Елизабет Адлър
Собственост на една дама (27)

Глава 26

В дванайсет часа на другия ден мадам Елиза придружи Миси до театър „Ню Амстердам“. Залата беше неосветена и поради това — загадъчна. На завесата висяха множество реклами на помади и напитки, музикални плочи, магазини и други. Чистачките бързаха да сметат боклука, оставен след снощното представление, лъскаха месинговите пепелници и изчеткваха червеното кадифе, което покриваше седалките. Миси си спомни детството, когато ходеха на пантомима в Оксфорд и на балет в Лондон, и въздъхна, питайки се какво ли ще каже професор Маркъс Октавиъс Байрън, ако разбере, че дъщеря му се кани да участва в шоу. Но тя беше отчаяна от мизерията, а сто и петдесет долара на седмица бяха достатъчно, за да победят всичките й скрупули. А пък и нали нямаше да прави нищо различно! Щеше да ходи по сцената, както и ако останеше манекенка. Знаеше, че ще й бъде забавно. Забавно? Кога ли за последен път се беше забавлявала? Може би щеше да бъде забавно да живееш, без да имаш парични проблеми?

— Бързо! — извика мадам, когато секретарят на мистър Зигфийлд отвори вратата и втренчи в тях любопитен поглед.

— Мис Верити! — Зигфийлд избърза да ги посрещне с искрена усмивка на устни. — Радвам се да ви видя! Да видим какво пише в „Таймс“! — Той й подаде един брой на вестника и посочи една статия, заемаща четвърт страница, посветена на ревюто на мадам Елиза. Тя видя напечатано и собственото си име.

„Новата манекенка на мадам Елиза, Верити, е истинска сензация, облечена в ефирна виолетова рокля от шифон, обсипана със сребърни мъниста, и най-смелите обувки, привързани със сатенени панделки на нежните й глезени. Верити олицетворява новата вълна Vie Naturelle, както казва Елиза. Много скоро ще видите всички жени в Ню Йорк да носят косите си разпуснати като нея и да вървят също толкова естествено, макар за мнозина да е много, много трудно да подражават на походката на Верити, защото нямат нейните дълги, дълги крака. Едва ли някоя друга има нейната грация, нейната красота и красиви, изненадващо виолетови очи. Говори се, че Фло Зигфийлд вече е хвърлил око на новата красавица, която, може би, скоро ще стане звезда в неговия театър.“

— Et voila, Зигфийлд! — извика победоносно мадам Елиза. — Създадох вашата нова звезда. Първа беше моята малка, сладка, русокоса Мод, която се омъжи за онзи милионер, занимаващ се с железниците после живата, червенокоса Жакет, която Холивуд ви отне, и сега — Верити.

— Най-красивата от всички — каза той с усмивка.

— Но аз не съм красива, мистър Зигфийлд — каза Верити, убедена в истинността на думите си. — Мисля, че изглеждам като всички други момичета.

— Ах! — въздъхна мадам и завъртя очи към тавана. — Това дете, как може да бъде толкова глупаво!? Идва тук, за да стане звездата в театъра на Зигфийлд, а твърди, че е най-обикновено момиче от улицата!

— Ще ти кажа, Верити, а аз разбирам от тези неща — каза Зигфийлд. — Твоята красота е различна. Не е натраплива, не се забелязва веднага, признавам, но ми стига крещящата красота, която имам. Твоята красота е красота от класа, а това за мен означава пари.

— Флоренц и аз вече постигнахме съгласие — прекъсна го мадам. — Ще те освободим от всички ангажименти, които имаш към нас, но ще правим всичките ти рокли — както за шоуто, така и онези, които ще носиш на улицата.

— Хей, почакайте минутка — запротестира Зигфийлд изненадан.

— Какво? Да не би да мислиш, че новата ти звезда ще върви по Пето авеню, облечена в палто за пет долара? Да не би да очакваш от нея да вечеря в заведението на Ректор? И да носи имитация на бижута? Хайде, Флоренц, къде ти е умът? Не, настоявам тя да се облича с дрехите на Елиза! Така пише и в договора. И, естествено, ще изпращам сметките на теб.

— Естествено! — въздъхна Зигфийлд.

