Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 37

О’Хара купи четири от най-големите бутилки френско шампанско за тържеството.

— Младо момче, а ще режисира голям филм като „Шехерезада“! — възкликна той и тупна силно Дик по гърба. — Сигурно този С. З. е много специален човек, щом те е назначил така, направо от улицата.

— Да, наистина е специален — каза Дик, поотдръпна се от него и се закашля. — И вие ще го разберете, О’Хара. Някога той самият е започнал направо от улицата и затова сега се радва, когато може да даде шанс на някого.

— Как изглежда? — попита Миси изпълнена с любопитство.

— Среден на ръст, с гъста черна коса, с тъмни очи, които могат да бъдат и леденостудени, и нежни като очите на сърна. Красив, бих казал. И най-добре облеченият човек, когото съм виждал. Безупречен от главата до петите дори в тази горещина. Но наистина е малко странен. Всъщност никой не го познава. Казват, че винаги се отнася честно и почтено с хората и знае как да похарчи и последния си долар. Нищо не пропускал този С. З. и дори знаел колко струват пощенските разноски миналата седмица. Изпращал на всички огромни букети цветя и купувал на звездите си щедри подаръци. Да, наистина бил прекрасен човек.

— Очаквам, че сега, когато се издигна, ти ще ни напуснеш — каза примирено Роза и си помисли, че сигурно винаги ще става така — веднага щом младите хора видят изпълнени надеждите си и се сдобият с пари, и когато най-сетне те ще могат да бъдат сигурни за наема си, те ще се преместват в някой хубав апартамент в центъра на града.

— Истината е, че ще работя от рано сутрин до късно вечер, затова ще трябва да се преместя някъде по-близо до студиото — призна той. — Но ще запазя стаята си тук, Роза. Просто за всеки случай.

— О, но ти никога няма да се върнеш! — извика изведнъж Азалий. — Просто знам, че няма. И всичко отново ще се промени.

В очите й се появиха сълзи и всички я погледнаха разтревожени.

— Нищо няма да се промени, Азалий — каза й нежно Дик. — Още имам стаята си тук, където ще оставя и нещата си. И ще идвам да те виждам толкова често, колкото мога. И знаеш ли какво? — добави той с усмивка. — Дори ще ти осигуря малка роля в „Шехерезада“, ако си добро момиче.

— Ще го направиш ли? — Очите й светеха радостно от възбуда, сълзите веднага изчезнаха. — Ще мога ли да танцувам във филма?

— Ще видим — обеща той. Огледа усмихнатите лица на всички, на Маршъл и Мили, на Лилиън и Мери, на Бен и останалите. — Всъщност всички вие ще получите роли в „Шехерезада“. — Бледата кожа на лицето му се беше зачервила силно от обзелото го вълнение. — Децата също. Така ще си върна дълга към Роза и Миси, които ми позволиха да забавя изплащането на наема, а на всички вас, че ме подкрепихте в моите надежди.

Всички вдигнаха чашите за тост, след което О’Хара отново ги напълни.

— Чакайте, чакайте — извика той. — Имам да ви кажа нещо важно. Познавам Роза Пелерман и Миси О’Брайън много отдавна. От години моля едната от тях да стане моя съпруга. Но всичко, което получавах, беше „може би“ и „помоли ме отново след година“. Оттогава изтече много вода и ето, че тази седмица отново намерих жената, която обичам. И я обичам още по-силно отпреди. — Обърна се към Миси и тихо каза: — Миси, казвам на всички тези хора, че те обичам, но всъщност ми се иска да го кажа на целия свят. Отново те моля да станеш моя жена, Миси, и този път искам ясен и недвусмислен отговор.

Погледите им се срещнаха. Като че ли бяха сами в стаята, забравиха всичко. Красивото му лице изразяваше сега единствено тревога, той не смееше да диша, докато чакаше отговора й. Изглеждаше здрав и стабилен като скала, честен човек и толкова отчаяно влюбен…

— О’Хара, сега ми се иска да бях казала „да“ много по-отдавна.

— Значи ще се омъжиш за мен?! — извика той.

— Да — прошепна тя.

— Господи! — извика той, прегърна я здраво, засмя се, после се разплака, а всички ги засипваха с поздравления. — Най-после си моя, Миси!

