Елизабет Адлър
Собственост на една дама (29)

Глава 28

Еди Арнхалд седеше на четвъртия ред в партера. Изпитваше някакво раздразнение от рутината, с която Фани Брайс играеше комичната си роля, и искаше Габи Дели да се задържа по-дълго на сцената. Но беше дошъл, за да види Верити Байрън. По време на антракта се разходи из фоайето, изпуши една от специалните си турски пури и огледа присъстващите дами. Реши, че губят много, ако ги сравни с немкините. Бяха прекалено слаби, с много малки гърди. Нито една от тези жени не можеше да се сравни с майка му, когато е била млада, разбира се. Но дори и сега, вече възрастна, тя беше красива и напета. И силна. Еди знаеше какво харесва у жените. Той беше като всички мъже от фамилията Арнхалд: обичаше жените, които бяха високи, едрогърдести и със силна сексуалност, защото само те успяваха да задоволят неговите апетити. В Европа той си беше спечелил репутацията на донжуан.

Когато звънецът обяви началото на второто действие, той смачка пурата си и отново зае мястото си. Нямаше търпение да види Верити. Когато сребърната раковина най-после се отвори, той си сложи театралния монокъл и я разгледа внимателно. Тя никак не приличаше на членовете на фамилията руски князе Иванови и дори не му харесваше. Но ако трябваше да се жертва, като се ожени за нея, би го направил. А и мислеше, че няма да му е неприятна поставената задача — да съблазни прекрасната Верити Байрън.

Когато се спусна завесата, възвестяваща края на представлението, той отиде до вратата зад сцената и арогантно огледа тълпата младежи, чакащи своите момичета. Знаеше, че това не е за него. Той щеше да подходи по-различно към своята цел.

Неговият „Мерцедес-Бенц“ го чакаше на алеята пред театъра. Той каза на шофьора да го закара в най-близкия цветарски магазин, където даде поръчката си, след което се прибра в хотела си. Една дума в ухото на момчето на рецепцията и стодоларовата банкнота в ръката му му бяха осигурили най-добрия апартамент в хотела. Вечерята, която му донесоха в стаята, се състоеше от хайвер и печено говеждо алангле, както се изразяваха французите. Еди предпочиташе почти суровите пържоли и огнените жени. Тази вечер щеше да се наслади и на двете.

Миси се беше издигнала и вече имаше собствена гримьорна. Всяка нощ тя беше пълна с цветя и бележки от млади обожатели, които непрекъснато я канеха да вечеря или поне да обядва с тях. Често бележката беше придружена с подарък — диамантен пръстен, крехка огърлица, сапфирени или диамантени фиби. Тя винаги запазваше цветята, но неизменно връщаше бижутата. И никога не вечеряше с мъж, който не й е бил представен. Имаше съвсем твърди принципи. Беше едно от момичетата на Зигфийлд, защото трябваше да печели пари за прехраната си. Не беше някаква вещ, която се продава за чифт диамантени обеци. Другите момичета й се смееха и твърдяха, че била луда, че това било част от играта. Но тя не можеше да бъде като тях. Освен това се страхуваше. И беше прекалено заета. Вземаше уроци по пеене и по танци. Зигфийлд щеше да й даде по-голяма роля в следващото си шоу. Тя щеше да изпълни песен, специално написана за нея от Джером Кърн, и да танцува, но с помощта на момчетата от балета. Ако се справеше, щяха да й дадат истинска роля, на главен персонаж. Тя се усмихна щастливо, свали бижутата си и започна да почиства грима си. Всичко щеше да бъде наред. Азалий беше щастлива в училището, макар понякога учителите да се оплакваха, че не внимавала в уроците.

— Това е, защото много обича да мечтае и много често е замислена — побърза да обясни Миси. — Понякога се затваря в себе си и дори забравя къде е.

