Елизабет Адлър
Собственост на една дама (26)

Глава 25

Азалий седеше в края на леглото и гледаше как Миси се приготвя, за да отиде в салона. Русата й коса беше сплетена на плитка, а очите й бяха тъжни. Виктор скочи на леглото до нея, тя го обви с ръце и го притисна към врата си. Кучето очевидно я обожаваше, затова Миси вече не протестираше върху неговото качване на леглото.

— Каква картинка сте само! — каза тя и се засмя.

— Днес щяхме да изведем Виктор на разходка — напомни й тъжно Азалий. — А ето, че ти отново излизаш.

Миси прехапа устни. Вярно беше. През последните няколко дни беше толкова заета, че нямаше време за Азалий, а камо ли за бедния Виктор.

— Ще се реванширам — обеща тя. — Знам, че е неделя, но се налага да отида на работа. — Искаше й се мадам Елиза да беше избрала друго време за шоуто си, но не тя решаваше въпроса. — Нали ще ти хареса — лицето й отново засия, — ако скоро се преместим в хубав апартамент, може би в близост до парк, където ще разхождаме Виктор. Ти ще имаш стая, която ще можеш да напълниш с играчки. Ще ходиш на училище, облечена в специална униформа, като на другите момиченца…

— Мястото ми е тук — отговори Азалий. — Не искам да изоставя Роза и другите си приятели.

Сърцето на Миси се сви тревожно и тя седна на леглото до нея.

— И аз не искам да изоставя Роза, миличка — каза тя тихо. — Но ние пак ще се виждаме с нея. Те ще ни идват на гости и може би дори ще остават да пренощуват при нас. Само си помисли колко забавно ще бъде!

— И тук е забавно — каза Азалий. Беше станала много упорита. Беше стиснала здраво Виктор за врата и заровила лице в пухкавата му козина. — Не искам нищо да се променя.

Миси мълчаливо я погали по косата. Чувстваше как крехкото тяло на Азалий се тресе от ридания и разбра, че тя плаче не само защото се страхува, че ще се преместят, а защото изпитваше несигурност, недоверие към промяната. Сигурно си спомняше как бяха напуснали Варишня и баща й, майка й и брат й, спомняше си как бяха напуснали Русия, как бяха изоставили любимата й баба София в гробището. Всеки път, когато беше напускала някое място, повече не беше видяла любимите хора.

Когато по-късно остави Азалий при Роза, жената й каза:

— Желая ти късмет в шоуто. Това е вълшебна приказка, Миси, истинска, сбъдната вълшебна приказка. Може би днес милионерът ще бъде там и ще те чака.

Миси се съмняваше в това, още повече че пет пари не даваше за милионерите. Единственото, което искаше, е да печели достатъчно, за да живеят добре с Азалий.

Седмицата след ревюто беше отлетяла незабелязано. Бяха заети непрекъснато. Посетиха някои от най-великолепните домове в Ню Йорк, така че любимите клиенти на мадам да могат да изберат спокойно дрехите си. Всички искаха да видят Верити и новия стил, наложен от нея. Въпреки че Миранда и Минет вече не вървяха така предвзето и се опитваха да правят всичко по-естествено, те не изглеждаха на подиума като Миси. Всички поръчваха да им ушият виолетовата рокля, която тя представяше, а нейни вариации вече се виждаха по улиците на града. Всички без изключение искаха и от новия модел обувки. През по-голямата част от седмицата тя беше в пробната, където приготвяха новите дрехи, които щеше да представя. А днес щяха да отидат да представят ревюто в огромното имение на контеса Уенслишир. Ревюто щеше да съвпадне с обичайното пролетно парти на дукесата. Отпред пред салона ги чакаха шест лимузини, които щяха да ги откарат до Лонг Айлънд. Мадам пътуваше в първата, сама с шофьора, като кралица. Миси пътуваше с Миранда и Минет, които говореха само помежду си и не й обръщаха никакво внимание. Животът й никак не приличаше на вълшебна приказка, мислеше си тя и въздишаше тежко. Но печелеше по четирийсет долара на седмица и се обличаше в красиви дрехи, защото мадам искаше нейните манекенки да бъдат нещо като ходещи реклами.

— Но аз никога никъде не ходя — беше възразила Миси.

— Никога и никъде? Младо момиче като теб? Tiens — беше възкликнала мадам, — значи е крайно време да започнеш да излизаш.