Той я целуна страстно, а после извади от джоба си малка кутийка.

— Отидох до най-изискания бижутерски магазин в Ню Йорк, за да купя това, просто в случай че се съгласиш… — добави той, като намигна на останалите. Отвори кутията и извади един бляскав, брилянтен диамант, обработен от „Картие“. — Има и сватбена гривна — каза той развълнувано. — Какво мислиш, мила?

— О, красиви са, много са красиви! — прошепна тя. — Но са прекалено скъпи и импозантни за мен.

— Нищо не е прекалено скъпо за съпругата на Краля О’Хара! Бих дал дори живота си за теб, Миси! За бъдещата Миси О’Хара! — добави той и отново намигна.

Уинона седна зад пианото и засвири сватбения марш, а той взе Миси в прегръдките си и затанцува с нея из цялата стая. Във възбудата от поздравленията и целувките никой не забеляза, че Азалий е изчезнала.

На верандата беше тъмно. Тя седна до Виктор, зарови русата си главица в козината на врата му, така че никой да не вижда сълзите й.

— Всичко пак ще се промени, Виктор, миличък — шепнеше тя. — Знам го. Ще искат да отидат да живеят някъде другаде. — Слабите й ръчички го стиснаха, а той започнала ближе лицето й, за да я успокои. — Но ти и аз никога няма да заминем — обеща тя. — Никога, никога, никога.

Моравата пред къщата беше осветена от множеството запалени лампи, музиката стана още по-весела, чуваше се шумът от отварянето на все нови и нови бутилки шампанско, а смехът им ечеше надолу по тихата улица. Но за Азалий нямаше радост. Тя плака докато се умори и най-сетне заспа, прегърнала любимото си куче.

 

 

Сватбената церемония щеше да се състои в единайсет и половина сутринта другата събота в малката църква на булевард „Холивуд“. Всички бяха поканени. Азалий щеше да бъде шаферка, а Роза щеше да предаде булката на младоженеца.

— Никога преди не съм стъпвал в църква — призна той на Миси. — Но тъй като има само един бог, аз и ти сигурно вярваме в едно и също нещо.

Роклите бяха ушити бързо, цветята бяха поръчани цяла седмица по-рано, а за присъстващите щеше да има празнична закуска в хотел „Холивуд“. Когато настъпи и великият ден, спокоен, ясен и слънчев като всички останали, О’Хара облече сивия си сутрешен костюм и си сложи копринената шапка. Заби във вратовръзката си голяма перлена игла, а в бутониерата на сакото си сложи красив червен карамфил. Тръгна за църквата цял час по-рано.

Наемателите бяха облечени в най-красивите си празнични дрехи, бяха си разменили шапки и аксесоари, така че всички да изглеждат възможно най-добре, и чакаха, развълнувани, да настъпи моментът, в който ще тръгнат към църквата. Момичетата на Роза също щяха да присъстват.

— Но, Азалий — каза тя, като я изгледа критично. — Нима никой не ти е казвал, че си красавица? Защото наистина си толкова красива, че можеш да станеш кинозвезда.

Азалий отвори широко, учудено, очи и докосна полите на празничната си рокля, а после каза срамежливо:

— Наистина ли мислиш, че мога да стана кинозвезда, Роза?

Роза я прегърна здраво, целуна я и каза:

— Още днес, ако те види мистър С. З. Абрамс. — Думите й звучаха особено убедително. Тя изпита облекчение, когато момиченцето се засмя. Тези дни Азалий беше много тиха, а това я тревожеше. Не й се струваше, че детето изпитва ревност, задето Миси се омъжва за О’Хара. Просто не знаеше какъв е проблемът, а Азалий не говореше с никого. Детето продължи да се смее, а Роза я завъртя в кръг, след което погледна Миси, застанала в рамката на вратата. Тя беше особено красива в бялата си булчинска рокля. В косата й бяха втъкнати току-що откъснати цветя, носеше букет красиви жълти рози. Но очите й заслепяваха всички — бяха станали тъмновиолетови и блестяха от щастие.

— Обичам те, Миси! — извика Азалий и изтича при нея.

— И аз те обичам — каза тихо Роза и загледа как Миси целува детето, как шепне нещо в ухото му.

