Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 48

Мериленд

След седмица Кал отиде да види Миси. Тя знаеше какво се е случило, но имаше още нещо, което той искаше да й каже. А и искаше да бъде с нея, когато Джени щеше да се появи в новините в шест часа.

Беше облечена във виолетова рокля, която отиваше на цвета на очите й. Красивата сребърна коса беше безупречно подредена. На масичката до нея лежеше снимката на Миша Иванов. Тя му подаде ръка и той я целуна. Влезе сестра Милгрим с чая.

— Надявам се, че няма да я тревожите повече — каза сестрата и застана зад стола на Миси готова да я защити.

— Вече си казахме всичко, Милгрим — отговори й спокойно Миси. — Всичко вече свърши.

— Има само още едно нещо — каза Кал. — Извадихме съобщение от новините на агенция ТАСС. Съобщават, че на кримското крайбрежие са намерени останките на малък самолет. Москва твърди, че двете тела, които са открити, са на Борис Соловски и неговия племенник Валентин. Самолетът се заблудил на връщане от Анкара, където били с дипломатическа мисия.

Миси кимна тъжно.

— Защо трябва да лъжат?

— Така е най-дипломатично. Русия е объркана и се е извинила на турското правителство. ТАСС съобщава също, че Сергей Соловски е подал оставката си в Политбюро и се е оттеглил със съпругата си в провинциалната им дача. Съветските хора са заедно с него в мъката му. — Той се поколеба и добави: — Те са се обичали през целия си живот и можем да се надяваме, че ще успеят да намерят утеха един в друг.

— Трябваше да кажа на Анна — каза тя уморена. — Може би тогава нищо нямаше да се случи. Валентин щеше още да е жив, а Анна нямаше да преживее този ужас. — Тя поклати тъжно глава. — Но мислех, че постъпвам така, както е най-добре за нея. Не исках да я натоварвам със страховете на една старица.

— Ако не бяхте вие, Миси, Америка нямаше да е на първото стъпало на световната власт.

— Странно, че предсказанието на циганката се сбъдна все пак — каза тя, като говореше на себе си. — Тя ми каза, че на плещите ми ще падне огромна отговорност. Но до ден-днешен не съм осъзнавала колко голяма е била тази отговорност. — Тя въздъхна. — А какво стана с Ферди Арнхалд?

— Той беше роден в семейство, обсебено от мисълта за власт. Отначало Еди искаше мините, защото му беше омръзнало да плаща наем на Русия за използването им. Искал е да омъжи Азалий за сина си Оги, защото тогава никой не би могъл да оспори правата на компанията над мините. Но Ферди отиде още една крачка напред в лудостта. Беше готов да убие всеки, който застане на пътя му. Включително и Джени.

— Михаил Казан я спаси — каза тя. — Той наистина е смел човек. Като баща си.

— Джени ми каза, че семейство Казан искат да отидете да живеете с тях в Турция.

Тя кимна.

— Михаил ми телефонира. Ще изпрати самолета си да ме вземе. Приготвил ми е малък, но уютен апартамент в къщата си. Каза, че ако предпочитам, мога да се настаня в лятната къща, където да чакам спокойно края си, седнала на терасата с изглед към Босфора. Каза, че мога да взема и сестра Милгрим, ако искам.

— Е?

Тя се засмя.

— Прекалено съм стара за такава промяна. Щастлива съм тук, с ливадите и дърветата, със зеленоглавите патици, които наблюдавам през прозореца си. И освен това имам Анна.

Сестра Милгрим подаде главата си през вратата и каза:

— Вече е почти шест часът, Миси. Време е за новините.

Миси взе дистанционното управление и включи телевизора. Беше направено кратко съобщение и после камерите се насочиха към Джени, която беше много бледа, но особено привлекателна в официалната черна рокля и блестящите перли. Беше прибрала русата си коса с черна кадифена лента. Кал си помисли, че тя все още прилича на малко момиченце. Но тя не беше вече същият човек, когото всички бяха наблюдавали в последното й появяване на телевизионния екран преди няколко дни. Не беше вече веселата и смела млада репортерка, устремена към висините на кариерата. Сега говореше, но стилът й вече не беше онзи „журналистически“ стил, който беше използвала последния път. Сините й очи бяха тъжни, а гласът й едва доловимо трепереше. Очевидно онова, което казваше, я засягаше дълбоко.