Единственото място, където Азалий никога не се замечтаваше, беше салонът, където се учеше да танцува. В „Бийдълс“ го наричаха „пантомима и движения“. Момиченцата подскачаха, облечени в леки туники от шифон, но босоноги. Дебели и слаби крачета тропаха по пода, посочваха босите си пръстчета и се завъртаха, когато мис Бийдъл им дадеше знак с ръка. Но Азалий учудваше всички. Когато започнеше да свири музиката, тя чак трепереше от вълнение и едва издържаше, докато дойде нейният ред да танцува по дървения под. Протягаше ръце над главата си, а тънките й крачета пристъпваха грациозно — все едно беше в балетна зала. Азалий беше олицетворение на грацията и дори мис Бийдъл непрекъснато повтаряше, че би трябвало да взема уроци по балет. И така, два пъти седмично след училище шестгодишната Азалий вземаше уроци от една танцьорка от „Бродуей“ в наето студио на Четирийсет и втора улица. Дора Дивайн обуваше розовите си балетни пантофки и двете с Азалий танцуваха един час. После Дора сменяше пантофките със сребристи чехли и ритмично потропваше с крак, докато Азалий танцуваше сама още един час. А после момиченцето се връщаше у дома, зачервено и развълнувано, и се упражняваше по мраморния под в трапезарията. Непрекъснатото й танцуване понякога подлудяваше Миси и Бюла.

Миси вдигна поглед, защото фризьорката й влезе в гримьорната.

— Още една бележка, мис Верити — каза тя. — И цвете. Това момче сигурно е бедно. Само едно цвете няма да го доведе доникъде.

Верити пое цветето от нея. Една-единствена, но много красива роза в пепеляв цвят и картичка, на която пищеше: „Барон Едмунд Арнхалд“. Нищо друго, само картичката с името му и розата. Тя се усмихна и потопи розата в голямата кристална ваза, където имаше още дузини цветя, и съвсем забрави за нея.

На следващата вечер той отново й изпрати картичката си и роза, чиито краища бяха като посребрени. Беше много красива и дори необикновена. Този път тя я отдели от останалите и я сложи в малката ваза върху тоалетката си. На следващата вечер пристигна златножълта роза, очевидно много скъпа, и тя яхна от удивление. А на другата вечер получи роза, чийто листчета бяха като истински диаманти и блестяха толкова ярко, колкото и нейните необикновени очи. Тази вечер в картичката пишеше: „Бихте ли вечеряли с мен довечера? Аз съм ваш покорен слуга“.

Миси се поколеба. За първи път се изкушаваше да престъпи принципите си. Но после реши, че това няма да е правилно. Нямаше никаква представа кой е този човек, нито дори как изглежда. Можеше да е на деветдесет години и да говори само немски. Отиде в съседната стая и попита Джени, едно от другите момичета.

— Арнхалд! — възкликна Джени. — Еди Арнхалд! Господи, мила, ударила си джакпота! Арнхалд е богат, богат, богат. Може да купи всички театри на „Бродуей“ ако пожелае, и пак ще му останат пари. Може да изкупи всички диаманти на Картие, без да му мигне окото. Има яхта и замъци и е много красив. Парите му идват от стоманата и желязото. Парите му са стабилни. Верити, сигурно си луда, щом не искаш да се срещнеш с него поне веднъж. Просто за да опиташ водата. Искам да кажа, може пък да прецениш, че той има стил. Погледни само подхода му!

Миси наистина се изкушаваше. Еди Арнхалд все повече и повече я заинтригуваше.

— Добре — каза тя. — Може би само този път.

— Браво! — извика Джени и се засмя. — О, господи, забравих да ти кажа. Той има ужасната репутация на женкар.

Смехът й последва Миси в нейната гримьорна. Но не промени решението й. Беше очарована от загадъчния Еди Арнхалд.

Дългият черен „Мерцедес-Бенц“ с прозорци от цветно стъкло беше паркиран пред театъра, а пред него стоеше шофьор в униформа.

— Мис Байрън? — попита я той, свали шапката си и й отвори вратата. — Баронът ви чака при Ректор, мадам. Помоли да го извините, защото си е ударил крака и не може да върви пеш. Надява се, че ще му простите, че не е дошъл лично да ви вземе.

Шофьорът й звучеше като заучил репликите си папагал. Предполагаше, че Арнхалд иска още малко да я държи в напрежение.

