Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Беше ужасно студен февруарски петък. Зев гледаше хората, които бързо минаваха покрай прозореца му, преметнали шалове през вратовете си, пъхнали ръце дълбоко в джобовете си, и с рамене, изправени срещу вятъра. Беше почти четири часът и редовните му клиенти идваха, за да платят и да си вземат нещата, които отново щяха да заложат в понеделник. Понякога той си мислеше, че магазинът му е просто огромен гардероб на Източния квартал, тъй като дрехите на жителите му прекарваха повечето време там, отколкото по гърбовете на собствениците си. Той отново погледна часовника си. Миси закъсняваше. Тя идваше всяка седмица, понякога носеше един долар, понякога — два. Той не искаше да взема парите й, защото знаеше, че тя има нужда от тях, но тя беше решила твърдо да му върне целия дълг. А той трябваше да признае пред себе си, че много се радва на извинението, което му позволяваше всяка седмица да вижда високата й стройна фигура и красивото лице. Не че й казваше нещо повече от обичайното: „Добър ден, Миси“ или „Как вървят нещата днес?“, но поне прекарваше няколко минути с нея — минути, които после с радост си припомняше, седнал сам в стаята си. Мислеше за всяка една подробност от облеклото й, за това как кестенявата й коса блестеше на светлината от лампата, за извивката на врата й, за руменината на бузите й, за мекотата на устните й, за дълбоките й теменужени очи, в които всеки мъж би могъл да се удави. Той въздъхна и провери дали връзката му не се е изкривила на една страна. Беше се облякъл уж заради еврейския празник, но всъщност знаеше, че е за нея.

Звънчето над вратата се обади и той изгледа остро мисис Липкин от „Кънел стрийт“, която идваше да си вземе празничната покривка.

— Днес закъсняхте, мисис Липкин — каза той и й подаде покривката, като бързо взе парите. Молеше се наум тя да си тръгне, преди Миси да е дошла.

— Да, мистър Абрамски — каза тя уморено. — Трябваше да чакам, докато синът ми донесе вкъщи парите. По-добре е вече да затваряте, иначе ще закъснеете. Вече е почти шабат.

— Знам, знам — отговори той раздразнено.

Тя го погледна изненадано и затвори вратата след себе си. Обикновено Абрамски беше много учтив. Медните стрелки на часовника се доближиха още с една минута до четири часа и той погледна нетърпеливо през прозореца. Вече беше почти тъмно и трябваше да затваря… Само още няколко минути, в случай че тя закъснее…

В четири и десет той заключи вратата и обърна табелката с надписа „затворено“ към улицата. Тъжно се прибра в задната стаичка. Тя не беше закъснявала никога досега и той разбра, че няма да дойде. Макар тя да не беше казала нито дума, той знаеше, че миналата седмица О’Хара беше затворил кръчмата. Предположи, че е излязла да си търси работа и че няма пари.

Облякъл черното си палто и нахлупил черната си шапка, той отиде по заледените улици в храма. След службата не се спря при семействата, които се бавеха отпред на стълбите, за да разменят поздрави. Върна се веднага обратно вкъщи и запали свещите, поставени в скъпия за него свещник, наследен от майка му. Седна край масата и се замисли за Миси. Вече му беше изплатила осемнайсет от петдесетте долара. Той знаеше, че когато му изплати цялата сума, няма да я види повече. Някакъв импулс го накара да се изправи, да облече отново палтото си и да заключи внимателно вратата след себе си. Зави решително зад ъгъла. По „Ривингтън стрийт“ все още се търкаляха боклуци от количките на търговците, хартийки, които леденият вятър караше да летят, кучета и котки се биеха за отпадъците от риба. Вонята го накара да сбърчи нос.