— И ще й плащаш двеста долара на седмица, с повишение на всеки три месеца, независимо дали през това време работи или не.

Зигфийлд простена.

— Тук имаш човек, който твърдо преговаря в твоя полза — каза той на Миси, а усмивката му беше станала горчива. — Окей, окей, щом казваш така, Елиза. И сега, преди да се захванем за работа, искам да ви заведа да празнуваме в заведението на Ректор.

При Ректор си определяха среща всички, които работеха в шоу бизнеса. А Фло Зигфийлд беше най-известният продуцент от Бродуей. Трапезарията, тапицираните с плюш столове, беше като негов дом, а келнерите го приветстваха като стар и добър приятел. Те се поклониха дълбоко над ръката на Верити, когато Зигфийлд я представи като новата си звезда.

— Но, разбира се — усмихна се метрдотелът, — вече четох за мис Верити във вестниците.

— Всички вече те познават — прошепна Зигфийлд в ухото й. И двамата забелязаха, че разговорите замлъкнаха. Погледите на всички ги следяха, докато вървяха към масата.

— Хайвер! — извика той високо. — Тук ще празнуваме!

— Извинете ме, мистър Зигфийлд, сър. — Нетърпелив млад човек сякаш изникна до него с бележник в ръка. — Аз съм Дан Джеймс от „Дейли Стар“. Не можеше да не забележа мадам Елиза и вас. Предполагам, че красивата млада дама е мис Верити? Нейната нова манекенка?

— Нейната бивша манекенка, моята нова звезда — каза Зигфийлд усмихнат. — Кажете на читателите си, мистър Джеймс, да дойдат в театъра да я видят. Тя е сензационна.

— Сигурен съм в това, мистър Зигфийлд, благодаря ви. — Той се поклони на Верити и се ръкува с нея. — Радвам се, че ви видях, прекрасна лейди.

— Виждаш ли — каза Зигфийлд, като обхвана с жест цялата зала, — всички вече те забелязаха. Ей там, до прозореца, е Тим Уелс от „Върайъти“. Обзалагам се на десет докара, че той ще е следващият, който ще дойде на масата ни, въпреки че вечеря със Сали Вайн, която играе в шоуто на Шуберт. Но тя не е от твоята класа — добави той уверено. — Ще бъдеш звезда още преди да си излязла оттук, Верити. Утре името ти ще бъде във всички вестници.

Тя седеше тихо и се опитваше да разгледа, да запомни всичко. Питаше се дали бежовият костюм на мадам Елиза не й дарява тази красота, за която говорят всички. Нямаше съмнение, че тя се чувстваше великолепно, когато е облечена в него. Каквато и да беше причината, любопитните погледи на всички бяха приковани в нея и тя не смееше да отпие от чашата си портокалов сок. „Сигурно така ще се чувствам и когато съм на сцената“ — помисли си тя и се изчерви. А може би щеше да е още по-лошо? А може би щеше да е по-лесно, защото нямаше да вижда лицата им? Тя въздъхна от удоволствие, когато келнерът й поднесе пиле в сос от аспержи. Беше го поръчал Зигфийлд и то наистина беше превъзходно.

— Махнете го веднага! Веднага! — нареди мадам Елиза, като махаше разтревожено. — Момичето трябва да мисли за фигурата си! — скара се тя на Зигфийлд. Обърна се към келнера и му нареди да донесе прясна зелена салата и агнешко, но без сос.

— О, но… — запротестира Верити разочарована, когато пилето изчезна. След глада, на който беше подложена, докато мизерстваше, не очакваше, че ще гладува и сега, когато беше богата!

— Не мога ли поне да го занеса на Азалий? — попита тя и отново се изчерви. Сега трябваше да им каже коя беше Азалий.

— Азалий? — интересът на Зигфийлд беше непресторен.

— Това твоята съквартирантка ли е? Ако е красива колкото теб, изпрати я при мен, ще намерим работа и за нея.

— Азалий е моята… по-малка сестра — побърза да поясни тя. — Грижа се за нея, откакто родителите ни умряха. Красива е, но е само на пет години.

