Елизабет Адлър
Собственост на една дама (15)

Глава 14

Дюселдорф

Имението на Арнхалд доминираше над цялата околност. Издигаше се над върховете на дърветата, построено на най-високия хълм. Беше толкова огромно и толкова сиво, че приличаше на мавзолей. Беше построено от прапрапрадядото на Ферди през 1825 година, за да отпразнуват успеха на компанията. Негова заслуга беше, че от момче за всичко в магазина за платове на майка си се беше издигнал до един от най-богатите барони. А това беше постигнал чрез производството на стомана. Докато спечели богатството си и титлата си, Фердинанд Арнхалд се беше нагледал на евтини сгради. Затова беше построил имението. То беше от солиден сив камък, с по-големи и по-малки кулички, извити готически прозорци и галерия с колони. С колони беше украсен и порталът. Беше обградено от градини във френски стил, на които обаче липсваше френският чар, и от стотици акри гори. Отвътре стените бяха облицовани със скъпи, но наистина разкошни дървени ламперии. Подовете бяха покрити с мраморни плочи, а камините бяха от оникс. Преддверието беше с високи прозорци, покрити с цветно стъкло, което му придаваше вид на църква. Стълбището беше от дъбово дърво и беше украсено богато с дърворезба.

Ферди Арнхалд седеше в кабинета, чиито стени бяха облицовани с дъбово дърво. Преди него, кабинетът беше принадлежал на баща му, дядо му, прадядо му и прапрадядо му. И те като него обичаха да седят в люлеещия се стол, който беше покрит с тъмночервено кадифе. А пред него на бюрото лежеше смарагдът. У него въобще не съществуваше съмнение, че това е смарагдът на княз Иванов. Не го тревожеше нито това, че смарагдът беше разрязан на две, нито това, че беше платил много пари за него. Всъщност той смяташе покупката му за своя победа. Нима не го беше измъкнал изпод носа на конкурентите си в самия ден на търга? Онова, което го тревожеше, беше, че макар да е с девет милиона долара по-беден сега, все още не знае коя е загадъчната „дама“. Акционерите бяха казали, че не знаят нищо за нея, а швейцарските банки бяха отказали да отговорят на въпросите му. Металните свръзки на стола изскърцаха, когато той го бутна назад, и той си отбеляза наум, че трябва да каже на иконома да го смаже. Домакинството на семейство Арнхалд винаги работеше като часовников механизъм. Беше така още от времето на Фердинанд Арнхалд и сега той нямаше да позволи стандартът да падне. Още си спомняше как прабаба му се гневеше на иконома, ако не успееше да отвори вратата, щом автомобилът й спре отвън на алеята. Тя не се интересуваше, че той беше служил двайсет години на семейството й и страдаше от артрит. „Не искам нищо по-малко от съвършенството“, викаше тя, когато баща му казваше, че е свикнал с иконома и дори го обича. „Ако той вече не е най-добрият, трябва да си отиде.“ И той наистина си отиде, но само за да бъде последван от цяла редица икономи, нито един от които не можеше да се нагоди към тираничния нрав на прабаба му, нито пък можеше да се сравнява с безупречността на стария иконом. Но това беше послужило за урок на Ферди и дори в тези времена, когато трудно се намираха добри домашни прислужници, той не можеше да понася такива неща като неправилно подредена маса, слой прах по горната част на рамките на картините или пък скърцащи врати, столове и други. Знаеше, че хората, които работят в къщата му, не го обичат, както не го обичаха и работниците в петте огромни завода „Арнхалд“. Знаеше какво си говорят шепнешком за него. „Той е стоманено подобие на баща си, казваха те, и ръководи работата с железен юмрук като прабаба си.“ И беше вярно, той много приличаше на баща си — същите светлосини очи и руса коса, отметната назад и откриваща широкото му чело, същият прав нос и волева брадичка, същото високо и грижливо поддържано във форма тяло.

