Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Ню Йорк, 1919

О’Хара отвори вратите на кръчмата и пусна вътре студения утринен въздух, мъглата и уличния шум. Остана няколко минути на прага, с ръце на гърба, а първата цигара за деня висеше в ъгълчето на устните му. Огледа гордо царството си. Живееше на „Деланси стрийт“ от двайсет години. Беше един от най-старите заселници. Познаваше всички, мъжете бяха негови клиенти независимо дали в момента имаха работа или не, защото той им водеше търпеливо сметките. Познаваше техните съпруги, знаеше кои от тях се борят и помагат на мъжете си, кои изпитват гняв към тях, кои им изневеряват. Познаваше децата им и родителите им, лелите и чичовците им, любовниците им и всички превратности на живота им, защото всички изливаха проблемите си, подпрели се на тезгяха му и преглъщайки ги с бира. Понякога добри ръце подаваха мълчаливо по няколко долара на нуждаещите се, без да става и дума за връщане. Обичаше „Деланси стрийт“. Хората, които живееха там, бяха добродушни. Нямаше насилие, само по някоя и друга шумна семейна свада. Щеше да съжалява, ако трябваше да напусне.

Влезе обратно вътре, почисти масите и тезгяха и започна да подрежда рафтовете — уиски и джин, тютюн, цигари и евтини пури. Само след няколко седмици всичко това няма да съществува, защото ще има сух режим. Бизнесът нямаше да върви и той щеше да бъде принуден да си замине от квартала. Но той нямаше да бъде победен от превратностите на съдбата. Отдавна имаше план.

Когато кракът му беше стъпил за пръв път в Америка, той беше още юноша, само осемнайсетгодишен. Идваше от ирландските брегове и беше готов на всичко, което му предложи Новият свят. Беше ходил на училище само до десет години, но можеше да чете, пише и смята. Беше работил като работник по полята. Не искаше вече да живее в старата Ирландия, искаше да живее живота с главно „Ж“, а знаеше, че няма да го намери в кръчмата, която баща му притежаваше в мрачната местност, разположена близо до залива Ликанор. Баща му, Мик О’Хара, беше дребен човек с хлътнали гърди, който непрекъснато кашляше и влачеше крака, обути в прекалено големи за него ботуши. Тънката, саморъчно свита цигара рядко излизаше от устата му. Той пушеше дори докато пиеше бира, дори когато говореше и дори когато кашляше. Махаше я единствено когато се хранеше, но това ставаше само за минути и той вече свиваше друга. И пиеше непрекъснато уиски, защото „го стопляло“.

Мери Катлийн О’Хара знаеше, че съпругът й бавно се самоубива, но не можеше да направи нищо. Отдавна се беше примирила с факта, че някой ден той ще падне мъртъв на земята и тя ще трябва сама да се грижи за себе си, затова беше помислила как да уреди живота си. Но времето минаваше, а баща му успешно се бореше със смъртта. Кашляше, но всяка сутрин отново беше жив и скачаше от леглото. Мери Катлийн беше едра червенокоса жена. Имаше румени бузи и блестящи зелени очи. Шеймъс беше наследил и ръста, и цвета на косата от нея. Дори на четирийсет, майка му все още беше хубава жена, въпреки че животът й беше тежък. Когато беше още млада, картофеният глад беше опустошил Ирландия. Милиони хора бяха умрели от недохранване, включително много членове на нейното семейство. Когато беше срещнала Мик О’Хара, той беше с двайсет години по-стар от нея. Беше я очаровал, бяха се обичали истински. Тя знаеше, че колкото и беден да е един мъж, винаги ще намери няколко медни монети за едно питие в кръчмата. Макар да беше дребен, вечно намръщен и свадлив, Мик О’Хара й предлагаше покрив над главата и храна. Това беше своего рода сигурност, затова тя се омъжи за него и се опита да му бъде добра съпруга.

Шеймъс беше единственото им дете. Мери Катлийн благодареше на бога, че нямат друго, защото едва ли щяха да могат да го нахранят. Но когато разбра, че може много млада да остане вдовица, беше пожелала да има повече синове, които да се грижат за нея, когато съпругът й няма да е вече на този свят.