Те се засмяха. Засмя се и тя, изпитала облекчение. Азалий вече не беше нейна дъщеря, а сестра. Промяната беше станала, преди да успее дори да премигне. И всички нейни проблеми намериха разрешение. Вече не беше подозрителна „млада вдовица“, а по-голяма сестра със силно развито чувство за отговорност. Облекчението, че вече не трябва да играе ролята на младата вдовица, беше огромно и тя весело изяде салатата си. Не си поръча десерт, защото мадам Елиза я следеше зорко. Но като си тръгваха, келнерът дискретно пъхна един пакет в ръката й. Зигфийлд поръча:

— Кажи на Азалий да се наслади на храната.

— Когато си облечена в такива ефирни дрехи — каза й по-късно мадам Елиза, — не можеш да си позволиш нито грам излишна тлъстина. Знам, че някои от момичетата, които играят в шоуто, се славят с пищните си извивки, но те са wobble, мила моя, а не новата Vie Naturelle. Утре ще започнем да шием новия ти гардероб. — Тя махна с ръка и лилавата лимузина потегли по „Парк авеню“. — Ще те облечем от главата до петите. А сега трябва да обсъдим къде ще живееш, защото, разбира се, ще имаш нужда от нов апартамент. Мисля, че знам едно местенце.

— Но, мадам — запротестира тя, — не мога да се преместя в нов апартамент. Нямам пари. Искам да кажа, че имам само толкова, колкото получавам при вас.

— Забравяш — каза Елиза, — че аз вече не ти плащам. Плаща ти Зигфийлд. Двеста долара. И знам един малък, но чудесен апартамент на Четирийсет и трета улица, която е достатъчно близо до театъра, но и достатъчно далеч, за да живееш дискретно. — Тя се усмихна и потупа Верити по ръката. — Защо не ми каза за малката си сестричка? — укори я тя. — Мислех, че живееш съвсем сама в малка стаичка в Източния квартал. Но сега ще бъдеш звезда и трябва да живееш в търговската част на града. Ще говоря със Зигфийлд и ще ти дам пари в аванс. Mais non, настоявам. Още сега ще отидем да видим апартамента!

Апартаментът беше на четвъртия етаж, също като стаята й на „Ривингтън стрийт“, но с това се изчерпваха всички прилики между тях. Тя тичаше в огромния, елегантно обзаведен апартамент и въздишаше от удоволствие.

— Само погледни всекидневната! — възкликната за стотен път. — Толкова е слънчева! И какви красиви мебели! Огромни дивани, стъклени масички, меки килими и дори рисунки по стените! А трапезарията е с мраморен под… И две спални с вградени гардероби и каква баня само! И, о, господи, кухня с толкова много уреди!

— Не бива много да готвиш — предупреди я мадам с усмивка на уста. Горкото дете, от колко много неща е било лишено, та апартамент като този да му се струва като палат.

Миси развълнувано притискаше длани до гърдите си.

— Трябва да го имам! — възкликна тя. — Трябва. Идеален е. — Спря да говори за малко, защото си спомни, че й се налага да бъде практична, и попита с тревога в гласа: — Но колко струва?

— Осемдесет и пет долара на седмица — отговори мадам и лицето на Миси помръкна. — Но може би за теб ще успеем да постигнем намаление. Да речем, седемдесет и пет.

— Седемдесет и пет?

Това все още бяха страшно много пари и тя се огледа около себе си, изпълнена със съмнение. Бедността беше й станала навик. Само преди седмица нямаше нито пени в джоба, а сега обсъждаше апартамент, който струва седемдесет и пет долара! Но пък беше прекрасен и разликата в начина им на живот щеше да е огромна. Сигурно съвсем наблизо имаше и училище, което Азалий да посещава, а можеше да наеме гледачка за през нощта, когато се налага да работи в театъра. Пое си дълбоко дъх, погледна мадам Елиза, която чакаше отговора й, и каза решително:

— Ще го наема!

Мадам доволно кимна.

— Взе решение, за което се изисква смелост — каза тя. — Това показва, че имаш вяра в себе си. Щом Флоренц Зигфийлд казва, че ще бъдеш звезда, значи — ще бъдеш. Eh bien, ще кажа на адвокатите си да се погрижат за това. А сега, хайде да се връщаме в салона.

