеря й и да вляза сама в къщата й. Бях малко озадачена, но я последвах в стаята. Беше тъмно, светеше само една червена крушка. Имаше само една кръгла маса, застлана с червена покривка, и два стола. Тя ми направи знак да седна. Отиде до рафта и взе оттам кристална топка. Спомням си, че аз се усмихвах, защото мислех, че иска да спечели някоя допълнителна рубла, като се престори, че гадае бъдещето ми. Светлината на лампата заигра по лицето й, когато тя взе топката в двете си ръце и се втренчи в нейните дълбини. Гледах я мълчаливо. Лицето й беше сбръчкано. Сигурно беше на повече от седемдесет години, но косата й беше съвсем черна, а ръцете й бяха много красиви — с дълги тънки пръсти и красиво оформени овални нокти. Когато ме погледна, очите й ме хипнотизираха. Бяха като огромни черни басейни. Нещо ме привличаше към нея. Когато тя заговори, аз се наведох към нея, неспособна да откъсна очите си от нейните. „Претърпяла си голяма мъка и си съвсем сама на света, каза тя, но си обградена с любов.“ Бях удивена от истината на думите й. Знаех, че руските жени вярват на предсказанията на циганките, но аз самата винаги гледах скептично на това. Мислех, че това е само забавна игра, още един начин да се спечелят пари. „Но не любовта ще ти донесе щастие“, каза тя и внезапно спря насред изречението. А после бързо каза: „Много си млада, трябва да се върнеш в родината си, не бива да оставаш тук“. Отново се втренчи в кристалната топка, а аз проследих погледа й, питайки се какво ли ще види там. „В живота ти има любов и отчаяние, а щастието не е там, където ти мислиш, че ще го намериш. Любовта винаги ще ръководи живота ти и заради нея ще поемеш огромна отговорност.“ Погледна ме странно и добави: „Отговорност, която може да промени света“. Разбира се, бях заинтригувана, исках да чуя нещо повече, но тя рязко отблъсна топката и отиде до вратата, където отметна завесата и ми направи знак да изляза. Предложих й малко пари, но тя сложи ръцете зад гърба си и поклати глава. „Господ да те пази, малката ми“, беше всичко, което каза. Не мина много време и предсказанията й започнаха да се сбъдват. Нещата отиваха на зле в Русия. Войната продължаваше, а в градовете и селата имаше размирици. Всичко се развиваше много бързо. Болшевиките скоро се сдобиха с власт. Много хора напускаха Русия, докато още можеха, но други, като Миша, останаха, за да защитават интересите си. Той вярваше на хората си, а и защо не? Беше се грижил за тях по-добре, отколкото дори бащите им. Но доверието му беше излъгано. Те се подведоха по обещанията на болшевиките за богатство и земя. Сега, когато минавахме през селото, жените прибираха децата си в къщите и затваряха вратите. Един по един слугите изчезнаха. Във въздуха се усещаше опасност и Миша се опита да ме убеди да си замина. Аз не го послушах. Дойде осемнайсетият ми рожден ден. Анушка отново беше в депресия и прекара деня в леглото. София, Миша и аз вечеряхме с неомъжените лели и братовчедките. Тъкмо вдигахме чашите си с шампанско за тост, когато някой заблъска силно по вратата. Беше приятел, докторът от съседния град. Беше дошъл да предупреди Миша, че тълпите стават все по-големи, че прилагат насилие и трябва да бягаме. Стариците и Миша отказаха да заминат. Той обеща, че ще ни настигне в Крим след няколко дни. Когато тръгвахме, каза: „Грижи се за децата ми вместо мен, Миси“. Погледнах в очите му и видях съдбата му: А после той каза: „Обичам те“ и ме целуна.

Настъпи тишина, която дълго време никой не наруши. Лейла не смееше да диша, за да не развали магията на момента. Всички чакаха следващите думи на Миси.

— Никога вече не го видях. — Гласът на Миси трепереше. — Останалото го знаеш. Анушка беше убита в гората по време на нашето бягство. Също и Алексей. С помощта на Тарик Казан, София и аз избягахме в Америка заедно с Ксения.

Луната беше вече високо и заливаше терасата с бялата си светлина, а Лейла не можеше да откъсне поглед от Миси и Анна. Анна притисна ръката на Миси до бузата си, по която се стичаха сълзи.

— Миша и аз не станахме любовници — каза тихо Миси. — Бях млада и невинна, а Миша беше джентълмен.

— О, Миси — прошепна Анна, — толкова съжалявам. Не биваше да те питам за миналото. Но сега се радвам, че го направих, защото те разбирам по-добре.

— И аз се радвам, душичке — каза Миси. — Но това се случи много, много отдавна, а баба ти и аз взехме решение да погребем миналото, за да можем да продължим да живеем. Обърнахме поглед към бъдещето. И ти трябва сега да направиш така.

— Обещавам — каза Анна. Но дори тогава Лейла се питаше как Анна ще успее да удържи това свое обещание.

Но изглеждаше, че Анна ще се справи. Години наред не споменаваше нищо за този разговор или за миналото. А после, изведнъж, беше отишла при Лейла и й беше казала, че има нужда от пари. Спешно, незабавно.

— Поискай от дядо — предложи Лейла. — Щом е належащо, той ще ти даде колкото пожелаеш.

Но Анна беше отказала. Каза, че Тарик Паша вече е изплатил дълга на честта, който е имал, и че това е нейна отговорност. И после беше казала на Лейла за бижутата. Всичко изглеждаше толкова лесно, когато тя обясняваше. И когато бяха успели с лекота да продадат диаманта, бяха отишли дори по-далеч. На Лейла й харесваше ролята на куриер. Обичаше да ходи в Хонконг, облечена в скъпи костюми, сложила черни очила, и да се среща с мистър Абис. Сега разбра, че това е била най-лесната част от играта. А най-трудното предстоеше: трябваше да се изправи срещу гнева на Казан Паша.