Елизабет Адлър
Собственост на една дама (25)

Глава 24

Зев гледаше втренчено десетдоларовата банкнота, която лежеше на масата между тях. После вдигна поглед към Миси. Тя изглеждаше различно — беше по-силна и кипеше от енергия.

— Значи — каза тихо той — най-после си извадила късмет с работата?

— О, Зев, и то какъв късмет! — Тя се засмя весело. Хората обърнаха към тях любопитни погледи, затова тя започна тихичко да разказва. — Разбира се — заключи тя, — все още не съм участвала в истинско модно ревю и да си кажа правичката, страх ме е. Едно е да вървя под погледа на мадам Елиза, но съвсем друго ще е, когато ме гледат много, добре облечени, жени. Освен това другите манекенки ми завиждат. Виждам злобата в очите им. Това е така, защото мадам Елиза ми обръща много внимание и защото аз, а не някоя от тях, ще замести любимата й Барбара. — Тя въздъхна. — Но нищо не мога да направя. О, Зев, не можеш да си представиш как ще се радвам, когато изплатя дълговете си. Скоро ще започна да си търся нов апартамент и може би дори ще се преместя в търговската част на града. Ще мога да изпратя Азалий на училище!

Той отново втренчи поглед в десетте долара, които лежаха на масата. След три седмици тя ще е изплатила дълга си, а след още няколко седмици ще си замине, ще се върне в света, от който е дошла. Сърцето му тежеше. Миси щеше да го напусне. Щеше да отиде да живее в света на безгрижните, пълен със смях и веселие — свят, който той не разбираше, но към който тя принадлежеше.

— Зев? — В гласа й се усещаше въпросителна нотка. Той не можеше да откъсне поглед от десетте долара — символ на нейната свобода. — Нима не се радваш за мен? — попита тя озадачена.

— Разбира се, че се радвам за теб — призна той. — Но това означава, че ще си заминеш и никога вече няма да те видя.

— Разбира се, че ще ме видиш! — Тя взе ръката му в своята. — Цяла седмица нямах търпение да дойде неделя, за да те видя, Зев. Исках да споделя добрите новини с теб. Ти и Роза сте най-добрите ми приятели. — Тя се усмихна нежно. — Никога няма да те забравя, Зев Абрамски, а търговската част на града не е на хиляда мили оттук. И всяка неделя ще се срещаме в нашето украинско кафе. Та те дори ни пазят масата! И свирят моите любими цигански песни.

Знаеше, че тя говори искрено, но знаеше също така, че това не е разрешение на проблема. Разстоянието между нейния и неговия начин на живот щеше да стане огромно. Тя беше бедна по случайност на съдбата, а той беше беден, защото такъв беше роден. Тя беше образована, той беше невежа, тя беше красива и мъжете щяха да я обожават, той никога не беше обичан от когото и да било. И кой би обичал младия непривлекателен имигрант, собственик на заложна къща на „Орчард стрийт?“

Докато вървяха обратно към „Ривингтън стрийт“ Зев не отделяше поглед от тротоара погълнат от собствените си мисли.

— Не се тревожи толкова — прошепна тя и нежно докосна ръкава му, когато му пожелаваше „лека нощ“. — Нали съм още тук? — Целуна го леко и изтича в сградата. — Ще се видим следващата неделя — извика тя и затвори вратата.

Зев изчака, докато лампата в стаята й светна, и едва тогава зави по „Орчард стрийт“. Вървеше бавно. Вратата изскърца. Шумът беше същият, който чуваше вече тринайсет години, но за първи път звънът на звънеца не му носеше утеха и не говореше за сигурност. Този път му прозвуча като звън на окови. Влезе в малките, тъмни и тихи стаи, които наричаше свой дом. Запали газената лампа и отбеляза колко овехтяло и мрачно е всичко. В стаите нямаше никаква изява на неговата личност, никой не можеше да каже, че това е домът на Зев Абрамски. Той беше просто още един евреин имигрант, който се занимаваше с типичната за евреите дейност. Мечтите, които хранеше, да сподели с някого своята самота, книгите си и любимата музика, вече не съществуваха. Явно бяха живели единствено във въображението му. Всичко беше безсмислено. Миси беше дама и когато върнеше дълга си, щеше да намери новото си място в живота.