Съпругата на Ферди го обвиняваше, че му липсва човечност. Арлет беше французойка. Когато я беше видял за първи път, тя беше красива като кукла и волна като птичка. Имаше игриви черни очи, гъста и къдрава черна коса, големи и добре оформени гърди и много тънка талия. Разбира се, за такива богати мъже като Ферди Арнхалд винаги се намираха момичета и той винаги водеше по едно, увиснало на ръката му. Но малката Арлет го беше покорила с чувствения си парижки чар. Още преди той да се осъзнае, вече бяха женени. Прекалено късно се беше сетил, че се е омъжила за него заради парите му, а по това време тя вече беше бременна: Ферди Арнхалд никога не би се развел с майката на своите деца. Отначало беше силно разочарован от факта, че бебето се оказа момиче, но скоро го обикна. Малката му дъщеря приличаше на майка си, но имаше силната воля на неговото семейство. Нейната снимка все още стоеше на бюрото му, макар тя да бе загинала преди десет години. Беше нещастен случай по време на езда, а тогава тя беше само на четиринайсет години. Времето беше излекувало раната, но все още не беше намалило горчивината от загубата. А после той беше решил, че не е необходимо да се развежда с Арлет, защото тя му служеше като причина да се отървава от другите жени, които се домогваха до богатството му. Разбира се, щеше да се разведе с нея на минутата, стига да пожелаеше. А междувременно й беше осигурил охолен живот в луксозен апартамент в Монако.

Ферди отиде до картината, която висеше на стената над камината. В къща като тази на Ферди, толкова богата и така великолепна, пълна с предмети с неоценима стойност, картината беше направо незабележима: посредствено нарисувана гора, а подписът беше на съвсем непознат художник. Неговият прапрапрадядо я беше окачил там преди векове, за да скрие сейфа, вграден в стената, защото мислеше, че ако окачи скъпа картина, ще привлече крадците и ще им покаже съкровището, което се крие в стената. След като натисна скрития бутон, Ферди изчака картината да се отмести на една страна. После набра комбинацията и отвори сейфа. В него нямаше нищо ценно за обикновените крадци. Но онова, което беше вътре, беше особено ценно за неговите врагове. Сейфът беше пълен с хартии и документи. Той взе един кафяв плик и го занесе до бюрото. И дълго разглежда снимките, които бяха вътре.

Първата снимка беше на дядо му и беше направена на втората му сватба. Тогава той беше на петдесет и две години и изглеждаше така, както изглеждаха всички мъже от семейството: висок, мускулест и стегнат, русокос. Булката беше млада и много красива, а лицето й излъчваше любов. Втората снимка беше на същата жена, но този път тя седеше на стол. Беше положила ръката си на главата на усмихнато русокосо малко момиченце, което се беше облегнало на рамото й. Третата снимка беше избеляла и малко окъсана от непрекъснато разглеждане. Беше на княгиня Иванова и на нея тя носеше всеизвестната тиара. За хиляден път Ферди сравни лицето на Анушка с това на русокосото дете. Гледаше внимателно и ги сравняваше детайл по детайл. Приликата не можеше да се отрече. Той отблъсна снимките с ръка към края на бюрото и извади от плика няколко документа. Бяха за серия погасени заеми на Съветската социалистическа република и датираха от 1920 година. Те даваха правото на компанията „Арнхалд“ да използва мините в Раджастан, включително и мината, която беше принадлежала на княз Иванов. Тези мини съдържаха волфрам, така необходим за закаляването на стоманата. Без него заводите „Арнхалд“ щяха да преустановят производството си. Цели седемдесет години заводите „Арнхалд“ работеха за Съветите, защото знаеха, че са им преотстъпили право на собственост върху мините, което не притежават. А сега мините бяха още по-ценни, защото новите технологии разчитаха на волфрама. Арнхалд беше готов да ги купи. Този път обаче щеше да се погрижи за законността на всичките документи. Точно това се беше опитвал да постигне и дядо му. Този път нищо нямаше да го спре.

Той погледна нетърпеливо часовника. До три часа оставаше една минута. Една минута след три телефонното обаждане щеше да е вече закъсняло. Той започна да брои минутите, а после и секундите. Когато в три часа и пет минути телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и изрева:

— Закъсня! — Направи пауза, а после меко каза: — Моите извинения, очаквах обаждането на друг човек. — Взе химикал и нетърпеливо надраска някакви букви на едно от листчетата, пръснати по бюрото му. А после, докато слушаме, започна да си рисува. И несъзнателно скицира образа на княгиня Иванова, с тиарата на главата. — Американската телевизия? Господи, защо американската телевизия иска интервю от мен? Въпроси от общ интерес, казвате? Хм, серия телевизионни очерци за великите хора на индустрията? А с кого разговарям? — Той остави химикала и в гласа му започна да се долавя предпазливост. — Не съм сигурен, че бих могъл да ви отделя от времето си, мис Рийс. Ще видя… Защо не ми се обадите утре. Да, в офиса.

