Елизабет Адлър
Собственост на една дама (2)

Глава 1

Москва

Сивата коса на мъжа, седнал зад бюрото в огромния кабинет в Кремъл, беше знак не само за напредналата му възраст, но също и за важния пост, който заемаше в Политбюро. Лимузината на маршал Сергей Соловски беше минала величествено по алеята, която от дълги години беше запазена единствено за московския елит. Беше прекарал дълго време в Сибир по времето на Сталин, защото се бе отдал на плътска страст в неподходящо време и с неподходяща жена — съпругата на Булганин, който беше един от „другарите“. На Соловски му беше харесало в Сибир. Дивата и мрачна природа му напомняше за безрадостното детство, което много би искал, но не можеше да забрави.

На бюрото му лежеше рекламен каталог на „Кристи“ в който се съобщаваше, че в Женева ще има продажба на красиви, подбрани бижута. На бюрото му лежеше и бележка от неговия брат и най-заклет враг, генерал-майор Борис Соловски, главнокомандващ на КГБ. Той настояваше да обърне внимание на камъка на страница петнайсета — огромен, съвършен смарагд. Отново прочете бележката.

„Макар теглото на този смарагд да е само наполовина от теглото на известния смарагд на Иванов, няма никакво съмнение, че е същият. В света има само един с такова качество. Вярваме, че смарагдът е бил разрязан на две и че другата половина ще се появи на пазара след известно време. Ако си спомняш, миналата година се появи смарагд, който също принадлежеше на колекцията на граф Иванов, затова смятаме, че съкровището му най-сетне е излязло на бял свят.“

Той отново погледна каталога, за да провери кой го е отпечатал. Липсваше име. Диамантът беше описан само като „собственост на една дама“. Сергей се облегна назад и се замисли. Знаеше по следите на какво се е впуснал брат му. То беше нещо по-ценно от скъпоценните камъни и даваше по-голяма власт дори от милионите на Иванов, които се пазеха в една швейцарска банка и чакаха собственикът им, или неговите наследници, да ги потърсят. КГБ искаше да намери човека, готов да продаде този смарагд, и да го заведе в Русия, преди някой друг да се е добрал до него. Борис Соловски имаше и личен интерес в цялата тази работа.

Сергей прокара уморено ръка през сивата си коса, историята на семейството на Иванов се беше запечатала неизлечимо в паметта му. Миналото най-накрая беше влязло отново в живота му и, по ирония на съдбата, той беше човекът, който трябваше да задвижи всичко. Натисна бутона на интеркома и каза на секретарката да извика сина му — Валентин Соловски, дипломата.

Вашингтон

На поверителната среща в Белия дом присъстваха само шестима мъже: самият президент, неговият секретар, министърът на отбраната, представител на въоръжените сили, шефът на ЦРУ и представител на Националната сигурност. Копия на рекламния каталог на „Кристи“ лежаха на кръглата масичка в ъгъла. Президентът се спогледа със секретаря си, докато двамата слушаха внимателно Кал Уорендър — лъчезарен трийсет и осем годишен мъж със силно изрязани черти, който вече имаше значителна власт в Съвета по националната сигурност. Кал беше изминал несигурния път от Белия дом до Министерството на външните работи. И на двете места бяха доволни от него и имаха положително мнение за качествата му. Беше смятан за един от многообещаващите млади мъже във Вашингтон.

Кал казваше, че е бил в Женева, в салона на „Кристи“, под прикритието на потенциален купувач, който води със себе си специалист от „Картие“. За всеки случай. Беше видял и проучил смарагда и беше сигурен, че е част от съкровището на граф Иванов.

— Смарагдите са крехки скъпоценни камъни — говореше Кал — и е много рисковано онова, което са предприели, а именно — да го разрежат на две. Можело е да получат множество съвсем ненужни стъкълца. Рязането е извършено от майстор. В света има само трима души, които са могли да го извършат. Единият е в Амстердам, вторият — в Израел, а третият — в Банкок. Сигурен съм, че ако се доберем до майстора бижутер, ще открием и загадъчния продавач, или по-точно — загадъчната дама.

Той подаде на президента репродукция на избеляла снимка от 1909 година, правена в Санкт Петербург, Русия. На нея се виждаше голямата тиара, украсена с различни скъпоценни камъни. В средата блестеше огромният смарагд. Жената, чиято глава тиарата украсяваше, не се усмихваше. Надписът говореше, че това е княгиня Анушка Иванова, а снимката е правена по време на нейната сватбена церемония.