Знаеше къде живее тя. Много пъти беше минавал покрай сградата и винаги се спираше, за да погледне към нейните прозорци. Направи го и сега и видя лампата да свети зад тънката завеса. Поколеба се. Сведе поглед към земята, а после отново вдигна очи към прозореца. Обикновено той постояваше малко така с надеждата тя да се появи, но сега пресече бързо улицата и влезе във входа. Коридорът беше пълен с боклуци и стари мебели, картонени кашони и бутилки. Вонеше на прах и урина. Иззад затворените врати се чуваха шумни кавги, женски писъци и рев. Изплакваше бебе, някой се смееше гръмогласно, другаде високо виеше музика.

Зев започна да се изкачва по неосветеното стълбище, като избягваше да се докосва до мръсните перила. „Как тя понася всичко това?“ — попита се той отново. „Та тя е дама, то си личи.“ Почука на вратата и се закашля нервно, докато чакаше. Виктор излая високо, Азалий седна в леглото, разтри очите си и се прозина.

— Матюшка — каза тя, — някой чука на вратата.

Миси, която миеше чиниите, се обърна изненадана.

— Кой ли може да бъде?

Азалий се засмя.

— Не знам — каза тя.

Миси се замисли за миг. Не можеше да бъде хазаинът, защото тази сутрин беше платила наема, макар да не можеше да измисли откъде да вземе пари, за да плати за идващите седмици. Приглади косата си и тръгна бързо към вратата.

— Извинете, че ви безпокоя — каза Зев и свали шапката си, — но днес не дойдохте.

Миси покри устата си с ръка.

— О, съжалявам, мистър Абрамски, но не можах. Просто нямам пари. Аз… Страхувам се, че загубих работата си. Моля ви, ще изчакате ли до другата седмица? Сигурна съм, че дотогава ще намеря някой долар.

Беше разстроена. Той разбра какво си е помислила — че идва за парите.

— Не, не, всичко е наред, разбира се, не се тревожете — побърза да я успокои той. — Аз… само… Всъщност исках да ви видя.

Тъмните му очи я гледаха умолително и Миси отстъпи назад. Като задържа вратата отворена, тя каза:

— Ще влезете ли, мистър Абрамски?

Той се спря неуверено от вътрешната страна на вратата и кучето злобно изръмжа. Момиченцето каза:

— Здравейте, аз съм Азалий, а вие кой сте?

Той се закашля нервно.

— Абрамски, Зев Абрамски от „Орчард стрийт“.

Азалий кимна.

— Приятелката ми Рейчъл Кохен живее там.

— Ще седнете ли? — попита Миси.

Той любезно прие подадения му дървен стол, седна и се огледа. Ето го нейния дом. Всичко блестеше от чистота, масата беше застлана с чиста бяла покривка, а палтото и шапката й, все още украсена с розите, висяха на гвоздей на стената. Леглото беше дискретно прикрито от дървен параван. Стените бяха нашарени от влага и голи, като се изключи малкото парче огледало над мивката. Стаята беше бедна и гола, но на масата имаше букет цветя и се носеше нежният аромат на сапун, а розовият копринен абажур, който тя беше ушила за лампата, правеше светлината мека и придаваше уютност на дома. Миси седна от другата страна на масата.

— Извинете ме, мистър Абрамски — каза тя, — стаята ми не е място, където обичам да каня гости. Искате ли чаша чай?

Той поклати глава.

— Не, благодаря ви. Дойдох да ви попитам. Просто бих искал да знам дали ще се съгласите да вечеряте с мен някоя вечер.

Той стискаше шапката си толкова силно, че смачка периферията. Теменужените й очи бяха заприличали на идеални окръжности. Гледаше го така, все едно че го вижда за пръв път. Той оправи нервно вратовръзката си и тя се усмихна.

— За мен ще бъде удоволствие, мистър Абрамски — отговори тихо тя.

Изведнъж лицето му грейна.

— Неделя ще бъде ли удобно? — побърза да попита той, преди тя да е решила нещо друго. — Ще дойда да ви взема в шест часа.

— Добре, в шест — съгласи се тя. — Ще бъда готова.