Той замислено остави слушалката. Джени Рийс беше американската репортерка, която предаваше за новините от Женева. Дали беше чисто съвпадение, че точно тя му се беше обадила? Дали не беше разбрала, че той е купил смарагда? И, ако е така, откъде? Сигурно не от Маркхайм? Все още мислеше за Джени Рийс, когато телефонът отново иззвъня. Беше телефонното обаждане, което очакваше. Обаждаше се неговият човек, който работеше в швейцарска банка.

— Да? — Гласът му звучеше малко кисело. Слуша известно време, после съвсем тихо каза: — Разбирам. Закъсняхте с обаждането! — добави остро. — Това не бива да се случва и друг път.

Остави телефонната слушалка и се отпусна в кожения люлеещ се стол. Замисли се дълбоко. Вече знаеше отговора на загадката, но не този отговор беше очаквал. Току-що му бяха съобщили, че смарагдът е бил продаден от корабната империя „Казан“ със седалище в Истанбул.

* * *

През целия път, докато седеше в таксито, Джени се питаше защо прави това. Дали за да помогне на страната си, или за да удовлетвори амбициите си? Или заради красивите сиви очи на Валентин Соловски? Какъвто и да беше отговорът, Ферди Арнхалд я очакваше. И сивите покриви на имението му вече се виждаха над дърветата.

Къщата се появи неочаквано пред погледа им, докато пътуваха по дългата, покрита с чакъл, алея. Беше сива и непоносимо геометрична. Единственото човешко нещо тук беше мраморният фонтан, разположен в средата на парка. Водата се изливаше от гърлата на десетина великолепни делфина, а Нептун беше възседнал единия от тях, размахал тризъбеца си. От изток духаше студен вятър. Когато шофьорът отвори вратата на таксито, няколко пръски от фонтана попаднаха върху нея. Тя каза на шофьора да я изчака, а той й хвърли изпълнен с възхищение поглед. Джени се зарадва, защото той подсказваше, че изглежда добре. За тази среща се нуждаеше от всичката си самоувереност. Щеше да й бъде тежко.

Още преди да е докоснала звънеца на входа, вратата й отвори иконом в раирани панталони и бяло сако, въведе я в антрето и я помоли да почака. Антрето беше огромно, почти квадратно, а стените му бяха покрити с множество снимки на заводите „Арнхалд“, показващи развитието им от основаването до превръщането в истинска империя. Дебелият килим беше в пурпурно виолетов цвят завесите, които покриваха готическите прозорци, бяха в същия цвят. Джени седна на крайчеца на единия от столовете до стената и си помисли, че преддверието прилича на зъболекарска чакалня, където няма дори огледало. Зарадва се, че е облякла консервативния бежов костюм марка „Армани“. Беше вдигнала русата си коса на кок и изглеждаше достатъчно професионално, за да обсъжда проблемите на големия бизнес. После сви рамене, защото си спомни какво беше казал Кал: че трябва да използва всичко, което има, за да напредне в кариерата. Но все още се чувстваше малко неуверена, когато икономът се върна и каза, че баронът е готов да я приеме. Беше чакала дълго, прекалено дълго.

Последва го по старомодното широко стълбище от дъбово дърво. Минаха покрай няколко огромни портрета, изобразяващи отдавна починали членове на фамилията Арнхалд. После тръгнаха по дълъг коридор. Кабинетът на барон Фердинанд Арнхалд беше така мрачен, както и останалата част от къщата. Той седеше зад огромно, покрито с кожа, бюро, и бързо пишеше нещо. Вдигна поглед, покани я с жест да седне и продължи да пише. Джени въздъхна и седна на посоченото й място. Ферди продължи да пише още няколко минути. Беше свикнал да преценява хората само с един-единствен бърз поглед. Беше млада, извънредно привлекателна и много нервна. И все пак беше твърдо решена, иначе не би била тук.