Но Мик О’Хара не бързаше да си отиде. Умря едва когато Шеймъс беше вече навършил седемнайсет години. След погребението Мери Катлийн и синът й бяха отишли на върха на скалите край залива и стояха там, хванати за ръце, оставяйки бурния атлантически вятър да изсуши сълзите им. Това й се струваше като пречистване. Беше готова да заличи от паметта си тягостните години, прекарани в трите тъмни малки стаички зад бара, непрекъснато огласяни от неговата кашлица, и където се носеше мирисът на бира и смърт.

— Сине — беше казала тя, стискайки здраво ръката му, — отвъд океана има нов свят, място, където мъжът може да направи състояние. Ще продам кръчмата и ще ти дам парите. Искам да отидеш в Америка и да започнеш нов живот. Когато си готов, ще дойда при теб.

Шеймъс все още си спомняше как беше погледнал надолу, за да види лицето й. То беше много спокойно, изразяваше гордост от сина и увереност в бъдещето. Тя му имаше доверие. Даваше му всичко, което има на този свят, сигурна, че той ще го умножи и ще се грижи за нея. Той се беше заклел, че няма да я разочарова.

 

 

Когато пристигна в Америка, той я обиколи от бряг до бряг. Беше огромен и мускулест. Беше му лесно да си намира работа като работник. Носи тухли в Чикаго, поправя кораби на доковете в Сан Франциско, разпалва пещи в заводите за стомана в Питсбърг, но знаеше, че така няма да забогатее. Мина година. Парите на майка му още бяха в него, но той не беше спечелил кой знае колко и все още не беше готов да я вземе при себе си. Мислеше за нея и за стария дом в Ирландия, за това, че тя не се оплаква и търпеливо чака. Знаеше, че трябва да намери сигурна работа. Върна се в Ню Йорк и безцелно заскита по улиците. Гледаше огромните къщи на „Уошингтън Скуеър“ и Пето авеню и се питаше как хората са успели да спечелят толкова пари, че да построят такива сгради, прилични на палати. Нае си една стаичка на „Деланси стрийт“ и започна работа като строител. Харесваше му да реди тухлите, да маже с хоросан и пак да реди тухли. Искаше да научи повече неща за строителството и може би дори да стане предприемач, но нямаше време. В съзнанието му непрекъснато изплуваше мисълта, че майка му може да умре, преди той да е постигнал успех. А тогава щеше да е късно да сдържи даденото обещание.

Стаята му се намираше над кръчма. На него му харесваше миризмата на уиски и бира, нощните шумове, които му бяха познати и му напомняха за дома. Предложи на собственика да му помага през нощта. Беше весел и общителен момък и обичаше свадите в кръчмата, защото можеше да покаже мускулите си. След шест месеца, когато собственикът му каза, че ще продаде кръчмата и ще се върне в Минесота, Шеймъс, съвсем импулсивно, поиска да я купи. Сделката беше извършена за две седмици и той писа на майка си, като в писмото й изпрати и пари за път. Заръча й да дойде колкото може по-скоро. Едва след това схвана иронията на съдбата: той я викаше в Новия свят, за да живее стария живот, да живее точно така, както и преди — в три стаи зад кръчмата.

Но Мери Катлийн сметна това за голям успех. Пристигна с всичките си мебели и дреболии и скоро стаите им на „Деланси стрийт“ заприличаха изцяло на дома им в Ирландия. Мери Катлийн готвеше същите гозби като в Ирландия — варени яйца, зеле и картофи, ръжен хляб. Предлагаха евтино храната в кръчмата. Скоро в квартала се разнесе новината, че при О’Хара можеш да намериш най-добрата храна на най-ниска цена и че бирата там е превъзходна. И започнаха да печелят добре.