 

 

В пет и трийсет часа в неделя Миси заведе Азалий в дома на Роза, вчеса грижливо косата си и я вдигна на кок. Разтри оживено бузите си, за да им придаде цвят, сложи си шапката и поне за десети път се запита защо прие да вечеря със Зев Абрамски. Едва го познаваше. Той беше мъжът, който й беше заел пари, мъжът, на когото тя беше задължена да се изплати. И за стотен път се запита какво ли го беше накарало да я покани на вечеря.

Той почука на вратата точно в шест. Тя облече вехтото си сиво палто и бързо му отвори. Страхуваше се да го покани, когато беше съвсем сама, защото се тревожеше какво ли ще си помислят съседите. Той беше много спретнат и приличаше на чужденец в черното си палто и черната си шапка. Двамата тръгнаха рамо до рамо по улицата.

— Знам едно кафе на „Ийст Бродуей“ — каза той, след като се поколеба малко на ъгъла. — Нямам кола като О’Хара. Имаш ли нещо против да повървиш малко?

— Разбира се, че не, мистър Абрамски.

Тя вдигна яката на палтото си и тръгна бързо до него. Той вървеше от външната страна на тротоара и оставяше известно разстояние между тях. Като че ли се страхуваше да не се докоснат случайно. Мълчанието се проточи.

— Как сте, мистър Абрамски? — попита тя, търсейки отчаяно тема за разговор, когато отминаха още един блок.

— Добре съм, благодаря — отговори той.

Отново настана тишина. Той я погледна нервно с крайчеца на окото си. Ето, че мечтата му се беше сбъднала. До него крачеше Миси О’Брайън. А той не можеше да измисли какво да й каже. С благодарност свърна по „Ийст Бродуей“.

— Кафето е собственост на украинци — каза той сковано. — Мисля, че там ще ви хареса.

Помещението беше претъпкано и шумно, изпълваха го руски говор и музиката на балалайките и китарите. От задната стаичка долиташе позната циганска песен, в ъгъла бълбукаше самоварът, а миризмата на току-що изваден от фурната хляб замайваше главата й. Имаше пирожки, кексчета с кафе, мляко. Лицето на Миси грейна весело, когато се настаниха на малка маса до прозореца.

— Чудесно е, мистър Абрамски — каза тя, наистина възхитена. — Напомня ми за циганското кафене, в което обичах да ходя, когато живеех в Санкт Петербург.

Тя се засмя и запя припева на песента. Огромният украинец спря да пее и й направи комплимент за гласа й. Зев я погледна развълнуван. Той я познаваше като смирена жена, която много и упорито се труди. А сега изведнъж я видя като младото момиче, каквото всъщност беше тя. Миси си поръча борш и затвори очи с наслада, когато вкуси от него. Каза, че бил превъзходен, а после лицето й помръкна.

— Не биваше да идвам тук с вас, мистър Абрамски — каза тя виновно, все едно че беше извършила престъпление. — Дължа ви толкова много пари. Не е честно вие да ми плащате вечерята.

— Нима не ви харесва тук? — попита той разтревожено.

— Разбира се, че ми харесва. Не съм се забавлявала, откакто… Не помня откога — побърза да приключи темата тя.

Зев въздъхна облекчено. Извика келнера и поръча бутилка червено вино. Беше щастлив просто да седи така и да я гледа. Това беше върхът на мечтите му. Тя бавно отпиваше от виното и слушаше музиката. Между тях отново се беше възцарило мълчанието. Миси избягваше погледа му. Чудеше се какво да каже. Не можеше да продължават така — без изобщо да говорят. Тя отпи още една глътка от виното си и каза, донякъде отчаяно:

— Разкажете ми за себе си, мистър Абрамски.

— За себе си? — повтори той изненадан. — Ами… Няма нищо за разказване.

— О, не, има — каза тя, добила смелост от изпитото вино. — Например, щастлив ли сте?

Отново настъпи тишина. Той беше забил поглед в супата си.

— Щастлив съм сега, когато съм тук с вас — каза най-после.