Заведението на Ректор се намираше на ъгъла между Четирийсет и трета и Четирийсет и четвърта улица. Фоайето с диваните, покрити със зелен плюш, и блестящите месингови повърхности, беше пълно с хора, които отчаяно молеха да получат маса. Трапезарията, чиито стени бяха огледални от пода до тавана, а полилеите — кристални, също беше пълна до краен предел. От масата си в ъгъла Зигфийлд гледаше как Верити следва метрдотела по широкото стълбище до втория етаж, където имаше още една трапезария и няколко по-малки, частни, стаички. Беше изненадан, че я вижда тук сама. Извика един от келнерите, даде му бакшиш и му каза да разбере с кого ще вечеря днес Верити Байрън. Когато научи с кого е, той й написа бележка и помоли келнера да й я предаде веднага.

Еди Арнхалд седеше до прозореца, загледан в оживеното движение по Четирийсет и трета улица. Когато вратата се отвори, той се обърна към нея. Да, струваше си все пак. Тя беше красива, много красива, макар и малко слаба за неговия вкус. Но виолетовите й очи бяха като бижута, косата й — като коприна, а походката й — самата мечта.

— Отново ви моля да ми простите, че не дойдох да ви посрещна — каза той, изправи се и се приближи с накуцване до нея. Подпираше се на абаносов бастун. Протегна й ръката си и я дръпна вътре в стаичката, а келнерът дискретно затвори вратата.

Миси го погледна изпод полупритворените си клепачи. Еди Арнхалд наистина беше красив — висок и арогантен, със светлосини очи и руса коса, вчесана назад и откриваща широкото му чело. Изведнъж тя разбра, че са в една от малките трапезарийки, съвсем сами и, изненадана, направи крачка към вратата.

— Не мога да вечерям тук, съвсем сама с вас! — възкликна тя шокирана.

Той поклати глава усмихнат.

— Приготвена ни е маса в съседната трапезария, мис Байрън. Просто си помислих, че може би предпочитате първата ни среща да стане насаме, в случай че промените решението си. — Той се усмихна. — В случай че не отговарям на очакванията ви. Нали, все пак, никога преди не сте ме виждали?

Тя го погледна, изпитала облекчение. Той наистина беше много красив, лицето му беше издължено, устните — твърдо очертани. Беше строен и мускулест и притежаваше уверения вид на мъж, който е господар на чувствата си. И на живота си.

— О — възкликна тя и се усмихна замислено, — може и да вечерям с вас.

Той я хвана под ръка и я поведе към вратата.

— В такъв случай — каза й отново усмихнат, — да отидем при другите в трапезарията?

Тя изведнъж придоби разтревожен вид, докато келнерът му помагаше да се настани на мястото си, защото усещаше, че любопитните погледи на всички са приковани в тях.

— Нищо ми няма — махна той с ръка, за да омаловажи проблема с крака си. — Навехнах го, докато играех поло вчера. Малкото глупаво пони искаше да върви по своя си път, докато аз исках да го накарам да върви по моя. — Той се усмихна. — Спечелих, разбира се, но на определена цена.

Тя го погледна. Той й харесваше. Шестима келнери обикаляха около масата им, нетърпеливи да задоволят и най-малката му прищявка. Той продължи да говори:

— Позволих си да поръчам храната. Исках да дам предварително поръчката, за да могат да изстудят подходящото вино. Между другото, аз съм познавач на виното. В домашната си изба в имението Арнхалд имам повече от дванайсет хиляди бутилки и всичките — подбрани реколти. Надявам се, че цените доброто вино, мис Байрън, защото тази вечер ще пием само от най-доброто. — Тя поклати глава и той продължи: — Въпреки сухия режим, всички непрекъснато пият алкохол, както обикновено. — Сви презрително рамене. — Смешна идея, разбира се. Щом човек иска да се напива до смърт, това трябва да му бъде позволено. И щом иска да се наслади на нектара, добиван от лозата, също трябва да му се достави това удоволствие.

Приближи се един келнер, извини се и каза:

— Бележка за вас, мис Верити.

Тя я отвори, прочете я бързо и вдигна поглед към Арнхалд изненадана.

— Всичко наред ли е? — попита той, както й се стори, нетърпеливо.

— О, да, да… Всичко е съвсем наред, благодаря ви. Мистър Зигфийлд ме е видял, като влизам, и ми казва „здравей“. — Тя се изчерви. Разбира се, това не беше вярно. В бележката пишеше: „Верити, внимавай“. И тя се питаше какво ли означава това.