— Никога няма да те изоставя — шепнеше й тя. — Помни — ти винаги ще бъдеш моето малко момиченце. Ти си най-важното нещо на света за мен. Моля те, радвай се и бъди щастлива, милочка.

Азалий смело кимна с глава.

— Ще се опитам — обеща тя.

Дик Невърн се появи на прага.

— Колата те чака, Роза — каза той.

Всички се засмяха, когато Азалий изтича на верандата и хвана каишката на Виктор, която днес беше украсена с жълта панделка.

— Виктор също ще дойде! — извика тя и погледна Миси с очи, изпълнени с надежда.

— Разбира се — отговори тя спокойно. — Виктор винаги ще бъде с нас, където и да отидем.

Дик прочисти гърлото си, изчерви се и каза:

— Мога ли да кажа, Миси, че през целия си живот не съм виждал по-красива жена от теб в този момент?

Тя се усмихна.

— Това означава, че никога не си бил влюбен. Почакай, ще дойде денят, в който ще видиш жената, готова да ти стане съпруга, в нейната сватбена премяна. Тогава ще видиш по-красива жена.

И тя си помисли, шокирана, че не е много по-възрастна от Дик. Беше само на двайсет и четири. Но като сравнеше живота си с неговата безметежна младост, тя се чувстваше като старица.

О’Хара й се усмихваше щастливо, докато вървяха по късата пътечка между пейките в църквата. Горяха безброй свещи, носеше се ароматът на хиляди рози, а всяка пейка беше посипана с портокалов цвят. Церемонията беше бавна и красива, хорът пееше благозвучно и когато той взе ръката й и постави халката на пръста й, Миси разбра, че най-после е намерила истинското щастие с мъжа, когото обича.

Сватбената закуска в хотел „Холивуд“ беше толкова вкуса и толкова шумна! Всички се смееха, музиката се лееше. Останалите гости на хотела надничаха в залата, за да видят какво става, и също вземаха участие в празненството. О’Хара подари на Азалий медальон с червен рубин, който я накара да изпадне във възторг. А на Роза подари диамантена гривна, която я изненада толкова силно, че тя онемя и дори не намери думи, с които да му благодари. О’Хара произнесе кратка прочувствена реч, в която каза, че обича всички и че моли за тяхното извинение, защото ще отведе съпругата си в Сан Франциско за една седмица. Азалий се усмихваше, докато гледаше как тръгват, обсипани с портокалови цветчета, прегръдки и целувки. Тя погали рубина, който имаше формата на сърце, и лежеше на тънкото й вратле и задържа Виктор, който искаше да се втурне след Миси. Азалий мислеше, че може би нещата не са толкова зле, колкото тя мислеше, че ще бъдат. Може би О’Хара щеше да хареса Холивуд толкова много, че щеше да дойде да живее в „Роузмонт“. И може би всичко щеше да си остане постарому.

 

 

Миси може би имаше някакви опасения относно медения месец, като се има предвид преживяването й в грубите ръце на Еди Арнхалд. Но те се разпръснаха още първата нощ. Огромният О’Хара, с неговото твърдо, силно, вдъхващо увереност у другия, тяло, с лицето си, красиво и озарено от любов, я целуваше топло и страстно, все едно че беше кралица. Държеше я в прегръдките си и милваше косата й, галеше лицето й, целуваше клепачите, бузите, устните й. Говореше й непрекъснато колко много я обича, колко е красива и че той е най-щастливият човек на земята. И тръпнеше от страст, докато я любеше, шепнеше любовни думи в ухото й, а тя обви тяло около неговото и откри, че на света има и други чувства, че съществува радостта от това да бъдеш с любимия човек.

Седмицата мина неусетно и преди тя да се опомни, вече бяха във влака, на път към Лос Анджелис.

— Ще трябва бързо да опаковаш нещата си, момичето ми — каза О’Хара, когато влакът влезе в гарата. — Ще трябва да отидем до Ню Йорк, за да видим как върви бизнесът.

— Ню Йорк? — Миси премигна изненадано. — Но аз мислех, че ще живеем в Холивуд. Азалий е толкова щастлива тук… — Гласът й заглъхна, когато разбра колко глупава е била. Бизнесът на О’Хара беше в Ню Йорк и Чикаго и той щеше да очаква от нея, като от своя съпруга, да го придружава.