В останалите четири лимузини се намираха кошниците с дрехите, декораторите и фризьорката. Малкото шествие пътуваше бавно. Беше неделя и като че ли целият Лонг Айлънд спеше. Най-сетне стигнаха до огромна двойна врата, изработена от извити решетки, от двете страни на която имаше статуи на грифони. От будката до вратата излезе бързо вратарят и се втурна да отваря портата. От нея към имението водеше дълга, покрита с чакъл, алея. По моравата се разхождаха красиво облечени хора. Там бяха разпънати много маси, покрити с дамаски в различен цвят, подредени за закуска. Сребърните прибори блестяха на слънцето. Група младежи, облечени в бели фланелки, играеха тенис. Свиреше оркестър, разположил се на дългата тераса, където имаше големи саксии с ярки ранни цветя, които се отглеждаха в оранжериите на контесата специално за случая.

На Миси се стори, че се пренася назад във времето. Все едно се беше озовала отново на някое от партитата, давани от Анушка. Нейната къща също беше огромна и красива, хората се разхождаха по поляната и се смееха, а във въздуха се лееше музика…

— Ела, Верити! — извика я мадам. — Контесата ни чака.

Имоджън, контеса Уенслишир, беше висока и красива жена в трийсетте си години. Беше разглезена от вниманието, което всички мъже й засвидетелстваха. Графът беше нейният трети съпруг. Беше доста по-възрастен от нея и я обожаваше. И дори беше умрял в най-удобния момент — тогава, когато тя беше започнала да се отегчава от него. Преди три години. Тя имаше имение в Йоркшир, градски къщи в Лондон и Париж, малка къща в Манхатън, огромна яхта за морски пътешествия, която сега, след края на войната, стоеше на котва в Монте Карло. И се радваше, че може да прави това, което най-добре й се удава — да организира партита и да търси следващия си съпруг.

Тя втренчи поглед в Миси, когато момичето се ръкува с нея, без да се усмихне.

— А, сега разбирам защо се вдигна целият този шум — каза тя загадъчно. — Тази седмица всички мъже говорят само за Верити. Не успях да видя модното ревю на Елиза. Но славата ти върви пред теб, момиче.

— Аз съм само манекенката — побърза да каже Миси. — Сигурна съм, че хората говорят за дрехите, които са видели.

Контесата се усмихна, при което присви замислено очи.

— Жените, може би, но мъжете… — Тя се засмя и остави недовършеното изречение да виси във въздуха.

— Елиза, мила — извика тя, като се обърна към мадам, — ела да пийнеш чай с нас, а после ще ти покажа балната зала, където ще можете да проведете ревюто.

Балната зала беше в синьо-бежови тапети и приличаше на ваза „Уеджууд“. В единия й край имаше малка сцена. Този път мадам сама организира реда на шоуто, сама определи пътеката, по която манекенките щяха да минават, и мястото на оркестъра. Докато вървеше по сцената, облечена в последната екстравагантна рокля на мадам, Миси осъзна, че й е много забавно. Като че ли ставаше друг човек веднага щом облечеше някоя от дрехите на Мадам. Усещаше, че има власт над тези хора, власт, която приковаваше погледите им. Можеше да гледа публиката си и дори да ги командва с очи, а после, отметнала арогантно глава назад, тя се връщаше по пътеката, като на места спираше, за да им се усмихне снизходително и да протегне грациозно ръка, за да видят ръкава, а и за да може ефирният шифон да се превърне в леки криле, понесли я към успеха. И, разбира се, винаги показваше крак, за да е сигурна, че всички са забелязали обувките със сатенените панделки, завързани красиво на глезените й. И за първи път усети погледите на мъжете, проявяващи към нея интерес, който не отстъпваше на този на жените. Странно, но погледите на мъжката половина от публиката я караха да се чувства неудобно.

Аплодисментите бяха оглушителни. Всички искаха да се срещнат с мадам Елиза и нейните известни манекенки. Верити стана център на тълпата възхитени мъже. Следобедът беше посветен на отварянето на нови бутилки шампанско, внесени нелегално в страната. Оркестърът беше заменен от джазбенд, който засвири рагтайм. Някои от по-нетърпеливите вече се бяха качили на подиума и потропваха с крака. Изведнъж настроението на Миси се влоши, тя като че ли слезе от висините и отново почувства реалността. Спомни си, че е Миси О’Брайън от „Ривингтън стрийт“, спомни си всичките си проблеми. Мястото й не беше тук, при всички тези богати, елегантно облечени хора. Измъкна се незабелязано на терасата и жадно вдъхна аромата на зимния жасмин и момината сълза. Зарадва се, че ще може да остане насаме със спомените си за Варишня. Седна на каменна пейка, която гледаше към Лонг Айлънд Саунд, и се замечта. Мечтаеше за това, какво ли ще бъде, ако може да заведе Азалий в такава къща, да й даде всичко, което пожелае — така, както щяха да направят майка й и баща й, ако бяха живи.

