Елизабет Адлър
Собственост на една дама (21)

Глава 20

Миси побърза да се върне на „Ривингтън стрийт“. В джоба й се намираше снощната й заплата — един-единствен долар. Спря се пред количката на Забар и купи евтин парфюм с аромат на рози и жълта панделка за петнайсет цента. Изчерви се при мисълта, че е похарчила толкова много пари за себе си, и бързо изкачи стъпалата, които водеха към апартамента на Роза Пелерман. Жилището на Роза можеше да бъде наречено апартамент, защото се състоеше от две стаи. Имаха нужда от тях, защото имаха три деца. Съпругът й, Майер Пелерман, беше с двайсет и пет години по-възрастен от нея. Беше от Полша и говореше само полски и иврит. Роза беше само на двайсет и пет години и беше родена тук, в Източния квартал. Родителите й бяха емигранти от Естония. Говореше английски и иврит, както и някакъв неин руски език, но много малко полски, така че общуването между тях беше ограничено. За два долара на седмица, тя се грижеше за Азалий като за свое собствено дете, докато Миси беше на работа. Двете бяха станали приятелки след смъртта на София. Когато Миси почука на вратата, тя й отвори с усмивка и я покани да влезе.

— Дойде точно навреме — каза Роза доволна. — Тъкмо запарвам чая. Спестих малко пари и сега ще си направим угощение с няколко бисквитки.

Тя подаде на Миси чаша горещ чай и чинийка с пет малки бисквитки.

— От фурната на „Хестър“ са — каза тя. — Същите са като онези, които правеше майка ми. — Лицето й светна, когато тя захапа бисквитата. — Дори са по-хубави. Не се тревожи — каза тя, като забеляза неспокойния поглед на Миси. — Децата са на улицата. За тях се грижи Соня, най-голямата ми дъщеря. Знае, че много ми помага с това да ги гледа дори минутка. — Тя се изкикоти. — А така аз и ти имаме малко време за себе си, нали?

Миси се засмя. Харесваше Роза. Тя беше ниска и закръглена, с красива, блестяща черна коса и тъмнокафяви очи, с нежни черти. Въпреки че нещата между нея и съпруга й не вървяха гладко, тя винаги беше усмихната и готова да се пошегува. Нищо не можеше да развали настроението на Роза, поне не за дълго. Просто не беше в природата й да размишлява дълго над неуспехите и нещастията, най-лошото, от които беше, помисли си Миси, че тя беше „продадена“ на съпруга си от безскрупулния си баща.

Всичко било извършено с помощта на брачен брокер, беше й казала Роза. Брокерът казал, че този мъж върти успешен бизнес във Филаделфия. И той дошъл у дома й, за да се види със семейството й. Тя била шокирана, като го видяла колко е стар — почти колкото баща й. Тогава Роза била едва на седемнайсет години, по-млада дори от Миси. Майер бил много учтив, но не се усмихвал. Когато се здрависал с нея, ръцете му били лепкави от пот. Цялата вечер той я пренебрегвал. Седял до масата и разказвал на баща й какъв голям бизнес въртял във Филаделфия с пелерини и костюми. Баща й гладел доволно брадата си, а майка й донесла най-хубавите чаши и празничната покривка. Когато той станал да си върви, тя скрила ръце зад гърба си. Отказала да се ръкува с него и баща й я изгледал ядосано. А после се извинил за нейните лоши маниери. И същата тази вечер тя предизвикала шумна семейна свада, като задала един-единствен въпрос: щом Майер е такъв голям бизнесмен във Филаделфия, защо още не говори английски?

— Той е от Полша — обяснила майка й.

— И какво от това? Защо не е посещавал вечерното училище, както правят всички, които искат да се научат да говорят на английски?