— И така, мис Рийс — каза той най-после, заобиколи бюрото и се ръкува с нея. — Радвам се да ви видя, макар да не съм сигурен за какво е тази наша среща.

Джени бръкна в чантичката си и му подаде няколко листа хартия.

— Моите документи — каза тя с усмивка. — В случай, че искате да се уверите, че съм тази, за която се представям. А ето и факса от моята телевизионна компания, с който ми нареждат да проведа интервюто. Сега онова, от което имам нужда, е вашето съгласие, барон Арнхалд.

Той седна в края на бюрото и започна да я поглъща с поглед. Усмивката на. Джени стана по-широка.

— Разбира се, програмата няма да се излъчва само в Америка — побърза да добави тя. — Във Франция много се интересуват от очерци като тези. Хората се интересуват от успеха. Все пак, бароне, говорят, че сте един от най-богатите хора на земята. И една от най-интересните личности в Европа. Мисля, че можем да започнем с обиколка на къщата докато вие ми разказвате семейната история. А после, може би, бърза обиколка на заводите и вашите офиси. Искам да ви кажа, че в серията очерци са включени и други имена, например Агнели, Гети, Уестминстърският дук — всички, на които прадедите са основали династии и които се занимават със семеен бизнес, при това се радват на голям успех и много власт.

Тя го погледна неуверено изпод спуснатите си клепачи и му подаде листа. Дали щеше да се съгласи? Внезапно, барон Арнхалд се усмихна. Скръсти ръце на гърди и каза:

— Трябва да призная, че се чувствам поласкан, че съм включен в този лист на знаменитости, както и от думите ви, че зрителите биха искали да понаучат нещо за такъв нищожен като мен човек.

Джени също се усмихна, облекчена.

— Страхувам се, че не мога да приема такова изказване, сър. Прегледах някои факти за вашето семейство и бизнеса ви. Намерих всичко за много впечатляващо и съм сигурна, че и зрителите ще сметнат така. Например, научих, че вашият прапрапрадядо, основателят на династията, бил малко тираничен по природа, но кипял от енергия и добронамереност.

— Първият Фердинанд Арнхалд. Кръстен съм на него — каза замислено баронът. — Да, предполагам, че всеки един от мъжете в семейството е оставил по нещо след себе си. Но, разбира се, в нашия свободен век не бива да забравяме и жените от семейство Арнхалд. Например, онази дама, която имала магазин за платове и чийто син положил основите на бизнеса. Била необразована, бедна и вдовица и все пак нейната воля и нейната мъдрост довели сина й до успеха. Тя успяла да обобщи знанията, които имала за клиентите, и да ги превърне в концепция за успешен бизнес. Заслугата на Фердинанд Арнхалд била много по-малка. Тя дори настояла да живеят в близост до завода. Искала да вижда пламъците на пещите, защото само тогава можела да бъде сигурна, че предприятието върви добре. Съгласила се да се преместят едва когато грохнала от старост, а синът й построил тази къща. Тя станала пример за всички мъже от семейство Арнхалд — те се женели винаги за жени със силен характер. Моята баба, която ме отгледа след смъртта на майка ми, също беше интересна личност.

Той посочи към портрета в цял ръст, който беше окачен зад бюрото му. На него беше изобразена висока жена в кремава сатенена бална рокля. В черната й коса бяха втъкнати розови рози. Чертите на лицето й бяха правилни, атмосферата на рисунката беше романтична, но очите на жената гледаха надменно от платното, като че ли нямаше търпение да позира и смяташе работата на художника за не дотам важна. Личеше, че обича да командва.

— Мисля, че тя вероятно е била най-силна от всичките жени в рода. Заповядваше на всички около себе си: на слугите, на работниците, на директорите на заводите. Дори баща ми и то чак до смъртта му. А после се скри от очите на света и се посвети на мен.

Джени го погледна, изненадана. Не беше очаквала чак толкова лични разкрития, особено на този ранен стадий.

— Научих всичко, което знам, от нея — каза тихо Арнхалд. — Тя беше за мен и майка, и баща. Беше мой съветник в бизнеса и съдник.

— Съдник?

Той сви рамене и смени темата.

— Нима дойдохте в Европа, специално за да се срещнете с мен, мис Рийс? Или имахте и друга работа?