— Благодаря ви за тези думи, но имах предвид дали сте щастлив в живота. Когато бях дете, мислех, че всички са щастливи, но сега разбирам, че всъщност много малко хора са истински щастливи. Всички се борят с нещо: с бедността, с болестите, с насилието, с депресията и отчаянието. Понякога, като се замисля за това, колко различно е детството на Азалий от моето собствено, ми се иска да заплача. И понякога плача, нощем, когато тя заспи.

Тъмните му очи изразяваха съчувствие. Руската музика и гласовете, които разговаряха, станаха по-високи. Те се чувстваха като изолирани в своето кътче до прозореца. Странно, но с него тя се чувстваше сигурна, спокойна. Виното беше развързало езика й и тя започна да разказва за детството си в Англия, за това как баща й беше умрял в Русия и я беше оставил сама в света.

— И така, аз отидох да живея в Санкт Петербург — каза тя и спря да разказва, твърде рязко и неочаквано за него.

Приближи се келнерът, който вдигна празните чинии и им донесе хрупкави пържени картофи, наденици с доста подправки, пирожки и две чинии каша с горещ сос от гъби. Напълни отново чашите им и донесе още една кошничка с дъхав хляб. Тя се опря с лакът на масата, подпря брадичката си на дланта и каза:

— Знам, че чухте онова, което Азалий каза за… София. Не знам защо имам такова чувство, Зев Абрамски, но съм сигурна, че мога да ви се доверя.

Може би това, че ресторантът беше руски, че се лееше позната реч, че музиката й беше толкова мила на сърцето, я накараха да почувства по-силно самотата си, да закопнее за човешко общуване. Не можеше да сподели историята си с Роза, нейната приятелка, но сега разказа всичко — шепнешком и със страх в сърцето. Бягството през гората с бижутата, пришити към полата й, ужасните убийци, бягството до Константинопол със София, продажбата на бижутата на другата сутрин. Това, че им беше останала само тиарата и четирите най-големи диаманта. И, разбира се, огромният, безполезен смарагд. Храната изстиваше в чиниите им, а тя продължаваше да разказва за страха си от ЧК и за това, че той никога няма да изчезне от живота й. И за това как всяка нощ сънува Алексей. Разказа му всичко, с изключение на това, че е била влюбена в Миша Иванов.

— И така — вдигна тя глава и погледна право в очите му, — сега знаете коя съм, Зев Абрамски, и защо съм в това положение. И сте единственият човек на света, на когото съм разказала това.

В очите й бликнаха сълзи. Той извади от джоба си чиста бяла кърпичка и й я подаде.

— Горд съм, че ми имате такова доверие — каза той тихо. — Никога няма да повторя и дума от току-що чутото. Никой нищо няма да научи от мен, обещавам ви. — Очите му излъчваха огромна нежност. — Яжте — каза той с дрезгав глас. — Храната е добра и ще възвърне руменината на бузите ви. Насладете й се.

Сега мълчанието, което отново се възцари между тях, не беше така потискащо, в него имаше някакво странно успокоение. Зев беше доволен просто да бъде в компанията й, тя също се радваше на неговата, макар че той беше човек, който не говореше много.

После той я изпрати до дома й, като отново вървеше в края на тротоара. Когато се спряха пред вратата й, той я попита дали би могъл да я изведе отново другата неделя. Миси се поколеба. Наистина не беше сигурна как е най-добре да постъпи, но той беше толкова мил с нея и тя се чувстваше толкова близка с него…

— Добре, в шест часа следващата неделя, мистър Абрамски — съгласи се тя.

После беше му пожелала бързо „лека нощ“ и също така бързо беше затворила вратата след себе си.