Баронът се наведе към нея през масата и тихо каза:

— Трябва да ви кажа, мис Байрън, че не съм спирал да мисля за вас още откакто ви видях. А това беше преди четири вечери на сцената на театъра. Това не е типично за мен. Аз съм много зает човек. Дойдох в Ню Йорк по работа, но не успях да ви избия от главата си. — Очите му я изгаряха, когато добави: — Не мога да се преструвам пред вас. Познавал съм много жени в живота си, но в нито една не съм се влюбвал така светкавично, както във вас. Вие не сте просто звезда, мис Байрън, вие сте по-красива от звездите.

Миси прехапа устни и се изчерви. Никой никога не й беше казвал такива думи и тя не знаеше какво да отговори. Срамуваше се, но дълбоко в себе си беше развълнувана. Питаше се дали всички мъже, които чакат момичетата от театъра пред задния вход, говорят така. Или може би той е искрен?

— Благодаря, бароне — каза тя с поглед, скромно сведен към червената покривка на масата. — Думите ви са много мили.

Той се засмя. Появиха се келнерите със сребърните блюда и баронът отговори:

— Не „мили“, мис Байрън, те са самата истина. — Келнерът му наля виното и той го опита. Кимна одобрително. — Искам да опитате това — каза й той, когато келнерът напълни и нейната чаша. — Кажете, не е ли като нектара на боговете?

Тя отпи и в очите й блесна удоволствие. Виното беше превъзходно. Докато се хранеха, той й говореше за себе си, за това как дядо му започнал бизнеса направо от нищото, как баща му смятал, че са загубили всичко, когато „Титаник“ потънал, как се оженил още на двайсет и три години, но загубил съпругата си три години по-късно.

— Изглежда, лошият късмет преследва семейството ми — каза той. — Но поне имам сина си, Аугуст. Сега той е на четиринайсет години и учи в училище, което се намира в друга област, но има пълен пансион. Той е истински Арнхалд. — Студените му сини очи срещнаха нейните. Тя го гледаше очарована. — Но разкажете ми и вие за — себе си — предложи той. — Откъде сте, какво е семейството ви?

— Моята история не прилича никак на вашата — каза тя и му разказа набързо за Оксфорд и за баща си. Той я гледаше, а на лицето му беше изписано озадачение, затова тя каза: — Може би се питате как така съм се озовала в Ню Йорк и в шоуто на Зигфийлд. Аз… ние… ние бяхме във ваканция, когато татко почина внезапно. Трябваше да си намеря работа, за да издържам и себе си, и малката си сестра.

— Вашата сестра?

— Азалий. Сега тя е на шест години и ходи в училището на сестри Бийдъл.

Той кимна.

— И тя ли е красива като вас?

Миси се засмя.

— Всички ми задават този въпрос. Отговорът е винаги един и същ. Не, не е. Тя е много, много по-красива. Има къдрава руса коса и очи като маргаритки. Тя е просто… просто дете мечта.

Той я гледаше замислено, докато отпиваше от виното си.

— Вие очевидно много я обичате.

— Азалий е единственото, което ми остана — отговори тихо тя.

— Бих искал да се срещна и с нея — каза той. — Яхтата ми, „Фердинанд А“, е на котва в залива Хъдзън. Ще ми окажете ли вие и Азалий честта да прекарате с мен неделята? Можем да плаваме край брега, да обядваме… — Той се наведе напред и впи поглед в очите й. — Моля ви, кажете „да“! — прошепна настоятелно.

Очите му я привличаха, но тя все още не беше сигурна. Въпреки чара му, у него имаше нещо, което я плашеше. Може би това бе чувството му за превъзходство, презрението, което изпитваше към хората, по-нискостоящи от него. Тя забеляза, че той дори не поглеждаше келнерите, но очакваше от тях да тичат да изпълняват капризите му само като щракне с пръсти. А може би го съдеше прекалено строго. Той беше роден много богат и не беше свикнал да има работа с обикновени хора. Животът му сигурно е като този на Миша, макар Миша винаги да се отнасяше любезно със слугите. И все пак Арнхалд беше толкова красив и я гледаше така умолително — очите му като че ли я милваха.

— Приемам — каза тя, останала без дъх от силните емоции. Реши, че на Азалий ще й хареса разнообразието.