Джени се изчерви. Беше умен и я свари неподготвена.

— Аз… Всъщност, да. Дойдох, за да предавам продажбата на бижута от Женева. Онази, около която толкова много се говори. И всичките онези клюки за разни руснаци. Потомците на княз Иванов.

Той се усмихна.

— Сигурен съм, че никой не вярва на тази стара история.

— Всъщност хората вярват. И даже чух приказки, бароне, че вие самият сте купили смарагда.

Тя сдържа дъха си. Арнхалд заобиколи бюрото и застана зад него. Седна на кожения люлеещ се стол и постави длани на бюрото. Сините му очи приличаха на парченца лед, когато я погледна и каза:

— Това ли е истинската причина, която ви води тук днес? Да ми задавате смешни въпроси за неща, които никак не ме интересуват?

Джени поклати глава и побърза да каже:

— Не, бароне, но се озадачих. Защо ви е на вас да купувате смарагда? Просто няма смисъл. Освен ако не сте колекционер на редки бижута.

— Не се интересувам от скъпоценни камъни, мис Рийс — каза той остро. — Нито от смарагди, нито от рубини, нито от диаманти. Стоманата е моят бизнес.

Натисна копчето, с което викаше иконома, отиде до вратата и я отвори. Джени започна ядосано да хапе долната си устна. Интервюто беше към края си. Тя беше проиграла шанса си. Освен ако наистина не е купил смарагда и не се е ядосал, че са го разкрили. Докато се изправяше, хвърли любопитен поглед към бюрото му. Барон Арнхалд не подреждаше нещата си. Бюрото беше отрупано с малки рисунки. Тя можеше да се закълне, че видя скици на смарагда и дори на тиарата. Изтърва нарочно чантата си на земята, коленичи и успя да погледне по-отблизо. Да, тиарата беше, но как да вземе листа? С крайчеца на окото си забеляза, че Арнхалд я гледа и започва да губи търпение. Нямаше как. Вдигна чантата си и отиде до вратата, изпълнена със съжаление.

— Съжалявам, ако ви ядосах, бароне — каза тя тихо. — Та това е само една глупава мълва. То наистина няма нищо общо с моите очерци. Само отговорих на въпроса ви защо съм в Европа.

Той кимна рязко и й подаде ръката си. Тя беше студена като погледа му. Сбогува се кратко и категорично с думите:

— Довиждане, мис Рийс.

Беше по средата на коридора, когато го чу да вика името й. Обърна се изненадана.

— Мис Рийс — каза той, — ще ви се обадя кога да дойдете за интервюто. То може и да се окаже интересно все пак.

Тя мисли за него по време на пътуването до Дюселдорф. Питаше се какво ли искаше да каже. Дали наистина искаше да направят очерк за него? И дали скицата означаваше, че наистина е купил смарагда? Арнхалд беше загадка. И, разбира се, нямаше да й каже какво е направил или какво смята да прави. Беше се ядосал на намека във въпроса й. Но тя знаеше, че гневът не е достатъчно доказателство за Валентин Соловски. Трябваше да премине към стъпка втора от плана. Помисли отново за инструкциите, които той й беше дал. Трябваше да отиде в офиса на Маркхайм на „Фридрихщрасе“ по-късно през деня. Соловски й каза, че клиентите на Маркхайм са от целия свят и заради часовата разлика той стои до късно в кабинета си, за да отговори на всички телефонни обаждания. Трябва да му каже, че знае за неговата роля на агент. Да му каже, че информацията е важна за нейната кариера на телевизионна репортерка, и да му предложи подкуп, за да й каже за кого е купил смарагда, като му обещае, че ще запази всичко в абсолютна тайна. Джени преглътна, като си помисли за големината на подкупа. Един милион долара. О, добре, нали казват, че всички телевизионни репортери са всъщност неуспели актьори. Нима ще й бъде толкова трудно да играе ролята на Мата Хари за малко? Но се чувстваше не съвсем уверена. Искаше и Кал да е посветен във всичко това. Когато се върна в хотела, позвъни в стаята му, но й казаха, че е заминал. Беше й оставил бележка, в която я молеше да му се обади във Вашингтон. Тя въздъхна разтревожено. Кал беше далеч и не можеше да й помогне. Беше сама. Изчака да стане шест и половина и взе такси, което да я откара на Фридрихщрасе.