— Не се тревожи за Азалий, аз ще се погрижа за нейното щастие — обеща й. — Тя ще посещава най-доброто девическо училище в Ню Йорк. Сега, когато „крал“ О’Хара е нейният баща, тя ще бъде истинска принцеса.

Ако само знаеше, че тя наистина е княгиня, помисли си Миси, но не промълви нито дума. Но не можеше да му разкаже историята на техния живот и да очаква от него да прояви разбиране. По-добре щеше да бъде да запази старите си страхове и тайни за себе си. Може би сега, като мисис О’Хара и нейната дъщеря, те най-сетне бяха в безопасност, скрити както от Арнхалд, така и от руснаците.

 

 

Ню Йорк

Лятната къща в Шери Недърлънд се оказа прекалено малка за О’Хара и новото му семейство и те се преместиха в нова къща на „Парк авеню“, където разполагаха с четири спални и бани, библиотека, чиито стени бяха облицовани с дървена ламперия, голям хол с две вградени мраморни камини и, зад огромната кухня, просторни стаи за Бюла и нейните две помощнички. Азалий беше отказала да вземе Виктор със себе си.

— Не! — беше възкликнала тя, много бледа, спокойна и крехка в утринта на тяхното заминаване за Ню Йорк. Дори разкошната й коса беше загубила блясъка си. — Виктор ще остане при Роза. Ще бъде по-щастлив тук на верандата, отколкото в някакъв задушен нюйоркски апартамент.

Миси си спомни как Виктор се изтягаше пред решетката на камината на „Ривингтън стрийт“ и си помисли, че той вероятно ще бъде също толкова щастлив и в Манхатън, но Азалий беше категорична.

— Често ще идвам при теб, Виктор, миличък — прошепна тя и целуна козината на главата му. Когато колата потегли, тя запуши ушите си с ръце, за да не чува жалното му скимтене.

Опита се да бъде щастлива в огромния луксозен апартамент на „Парк авеню“, където си имаше своя собствена стая. Върна се в училището на двете мис Бийдъл, но сега не го намираше толкова вълнуващо, защото предпочиташе да живее в „Роузмонт“ и да слуша приказките на наемателите, които говореха за филми и кинозвезди. Струваше й се, че когато най-после свикнеше с някое място и започваше да изпитва щастие, я вземаха и отнасяха някъде другаде. Като че ли я наказваха, но и тя не знаеше защо. Първо живееха на „Ривингтън стрийт“ и Роза се грижеше за нея, после апартаментът на Западна петдесет и трета улица, после замъка Арнхалд, после Холивуд, и сега Парк авеню. А ето, че О’Хара вече говореше за преместване в Чикаго, макар и само за няколко месеца.

Ако се опиташе, можеше да се върне назад в спомените си чак до времето, когато беше много малка. Знаеше, че е живяла в Русия, и понякога, докато лежеше нощем в леглото, се опитваше да върне спомените. Помнеше колко огромни й се струваха стаите и колко дребна беше самата тя, помнеше и колко красиво беше всичко. Никога не беше говорила за това с Миси, но помнеше как я бодеше брадата на татко сутрин, когато той я целуваше за „добро утро“. Помнеше и прекрасния аромат на цветя, който се носеше от тялото на майка й, и колко нежна беше кожата на бузата й, до която тя щастливо се притискаше. Помнеше и живото лице на Алексей, тъмносивите му очи, които винаги бяха засмени. Помнеше и няня, която им пееше приспивни песнички. Към тези спомени се връщаше тя и в мечтите си — нейния свят, където тя беше център на любовта и вниманието на всички, а светът беше безопасно място, място, в което всички я обожаваха. Надяваше се някой ден отново да намери този свят. Междувременно посещаваше училището „Мис Бийдълс“. Вкъщи носеше бележки, в които пишеше, че е мечтателна и не внимава в час. Всеки ден звънеше на Роза и нейните момичета, за да пита какво ново има при наемателите, дали всички са получили роли в „Шехерезада“ и дали и тя липсва на милия Виктор толкова, колкото и той на нея. И винаги обещаваше да ги посети скоро, но ето, че беше изминала година, а тя все още не го беше направила.

Тя вечеряше, седнала до кухненската маса, а Миси и Бюла обсъждаха менюто за другата седмица, когато влезе О’Хара с широка усмивка на красивото си лице.