* * *

В понеделник сутринта Миси се събуди с главоболие и чувството за тиха безнадеждност. Чарът на украинското кафе беше избледнял, а облекчението, което беше почувствала, като сподели миналото си с Абрамски, се превърна в страх. Нервно си повтаряше на всеки няколко секунди, че тя всъщност не го познава и че София я беше предупреждавала многократно да не се доверява на никого…

Изчака да чуе затръшването на входната врата на семейство Пелерман, което беше знак, че Майер е заминал на работа, и веднага слезе при Роза. Снощи Азалий беше останала в техния дом, а също и Виктор. Кучето беше вярно на дъщерята на Миша така, както беше вярно на самия него, и не се отделяше от нея. Отиваше там, където е Азалий. И щеше да създава проблеми, когато тя тръгнеше на училище, мислеше Миси. Да, ето ти още един проблем — училището. Дъщерята на Миша не можеше да ходи в старото и занемарено училище зад ъгъла. Тя вече знаеше повече, отколкото би могла да научи там: можеше да чете, говореше френски и руски, както и английски, макар той да имаше еврейски акцент — като на повечето деца от „Ривингтън стрийт“.

Роза погледна лицето й, на което бяха изписани множество страхове, и се усмихна.

— Е? Идваш, за да развеселиш моята утрин в началото на седмицата? Имам нужда от развеселяване! — Тя се засмя и наля на Миси чаша чай. — Е? — попита повторно тя и я погледна в очакване. — Няма ли да ми разкажеш? За лихварина, онзи, на когото хората изпращат дрехите си да им ги пази през седмицата? Говорят, че е точен като часовник. Но ти си единствената, която знае какво задвижва този часовник.

— Нищо не знам — призна Миси. — Аз бях тази, която непрекъснато говореше. О, Роза, разказах му всичко. Неща, които не биваше никога и на никого да разказвам. — Тя гледаше приятелката си с очи, разширени от завладялата я паника. — Неща, които дори на теб не съм казвала.

— На най-добрите си приятели човек няма защо да казва каквото и да било — каза Роза и я потупа успокоително по рамото. — За мен е все едно какво си направила или какво можеш да направиш. Знам, че не можеш да постъпиш неправилно или да направиш нещо лошо.

— Какво бих правила без теб, Роза — каза Миси импулсивно. — Толкова съм глупава, нищо не знам. Не знам дори как да си намеря работа.

Роза замислено приглади престилката си. Знаеше, че Миси е изчерпала въображението си и вече е на края на силите си.

— Винаги можеш да отидеш на пазара за прасета, както го наричат, на „Хестър стрийт“. Там хората, които търсят работа в индустрията за готово облекло, ходят всяка сутрин, за да видят дали няма да намерят нещо. — Тя се поколеба. — Наистина, мястото не е особено подходящо за изискано момиче като теб, Миси, но можеш да поработиш във фабрика няколко седмици, докато се появи нещо по-така. Поне ще сложиш някой и друг долар в джоба си. Ако те изберат, разбира се — добави тя и тежко въздъхна. — Винаги има повече работници, отколкото работни места. А работодателите си имат своите любимци — онези, на които могат да платят по-малко за повече работа.

— Но аз дори не съм виждала шевна машина — каза Миси, изпълнена със съмнения. — Всички неща, които знам, са безполезни. Като например кога е построена някоя от египетските гробници или пък историята на древен Вавилон. Никога не съм учила нещо наистина полезно.

— Знаеш такива неща?! — извика Роза поразена. — Трябва да станеш професор, не шивачка. Но нуждата ни кара да правим странни неща, Миси. Само това мога да измисля за теб сега, когато О’Хара го няма. — Тя погледна много сериозно Миси. — А какви са новините от О’Хара?

Миси поклати глава и се изчерви.

— Никакви. Не се е обаждал, откакто преди две седмици замина за Ню Джърси. Но аз и не очаквам новини от него, след като отклоних предложението му.

Роза въздъхна.

— Глупачка — прошепна тя. — Той беше добър и силен мъж, който щеше да ти осигури разкош и удобства. Какво повече би могло да иска едно момиче?

— Любов? — също шепнешком, отговори Миси. Погледите им се срещнаха над масата. Роза протегна ръка и взе нейната в своята.

— Ах, любов, Миси — каза тя, изпълнена с горчивина. — Имам чувството, че любовта означава следното: един мъж, две стаи и три деца. Нищо никога не се променя.