Тогава баща й й зашлевил плесница и я нарекъл неблагодарна дъщеря. Той плащал много на брокера по женитбите, а тя само го засрамвала пред добрия и честен мъж, който бил готов да й осигури къща, хубави дрехи и дори бижута…

— Ха, бижута! — беше възкликнала Роза и огледала с неодобрение малкия и неудобен апартамент. — Къщи, пелерини и костюми! „Добрата партия“ се оказа машинист в малка фабрика, собственик на която е зет му. Мислел, че се женел за пари. Брокерът му казал, че съм наследница на богатия си чичо, Самюъл Гланц, онзи, който има голям универсален магазин на „Гранд Авеню“.

— А ти не си ли? — беше попитала Миси.

Роза беше свила рамене.

— Той няма деца, но, доколкото го познавам, ще остави богатството си на храма, а роднините — да се бият над завещанието му. Но Майер все още е изпълнен с надежда. Води децата при него всяка събота независимо дали грее слънце, или вали дъжд, за да напомня на чичо Самюъл каква прекрасна племенница има. — Тя беше отметнала глава назад и се беше засмяла от сърце. — Всичко онова беше нереално като вълшебна приказка — беше казала тя и избърсала сълзите, които се бяха появили в очите й. — А сега аз съм принудена да понасям потните ръце на Майер, а децата имат баща, който все още не говори английски. Хората от фабриката му се подиграват. Всяка сутрин го питат: „Е, Майер, още ли не си се научил да говориш?“. Срамота е, след всичките тези години, прекарани в Америка.

— Как понасяш всичко това? — беше попитала Миси, ококорила очи от ужас, че можеш да бъдеш принуден цял живот да понасяш мъж, когото не обичаш.

— Имам децата си — беше казала Роза със свиване на раменете. — Може би някой ден, когато те пораснат, аз ще го напусна. А дотогава ще изкарам някак си, ден след ден.

Миси беше потръпнала, като си беше представила живота, ден след ден, с Майер Пелерман. Тя поне нямаше с кого да се съобразява, беше сама в света.

— Развълнувана си — каза Роза и си взе още една бисквитка. — Какво се е случило?

Миси набързо й разказа за О’Хара и за това, че ще излезе на обяд с него в неделя.

— Погледни — каза тя гордо и й показа букета рози, — купих това за старата си шапка. Реших, че така ще е по-красива. И нова панделка за Азалий.

Роза се възхити на цветята и каза:

— Значи и Азалий ще дойде? Тогава това не е любовна среща?

— Разбира се, че не е, глупачето ми — каза Миси и се изчерви. — О’Хара каза, че иска да се ожени за мен, но го каза само от съжаление. Той е много мил човек, Роза.

— А ти си много красиво момиче — отговори Роза. — Не го забравяй, Миси.

Миси мислеше за думите на Роза в неделя сутрин, докато си слагаше старата шапка, украсена с букет рози. Обръщаше насам-натам главата си пред малкото парче огледало и се ядосваше, че няма по-хубави дрехи, които да облече.

— О, Миси — възкликна Азалий, която също я гледаше, — толкова си красива!

Миси й се усмихна, но знаеше, че не Азалий, а огледалото казва истината. Беше бледа, бузите й — хлътнали, а шията — доста тънка. Беше загубила свежестта и руменината на младостта. Единственото красиво нещо у нея бяха розите на шапката й.

Азалий седеше на ръба на стола, за да не омачка синята си рокля, люлееше краката си, обути в бели чорапи, и се възхищаваше на новите си обувки, купени вчера от количката на Забар. Миси беше сплела косата й на плитка и я беше завързала с новата жълта панделка, но някои от къдриците вече се бяха изплъзнали и обрамчваха дребничкото й овално личице. Кожата й имаше златист отблясък като тази на Анушка, а очите — същия замечтан израз. Беше ангел, дете — мечта, помисли си Миси, спусна се към нея и силно я прегърна. Не можеше да я обича повече дори и ако беше нейно дете. Азалий беше само на четири години и никога за нищо не се оплакваше. Приемаше стаята, с която разполагаха, за свой дом, Роза — като своя леля, а улицата — като място за игра. Не беше честно, помисли си Миси и пак я целуна, просто не беше честно.