На Мери Катлийн й допадаше новата й роля. Преди, в Ирландия, съпругът й беше шефът, а сега тя сама си беше шеф. Всеки обед и всяка вечер тя сервираше храната и весело бъбреше с клиентите, приемаше и комплиментите, и парите им. Само след година вече имаха пари в банката, след няколко години предприятието процъфтяваше. Тя непрекъснато напомняше на Шеймъс, че е време да си намери красиво ирландско момиче и да се ожени. Искаше да се радва на внуци. Казваше, че сега могат да си ги позволят. Шеймъс знаеше, че тя е права. Но съпругата и децата щяха да отнемат времето му. Кой тогава щеше да работи в кръчмата всяка вечер? Не, женитбата трябваше да почака. Пет години по-късно той имаше доста пари в банката и беше направил инвестиция в две сгради на хълм в квартала Ню Джърси. И тогава Мери Катлийн умря внезапно от сърдечен удар, без внуци и без да се е преместила от жилището с трите стаи. Шеймъс я погреба и проля над гроба й сълзи на гняв към самия себе си. Прокле се за това, че не беше успял да й купи малка къщичка, където тя да прекара спокойно последните си дни, че не беше се оженил. После си каза, че когато се ожени, няма да кара съпругата си да живее в трите стаички зад кръчмата.

Сега, когато Миси влезе през вратата, той си спомни за обещанието, което беше дал на себе си. Усмихна се и пое палтото й, а тя веднага започна да мете пода. О’Хара я гледаше с копнеж. Бяха минали три месеца, откакто я беше помолил да се омъжи за него, а тя все още не му беше отговорила. Всъщност от погребението тя не беше повдигала въпроса. Той също се въздържаше и търпеливо чакаше тя да се възстанови от удара, който й беше причинила смъртта на София. Но времето минаваше, а той трябваше да направи плановете си за бъдещето си сега. Сърцето му се разтопи от нежност, когато я погледна. Работеше толкова бързо, та човек би си помислил, че когато свърши работата, ще си тръгне. Но не, тя не можеше да направи това, защото й се плащаше на ден и трябваше да остане дотогава, докато имаха нужда от нея. Това беше гаранция за него, че тя ще бъде винаги там. Особено сега, когато той разбра, че ще има нужда от нея цял живот. Тя усети погледа му и вдигна глава. Той й се усмихна мило и каза:

— Миси, хрумна ми, че ти и аз никога не сме оставали сами. Знаеш, че съм много зает. Кръчмата е отворена всеки ден и всяка нощ и нямам време за себе си, камо ли за жена. Но утре имам намерение да я затворя. При едно условие.

Тя го погледна изненадана.

— Какво условие?

— Ще затворя, ако ме удостоиш с честта да обядваш с мен.

Тя не отдели поглед от лицето му. Не вярваше на ушите си. Засмя се. Той се изчерви, когато тя каза:

— Искаш да ме изведеш навън за обяд? Но защо, О’Хара? Виждаме се всеки ден, освен в неделя! И обядваме тук, заедно, също всеки ден. И така, защо?

Той си взе пура от кутията, която току-що беше сложил на рафта зад бара, и й се усмихна.

— Исках да те изненадам — каза тъжно. — По дяволите, Миси, мислех, че поканата ще ти достави удоволствие.

Той прокара длан през червените си къдри и я погледна умолително. Тя отиде до тезгяха. Постави лакти на него и го погледна, изпълнена със съмнение.

— О’Хара — каза тя, — може би това ще бъде грешка. Не съм момичето, за което ме мислиш. Ти не познаваш истинското ми „аз“.

— Точно затова искам да излезем — за да се опознаем по-добре — каза той. Усмивката се върна на лицето му. — Като излезем, ще можем да бъдем такива, каквито сме. Освен това — каза той и постави огромната си длан върху нейната — искам да ти покажа нещо. Нещо специално. — Видя, че я заинтригува, и добави: — Искам да ти кажа нещо важно.

Тя издърпа ръката си изпод неговата и започна да бърше тезгяха.

— В такъв случай, ще бъде по-добре, ако ти кажа „да“ — отговори спокойно тя, — но ще взема Азалий със себе си.

— Разбира се — каза той широко усмихнат. — Разбира се, че Азалий ще бъде с теб.

Нямаше да има нищо против да доведе и цяла банда хлапета. Беше се съгласила да излезе с него!