На следващата сутрин в шест часа Миси вървеше бързо по „Хестър стрийт“. Започваше да вали сняг и тя вдигна яката на палтото си. Съжали, че не свали цветята от шапката си, защото влагата можеше да ги повреди. Застана в края на тълпата, защото искаше първо да огледа мястото. Имаше повече мъже, отколкото жени, някои от които доста елегантно облечени. Някои говореха оживено, купуваха си кафе и кифлички от една количка от другата страна на улицата, а други просто стояха с прегърбени рамене, с вдигнати яки, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, и тропаха с крака, за да се стоплят. Жените бяха увили главите си в шалове и чакаха търпеливо, оттеглили се на една страна. Имаше и млади, и стари. Тя се чувстваше не на място с това палто и с твърде елегантната шапка. Съжаляваше, че не си е сложила шал на главата като другите.

В шест и трийсет пристигна бригадирът, застана на платформата и започна да посочва тези, които ръководството на фабриката вземаше на работа. Жените се блъскаха, за да застанат в първата редица, изгаряха от нетърпение да ги забележат, но Миси се дръпна назад и зачака. Бригадирът срещна погледа й, задържа го за секунда, а после продължи да изучава тълпата пред себе си. Тя погледна тъжно в краката си, когато той извика: „Това е всичко за днес“, а избраните забързаха към фабриката.

— Опитайте отново утре, мила — посъветва я хубава, напета ирландка. — Може да имате късмет.

На следващата сутрин снежната покривка беше трийсет сантиметра. Миси чакаше заедно с другите. Беше завила главата си с шал, а краката й бяха мокри и леденостудени, защото подметките й бяха толкова тънки, че всичко се просмукваше през тях. Бригадирът беше същият, отново я погледна, отново задържа погледа си секунда-две върху нея, мислейки трескаво. В очите й грейна надежда, но той отмести поглед и избра двете жени, които стояха до нея. Миси нададе стон, а жената й каза, изпълнена със съчувствие:

— Следващия път си пробий път и застани най-отпред, момиче, за да си сигурна, че ще те видят. Винаги забелязват хубавичките — добави тя съвсем сериозно.

Но на следващата сутрин Миси се събуди късно. Кашляше и кихаше, докато навличаше дрехите си и бързаше към вратата. Като се подхлъзваше непрекъснато по леда, тя претича разстоянието до „Хестър стрийт“. Бригадирът вече беше там и избираше работниците. Тя реши да последва съвета на жената и решително си запробива път към челната редица. Застана там, запъхтяна, стиснала шала си с една ръка, с очи, вдигнати към мъжа, все едно че беше бог от планината Олимп. Той беше слаб и уморен, с остри черти и остър поглед. Тънките му устни се извиха в усмивка, когато я видя. Този път той й кимна. „Ти“ — каза и я посочи. Тя се огледа и на двете страни. Наистина ли беше избрал нея?

— Аз ли? — попита тя и посочи гърдите си с показалец.

Той отново кимна.

— Ела да си вземеш работното облекло — каза й грубо. Ръцете им се допряха, докато получаваше дрехите от него. — Фабриката на Цимерман, за три дни, на „Къпел стрийт“ — каза той все така грубо. — И гледай да не закъсняваш.

Все едно имаше криле на краката, докато тичаше обратно, за да каже на Роза. Уви парче хляб във вестник, за да го изяде на обяд, и изтича на „Къпел стрийт“. Беше там точно в седем часа.

Фабриката на Цимерман беше голяма — дълга почти колкото жилищен блок и на три етажа. Миси премина през вратите заедно с другите и показа на бригадира пропуска си, както правеха всички. Успяваше лесно да мине през тясното пространство, което отделяше шевните машини една от друга. Едрата ирландка, която беше видяла първата сутрин на „Хестър стрийт“, й се усмихна. Миси се оглеждаше около себе си, като че ли се беше изгубила.

— Значи намери си работа, а? Ела, седни на тази машина, тук пада повече светлина от прозореца.

Миси седна и вторачи поглед в машината. Беше объркана, чувстваше се глупаво. Младо момче притича и й хвърли кошничка с парчета плат. Ирландката я гледаше остро.