На улицата силно изсвири клаксон. Азалий скокна от стола си и се втурна към прозореца. Клаксонът отново изсвири и тя възбудено извика:

— Матюшка, това е О’Хара в автомобил!

Миси също погледна през прозореца. Изненаданият й поглед беше прикован в О’Хара, който беше много елегантен в кафявия си костюм и риза с вратовръзка. Беше седнал гордо зад кормилото на раздрънкан жълт автомобил. Той отново натисна клаксона и помаха с ръка на всички хора, които бяха накацали по прозорците, за да видят какво става. После отвори вратата, стъпи важно на паважа, свали шапката си и се поклони на Миси.

— О, Азалий! — възкликна тя и прибра главата си вътре. Беше много объркана. — Сега вече всички знаят, че ще излизам с О’Хара!

Тя хвърли последен нетърпелив поглед към огледалото, хвана Азалий за ръката и двете слязоха бързо по стълбите.

— Тази сутрин е много хубава, Миси — извика О’Хара, — и помислих, че ще е добре да се повозим малко.

Всички глави, които гледаха през прозорците, се завъртяха към Миси. О’Хара настани Азалий на задната седалка и отвори предната врата, за да може Миси свободно да влезе в колата.

— Довиждане, Роза — извика Азалий и помаха на всичките членове на семейство Пелерман, които се бяха показали на прозореца на втория етаж. Миси обаче не вдигна поглед към тях. Знаеше, че всички, които живеят на „Ривингтън стрийт“ гледат с интерес О’Хара. А той запали спокойно колата и те с шум се понесоха по улицата.

— Купих я едва вчера — каза гордо О’Хара — и вие сте първите, които се качвате в нея. Е? Какво мислите?

— Красива е, О’Хара! — извика Азалий, която подскачаше развълнувано на мястото си и махаше с ръка на минувачите.

— Да, хубава е — каза Миси и задържа с ръка шапката си на поредния завой. — Но предпочитах да тръгнем с по-малко шум.

О’Хара се засмя гръмогласно.

— Обещах ти приятен ден, нали? — каза той и я погледна с крайчеца на окото си. — А аз съм човек, който държи на думата си, Миси О’Брайън.

Тъкмо навлизаха в „Орчард стрийт“. Миси се засмя. Имаше нещо трогателно в чистия детски възторг на О’Хара. Слънчевият ден и неговото отношение й носеха радост. Той беше човек, който обичаше да доставя радост на другите. Тя се отпусна назад на седалката и си позволи да се порадва на разходката с колата.

Застанал плътно зад решетката на прозореца си, Зев видя дългия жълт автомобил. О’Хара натискаше клаксона и гледаше собственически Миси. А Миси се смееше, щастлива като волна птичка през пролетта. Ревността пламна като огън в сърцето му.

— Фукльо! — извика той, а гласът му беше пълен с горчивина. — Голяма работа!

— Къде отиваме? — попита Миси, когато колата мина по моста и се отправи към хълмовете на Ню Джърси от другата страна на река Хъдзън.

— Почакай и ще видиш — каза той загадъчно. Но на красивото му едро лице грееше усмивка, която й подсказваше, че там, където отиват, ще й хареса.

Пътуваха известно време по протежението на реката и се наслаждаваха на гледката. Стигнаха до голяма постройка от червени тухли, скрита зад дърветата. Табелата гласеше „Италиански ресторант“ и очите на Миси заприличаха на окръжности, когато забеляза белите покривки и салфетките, бляскавите сребърни прибори и кристалните чаши, и цветята, които украсяваха всяка маса.

— Не съм облечена достатъчно добре за такова място — прошепна тя. Чувстваше се глупаво в старото си сиво палто, избелялата блуза и пола.

— Изглеждаш достатъчно добре за където и да е — отговори високо О’Хара. — По-красива си от всички жени, които са тук.