— Опаковайте най-красивите си рокли, момичетата ми — каза той и целуна силно Азалий по върха на главата. — Утре заминаваме за Чикаго.

— Чикаго? — възкликнаха те.

— „Пурпурната орхидея“ е почти завършена вече — поясни той гордо. — Ще бъде отворен следващата седмица. Реших, че можем да отидем, да си починем и да се повеселим малко. — Грабна Миси в прегръдките си, вдигна я във въздуха и я завъртя все така усмихнат. — Третият клуб на Крал О’Хара. Какво ще кажеш? Не е зле за един бивш собственик на кръчма в Деланси, нали?

— Не мога да изкажа мнението си — отговори Миси, — тъй като никога не съм виждала нито един от клубовете ти.

Той смръщи вежди.

— Е, знаеш защо досега не съм те водил в нощен клуб. Мястото на една уважавана дама не е там. — Той се изчерви объркан, когато тя избухна в смях.

— Крал О’Хара, нима искаш да кажеш, че бизнесът ти не е „подходящ за една уважаваща себе си жена“! — подкачи го тя. — Питам се какво ли биха казали съседите ни от „Парк авеню“ ако чуеха думите ти. И то като се има предвид, че повечето от техните синове и дъщери са твои клиенти.

— Това е различно — каза той рязко. — Това е бизнес. Господи, Миси, нима не те поканих на откриването на „Пурпурната орхидея“? Аз самият подбрах гостите. Каймакът на обществото ще дойде да види моя нов клуб и да се срещне със съпругата ми.

— А ти ще им продаваш ли долнопробен джин? — отново го подкачи тя.

— Джинът на О’Хара никога не е долнопробен. Аз го внасям направо от Бермудите.

Тя го погледна изненадана.

— Мислех, че купуваш алкохола от своите приятели Ориконе.

— Ориконе? — Той се закашля и размърда неспокойно крака. — Е, ами, аз и братята Ориконе имахме малко несъгласие относно цените, затова поръчвам от тях само половината количество, което ми е нужно. Но какво правите още тук? Отивайте да си опаковате нещата, хайде! Утре сутринта ще хванем влака.

Той погледна Азалий, която седеше до безупречно излъсканата кухненска маса, с чиния и чаша мляко пред себе си. Очите й бяха кръгли и тъжни. Той отиде и седна до нея.

— И като последна изненада за моето любимо малко момиченце, от Чикаго ще отидем направо при леля Роза в Холивуд.

Малкото сърцевидно личице на Азалий се зачерви от вълнение и удоволствие.

— О, Крал О’Хара — засмя се тя щастливо при мисълта, че отново ще види Виктор и Роза, и го прегърна през врата, — благодаря ти, благодаря ти.

— Просто искам моите момичета да бъдат щастливи — отговори той с дрезгав глас и се усмихна на Миси над главата на Азалий.

— Всяко дете трябва да казва на баща си татко, Азалий — намеси се Бюла.

Но Миси поклати глава. Тя знаеше защо Азалий не може да казва татко на нейния любим О’Хара. Защото, дълбоко в себе си, в своите спомени, тя знаеше, че има истински татко, и се надяваше той да се върне някой ден, както се случва във всички вълшебни приказки.

 

 

Чикаго

В стария хотел „Палмър Хаус“ в Чикаго имаше висока седем метра ротонда, египетски салон, френски мебели и италиански фрески.

— Само най-доброто за моите момичета — каза О’Хара, издуха дима от цигарата си и погледна гордо семейството си, което отиваше да вечеря в трапезарията.

От двете страни на залата имаше редици от огромни мраморни колони, а от центъра на покрития с рисунки таван се спускаше голям кристален полилей. Рояк келнери чакаше техните нареждания. О’Хара намигна на Миси.

— Спомняш ли си първия път, когато те заведох на вечеря в Ню Джърси? А ти каза, че не си достатъчно добре облечена? — Тя кимна. — Тогава ти отговорих, че си достатъчно добре облечена да отидеш, където пожелаеш. Но сега си по-красива отвсякога. — В зелените му очи блестеше огромна любов. Подаде й през масата една кутийка. — И една за моето малко момиченце — каза той и подаде съвсем същата кутийка и на Азалий.