Когато си тръгваха, бележката на Зигфийлд падна на пода, без тя да забележи. Той й се усмихваше, а тя се беше изчервила силно. Очите на всички присъстващи ги изпратиха до вратата.

По пътя към дома й той седеше в своята половина на колата, далеч от нея, и я гледаше, докато тя му говореше за Азалий и за живота си като артистка. Беше оживена, възбудена, изпълнена с нови вълнения. Когато колата спря пред нейния апартамент, той взе ръката й.

— Тогава до неделя? — попита той и леко целуна дланта й.

— До неделя! — обеща тя и потръпна при допира на устните му.

Когато се събуди на следващата сутрин, апартаментът беше пълен с красиви бледорозови рози. Ароматът им причини главоболие у Бюла.

— Не съм виждала толкова много цветя, откакто семейството ми напусна Джорджия — каза тя и изтри зачервените си очи. — Който и да е той, мис Верити, сигурно е влюбен във вас.

В неделя, в десет часа, черният „Мерцедес Бенц“ дойде да ги вземе. Закара ги на пристанището, където яхтата „Фердинанд А“ ги чакаше. Беше голяма и красива яхта, на която всички повърхности бяха излъскани до блясък. Капитанът и екипажът, състоящ се от двайсет моряка, бяха строени, за да ги посрещнат. Еди Арнхалд ги чакаше в салона, който беше пълен с рози. Миси се засмя щастливо и се огледа наоколо, наистина учудена.

— Но къде намирате всичките тези рози? — попита го тя. — Сигурно сте изкупили розите на всички цветарски магазини в Манхатън.

— Да, в Манхатън вече няма нито една роза — каза той. — Тези са от Вашингтон и пристигнаха с влака тази сутрин. — Очите му приковаха нейните. — И са специално за вас — добави той тихо.

— Матюшка, прекрасни са! — възкликна развълнувано Азалий и се втурна в салона. Но се спря неуверено, когато видя барона.

— Това е сестра ми Азалий — каза Миси и я стрелна предупредително с поглед, за да й напомни да се държи както подобава. — Кажи „здравей“ на барон Арнхалд, Азалий.

— Здравейте — каза тя срамежливо. — Благодаря, че ме поканихте на лодката си. Много е красива. Ще отплаваме ли скоро?

Той я погледна замислено.

— Когато кажеш, малко момиченце — отговори й. — Само да кажа на капитана, че сме готови, и той ще вдигне платната.

Те се облегнаха на перилата и се загледаха в движенията на яхтата, която излезе от залива и се впусна в океана. Въздухът беше мек, духаше лек океански бриз. Миси се отпусна на един люлеещ се стол и затвори очи. Чувстваше се отпусната и щастлива. Питаше се, малко виновно, какво ли би си помислил О’Хара, ако я видеше сега. Но О’Хара беше непрекъснато зает напоследък — пътуваше из цялата страна. Наричаше го „разширяване на бизнеса“. А и той мислеше, че тя все още работи за мадам Елиза. Добре, че не посещаваше театрите по „Бродуей“, защото щеше да разбере, че го е излъгала. След това помисли за Зев и се запита къде ли е той сега. Липсваха й неделните вечери в украинското кафе. Странно, но той също й липсваше. Беше й останала само Роза, на която нямаше търпение да разкаже за Еди Арнхалд. Тя наистина мислеше, че той е най-красивият и най-очарователният мъж на земята.

Неделният ден се изниза като мечта. Баронът прекара голяма част от времето с Азалий. Показваше й как работят някои от механизмите, а на обяд се държа с нея като с възрастна. След като се нахраниха, те се разходиха по палубата, гледаха пристанищата през неговия много силен бинокъл, възхищаваха се на другите яхти и най-накрая, доволни и уморени, се отправиха към пристанището. Миси се облегна на перилата, а Еди застана до нея. И двамата гледаха пълната луна, която изгряваше на хоризонта. Той прошепна:

— Никога няма да забравя първия път, когато ви видях, но сега, когато ви познавам малко по-добре, ви обичам още повече. Днес беше един много радостен ден за мен, Верити.