Той свали шапката си, а келнерът се ръкува с него като със стар и познат клиент, след което ги поведе към масата, разположена до прозореца.

— Добър ден, мистър О’Хара — поздрави го той. — Как сте днес, сър?

— Добре, добре — каза гръмогласно О’Хара и се усмихна, когато втори келнер им донесе шампанско. Кимна одобрително, а очите на Миси се отвориха още по-широко.

— Шампанско! — възкликната изумена.

— А какво друго? — попита той и докосна нежно ръката й. — В такъв велик ден!

Тя се изчерви, защото келнерите се усмихнаха многозначително. О’Хара създаваше у тях погрешно впечатление.

Те сигурно си мислеха, че са любовници или… Тя погледна към пенещото се питие в чашата си и си спомни последния път, когато беше пила шампанско. Беше на осемнайсетия й рожден ден и чашата й беше напълнена от Миша. Бяха се погледнали в очите и знаеха, че е за последен път…

— Бих дал всичко, за да знам за какво мислиш — каза О’Хара, но тя поклати глава, вдигна чашата си и му предложи да отпият.

— За теб, Шеймъс О’Хара — каза тя и успя да се усмихне. — Благодаря ти за този прекрасен ден.

— Той още не е свършил — обеща й той. Погледна я с възхищение и започна да изучава менюто. — Наистина си прекрасна с тази шапка, Миси — каза нежно той. — Ти си най-красивото момиче, което съм виждал.

— Да — каза важно Азалий, — и аз й казах така.

О’Хара се усмихна.

— А ти, млада дамо — каза той, — по-добре внимавай, защото, когато пораснеш толкова, колкото Миси, ще разбиеш всички мъжки сърца.

— Какво означава това? — попита тя.

— Почакай и ще разбереш — отговори той и извади малка кутийка от джоба си. — О, почти бях забравил.

— Подарък? — попита тя, изпълнена с надежда.

Той кимна.

— Подарък за теб, красавице.

Тя погали червената хартия с възхищение.

— Хубава е — каза, а детското й гласче трепереше от вълнение.

О’Хара погледна първо към Миси, а после към детето.

— Подаръците трябва да се отворят — каза той, — за да се види какво има вътре.

Тя внимателно разгъна хартията, отвори кутийката и ахна, когато видя съдържанието й.

— О, о, погледни, матюшка. Само погледни!

Беше кукла, малка, но съвършена във всеки един детайл, с руса коса, рокля с дантела, боне и малки ботушки.

— Как ще я кръстиш? — попита Миси и се усмихна нежно, когато Азалий погали куклата с любов.

— Анушка — прошепна тя и я притисна до гърдите си. — Анушка.

Миси се почувства така, като да бе ударена от гръм. До този момент Азалий не беше споменавала майка си! Тя се беше надявала, че я е забравила.

— Но тази кукла е американска — побърза да каже тя. — Не мислиш ли, че трябва да й дадеш американско име?

Очите на Азалий придобиха познатия й далечен израз.

— Какво ще кажеш за Катлийн? — предложи О’Хара. — Красиво ирландско име. Така се казваше и майка ми.

— Да, трябва да оставим О’Хара да избере името — побърза да се съгласи Миси. — Защо да не я кръстим Катлийн?

Азалий притисна куклата до бузата си, затвори очи и се усмихна.

— Катлийн Анушка — каза тя. — Катлийн Анушка О’Хара.

О’Хара се засмя и наля шампанското в чашите.

— Идеята на малката е превъзходна — каза той и погледна Миси многозначително.

Тя извърна глава. В този момент се появи келнерът със супата.

— Мирише превъзходно. Сигурно е много вкусна — каза тя, за да избегне отговора.

О’Хара се усмихна.

— Да, така е — каза той. — Този ресторант е един от най-добрите в Ню Джърси. Идвам тук от няколко години, още откакто завъртях бизнеса си тук.