След като съблече палтото си, той седна пред пианото и колебливо прокара пръсти по клавишите. Засвири етюд от Шопен. Винаги беше мислил за този етюд като за музика, писана специално за Миси — мека, копринена, нежна, — но тази вечер видя и друга нейна страна. Изведнъж засвири мазурка — весела танцова музика, която го накара да се усмихне и да си спомни красивото й лице, оживено от възбуда. Може и да не беше художник, но можеше да нарисува любовта си с помощта на музиката.

 

 

Понеделникът дойде много бавно за Миси, която нямаше търпение да се върне в салона на мадам Елиза. Стана точно в шест, стопли вода, напълни цинковата вана и се изми тихо, за да не събуди Азалий. Спря се до старото хлътнало легло, за да й се полюбува, и й обеща, че ще промени живота й веднага щом това стане възможно. Щяха да живеят в приличен апартамент, тя щеше да ходи в добро училище, отново ще имат хубава храна и красиви дрехи. Мадам Елиза беше името на нейното спасение и Миси щеше да направи всичко, за да стане нейната най-добра манекенка.

— Не искам просто добра манекенка — каза й ядосано мадам Елиза късно сутринта. — Онова, от което дрехите ми имат нужда, е велика манекенка, момиче чудо, толкова ravissante, толкова привлекателно, че всички мъже да го желаят, но все пак дама, за да накара всички богати жени да си купят моите модели. Изправи раменете си още по-високо, шията ти трябва грациозно да се извишава над тях, изправи гърба си, но не, все едно че си глътнала бастун, да, така е по-добре. Пристъпваш толкова красиво, Верити. Просто се отпусни, остави красивата си глава да падне малко, съвсем свободно, напред, даааа, така. Помни, че си облечена в небесна коприна и не можеш да имаш земен вид. Моля те, Верити!

Тя въздъхна шумно. Миси чу приглушено кискане някъде отзад. Знаеше, че другите момичета се радват на унижението, което Миси трябваше да понесе за хиляден път тази сутрин.

— Опитай отново — каза мадам високо. — Не, чакай. Миранда, ела тук и покажи на Верити какво имам предвид.

Красивата русокоса Миранда мина тържествено през салона, поставила едната си ръка на кръста, а другата се люлееше свободно край тялото й. Спря пред мадам и Верити, красиво поставила единия си крак пред другия, едната й ръка свита в лакътя, с разперени пръсти, поставени точно пред гърлото, с очи, притворени презрително, все едно че не може да понася онези, които я гледат.

— Виждаш ли! — извика Мадам. — Точно това искам. Хайде, понапъни се! Viens, Верити, опитай отново!

Миси изпита облекчение, когато мадам отиде да се консултира с някакъв клиент в хотела „Уолдорф-Астория“. Другите казаха на Миси, че клиентите плащат хиляди долари, само за да им кажат в какъв цвят и от каква материя да поръчат дрехите си и кой стил ще им стои най-добре.

— А после идват тук и купуват всичко, което тя им предложи — каза Миранда със смях. — Но трябва да се признае, че жените, които посетят салона, излизат оттук толкова красиви, колкото не са били никога в живота си. Мадам винаги казва, че как постига това, си е нейна тайна. Съпрузите обикновено са толкова доволни, че нямат нищо против да платят цяло състояние.

Миси докосна меките дипли на нежната рокля от шифон, обсипана с дребни сиви перлички, беше толкова красива и обгръщаше натежалите й от умора крайници като лек бриз. Огледа се в огледалото, изпълнена с отчаяние. Щеше всеки момент да падне от умора. Роклята беше без ръкави, беше изрязана дълбоко във формата на буквата „V“ и отпред, и отзад и беше пристегната с широк колан в талията. Полата беше смело скъсена — стигаше до средата на прасеца — и набрана малко по-нависоко при едното бедро. Знаеше, че трябва да изглежда като морската русалка Ариел в нея, но точно сега нямаше сили за това.