На нея й се прииска той да вземе ръката й или да я целуне, докато се гледаха един друг с копнеж. Но той не го направи. И докато черният „Мерцедес-Бенц“ ги отнасяше към дома им, тя осъзна, че той не беше казал нищо за тяхната бъдеща среща.

На следващия ден Зигфийлд й зададе не малко въпроси за Арнхалд и тя му отговори, малко по-ентусиазирано може би, че всичко е наред, че Еди е много приятна компания. Каза му, че дори е поканил малката й сестричка на разходка. Той кимна бързо и каза:

— Помни какво ти казах — внимавай.

Еди не се обади нито в понеделник, нито във вторник. Когато най-после, в сряда, й изпрати бележка, с която я молеше да вечеря с него, тя изпита огромно облекчение и неземно щастие. Той пишеше, че ще й изпрати колата и ще я чака при Ректор. Тази вечер тя се облече особено грижливо в рокля от тафта, копринени чорапи в телесен цвят и червени обувки с високи тънки токчета. Прибра косата си на една страна с диамантените фиби от „Картие“, сложи на устните си от червилото „Виолетовата Елиза“, парфюмира се със специалния парфюм на Елиза с дъх на лилии. Докато се оглеждаше критично в огледалото, призна, че за първи път се облича красиво, за да се хареса на някой мъж.

Мина бързо през препълненото фоайе на ресторанта и последва келнера по широкото стълбище, без да погледне нито веднъж встрани. Този път, когато той я заведе в една от малките трапезарийки, тя не протестира.

Еди я погледна внимателно. Беше великолепна в тази рокля — изкушаващо го апетитно парче, макар и не достатъчно голямо за мъж с неговите апетити. Той й се усмихна, защото си спомни задълженията си на кавалер. Засега всичко се развиваше така, както искаше той.

— Верити, тази вечер си особено красива — каза той възхитен.

Тя се усмихна и погледна, малко нервно, към масата, наредена за двама.

— Надявам се, че нямаш нищо против? — каза той. — Този път искам да съм сам с теб. Моля те, умолявам те, не казвай „не“. Трябва да говоря с теб. — Очите му я привличаха като магнит. Тя инстинктивно направи крачка към него. — Насаме — добави той тихо.

Той отиде, все още накуцвайки, до кофата с лед, която келнерите бяха поставили там, извади бутилка шампанско, отвори я и наля виното в чашите.

— Пия за твоите красиви очи! — каза той и й се поклони. А после й подаде малка кутийка. — Нямам търпение, затова я отвори по-бързо — каза й.

Тя го погледна изненадана, усмихната.

— Хайде! — подкани я той. — Моля те, отвори подаръка си.

Тя развърза панделката и махна хартията. И ахна, когато видя огърлицата, обсипана с диаманти и рубини, обеците и двете гривни към нея.

— Комплектът се предава по наследство във фамилията Арнхалд — каза той тихо. — Искам да го дам на теб, Верити. Моля те да станеш моя съпруга.

Тя затвори очи. Изненадата започваше да граничи с шок.

— Но ние едва се познаваме — каза тя. — Срещали сме се само два пъти…

— Това има ли значение? — попита той все така тихо, нежно. — Трябва ли да се срещнем хиляда пъти, за да разберем какво се таи в сърцата ни? Аз съм на трийсет и осем, Верити. Влюбвал съм се десетина пъти и съм обичал просто така стотици жени. Повярвай ми, познавам разликата. А когато те удари гръм или, както е в случая… — Той й се усмихна. — … лунен лъч, тогава няма време за губене.

— Но аз… — понечи да каже тя.

Той протегна ръка напред, за да възпре думите на устните й.

— Не съм човек, който приема „не“ за отговор — каза. — Ела при мен, Верити, съвсем близо до мен.

Хипнотизирана, тя направи крачка към него.

— Още по-близо, моля те.

И тя отиде до него. Ръцете му я обгърнаха и устните му се спуснаха като хищна птица над нейните. Целувката му беше страстна, завладяваща. Държеше я здраво, но тя и не искаше да избяга. Искаше той да я целува вечно.

— Сега — каза той, като повдигна лицето й и погледна в очите й, — сега кажи, че не ме желаеш така, както те желая аз, Верити Байрън. Кажи, че ще станеш моя съпруга.

— Да — обеща тя. Затвори очи и се отдаде на целувките му. — О, да.