Миси отвори своята и възкликна възхитена:

— О, господи! Съвършена орхидея от розови диаманти. Красива е, Шеймъс, много красива!

Той се усмихна малко срамежливо.

— Тогава защо се обръщаш към мен с Шеймъс? Нали винаги си ме наричала О’Хара?

— Защото те обичам — каза тихо тя. — Шеймъс или О’Хара, аз те обичам. И ти благодаря.

Той се изчерви и побърза да каже на Азалий:

— Хайде, отвори подаръка си, миличка. Да видим какво има вътре.

Златистите й очи придобиха съвършено кръгла форма, когато видя какво има в кутийката.

— И аз имам орхидея — заяви гордо тя.

— Същата като на майка ти, но по-подходяща за малко момиченце като теб — поясни той, докато двете възклицаваха над кварцовата орхидея във формата на роза, в центъра на която имаше розов диамант.

О’Хара им се усмихна. Притегна им двете си ръце през масата и каза:

— Това е една от най-щастливите нощи в живота ми.

Клубът „Пурпурната орхидея“ беше разположен между „Стейт стрийт“ и „Калъмет Авеню“, близо до кафе „Сънсет“, „Дриймленд“, „Панама“ както и до най-големия театър на града, където свиреха най-известните джазоркестри. О’Хара беше избрал мястото за клуба, защото беше сметнал, че кварталът предлага повече забавления от Западната част, и защото знаеше, че там ще има повече клиенти.

Мъж с камера заснемаше пристигането на изискано облечените гости, а вътре се лееше френско шампанско. Миси изглеждаше великолепно в роклята си от тъмнорозов шифон и шал с изрисувани розови орхидеи, закрепен на рамото й с диамантена брошка. О’Хара мислеше, че и той изглежда добре с бялата си вратовръзка, с орхидеята, втъкната в бутониерата му, и с фрака с дългата опашка. А Азалий изглеждаше толкова крехка и уязвима, и толкова прекрасна в красивата си рокличка, с русата си коса, която беше грижливо накъдрена и подредена, че О’Хара не можеше да не я прегърне и да не й каже, че се гордее, че е неин баща и че винаги ще се грижи за нея. Тя се усмихна, нежно докосна лицето му с пръсти и каза:

— Сега се радвам, че си мой баща, О’Хара.

А той се засмя и отново я целуна.

На всяка маса в клуба имаше ваза с една-единствена, но съвършено красива пурпурна орхидея. Освен джазоркестъра, който щеше да свири всяка нощ, имаше гости танцьори, повечето от които звезди. Азалий умираше от нетърпение да види шоуто.

Южният квартал не спа тази нощ. Тези, които не бяха поканени, завистливо наблюдаваха гостите, които слизаха от многобройните автомобили пред вратата и бързаха да влязат, усмихнати, в царството, което им обещаваше лукс, забавления, джаз и алкохол, което беше изпитаната рецепта за успех на Крал О’Хара. Той представяше Миси и Азалий на всички. По-късно, когато клубът се препълни с посетителите и шумът нарасна, той предложи да заведе Азалий у дома.

— Погрижете се моето малко момиченце да си легне веднага щом се прибере в хотела — даде той нареждането си, докато чакаха лимузината под ярката светлина на неоновия надпис.

Шофьорът се бавеше. О’Хара гледаше нетърпеливо нагоре-надолу по улицата и въобще не забеляза закритата черна кола, която се движеше бавно от другата страна на улицата. Изведнъж тя усили скорост и тръгна през улицата към тях. Те втренчиха в нея погледи, изненадани, за секунда-две. Задният прозорец се смъкна, показа се дулото на картечница. О’Хара изрева като луд и се хвърли, за да защити с тялото си Миси и Азалий. Куршумите попаднаха право в него, тялото му се завъртя и падна на тротоара, превърнато в кървава каша. Азалий чуваше собствените си писъци — писъците, които чуваше и насън. Пищеше така, както беше пищяла и преди много, много години във Варишня. Чуваше стенанията на Миси, свистенето на автомобилни гуми и тропота на бягащи крака. И продължаваше да пищи, да пищи и да пищи, като че ли искаше да освободи всичките чувства, които бяха останали толкова дълго заключени в нея. Вече знаеше, че никога нямаше да престане да плаче.