— Остава фактът — каза сдържано президентът, — че която и да е жената, готова да продаде камъка, тя държи в ръцете си отговора на въпроса, който се мъчим да разрешим от седемдесет години. И ако Русия я открие първа, везните на световното равновесие ще се наклонят силно в нейна полза. Надбягването започна, господа. Каквото и да ви струва, където и да ви отведе. Трябва да намерите тази „дама“.

Дюселдорф

Висок, русокос мъж с изпито лице вървеше неспокойно из луксозния си офис в сградата на компанията „Арнхалд“, която търгуваше с желязо, стомана, оръжие, готови строителни конструкции и други и която беше известна в целия свят. Компанията „Арнхалд“ снабдяваше с оръжие всички държави, водещи война, още от времето на Наполеон, независимо от това, кои губят и кои печелят войната. Тя процъфтяваше каквото и да се случи. Беше не само сред водещите компании в бизнеса, беше придобила неограничена власт и сила.

Ферди Арнхалд престана да крачи напред-назад. Спря се пред големия прозорец и се загледа навън, без обаче да виждал натовареното улично движение. Улицата се намираше тринайсет етажа по-долу. Все още мислеше за рекламния каталог, който се намираше на бюрото му, отворен на страница петнайсет. Знаеше, че собственикът на смарагда заплашва сигурността и стабилността на компанията „Арнхалд“. Също така знаеше, че ако той намери „дамата“, неговата империя ще стане най-богатата и най-мощната в света. Трябваше да намери жената и да се споразумее с нея, преди другите заинтересовани страни да са я открили.

Женева

Джени Рийс изкачи бавно и неохотно стъпалата, които водеха към хотел „Ричмънд“. Тя беше на двайсет и седем години, руса и, както майка й обичаше да казва със смях, „почти съвършена“. „Ако носът ти беше малко по-малък, непрекъснато повтаряше майка й, а косата ти три и нюанса по-светла, щеше да бъдеш кинозвезда.“ Разбира се, майка й се шегуваше в моменти като тези, когато, необичайно за нея, се намираше в добро настроение. А иначе, през по-голямата част от времето, тя въобще не разговаряше с Джени. Майка й беше починала преди няколко години, но Джени все си повтаряше, че може би сега тя щеше да бъде доволна от външния й вид.

Докато растеше, чертите й придобиваха съвършени пропорции. Красивият й нос вече не беше прекалено голям за нежното й лице, а благодарение на вълшебницата от фризьорския салон, косата й вече беше с желаните три нюанса по-светла. Беше висока и с дълги крака и имаше стил. Но не беше кинозвездата, за която майка й мечтаеше. Беше телевизионна репортерка.

Обикновено надушваше и отразяваше политическите сензации във Вашингтон. Докато чакаше екипът й да се приготви, тя, силно ядосана, се чудеше защо я бяха изпратили в Женева да отразява това най-обикновено събитие. Искаше да присъства на особено важната реч на президента за петролната индустрия в щата Тексас, защото вече беше направила своите проучвания и щеше да изрази собственото си мнение по въпроса… А после й бяха казали, че понеже е жена, бижутата са в нейната област. Продуцентът беше изпратил в Тексас нейния съперник в телевизията, Мик Лонгуърт. Когато недвусмислено й наредиха да замине за Женева, в очите й се бяха появили сълзи на гняв. Най-сетне тя, въздържаната и хладна репортерка, беше показала някакво чувство.

— Кой се интересува от това, какви бижута продават и купуват богатите жени? — беше попитала тя високо и гневно.

— Има хора, които се интересуват — беше отговорил продуцентът, широко усмихнат. Усмивката му я беше подразнила и й се беше приискало да го ритне по прасеца. — Говори се, че във Вашингтон се интересуват от продажбата на бижута, а също и в Русия.

Беше предвидил следващия й въпрос и беше добавил, че не му е известна причината, поради която правителствата се интересуват от една най-обикновена разпродажба на бижута. Тя трябвало да отиде в Женева и да разбере.