— Добър вечер. — Висок, добре облечен мъж на средна възраст й се усмихваше мило. — Наслаждавате се на чистия въздух? Или мечтаете?

— И двете. — Миси му се усмихна в отговор.

Той имаше проницателни очи и аристократични черти. Вееше си с шапката, която беше особено елегантна. Той съблече сакото си и изтри потта от лицето си с бледосиня кърпичка. После се обърна към нея:

— Нали нямате нищо против? Не мога да понасям горещините. Не е добре и за бизнеса ми. — Седна на пейката до нея, затвори очи и се заслуша в ромоленето на фонтана. — Вие сте забележително красиво момиче, мис…?

Миси се изчерви. Дали нямаше да се опита да я целуне? Огледа се разтревожено наоколо, за да види как би могла да избяга.

— Хареса ми роклята — добави той, отвори очи и я огледа от главата до петите. — Онази, която представихте за мадам Елиза.

Тя кимна и се премести в края на пейката, а той се засмя.

— Съжалявам, че ви стреснах, но винаги, когато видя красиво момиче, му се възхищавам открито. Такава ми е работата, нали разбирате. — Той й протегна ръката си. — Казвам се Зигфийлд, Фло Зигфийлд, и да ви кажа правичката, мис…

— Верити — каза тя, — Верити Байрън.

— Да, Верити, да… Да си кажа правичката, мис Верити, човекът, който търси естрадни таланти за мен, ми каза миналата седмица, че е по-добре да ви открия, защото сте най-красивото момиче в града. Каза, че можете да съберете погледите на всички мъже само като се разходите по сцената. — Той я погледна открито. — Само че не ми каза, че имате лицето на млада и невинна мадона и глас, приличен на нежен бриз. — Очите им се срещнаха и той добави: — Не ми каза и това, че сте истинска лейди.

Тя се изчерви и прошепна:

— Благодаря. — Чувстваше се неудобно. Приглади полите на роклята си, за да се успокои. Непрекъснато си задаваше въпроса за какво ли й говори всичко това. — Никога не съм гледала ваше шоу, мистър Зигфийлд, но чух, че всички те са прекрасни. Всички го повтарят.

— Говорят така, защото е истина — отговори той малко остро. — Моите шегички са най-добрите в света, дори по-добри от парижките. В моите представления участват най-красивите момичета. И точно затова съм тук, при вас. Днес вие сте в устата на цял Ню Йорк, мис Верити, а Фло Зигфийлд е известен с това, че винаги взема най-новите и най-добрите открития. Какво ще кажете, искате ли да станете едно от моите момичета? — На лицето му се появи широка усмивка и той щастливо дръпна от цигарата си, докато я чакаше да приеме.

— Момиче в шоу? — Очите на Миси щяха да изхвръкнат от изненада. Не знаеше дали да се засмее, приемайки го като шега, или да заплаче, приемайки го като обида. — Но аз съм само манекенка. Не мога да танцувам, нито да пея… Пък и се страхувам, че… — Тя се поколеба, преди да продължи: — Ами че момичетата ви се разхождат по сцената полуголи. — Лицето й беше силно поруменяло. Докато говореше, тя кършеше нервно ръце.

— Полуголи? — Зигфийлд поклати глава. — Моите момичета винаги спазват законите и приличието, мис Верити. Добрият вкус е нашият съветник. Разбира се, те показват краката си, но иначе на моята сцена не се показва гола плът. Бедра, ветрила, шифон, тук-там по някое мънисто… Скромността на момичетата ми е пословична. На сцената всичко е прилично, но не мога да гарантирам за онова, което рисува подсъзнанието на хората! — Той се засмя от сърце и каза: — Онова, което се появява във всичките ми представления, мис Верити, е: красота, екстравагантност, блясък. Песни и реклами с главно „Р“. А това струва пари, пари с главно „П“. Пари за декорите, за пищните завеси, за най-красивите дрехи, много от които се правят при Елиза, за пера, за кожи, за украшения. Не искам от вас да танцувате, мис Верити, искам да удостоите представленията с вашето присъствие. Всичко, което ще трябва да правите, е да вървите по сцената с другите хубави момичета и да изглеждате красиво. — Той отново изтри потта от лицето си и се усмихна. — Ще ви плащам сто долара на седмица.