— Грозното патенце май не може да се превърне в лебед, а? — присмя й се Минерва, застанала зад нея.

— Разбира се, само в приказките Пепеляшка се превръща в принцеса — изкикоти се и Минет.

Високата чернокоса Минерва тръгна заплашително към нея.

— Ти ми отне работата! — прошепна тя тихо, но и в гласа й, както и в движенията, се долавяше заплаха. — Но не си мисли, че ще ти се оставя така лесно! Ще те изхвърля оттук, преди да си се усетила! — А после високо каза: — Днес ще обядвам с Алфонс. А за теб той е само дук Де Монтечицио — добави тя, за да унижи Миси, и излезе грациозно от салона.

Жената, която им помагаше да обличат роклите, въздъхна.

— А тя си мисли, че вече е станала дукеса — прошепна. — За нас ще бъде облекчение да се отървем от нея, когато се омъжи и напусне. Тя непрекъснато създава проблеми. По-добре стой настрани от нея, мила. Или ще ти открадне копринените чорапи, или работата, или приятеля.

Миси реши, че Минерва е най-незначителният от всичките й проблеми. Първо трябваше да се научи да ходи като манекенка и да заема изкуствени пози, а не просто да застава така, както е естествено за нея. Цял следобед се упражнява пред огледалото, източваше се, за да изглежда по-висока, както й беше казала мадам. Накланяше глава леко напред дотогава, докато не й се стори, че вратът й ще се счупи. Поставяше единия си крак пред другия, като се опитваше точно да повтори движенията на Миранда, но успяваше да изглежда само като ужасена героиня от ням филм. Вървеше и вървеше, хвърляше надменни погледи на въображаемата публика, докато не я заболяха и краката, и главата.

— Не постигам успех — каза тя същата вечер на Роза. — Просто не мога да го направя така, както искат те. Не мога да ходя като Миранда. Никой не върви така, Роза, защо тогава манекенките да го правят? Само защото показват дрехите пред публика ли?

— Ами тогава защо не го направиш така, както мислиш, вместо да се опитваш да им подражаваш? — предложи Роза. — Дръж се така, както е естествено за теб, Миси. Сигурна съм, че ще се получи.

— Не знам — въздъхна, изпълнена със съмнения, Миси. — Мадам ми каза, че точно така представят дрехите в Париж. Мисля, че тя знае по-добре от мен. Както и да е, вече е много късно. Големият парад на модата е утре. О, Роза, толкова се страхувам! Ами ако объркам всичко? Ако тя ме уволни?

Щастието беше изчезнало от лицето й. То отново беше бледо и измъчено, а Роза не можеше да го понесе.

— Разбира се, че всичко ще бъде наред — увери я тя. — Ти си толкова красива, че мадам Елиза ще продаде всичките си нови модели. А ти ще се омъжиш за милионер. Та нали ти самата го заяви — каза тя със смях, — още първата вечер?

Миси също се засмя, но се зачуди защо смехът й звучи толкова глухо. Може би защото тя самата вече не вярваше в добрия край на вълшебната приказка?

На репетицията следващата сутрин оркестърът свиреше мелодии от последните представления на „Бродуей“, а работниците забиваха последните гвоздеи в платформата, която се издигаше в средата на огромната зала. Стотици и стотици столове бяха носени от горните етажи, а чистачките лъскаха до блясък полилеите и прозорците. Покриха платформата с килим от пурпурно кадифе, а отстрани поставиха лилави завеси от шифон. На входа, откъдето момичетата щяха да излизат, поставиха короната, която беше нещо като лична емблема на мадам Елиза. А зад завесата кипеше трескаво оживление. Имаше много жени, които помагаха на момичетата да се преобличат бързо. Момичетата се оплакваха от болки в краката, но нямаха търпение да се видят в огледалото, пред което се бяха наредили на опашка. Една фризьорка се чудеше как най-добре да подреди косата на всяка една от тях. Когато дойде редът на Верити, Мадам я предупреди в никакъв случай да не подрязва косата й.