— Ръкави — каза тя. — Работила си и преди, нали?

Миси поклати глава.

— Никога през живота си не съм виждала шевна машина — призна си тя, — но имах нужда от работа. Грижа се за малкото си момиченце, нали разбирате. Мислех, че ще мога да се науча.

Жената въздъхна.

— Разбира се, че можеш да се научиш — каза тя. — Ние всички сме се научили някога. Но е по-добре да не започваш с ръкави. Сега ще ти покажа как да прекараш конеца и да го вденеш в иглата, а после ще извикам Сами да смени кошницата ти. Днес ще правиш само прави тегели. То е по-лесно.

Жената беше много мила и Миси скоро откри, че не е чак толкова трудно да се работи на шевна машина. За петнайсет минути се научи да прави прав тегел. Успя да съедини две парчета плат и каза на жената:

— Чувствам се виновна, защото отнемам от времето ви. Сигурно губите пари, за да ми помогнете.

— Ще наваксам — каза жената и й се усмихна. — Знам коя си. Работеше в кръчмата на О’Хара и работеше повече от всички онези, които той наемаше преди теб. Виждала съм малкото ти момиченце. Прекрасно е. Казвам се мисис Маккрийди. Малкото ми име е Джорди. Е, по-добре е да се захващаме на работа, преди бригадирът да ни е видял, че си бъбрим.

Тракането на шевните машини и шумното съскане на парните ютии, облаците пара, виковете на работничките и бригадира, топлината на многото тела, всичко това атакуваше сетивата на Миси. Но тя беше свела глава и продължаваше упорито да работи. В осем и трийсет купът парчета в кошницата й свърши и тя се почувства особено доволна от себе си. Но ето, че Сами дотича и отново я напълни. В десет часа вече имаше главоболие. Повръщаше й се. Знаеше, че има късмет, задето е седнала до прозореца. Навътре щеше да й е още по-задушно. В десет часа имаха десет минути почивка и тя отиде при другите жени, които отвориха прозорците и насядаха по первазите. Повечето от тях пушеха нелегално внесени в завода цигари. Цигарите бяха станали причина за няколко силни пожара в различни фабрики. Имаше и няколко жертви, обгорели до костите. Миси подаде глава навън и с благодарност пое в дробовете си студения въздух. Но скоро, прекалено скоро, трябваше да се върне и да седне пред машината, до кошницата, винаги пълна с „парчета“. В дванайсет часа вече не знаеше кое я боли по-силно — главата или гърбът.

Чувстваше се изтощена. Като се изключат десетте минути, не беше спирала да работи вече пет часа. Освен това нейната кошница беше сменена само веднъж, а тези на другите жени — няколко пъти.

— Не се тревожи — каза й Джорди, докато тя ядеше филийката си хляб. — Ще започнеш да работиш по-бързо, когато свикнеш.

В шест и половина те мълчаливо излязоха от залата. Бяха толкова изтощени, че нямаха сили нито да говорят, нито дори да се усмихват. Цяла нощ Миси сънува как прави тегели, но на сутринта, точно в седем часа, беше във фабриката на Цимерман. Също и на по-следващата. А после гордо се нареди на опашката, за да получи заплатата си за трите дни. Плащаше се на парче, затова не знаеше колко е спечелила.

— Много си бавна — каза й грубо бригадирът, като й подаде парите. — Не идвай на работа другата седмица.

Миси беше толкова шокирана, че отвори широко уста.

— О, но аз ще започна да се справям по-добре — обеща тя. — Ще се науча.

— Тук нямаме време да учим хората да работят — каза той все така грубо. — Хайде, мърдай.

Тя направи крачка встрани, така че момичето след нея да си получи парите. Искаше да заплаче, но плачът нямаше да й помогне да си намери работа. Изглежда, че нищо не можеше да й помогне.

— Опитай отново на пазара в понеделник — прошепна й Джорди, като мина покрай нея. — Винаги се намира шивашка фабрика, която има нужда от работници.

Тя разтвори длан и се взря в заплатата за три дни. Беше точно пет долара.