— Сто долара! — възкликна тя шокирана.

— О, добре, сто и петдесет тогава — побърза да каже той. — И ще има повишение след три месеца.

Миси го гледаше, неспособна да каже и дума.

— Вече говорих с Елиза — призна си той. — Тя не иска да се раздели с новата си звезда толкова скоро, но аз ще се споразумея с нея. Тя ще прави всичките ти дрехи за шоуто. И ще продава милиони от тях. Ще й кажа, че искам да приличаш на слънчева паяжина и лунни лъчи. Ще носиш много бижута от „Картие“. Само най-доброто за Верити Байрън, последната и най-бляскава звезда на Зигфийлд. — Той отново се усмихна и я потупа бащински по рамото. — Едно нещо мога да ви гарантирам, мис Верити. Успеха. И, разбира се, сто и петдесет долара всяка събота, точно като по часовник.

Миси потрепери от студ. Слънцето беше залязло. Ставаше тъмно и студено.

— Аз… Не знам какво да кажа — прошепна тя объркана. — Всичко се развива прекалено бързо за мен. Искам да кажа, че само преди няколко седмици дори нямах работа.

— Такъв е Ню Йорк. — Той пак се усмихна, хвана я за лакътя и я поведе към къщата. — Не се тревожете, аз ще уредя всичко с мадам Елиза.

— Но, мистър Зигфийлд… — каза тя и стисна ръката му, — истината е, че се страхувам.

Очите й бяха станали кръгли. Едва се сдържаше да не заплаче. Той й каза нежно:

— От какво се страхувате? Ще правите точно това, което правите и за Елиза. Само че публиката ще е по-многобройна, това е всичко. Ще ви хареса, уверявам ви. На всички момичета им харесва. Ние сме като едно голямо семейство. Ще ви държа под око, ще ви пазя, лично ще разкарвам всички мъже, които ще се редят пред входа, за да ви видят, и ще се грижа да излизате само с най-добрите от тях. Окей? Още сега ще говоря с Елиза. И ще ви се обадя, мис Верити.

Миси остана втренчена в него, когато той започна да изкачва стъпалата. Беше ли се съгласила наистина да стане едно от момичетата на Зигфийлд, или той просто беше предположил така? Тя затвори очи и се опита да си представи себе си на голямата сцена, облечена в шифон, обсипана с диаманти, уговаряща си срещи с многобройните ромеовци. Запита се как въобще е могла да мисли за подобно нещо. А после се сети за сто и петдесетте долара „всяка събота, точно като по часовник“ и разбра, че ще го направи, каквото и да й струва това. Отново потрепери. Вече беше съвсем тъмно. Подвеждащата топлина на ранната пролет си беше отишла, вятърът сега носеше истински мартенски студ. Тя беше загубила манекенския си блясък. Отново беше Миси и не искаше да влезе в къщата, където щеше да се срещне с всички онези знатни дами и господа.

По чакъла заскърцаха гуми и голяма жълта лимузина спря пред къщата. Тя се обърна. Край нея изтича мъж и започна бързо да изкачва стъпалата. Изведнъж стъпките му рязко заглъхнаха. А после тя го чу да се връща. Когато се изравни с нея, тя почувства дима на цигарата му.

— Мили боже, Миси? — чу тя гласа на изненадания О’Хара. — Нима наистина си ти?

Тя се обърна към него, не по-малко изненадана. Това наистина беше О’Хара, но един доста по-различен О’Хара. Червените му къдрици бяха намазани с помада, за да се изправят, носеше сив костюм, кожени обувки и сива копринена вратовръзка, прикрепена с огромна перлена игла. Пушеше извънредно голяма пура. Той нетърпеливо грабна ръцете й в своите.

— Идвам тази събота вечер, за да доставя поръчката, и ето каква е наградата ми! Миси О’Брайън, момичето на моите мечти! — Той се засмя щастливо. — Ето какво печелиш, когато си човек на дадената дума. Доставки по всяко време, през деня и през нощта, такова е мотото на О’Хара и с гордост трябва да заявя, че то ми носи успех. Изчаквах да дойде време, когато ще мога да ти го докажа, но и ти сама можеш да видиш: О’Хара доставя спиртни напитки на снобите, и то на цени, за които дори не са чували на „Деланси стриган“. — Той спря за малко и впи поглед в нея. — Само се погледни! Колко си красива в тези прекрасни дрехи, Миси! — Той се вцепени и каза изпълнен с подозрения: — Макар да не знам откъде момиче като теб е намерило пари за тях. И какво правиш на партито на контесата.