— Само тук отпред — възрази фризьорката, — за да се получи малка вълна точно над челото и няколко кичура отстрани…

— Eh bien, няколко кичура, добре — съгласи се тя. — Искам косата й да блести, да бъде дълга, права и коприненомека. Ще я вдигаме на кок, когато моделът на дрехата го изисква.

Рокли, обувки, шапки, както и цели ансамбли, бяха грижливо подредени в импровизирания огромен гардероб, а на дървените рафтове бяха поставени купчини ръкавици, кожи, копринени чорапи и нанизи изкуствени перли, които, по думите на мадам, всяка жена трябваше да носи този сезон, дори да може да си позволи истински.

В три часа огромните двойни врати на залата бяха отворени широко и мадам Елиза побърза да посрещне гостите си. Верити хвърли бърз поглед на публиката, която бързо изпълваше салона. Скоро не остана нито един свободен стол. Гостите заемаха първите четиристотин места в нюйоркския елит. За нейна изненада присъстваха и мъже, не само жени. Дамите бяха толкова елегантно облечени, че тя не можеше да не се запита за какво са им необходими нови дрехи. Но мадам Елиза винаги успяваше да ги накара да направят покупки. Тя непрекъснато повтаряше, че никой не може да си позволи да се появи в дрехи според миналогодишната мода, защото само последните модели са актуални.

Миси нетърпеливо погледна часовника. Още десет минути. Стомахът й се сви и тя започна нервно да хапе долната си устна. Седеше пред огледалото и гледаше отражението си, докато стилистката пудреше лицето й, поставяше руж на бузите й и оцветяваше устните й с червилото „Виолетовата Елиза“.

— Чувствам се като актриса — каза тя.

— Но ти си точно такава — отговори стилистката. Погледна отражението й в огледалото и се усмихна. — Много си красива! — каза тя.

Миси нервно преплете пръстите на ръцете си. Надяваше се, че стилистката е права. Тя знаеше само, че никак не прилича на Миси О’Брайън от „Ривингтън стрийт“.

Малкото сребърно звънче на мадам възвести настъпването на тишината, а гласът й долетя през завесата. Мадам казваше на гостите, че те са удостоени с привилегията да видят предварителното ревю на нейните последни пролетни модели, представени от нейните сензационни манекенки. И че след това всеки един от тях може да поръча частно ревю в дома си, където да избере онова, което ще купи.

— Eh bien — завърши словото си тя, — да започваме!

Оркестърът засвири мелодия от Гершуин, която беше използвана и в последното шоу на Зигфрид. Минерва вече беше готова в леденосиня следобедна рокля, през врата й беше преметнат дълъг до земята шал от шифон на цветя. Отметнала глава назад, тя пристъпи грациозно като котка на пътеката и Миси чу буря от ръкопляскания и тихи възклицания на одобрение и възхищение. Последва я Миранда, облечена в бледолилаво, и Минет, в захарно розово, което беше смела комбинация с огненочервената й коса. Тя предизвика бурните възторзи на публиката.