По-късно следобеда на Верити донесоха огромна кошница с капак. Вътре имаше много и най-различни плодове — круши, ябълки, портокали, смокини и ягоди — а също така печена пуйка, омари, пресни аспержи и огромно парче шоколад. Изненадана, тя отвори плика и прочете бележката. „За Азалий — пишеше там, — за да съм сигурен, че се храни добре. С обич, чичо Фло“. Имаше и внимателно увита в хартия бутилка шампанско. На него също беше прикрепена бележка, на която пишеше: „Това е за теб, Верити. От моята лична изба, за да празнуваш, когато останеш насаме. Флоренц Зигфийлд“. Това вече бе прекалено, помисли си Миси и избърса сълзите, които напираха в очите й, все още загледана в двете бележки. Изведнъж като че ли светът се напълни с добри хора, които вземат проблемите ти присърце, които те обсипват с любезности и подаръци. Ужасният спомен за Русия беше изместен на заден план, а постоянният страх най-после изчезна. Прочете отново бележките. Вече не се чувстваше самотна. Ако това беше светът на шоу бизнеса, тя вече го обожаваше. Чувстваше се като Пепеляшка, когато съблече бежовия костюм и облече собствените си пола и блуза. Шофьорът на мадам я откара, заедно с кошницата, обратно на „Ривингтън стрийт“. Тя се срамуваше, затова не му позволи той да занесе кошницата до стаята. Извика Роза, за да й помогне.

— Тази вечер ще празнуваме — каза тя на Роза и на децата, които надничаха развълнувано иззад гърба й. Умираха от нетърпение да видят какво има в затворената кошница.

— Всички сте поканени. А също и Майер — добави тя, като хвърли несигурен поглед към Роза. — Ако иска, разбира се.

— Тази вечер Майер е на събрание на Профсъюза. — Роза сви рамене. — Така е по-добре.

Миси се усмихна и каза:

— Ела в седем, Роза, и донеси чинии и чаши. Ще празнуваме! — Хвана Азалий за ръката и добави: — А ние, мила, ще отидем да поканим Зев на нашето тържество.

Хванати за ръце, те тичаха, все едно че и двете бяха деца, препъваха се и се смееха. Когато влетяха през вратата на неугледната къща, Зев изненадано вдигна глава от сметките си.

— Здравейте, мистър Абрамски — каза Азалий, все още смеейки се. — Дойдохме да ви поканим на нашето тържество.

Той побърза да погледне към Миси, а тя му се усмихна и кимна с глава.

— В седем часа в моята стая.

— А какво ще празнуваме, матюшка? — попита Азалий и я дръпна за полата.

— Ще ти кажа по-късно — обеща тя. Изведнъж си спомни, че не отиде да види Зев и все още не се е извинила за това, че последната неделя пропусна срещата им. — Зев, съжалявам за неделята. Не исках да пропусна нашата среща, но ме забавиха на онова ревю в Лонг Айлънд и не можах да се върна навреме. Исках да дойда да ти се извиня, но вместо това ще празнуваме днес.

Тя отново му се усмихна, но черните му очи я гледаха особено. Погледът им беше непроницаем. Отговори й сковано:

— Не си длъжна да се виждаш с мен. Ще те разбера, ако си прекалено заета.

— О, Зев! — Тя плъзна дланта си под решетката, под която хората подаваха парите и получаваха рестото, и докосна ръката му. — Знаеш с какво нетърпение чакам неделята. Моля те! Кажи, че ми прощаваш! И, моля те, ела тази вечер да празнуваме.

Тя наклони глава на една страна и го погледна умолително. Той почувства как волята му отслабва. Беше седял на тяхната любима маса минути, часове и когато часовникът беше ударил единайсет, си беше помислил, че всичко е свършило, че връзката им, още не започнала, вече е приключила. А ето че тя се появи отново и го очарова с усмивката си, погледът й караше краката му да отмаляват и той отново беше щастлив.

— Приемам — отговори, като кимна с глава.

Миси въздъхна облекчено.

— Значи, уговорихме се! — извика тя, хвана Азалий за ръката и двете се втурнаха през вратата. Виктор тичаше след тях и лаеше възбудено.