— Намерих си работа — каза тя, нетърпелива да му разкаже всичко за мадам Елиза.

Но се спря по средата на разказа, изненадана от реакцията му. О’Хара беше забил поглед в първокачествените си кожени обувки, а на лицето му беше изписана мъка. Тя го попита какво има.

— Това не е добре за теб, Миси! — простена той. — Ти не знаеш какви са тези хора. Мога да ти разкажа какво съм видял в някои къщи, по-великолепни дори от тази, а от разказите ми ще ти настръхне косата. Издигат някого величаят го, а на другата седмица го стъпкват презрително в калта. И като си помисля за теб, моя идеал, моята мечта, как се излагаш на показ пред тях…

— Излагам се на показ? — отговори тя гневно. — Какво искаш да кажеш с това, О’Хара? Показвам хубави и съвсем прилични дрехи, които уважаваните дами си купуват. — Тя нарочно изгони от съзнанието си замислените погледи на мъжете и побърза да добави: — Както и да е, кой си ти, че ще ми казваш какво да правя? Ти, който продаваш незаконно алкохол на хората? В моята работа поне няма нищо незаконно!

Лицето на О’Хара почервеня силно от гняв. Той захапа толкова силно пурата, че я разполови. Стъпка я злобно, а после, съвсем внезапно, започна да се смее.

— Господи, и ти ако не си права! Но ние в Ирландия не смятаме продажбата на алкохол за незаконна. А аз само доставям на хората малко удоволствие, давам им онова, което те искат.

— И аз! — отговори тя, като тропна с крак.

— Май заедно с новата работа си придобила и нов характер? — попита той невинно и се засмя, когато тя понечи да го удари. Хвана ръката й и каза: — Съжалявам, Миси, но говоря съвсем откровено. Никога не съм намеквал, че не си почтено момиче. Разбира се, сърцето ми знае, че ти си почтена. Предполагам, че бих искал да те видя у дома в Ню Джърси, при мен, в безопасност, затова говоря така.

Тя стисна ръцете му. Въпреки гнева, беше изненадана колко се радва да види познатото му красиво лице, което й предлагаше някаква сигурност сред морето нови лица.

— Наистина се радвам да те видя, О’Хара — прошепна тя.

Той се усмихна щастливо.

— Тогава си вземи шапката, Миси О’Брайън. Ще те заведа на вечеря в най-добрия ресторант в Лонг Айлънд.

Очарована от предложението, тя изтича при мадам Елиза и й каза, че ще излезе да вечеря със стар приятел.

— Стар приятел? — повтори Мадам усмихната скептично. — Или може би ново завоевание? Добре, можеш да отидеш. А утре ще обсъдим предложението на Зигфийлд.

Миси беше забравила за Зигфийлд, но реши да не казва нищо на О’Хара за него. Усещаше, че той няма да я разбере. Поне не тази вечер.

Ресторантът се намираше встрани от пътя, зад група дървета. Приличаше на онзи, в който О’Хара я беше завел преди. На паркинга отпред бяха спрели повече от десет автомобила, но прозорците не светеха. Един фенер осветяваше надписа „Ориконе“ над вратата.

— Сигурен ли си, че е отворено? — попита тя нервно, когато О’Хара повдигна някакъв капак и натисна скрития звънец.

— Разбира се, че съм сигурен. Ресторантът приема само свои хора. Трябва да бъдеш член. Ако не познават лицето ти, няма да те пуснат.

— И защо? — попита тя изумена.

— Отговорът е много лесен — продават алкохол. Алкохол, доставен им от О’Хара — добави той гордо. — Завесите са винаги спуснати, а вратата — заключена, в случай че дойде полицията. Но полицията не идва, защото братята Ориконе дават щедри подкупи.

Изведнъж се отвори малко прозорче и през решетката едно лице се втренчи в тях. Чу се шумът от отварянето на тежка врата, закрепена с болтове, и те влязоха. Минаха през още една, покрита с кожа, врата. Миси остана без дъх, защото ги връхлетя невъобразим шум от най-различни звуци. Дългата, но ниска стая, беше пълна с хора, които оживено разговаряха колкото могат по-високо, за да надвикат джаз оркестъра. В далечния край имаше дансинг, покрит с огледало, върху който танцуваха няколко двойки. Те също разговаряха помежду си и се смееха невъздържано.