Изведнъж Миси осъзна, че се забавлява. Добрата домашна италианска кухня й се струваше божествена след оскъдната храна, а виното й замая главата. Беше приятно отпусната и слушаше разказа на О’Хара за живота му в Ирландия и за първите години след пристигането му в Америка.

— А сега искам да поставя ново начало — каза той и, както обикновено, запали цигара. Гледаше я, доволен, как отпива от кафето си.

Азалий изяде десерта си, прозина се, отпусна се на стола и прегърна новата си кукла. О’Хара я помилва нежно по косата и каза:

— И ти не познаваш всички мои страни, Миси. Аз съм сериозен и амбициозен мъж. Това е едно от нещата, които исках да ти кажа днес. Но първо искам да ти покажа нещо, което е по пътя ни.

Той плати сметката, като остави голям бакшиш. Взе заспалото дете в силните си ръце и излязоха от ресторанта. Изпратиха ги с усмивки, благодарности и покана да дойдат отново. Той остави Азалий на задната седалка, покри я с одеяло и каза, изпълнен с копнеж:

— Ще бъда благодарен, ако имам момиченце като това тук, наистина благодарен.

После помогна на Миси да се качи в колата, седна на мястото си и подкара към хълмовете.

— Къде отиваме? — попита тя отново.

— Не много далеч — отговори той с усмивка. — Трябва да бъдеш търпелива.

Пътуваха още десет минути и стигнаха до кедрова ограда. О’Хара слезе, за да отвори портата, а Миси се опита да надникне през високите ели и кестеновите дървета, чиито дървета закриваха почти всичко.

— Пристигнахме! — каза О’Хара, докато караше по току-що покритата с чакъл алея. Спряха пред квадратна къща с червен покрив и дървена веранда. — По-голяма е, отколкото изглежда — каза той гордо. — Има три спални, а дворът е три акра. За мен това е достатъчно, така че я купих. Купих и всичката земя наоколо. Петдесет акра от Ню Джърси вече ми принадлежат. — Той обърна към Миси очите си, изгарящи от страст. — Те ще принадлежат и на съпругата ми, само ако кажеш „да“, Миси. Искам да споделя с теб всичко, което имам, къщата, земята, всичко…

Очите й изразяваха единствено тревога. Тя протегна ръка пред себе си — като да се защити.

— Преди да кажеш каквото и да било, нека ти покажа. — Той изкачи стъпалата към верандата. — Докъдето ти стига погледът, Миси, че и отвъд — каза той гордо. — Това е моята земя.

Погледът й се зарея над тревистите хълмове, над групичките дървета. В далечината се виждаха говеда, прилични на детски играчки. Миси затвори очи и вдъхна свежия въздух, заслуша се в песента на птиците и позволи на лъчите на късното есенно слънце да погалят лицето й. Можеше да се върне в Оксфорд, у дома.

— Красиво е, О’Хара — прошепна тя. — Наистина е красиво.

— Ела вътре — подкани я той. — Остави детето да спи. Искам да те разведа наоколо.

Входната врата беше украсена с цветно стъкло. Коридорът беше много дълъг и свършваше при друга врата, също украсена с цветно стъкло, зад която се виждаше градината. Всекидневната стая беше квадратна, с огромна камина. Трапезарията беше отделно. Подовете бяха от дърво и лакирани, а прозорците — във формата на диаманти. Кухнята беше с мивка, с топла и студена вода и фурна. Имаше дори електрическо осветление. Широко, красиво стълбище водеше към горния етаж, където имаше три спални и баня с вана.

— Къщата е великолепна! — извика Миси и затича развълнувана от стая в стая. — Прекрасна е, О’Хара, наистина е прекрасна… само… — Тя се спря и го погледна озадачена. — Но как ще ръководиш кръчмата, ако живееш тук? Много е далеч.

— Точно това исках да ти кажа — каза той, хвана я за раменете и погледна дълбоко в очите й. — Миси, след две седмици ще затворя кръчмата завинаги. Сухият режим ще убие търговията със спиртни напитки. Ще се измъкна още преди другите да са се усетили. Направил съм си плановете за бъдещето, Миси, и тази къща е част от тях. А също и ти. Оттук ще мога да ръководя новия си бизнес. Близо е до железопътната линия и до пристанището в Нюарк.