Беше ред на Миси. Беше облечена в костюм за пътуване от бежов туид, нов модел шапка със смъкната периферия, бежови обувки с високи токчета, закопчаващи се с катарами, и носеше шест огърлици от изкуствени перли. Когато завесите се затвориха плътно зад нея, тя замръзна на мястото си, втренчила поглед в морето от нетърпеливи лица, които сега я гледаха с очакване. „Боже — помисли си тя, завладяна от паника, — не мога да го направя, просто не мога.“ Коленете й се разтрепериха. Забрави всичко, на което я учеше мадам. Искаше просто да избяга, да се прибере зад завесата. Минерва се връщаше по пътеката, на устата й играеше презрителна усмивка. Ето, че тя се шмугна зад завесата, а Миси продължаваше да стои там, втренчила поглед в любопитните жени, които на свой ред също я гледаха. Спомни си Анушка. Нима тя не беше като тези жени? И тя проумя, че, разбира се, те не се интересуват от нея, а само от дрехите. Тази мисъл й даде смелост. Пое си дълбоко дъх и тръгна по пътеката с обичайната си походка, като се спираше, усмихваше се на дамите, протягаше ръка, за да видят добре ръкавната извивка, потупваше новия модел шапка, за да привлече вниманието към нея, обръщаше глава, за да видят профила й. Задържа се секунда-две в края на платформата, завъртя се, хвърли бърз поглед през рамо и тръгна обратно към завесите. Вече на безопасност в стаята за преобличане, тя се заслуша в учтивите ръкопляскания на публиката и се запита какво ли мисли за нея мадам сега. Просто не можеше да върви като другите момичета. Предполагаше, че не е създадена, за да бъде манекенка. Вдигна поглед, когато край нея мина Минерва, облечена в коприна с цвета на златото и избродирана с бляскави медни мъниста.

— Нали ти казах? — каза тя подигравателно. — Грозното патенце този път няма да се превърне в лебед.

Аплодисментите за Минерва бяха изключително бурни. Миси, изпълнена с отчаяние, облече роклята от виолетов шифон и започна да търси по рафтовете сребърните кожени обувки. Не бяха там и тя се огледа озадачено наоколо. Най-после ги видя. Бяха захвърлени на пода под масата. Вдигна ги и ги погледна ужасено. Тесните каишки, които ги придържаха към крака, бяха срязани. Спомни си злобната усмивка на Минерва. Дали тя го беше направила? Огледа се, отново завладяна от паниката. Всички бяха изчезнали. Сигурно бяха отишли в салона, за да наблюдават ревюто. А момичетата сервираха на публиката чай и сладки. Миранда и Минет стояха до завесите и чакаха реда си. Но тя знаеше, че те няма да й помогнат. Хвърли обувките на пода, изпълнена с отчаяние. Това беше камъчето, което щеше да обърне колата. Беше обречена на неуспех. Огледа се в огромното огледало. Знаеше, че е красива. Спомни си обещанието, което съвсем уверено беше дала на Азалий, и изведнъж придоби безумна, безмилостна смелост, онази, с която войниците посрещат смъртта.

— О, по дяволите! — извика тя. — Татко винаги казваше, че когато нищо друго не остане, трябва да импровизираш.

Извади виолетови сатенени панделки от чекмеджето на бюрото на мадам Елиза, привърза обувките с тях за крака си, като направи красиви панделки на глезена си, пусна косата си да пада свободно по гърба й, а диамантеното украшение, което я придържаше, спусна на челото си.

— Побързай, побързай! — извика й жената, която им помагаше да се обличат. Хвана я за ръката и буквално я избута на пътеката.

Миси отново се поколеба и погледна към редиците на дамите. После отметна глава назад и запристъпва наперено по пътеката — така, както я учеше мадам. Мадам Елиза си пое дълбоко дъх, шокирана от вида й. Какво го беше прихванало това момиче? И какво носеше на краката си? Огледа се бързо и видя, че всички дами са се наклонили напред и наблюдават и най-малкото движение на Верити в абсолютна тишина. Дори мъжете бяха престанали да говорят и бяха втренчили погледи в новата манекенка. Тя отново обърна поглед към Верити, застанала в края на платформата. Виолетовата рокля от шифон очертаваше красивите й крайници и тя приличаше на младата Изидора Дънкан. Сребърните мъниста отразяваха светлината при всяко нейно движение. Дългата й коса беше като бронзова завеса, меките кичури обрамчваха лицето й, а огромните й великолепни очи изглеждаха по-виолетови и от роклята. Отметнала гордо глава назад, Миси запристъпва обратно по пътеката. Не бързаше. Спираше, с ръка, почиваща си на тънката й талия. Всичко у нея беше примамливо — дълбоко изрязаното деколте, тънката талия, прекрасните поли на роклята, но погледите на всички бяха приковани в красивите панделки на нежните й глезени.