Тази вечер Зев затвори рано. Облече се особено грижливо в бяла риза и черно сако, приглади гъстата си черна коса и сложи синя вратовръзка. В седем без пет заключи вратата на къщата си и тръгна към „Ривингтън стрийт“. Никога през живота си не беше ходил на парти, нито пък на „тържество“.

Роза Пелерман му отвори вратата, огледа го от глава до пети и с удоволствие се ръкува с него.

— Влезте, мистър Абрамски, всички вече сме тук — покани го тя с усмивка. — Миси да е приготвила храна поне за петдесет човека.

Той втренчи изненадан поглед в масата, отрупана с дъхави плодове, огромни розово-бели омари, пуйка, шоколади и бутилка шампанско. А после, все така озадачен, погледна Миси.

— Бързо, Зев! — извика тя. — Отвори шампанското, за да вдигнем тост.

— Аз искам пуйка — настояваше, изгубила търпение, Азалий.

— Никога не се казва „искам“ — поправи я Роза. — Бих желала малко пуйка, моля.

— И аз — отговори обърканата Азалий.

Миси въздъхна.

— По-рано детето имаше безупречни маниери — каза тя с въздишка. — Може отново да ги придобие.

Зев несръчно издърпа тапата, а децата запищяха от удоволствие, когато газираното вино се разля по пода.

— Бързо! — извика Роза. — Чашите!

Напълниха чаените чаши и позволиха на децата да отпият по глътчица, а после тържествено ги вдигнаха във въздуха и погледнаха Миси изпълнени с очакване. Тя погледна последователно двамата си приятели, наслаждавайки се на момента.

— Добре — каза тя, — пригответе се за голямата изненада. Две големи изненади… не, три. Първият тост ще бъде за мистър Флоренц Зигфийлд, който беше така добър да ми изпрати тази кошница с храна.

— Зигфийлд! — възкликна Роза. — Всеизвестният Зигфийлд! Той ти е изпратил това?

— Да, изпрати храната за Азалий — поправи я тя. — Ето бележката, можете да я видите.

Те се скупчиха около нея и Роза каза, изпълнена със страхопочитание, на Азалий:

— Трябва да запазиш бележката, защото е от много известен човек и е написана до теб, Азалий.

— Но какво пише там? — попита детето, което не можеше да чете.

Миси се засмя.

— Пише да се наслаждаваш на храната и това ще направим ей сега. По-късно ще ви разкажа историята.

Тя седна доволна до масата, с ръце в скута, толкова щастлива, че не можеше да яде.

— Погледни ги тези деца — дивеше се Роза. — Ядат омари така, сякаш са свикнали с това. А месото ще стигне за всички години, през които дори не сме го опитвали. — Тя отпи от чашата си с шампанско и каза замислено: — Един път пих шампанско. Когато дойде чичо ми от Латвия. Той го донесе, защото искаше да отпразнува новия живот, който щеше да живее в Америка. — Въздъхна и добави: — Седмица по-късно го блъсна кола. И не успя да се порадва на живота.

— Пуйката е великолепна — каза учтиво Зев и отказа омара, който Миси му предложи.

— Омарите са прекалено тлъсти — обясни Роза, — но за мен това няма значение. Все ми е едно как изглеждам.

— Тогава си вземи още аспержи! — извика Миси. — И си налей шампанско!

— А ти не ни дръж в напрежение — каза Зев. — Нямаме търпение да чуем изненадата ти.

— Да, да, каква е изненадата? — извикаха в хор децата.

Миси премести чашата си малко по-далеч и каза:

— Искам да пиете за новата звезда на мистър Зигфийлд, Верити Байрън. — Те я погледнаха озадачени и тя добави: — Това съм аз.

Изненадата, изписана на лицата им, беше толкова искрена, че тя избухна в смях.

— Можете ли да повярвате? Ще бъда звезда! И ще печеля двеста долара на седмица, „точно като по часовник“, така каза той. Независимо дали работя или не, така каза пък мадам Елиза. Тя ще шие целия ми гардероб — дрехите, които ще нося на сцената и на улицата. Но ще бъда толкова заета, че няма да имам никакво свободно време. — Те я гледаха, без да могат да продумат. — Е? — попита тя. — Не се ли радвате?

— Това е чудесно! — възкликна Роза. — Само да не излезе, че сънувам, и утре, като се събудя, да не видя в тази стая тиква и мишки.