Сърцето на Миси се сви. Щеше да остане без работа. Усети, че ще припадне, и се облегна на перилата на верандата. Погледът й беше втренчен в красивия пейзаж, но тя не го виждаше.

— Какъв нов бизнес? — попита вяло тя.

О’Хара се усмихна.

— О, недвижима собственост, строителство и малко… „разпространение“ да кажем. Тук е толкова спокойно, мястото е уединено и никой няма да знае с какво се занимавам. — Той й намигна, а после смръщи вежди, защото видя колко силно е пребледняла, и се уплаши, че всеки миг ще припадне. — Миси, добре ли си? — попита той и я прегърна. — Какво става, момичето ми? Да не съм те изплашил с приказките си за новия бизнес? Няма да се занимавам с нищо незаконно. Миси, само може да се движа по ръба на закона, като продавам контрабандно спиртни напитки. В Ирландия го правим от векове. Обещавам ти, че това не е опасно. А парите ще използвам за строителството на къщи. Ще има много млади семейства, които няма да имат търпение да избягат от градовете в провинцията. Къщите ще бъдат удобни, красиви и евтини. Когато ги построя, хората ще идват на ята да живеят в тях. А за другата част от моя план не се тревожи, Миси, моите партньори ще се погрижат за това.

— Твоите партньори?

— Джорджо и Енрико Ориконе, момчетата, чиято собственост е италианският ресторант. Ще трябва да се срещнем с тях, Миси, те са наистина много мило италианско семейство. Видя как се отнесоха с Азалий, те просто обожават момиченцата. Амбициозни са и имат нужда от човек като мен. Разбира се, аз имам и собствен интерес в тази работа и ти казвам, Миси, че ще направя цяло състояние. Няма вече да носиш халбите с бира за мен. Ще бъда бизнесмен. — Той я погледна извънредно сериозно. — Дал съм си обещание, че съпругата ми няма да живее в три стаи зад кръчмата, както живееше майка ми. Сега вече мога да те помоля да станеш моя жена, Миси. Купих тази къща за теб и Азалий, за нас и нашите деца. Миси, моля те, ще станеш ли моя жена?

Тя поклати объркано глава. Той беше толкова мил, толкова нежен под грубата си външност. И толкова наивен. Погледна О’Хара, който с нетърпение очакваше отговора й, а после — къщата с всичките стаи, градини и полета, които можеха да бъдат нейни. Представи си как ще живее тук, с какви мебели ще я обзаведе, какви картини ще окачи на стените, какви кристални вази с цветя ще разположи в ъглите, как ще седи на верандата в летните нощи и как ще люлее бебето си в люлката. Но колкото и да се опитваше да вмести образа на О’Хара във всичко това, не се получаваше. Помисли си за Роза, принудена да прекара целия си живот с Майер Пелерман, и отново поклати глава. По бузите й се затъркаляха сълзи, а той нежно ги избърса с длан.

— Виждам, че ще кажеш „не“ — каза той тихо, с достойнство. — Но ще ти кажа нещо, Миси О’Брайън: никога няма да доведа друго момиче в тази къща. Ще чакам да кажеш „да“ някой ден. И когато този ден дойде, ще бъда най-щастливият мъж в Ню Джърси.

Пътуваха обратно в мълчание. О’Хара беше загубил веселото си настроение, а Миси мислеше, уморена, че тя е виновна. Не искаше да го нарани. Никога не беше го окуражавала, с нищо не му беше дала да разбере, че ще се омъжи за него. Когато пред тях се разкри Манхатън, тя си каза, че в живота сигурно има и нещо повече от това. А после реалността се върна при нея и тя си спомни, че след две седмици кръчмата ще бъде затворена и тя ще остане без работа. И нямаше вече да получава заплата.