Завесите се затвориха след нея, а оркестърът веднага смени мелодията. Момичетата се съживиха като докоснатият магическа пръчка и отново започнаха да разнасят чай и сладки. Джентълмените откъснаха погледите си от подиума и отново започнаха да си приказват тихичко. Мадам затвори очи. Какво беше направила Верити? О, господи, какво беше направила? Беше пренебрегнала всичките й инструкции, напразни бяха всичките тренировки, това си беше une catastrophe! Ясно чуваше шушукането на гостите. И тогава започнаха ръкоплясканията, които скоро прераснаха в истинска буря. Някои от гостите дори викаха: „Браво!“, главно мъжете.

— Бис! Бис! — извика някой.

Мадам вдигна поглед и видя, че това е ентусиазирана млада дама, истинска красавица и облечена по последна мода, която беше една от най-редовните й и крупни клиентки. Тя й се усмихна и изпрати едно от момичетата да каже на Верити да излезе отново на подиума. „Не може да е истина“ — мислеше Миси, когато излезе за втори път на пътеката. Тези аплодисменти наистина ли бяха за нея? Тя се спираше тук-там и се усмихваше вече по-смело, протягаше крак, за да се възхитят на панделките. Чувстваше, че всеки миг може да изпадне в истеричен смях. Може би не е толкова трудно да бъдеш манекенка. „Върви така, както е естествено за теб“, спомни си тя съвета на Роза. Може би приятелката й беше права.

Когато се прибра в стаята за преобличане, Минерва я изгледа злобно, но Миси й се усмихна.

— Ще ти кажа една поговорка, която можеш да използваш наравно с другите, Минерва — каза тя. — Нуждата учи човека.

Чувстваше погледа на Минерва прикован в краката й и разбра, че тя е прерязала каишките на обувките й. Останалата част от ревюто мина бързо. За нейна изненада, Миси се забавляваше много. Беше й приятно да е център на внимание, да се чувства млада и красива. След ревюто мадам Елиза дойде в стаята, за да я поздрави.

— Всички говорят само за новите ми обувки. — Тя се засмя. — Не знам откъде ти е дошла идеята за панделките, Верити, но сега всички искат да носят такива обувки. Мисис Улмън от „Вог“ заяви, че ти си олицетворение на новия женски дух, освободен от условностите, способен отново да изживее младостта. Толкова си нежна и естествена. Аз го наричам „La Vie Naturelle“ и, повярвай ми, Верити, ти беше огромен успех. — Изведнъж тя се обърна към другите момичета. — А вие защо не можете да вървите като Верити, а? Ти, Минерва, изглеждаш като кукла, на която дърпат конците. Поканиха ни да покажем ревюто в дома на контеса Уенслишир в неделя. И искам да вървите точно като Верити.

Минерва захвърли огърлицата от изкуствени перли и се изправи. Беше много ядосана.

— Никога! — изпищя тя. — Никога няма да се уча от тази новобранка!

— В такъв случай — каза мадам ледено, — можеш да си търсиш работа другаде. Au revoir!

Минерва сви рамене.

— Дукът вече ме помоли да се омъжа за него — каза тя надменно. — Тази вечер просто ви направих услуга.

— Поздравления! — каза все така ледено мадам. Но Миси гледаше разтревожено след нея, когато Минерва излезе бързо през вратата.

— Не се тревожи — каза мадам Елиза и се засмя. — Има хиляди минерви, но има само една Верити. Днес ти си любимката на моите дами. В неделя ще бъдеш толкова великолепна, че цял Ню Йорк ще падне в краката ти, обути в тези прекрасни сатенени сандалки.