— Тази история — говореше тя — започнала много отдавна в руското имение Варишня. Бащата бил красив княз, а майката — най-красивата княгиня на света. Те обожавали двете си малки дечица Алексей и Ксения. А с тях, в тази великолепна къща, живеела и тяхната приятелка, млада англичанка, едва осемнайсетгодишна…

Америка гледаше, очарована, а тя продължаваше да разказва. Но подчерта, че всички, включително синът Алексей, били убити в гората. Че единствените, които са успели да избягат, са били английското момиче, възрастната баба и Ксения. В очите на Миси бликаха сълзи, докато Джени разказваше как беше протекъл неспокойният й живот, посветен на единствената грижа да запази живота на майка й.

— И тя успяла — говореше Джени. — Но една глупава постъпка насочила вниманието на целия свят към тях. Целият свят искал да разбере коя е „дамата“, която продала смарагда на княз Иванов. Защото, изглежда, историята за парите в швейцарските банки била истина. Но имало още нещо, което великите нации искали да получат — правото на собственост над мините в Раджастан. — Тя направи пауза, после погледна право в камерата и каза: — Аз съм „дамата“, която всички търсеха. Истинското ми име е Анна София Евгения Адер. Майка ми беше Ксения Иванова, която Америка познаваше като Ава Адер.

Кал хвърли тревожен поглед към Миси. Тя се беше навела напред, подпряла брадичка, на дланта си, и слушаше внимателно Джени, която продължаваше да разказва за живота на кинозвездата. Когато приключи, каза, че е прехвърлила правото на собственост над мините на американското правителство, а с билионите, които има в швейцарските банки, ще основе фондация, която да подпомага бедните, бездомните, гладуващите по света. Каза още, че ще преустанови кариерата си в телевизията, за да ръководи фондацията. Миси възкликна, когато Джени показа пред камерата нейна снимка.

— Но не на мен Америка дължи благодарност. Дължи я на Миси О’Брайън, защото, ако не беше тя, всичко това нямаше да принадлежи на нашата държава. Миси О’Брайън О’Хара Абрамс е истинската „дама“, на която Америка трябва да благодари.

Водещият благодари на Джени и съобщи, че по-късно вечерта ще има дискусия по въпроса.

— И така — каза Кал и изключи телевизора, — всичко свърши добре все пак. — Но Миси продължаваше да гледа мълчаливо черния екран, потопена в спомените и мечтите си. Той добави весело: — Джени скоро ще бъде тук. Защо да не помолим сестра Милгрим да донесе чай, докато чакаме?

Натисна звънеца и след няколко минути сестра Милгрим се появи с таблата. Погледна, изпълнена с подозрения, Миси, а после и Кал.

— Не се ядосвай на Кал — каза тихо Миси. — Просто си мисля за миналото…

Той я гледаше мълчаливо, докато часовникът над камината отброяваше минутите — толкова много минути, толкова дълъг, наситен със събития, живот. Сега вече знаеше от кого Джени е наследила неукротимия си, силен дух. Миси О’Брайън я беше научила да посреща живота с изправена глава.

И двамата вдигнаха поглед, когато вратата се отвори. Тъжните очи на Джени срещнаха неговите. Сърцето му заби радостно, когато тя му се усмихна, вдигнала високо, арогантно, брадичка.

— Всичко наред ли е? — попита го тихо.

— Ти беше великолепна — отговори той простичко.

Тя отиде при Миси, коленичи и взе ръката й. Гледаха се една друга мълчаливо. И въпреки че нито едната, нито другата проговори, Кал се чувстваше така, сякаш подслушва разговора им. Разбра, че те нямат нужда от думите. Джени въздъхна и положи глава на коленете на „баба си“, а Миси с любов погали русата й коса. Погледна първо Джени, после Кал, взе снимката на Миша и дълго я гледа.

— Знаеш ли, Миша — каза най-после, съвсем тихо, — понякога се питам дали всичко това е истина. Дали наистина те обичах, дали ти наистина ме обичаше? — Остави снимката с въздишка. — И понякога се питам дали не основах целия си живот върху мечтите на едно много младо момиче.

Облегна се назад със затворени очи, а Джени погали нежно ръката й. Знаеше какво иска да й каже Миси. Че миналото си е минало. А животът трябва да се живее. Очите й се срещнаха с тези на Кал и тя се усмихна. Нямаше да се разделят никога вече.

Край