И ето, че три дни по-късно тя вече беше в Женева, в хотел „Ричмънд“, където се осъществяваше разпродажбата на „Кристи“. Операторите вече бяха заснели клиентите, които пристигаха — дискретни бизнесмени със стиснати устни, облечени в безупречни костюми, които внимателно прелистваха каталога. Елегантните им придружителки оглеждаха профилите си в множеството огледала и весело бъбреха. Всичко беше приключило и сега правеха външни снимки на хотела. Свежият ветрец, който подухваше откъм езерото, рошеше русата й коса. Тя падаше върху лицето й и Джени нетърпеливо я отмяташе назад. Мръщеше сините си очи, когато светлината на светкавиците попадаше върху лицето й. Когато обективът беше фокусиран върху нея, тя започна заключителната си реч:

— И така, за всеобща изненада, смарагдът, известен като „собственост на една дама“, беше оттеглен от разпродажбата броени мигове преди започването на търга. Говори се, че се е очаквало цената му да бъде около седем милиона. Сигурно някой е предложил много повече в личен разговор с продавача и смарагдът е бил продаден, без да се вдига много шум. Говори се, че сумата надхвърляла девет милиона долара. Но защо толкова много? Експертите непрекъснато повтарят, че камъкът е съвършен, няма никакви дефекти и е уникален по рода си. Хората от града шепнат на ухо, че това е само половината от известния смарагд на граф Иванов, за последно видян в руския двор на сватбата на княгиня Анушка, съпруга на един от най-богатите князе в царска Русия… Позволете ми да вметна, че в царска Русия е имало над двеста княжески семейства, повечето от които извънредно богати. Но княз Михаил — Миша Иванов — бил по-богат дори от самия цар, или поне така се мълвяло. В Санкт Петербург хората вярвали, че на царя било трудно да поддържа многобройните си дворци и прислуга, придворните си и техните семейства, поради което неведнъж оставал съвсем без пари. Но не и Миша Иванов. А той имал красива съпруга, през чиито пръсти парите изтичали като вода. Анушка Иванова била елегантна, но много приличала на свраките: трябвало да притежава всичко, което блести. По нейно време тя била най-крупният клиент на „Картие“. Историята на смарагда е следната: той бил даден на един предшественик на княз Миша Иванов от индийски махараджа, когато князът пътувал из Индия. Князът дал вечеря, на която всички прибори били от злато. За да не бъде засенчен от госта си, махараджата отнел смарагда от най-любимия си… — Тя направи пауза и се засмя. — … слон. Изглежда, махараджата обичал животното повече от всичките си съпруги. На княз Иванов прави чест, че веднага разбрал колко ценен е подаръкът, и то не само заради цената на камъка! Този предшественик на княз Миша Иванов бил добър бизнесмен и прибавил толкова много милиони към семейното богатство, че дори няколко поколения комарджии и разсипници не били в състояние да го намалят. Колкото и разточително да харчели, все оставало много.

По-късно с прочутия смарагд била украсена дворцовата тиара на княгинята. Това било извършено в парижкото ателие на „Картие“. Тиарата украсявали още двайсет и един огромни и блестящи като слънцето диаманти. Тиарата била толкова тежка, че причинявала главоболие на княгинята винаги, когато се налагало да я носи. Семейството на княз Иванов живеело в такова богатство и разточителност, че по време на революцията то станало причина за техния трагичен край. Князът бил изгорен жив заедно с имението си. Княгинята успяла да избяга заедно със свекърва си и двете деца — шестгодишния Алексей и тригодишната Ксения, но те замръзнали в гората. Зимата била ужасно студена онази година. Телата им били оставени на вълците. Известната колекция от бижута на княгинята изчезнала, а заедно с нея и тежката тиара и смарагдът, подарен на семейството от махараджата. И така, дали тази история не повдигна цената на камъка и при днешната разпродажба в Женева? Дали е вярна мълвата, че няколко правителства искат да се доберат до камъка? И ако е така — защо? Всичко, което знаем, е, че камъкът е бил продаден лично на някого, но дали купувачът е бил от Русия? Или от САЩ? Анонимният продавач, известен като „дамата“ в рекламния каталог, е защитен от секретността на швейцарските банки, но той е единственият, който може да разкрие тайната за богатството на семейството на княз Иванов — богатство, за което се говори, че е в безопасност в подземията на банките, където всяка година трупа лихви и скоро ще се превърне в най-голямото съкровище на земята. Но онзи, който знае тайната, не се разкрива. „Дамата“, която днес е може би с девет милиона долара по-богата от вчера, е неуловима като призрака на княгиня Анушка Иванова. Нека бог даде мир на душата й.