Офисът на Маркхайм беше на десетия етаж на висока модерна сграда. За високото, облицовано с мрамор, фоайе, имаше два входа — от две различни улици. Имаше магазини и четири асансьора. Макар че беше вече късно, имаше много хора. Джени натисна бутона на асансьора. Двама бизнесмени излязоха от кабинката, а тя влезе и нервно прокара ръка през косата си. Асансьорът безшумно потегли нагоре.

Офисът на Маркхайм беше в самия край на коридора. Тя натисна звънеца и погледна право в шпионката на солидната на вид махагонова врата. Очакваше да види окото на Маркхайм, взряно в нея. Обаче никой не отговори на позвъняването. Тя натисна отново звънеца и чу звъна му вътре. Пак никой не отговори.

— По дяволите! — каза тя тихо и се обърна изпълнена с отчаяние. — Точно вечерта, когато аз идвам да го видя, него го няма.

Това означаваше, че вместо да вземе самолета в девет за Париж, където щеше да се срещне с Валентин, трябва да прекара още една нощ в Дюселдорф и да се опита да го намери утре. Питаше се дали Маркхайм не е бил на телефона и дали няма сега да отвори вратата… Натисна отново звънеца. Не получи отговор и опита дръжката. За нейна изненада, не беше заключено. Пристъпи бързо вътре и затвори вратата сред себе си.

— Мистър Маркхайм? — извика тя и се огледа, изпълнена с любопитство.

Малката чакалня пред офиса беше обзаведена с вкус с антикварни мебели и прекрасни картини. Но, разбира се, че така трябваше да бъде. Та нали бизнесът на Маркхайм беше точно този. Осветлението работеше, а на масичката пред дивана имаше две чаши кафе. Джени се приближи. Кафето беше още горещо, което означаваше, че Маркхайм е някъде наблизо. Вратата към офиса му беше открехната и тя отново извика името му. После отвори вратата по-широко. И тук осветлението работеше, а Маркхайм седеше зад бюрото си, леко наклонен на една страна. Тя задиша тежко. Чувстваше се като престъпник, заловен на местопрестъплението.

— О, извинете ме — каза тя и се изчерви, — не знаех… — Маркхайм не се помръдна и тя го погледна нервно. — Мистър Маркхайм?

Гласът й трепереше. Заобиколи бюрото и застана пред него. Очите на Маркхайм бяха изцъклени, той имаше малка кръгла дупчица в средата на челото. Беше мъртъв. Завладя я паника. Щеше да изпищи, да припадне, беше в стаята с труп — с трупа на убит човек. Потисна писъка, който напираше в гърлото й, и се обърна рязко. Страхуваше се, че може да срещне убиеца. Но стаята беше празна. Погледна отново Маркхайм. Кръвта в ъгълчето на устните му вече беше засъхнала. Този път паниката се оказа по-силна. Тя бързо претича през двете врати, по коридора, който беше празен и тих. Изведнъж коридорът й се стори не безличен, а опасен. Ами ако убиецът я беше видял да влиза? Ако я чакаше зад някоя от затворените врати? Ако я хване, ако я убие така, както беше убил Маркхайм? Джени се опита да си спомни на какво ги бяха учили в курсовете по самоотбрана, но паниката отново се оказа по-силна, натисна бутона за асансьора и заподскача от нетърпение, докато го чакаше да дойде.

Двете жени, които бяха в кабинката, я изгледаха любопитно. Вратите се затвориха и те потеглиха надолу. Веднага щом вратите се отвориха, тя изскочи във фоайето, а после, все така бързо, и на улицата. Вдиша студения нощен въздух и се спря, за да престанат коленете й да треперят. Повървя малко, после спря едно такси.

Когато се върна в хотела, хвърли нещата си в куфара, извика портиера, слезе с него във фоайето и каза на рецепцията, че заминава. След половин час вече пътуваше към летището. Когато стигна там, отиде право в бара и изпи чаша бренди. Загледа таблото на което в осем и половина щеше да се появи съобщение за нейния полет. Почувства се в безопасност едва когато самолетът се издигна във въздуха. Щеше да се върне в Париж, при Валентин.