— Виж как се забавляват всички — каза високо О’Хара.

— Но по масите няма напитки — отбеляза тя изненадана.

— Само чаши чай.

О’Хара намигна и се усмихна широко.

— Да, разбира се, но те пият специалния чай на О’Хара — каза той все така високо. Дойде главният келнер и ги заведе на маса до прозореца.

— Да ви донеса ли нещо, сър? — попита той с усмивка.

О’Хара погледна Миси и каза:

— Последния път, когато се видяхме, пихме шампанско, така че, защо да не превърнем това в традиция?

— Защо не? — отговори безразсъдно тя.

Днес животът й се струваше хубав, пък и време беше за празнуване. Щеше да се превърне в едно от момичетата на Зигфийлд и да печели по сто и петдесет долара на седмица. Казваше си, че прави това заради Азалий, но тайно си признаваше, че ще й хареса да бъде новата звезда на шоуто. Нямаше да съжалява, когато напусне „Ривингтън стрийт“ и види края на мизерията. Но щеше да съжалява за Роза и, разбира се, за Зев… Зев! Ръката й се стрелна към устата.

— О! — възкликна тя. — Съвсем забравих. Трябваше да се срещна със Зев Абрамски в осем часа.

— Зев Абрамски? — повтори О’Хара, сякаш не беше чул добре. Смръщи вежди, когато тя му обясни, че се вижда с него всяка неделя в украинското кафе.

— Ние просто вечеряме заедно — побърза да обясни тя. — Но никак не прилича на излизането ми с теб и на вечерята ни тук. Той е просто… просто Зев Абрамски — гласът й неуверено заглъхна.

— Но какво общо има между вас тогава? — попита той изпълнен с ревност. — Може би му дължиш пари, а той те извежда, за да се увери, че ще ги върнеш?

Миси се наведе към него, а очите й хвърляха мълнии.

— Как се осмеляваш, Шеймъс О’Хара?! — прошепна тя ядосано. — Зев Абрамски е честен, чудесен човек. Имаме много повече общи неща, отколкото предполагаш.

Облегна се назад и се замисли тъжно за Зев, който сигурно я чакаше на тяхната маса в кафето. Мразеше се за това, че беше забравила. „Ще му обясня всичко утре — обеща тя на себе си — и ще се реванширам следващата седмица. Няма пак да го забравя.“ Погледна О’Хара, който се беше свил в другия край на масата, и се засмя.

— Всеки път, когато се видим, се караме — каза тя. — Сигурно заради горещата ти ирландска кръв.

— Сигурен съм, че не ирландската ми кръв е виновна — извика той и удари с юмрук по масата така, че чашите подскочиха. — Виновна е твоята упоритост и нежеланието ти да се омъжиш за мен.

— Обзалагам се, че ако се омъжа за теб — подкачи го тя, — ще се караме всяка вечер. Ти ще продължаваш да виждаш нещата по твоему, а аз — по моему. Ти сигурно ще ме държиш заключена във великолепната си къща, ще очакваш от мен да ти готвя, да чистя и да се грижа за бебетата ти. Животът ти ще бъде като в добрата стара Ирландия.

Тя се засмя, виждайки шока, изписал се на лицето му. Той нетърпеливо отговори:

— Миси, никога няма да постъпя така! Аз съм човек на принципа, макар това да не ми пречи да продавам контрабандно алкохол. Никога не бих се отнасял така със съпругата си!

Тя въздъхна театрално.

— Колко жалко, че няма да имаш възможността да го демонстрираш!

О’Хара нададе стон и наля шампанско в чашите.

— Ти съвсем ме обезсърчаваш, Миси. Оставих те да се бориш с живота на „Ривингтън стрийт“ и два месеца по-късно ти си съвсем различно момиче.

— Нима? — попита тя изненадана.

— Точно така, Миси — отговори той сериозно, — но все още искам да станеш моя жена.

— Помоли ме отново след година — каза тя, неочаквано и за двамата, — и ще ти дам отговор.

Той взе дланта й и я стисна.

— Година?

— Една година — обеща тя.

Той се усмихна и каза, преизпълнен с щастие:

— Тя ще бъде най-дългата в живота ми.

— О, не — отговори тя и въздъхна щастливо. — Този път няма да бъде.

Защото за нея годината обещаваше да се изтърколи незабелязано.