— Знаете ли какво? Мисля, че онези обувки, които завързах със сатенени панделки, ми донесоха късмет. — Миси се обърна към Зев и нетърпеливо сграбчи ръката му. — Какво мислиш, Зев? Няма ли да ме поздравиш?

— Разбира се — отговори той извънредно тихо. — Виждам, че работата ти е добра, а заплатата — десет пъти по-висока от онази, която получават мъжете от Източния квартал. Желая ти всичко най-хубаво, Миси.

Той мълчаливо пресуши чашата си с вино, докато тя им разказваше за новия апартамент. А за него всяко нейно щастливо възклицание беше като нож в сърцето. Азалий се покатери в скута на Миси. Спеше й се и вече беше затворила очи. А Миси я беше прегърнала и милваше русата й главица. Говореше й за стаята, която беше обещала, че ще има някога.

— Матюшка, а каква е другата изненада? — попита сънено тя.

— Другата изненада е, че ще ходиш на училище.

— Училище? — Азалий скочи. — Искам да ходя на училище със Соня и Рахел!

Роза въздъхна.

— Защо не оставим това за по-късно? — предложи тя, за да ги успокои. — Трябва да сложа децата в леглото.

Малките й момиченца вече подръпваха полата й. Беше им се доспало от обилната и вкусна храна и шоколада.

— Трябва да си призная, че не искам да си отидете, макар сърцето ми да прелива от радост за вас — каза тъжно Роза. — Но ти преживя много трудни времена, Миси, и заслужаваш наградата си.

Зев изчака Роза и децата да си отидат. Азалий се сгуши в леглото, а Виктор легна в краката й. Тогава Зев пресуши шампанското си на една глътка и каза:

— Миси, не искам сега да мислиш за това, но един ден, когато вече няма да бъда такъв, какъвто съм сега… Би ли… — Не, просто не можеше да я помоли да се омъжи за него. — Ще се съгласиш ли пак да излизаш с мен, нали? Искам да кажа, когато станеш звезда.

Тя го погледна съчувствено, право в очите. У Зев имаше нещо, което докосваше струни, скрити дълбоко в душата й — неговата самота, тъгата му, учтивата и студена външност, която покриваше ранената му душа. Тя отиде до него и прошепна:

— Да, Зев, обещавам.

Ръцете му я прегърнаха и я задържаха. Тя беше съвсем близо до него, толкова близо, все едно бяха любовници. Главата му се замая от любов и от нейната близост. Ах, колко отчаяно я искаше той. Но трябваше да я пусне. И тогава каза грубо:

— Трябва да тръгвам. Благодаря, че ме покани на тържеството си, Миси. Желая ти всичко най-хубаво в новия живот.

Когато застана до вратата, не можа веднага да откъсне поглед от нея. А тя изтича при него и импулсивно го целуна. Той сложи длан на устните си, усмихна се и каза „довиждане“, затвори тихо вратата след себе си. Миси се заслуша в стъпките му, чу звука от затварянето на входната врата и изтича до прозореца, за да го види как изчезва в мрака.

Онази нощ Зев не мигна. Разхождаше се из стаята, сядаше, вземаше някой вестник, четеше и препрочиташе рекламите. Те обещаваха състояние на онези, които се впуснат в новата индустрия на киното в Холивуд. И хората напускаха източната половина на страната, за да отидат на юг, където слънцето не се крие през зимата, където зреят портокалите, там, където всеки имал тюркоазносин басейн и всички момичета били красиви. Рекламата обещаваше бляскаво бъдеще на всеки мъж, който има малка сума и се обади на дадения телефон. Седеше, втренчил поглед в думите, които му обещаваха всичко на света. Знаеше, че ако иска да спечели Миси О’Брайън, трябва да стане съвсем различен човек. Трябва да се превърне в мъж с много средства, такъв, който сам определя съдбата си. А рекламата му предлагаше начин да постигне мечтата си.

На следващата сутрин, вместо да отвори магазина както обикновено, той обърна табелката с надпис „затворено“ и отиде до офиса на „Гето Нюз“, където остави собствената си обява. „Бизнес за продан“, гласеше тя. „За подробности се обърнете към мистър Абрамски, «Орчард стрийт».“