Джени отпусна уморено ръката си, която държеше микрофона.

— Това е, момчета — каза тя на екипа си. — Ще го преработя в студиото. А сега всички ще пием по едно. Защото съм уморена и съм отегчена до смърт от всичките тези бижута и приказки. Бих искала да съм, където й да е другаде по света, но не тук, в този момент.

Мериленд

Старицата, която се беше отпуснала в широкото удобно кресло до прозореца, протегна покритата си със сини вени ръка към масата. Натисна копчето на дистанционното управление, за да изключи телевизора си, и се облегна уморено назад. И така, помисли си тя, това най-накрая се случи. Всичките години, през които се бяха крили, всичките години, през които се беше борила да спази обещанието си, бяха заличени само за един ден. Многократно ги беше предупреждавала, но този път не бяха я послушали. И тя знаеше, че го бяха сторили, за да й запазят на нея, уморената стара жена, разкоша, на който беше свикнала. Бяха продали смарагда на Иванов от любов, но тя вече не се нуждаеше от нея, нито пък от дела, които да я доказват.

Жената се закашля, за да напълни отново дробовете си с въздух — действие, станало й толкова привично, че дори не се замисляше за него. Мислеше за момичето, което току-що беше гледала по телевизията. Говореше за смарагда толкова безучастно, като че ли той се разиграваше на някоя игрална маса в Русия. Но нещата въобще не стояха така. Тя знаеше, защото беше там, когато това се случи. И знаеше какво търсят великите нации. Те бяха по следите на тайната, на която само тя, Миси О’Брайън, знаеше отговора — тя и онова руско циганче, на чиито плещи преди толкова много години беше паднала огромна отговорност. Отговорност, която можеше да промени света.

Дръпна едно от чекмеджетата на малката масичка до стола си и тя извади сребърно украшение, обградено с разкошни скъпоценни камъни. Най-отгоре се виждаше гербът на княз Иванов — глава на вълк — и пет диаманта, обградени с рубини и сапфири. Със златни славянски букви беше изписан девизът на семейството: „Пази истината и честта“. Взря се в избледнялата снимка на княз Михаил Александрович Иванов, чиито прадеди служеха на руските царе още от времето на Петър Велики, и си спомни за първия път, когато го беше видяла — в огромната зала на имението му в Санкт Петербург. Беше се поколебала на вратата, впечатлена от грандиозността и разкоша. Очите й бяха привлечени като от магнит от високия, рус и много красив мъж, застанал в края на мраморното стълбище, хванал за нашийника едно огромно породисто куче. И дори след време се питаше как е успяла да запази спокойствие, когато очите им се срещнаха.

Въздъхна и прибра снимката отново в чекмеджето. Никога, през целия си дълъг живот, не беше имала възможност да я покаже на когото и да било. Лицето на Миша, а заедно с него и тайните, бяха скрити дълбоко вече повече от седемдесет години.

Тогава, разбира се, тя все още беше Верити Байрън, но князът винаги я наричаше Миси и в дълбокия му глас се усещаше онази особена нежност, която предизвикваше тръпки у нея. Още тогава тя го обичаше, обичаше го и сега, повече от всеки друг мъж в объркания си живот. И един ден, съвсем скоро, те отново ще бъдат заедно, отново ще бъдат млади и красиви и любовта им ще живее вечно. И тогава тя ще трябва да му обясни онова, което се е случило. Щеше да му каже, че се е опитала да спази даденото обещание.

Но знаеше, че преди да умре, ще бъде повикана да обясни станалото на онзи последен останал жив човек, който истински я обича. Онзи, който беше продал бижутата и така невинно беше предизвикал международна криза.

Миси въздъхна и си спомни онази нощ, в която беше сложен край на стария й живот и беше започнал новият. Тя се беше запечатала толкова силно в паметта й, че дори времето не беше способно да изтрие ужаса и вината, които беше почувствала. Искаше й се да умре по-скоро, защото само смъртта можеше да я спаси от спомените. Знаеше, че ако сега затвори очи, отново ще види онази сцена, ще види всички подробности, дори и най-малките. Така ставаше всяка нощ през дългия й живот.