Елизабет Адлър
Собственост на една дама (34)

Глава 33

Миси не беше такава, каквато Кал очакваше, че ще бъде старица на деветдесет години. Притежаваше царствена красота, която дори времето не можеше да победи. Косата й беше сребриста, а очите — необикновено виолетови, великолепни. Те го гледаха тревожно, преценяваха го.

Кал също не беше такъв, какъвто Миси очакваше.

— По-млад сте, отколкото мислех, след като ви гледах по телевизията — каза тя. Гласът й беше, също като косата, сребрист. — Но пък вярно е, че на мен всички хора ми се струват невъзможно млади. Дори лекарите тук могат да ми бъдат внуци.

Той се усмихна.

— А имате ли много внуци?

Тя поклати глава.

— Една-единствена. Бях упълномощена да се грижа за майка й, така да се каже. И точно в това е работата. Моля ви, седнете, мистър Уорендър. — Тя посочи с ръка стола, който беше най-близо до нейния. Сестра Милгрим побърза да донесе чая. — Нощта може да се окаже дълга.

— Не бива много да закъснявате — предупреди я разтревожено сестра Милгрим. — Помнете, че не сте изпили хапчетата си.

— Тази вечер нямам нужда от хапчета — отговори тя и поклати нетърпеливо глава. — Имам работа. — Очите й бяха приковани в Кал, когато каза: — И се надявам, че този млад мъж ще успее да я свърши вместо мен.

Милгрим му подаде чашата с чая.

— Чаят е „Ърл Грей“ — каза тя. — Единствената напитка, която мисис О’Брайън признава.

— Това е всичко засега — каза надменно Миси, с което я освободи. — Аз и мистър Уорендър имаме много неща, за които да говорим. Моля ви, не ни безпокойте.

Разтревожените очи на сестрата срещнаха тези на Кал. Той каза уверено:

— Аз ще се грижа за нея. Ако видя, че се преуморява, ще изпратя да ви повикат. И да донесете още чай.

Когато вратата се затвори след сестрата, Миси каза развълнувано:

— Нямаме време за губене, мистър Уорендър. Анна Иванова е в голяма опасност. — Тя кимна с глава, когато той реагира бурно на името. — Да, да, внучката на Миша Иванов. Виждате ли, ето снимката му. — Тя му подаде фотографията с красивата рамка. — Анна е дъщеря на Ксения Иванова, която избяга с мен от Русия през 1917 година. Историята е дълга. Може би вие вече се досещате за някои неща, но ще трябва да ви кажа някои от подробностите. И ще ви кажа също така какво се случи със сина на Миша, Алексей.

Старият, привичен страх, отново я завладя, докато гледаше лицето на Кал Уорендър. Питаше се дали наистина може да му се довери. Той беше непознат, когото беше видяла по телевизията, но нямаше избор. Беше прекалено стара, за да може да помогне на Анна. И някой трябваше да поеме ролята й.

— Ще започна с нощта, в която празнувахме моя осемнайсети рожден дек — каза тя тихо. — Бяхме във Варишня, пиехме шампанско и знаехме, че никога вече няма да се видим…

Малкото записващо устройство изпука леко, когато той го включи, но тя не чу. А той я слушаше като омагьосан, докато тя му разказваше историята, която привличаше вниманието на нациите от половин век насам. Кимна, когато тя му разказа за Еди Арнхалд. Подозренията му се бяха оказали верни — имаше и трети участник в играта.

Най-накрая Миси се облегна назад. На лицето й беше изписана умора и той каза разтревожен:

— Сигурно ви е много трудно, мадам. Вие се освободихте от толкова много страх и чувства. Може би трябва да тръгвам сега и да ви оставя да си почивате.

— Не — каза тя и изправи гръб. — Разказах ви само началото. Ще трябва да ви разкажа и края. Важно е да знаете всичко, заради Анна. Но може би ще изпия малка чашка бренди, ако нямате нищо против, мистър Уорендър.

— Знаете ли какво, мадам, не можете да наричате човека, пред когото разкривате душата си, мистър Уорендър — каза той. — Моля ви да ме наричате Кал.

Тя се усмихна.

— Това не е ли съкратено от Калвин?

Той поклати глава.

— Калъм. Предците ми са дошли от Ирландия.

Очите й придобиха замечтан вид.

— Ах, познавах някога един ирландец — каза тя, забравила, че вече му беше разказала за О’Хара. — Силен, мургав, червенокос… Чаровен. — Тя отпи от брендито, замисли се и започна разказа си: — Когато се върнахме от Германия в Ню Йорк, оставих Азалий и Бюла в малък хотел на западна Петдесет и седма улица. И незабавно отидох на „Ривингтън стрийт“, за да намеря Роза…

Ню Йорк

Тъмнокосата жена с остро лице, която й отвори вратата, я огледа бавно от глава до пети. Очевидно беше впечатлена от онова, което виждаше.

— Господи, какво общо може да има такава елегантна жена като вас със семейство Пелерман? — попита тя. В погледа й, който не се отделяше от скъпото й синьо палто, се четеше неприкрита завист.

Миси надникна над рамото й към стаята, която познаваше толкова добре, но сега тя изглеждаше различна. Беше странно тиха, много чиста и подредена. Наоколо не бяха разхвърляни детски дрехи и играчки. Но мебелите бяха същите, а също и чиниите. И дори сребърният свещник на Роза беше тук. Всичко беше на Роза, но духът на стаята беше друг. Едва се осмели да попита къде е Роза, защото се страхуваше, че с нея се е случило нещо лошо. Младата жена сви рамене.

— Отиде си — каза тя. — И по-добре, че се отървахме от нея. Тъй и не можах да разбера как мъж като Майер Пелерман се е хванал с такова мързеливо момиче. Всяка вечер, като идваше на събранията на Профсъюза, той ми се оплакваше колко била мързелива, как не обръщала никакво внимание на децата, как пилеела парите му… И най-накрая я изрита. — В тъмните й очи имаше предизвикателство, когато срещнаха тези на Миси. — И веднага, щом се разведе, ще се ожени за мен. Аз ще бъда новата мисис Пелерман.

Миси се хвана за рамката на вратата. Беше онемяла от изненада.

— Къде отиде тя?

Момичето сви рамене.

— Майер беше прекалено добър с нея. Макар да му повтарях, че не бива да прави толкова много за нея, той й даде пари за прехраната на децата. Последно чухме, че е заминала за Калифорния. За Холивуд, без съмнение. — Тя изсумтя презрително. — Може би си мисли, че с нейната външност ще стане кинозвезда. Де да имаше такъв късмет!

— Къде живее тя? — Миси тропна ядосано с крак.

Момичето отново сви рамене.

— Майер не знае и, още повече, въобще не го интересува.

— Ами децата?

Момичето я гледа замислено няколко секунди.

— Нали знаете, децата са си деца — каза тя най-после. — Майер казва, че ако поиска, може да има още дузина малчугани. — Тя се усмихна бавно, злобно. — Млада жена може да даде на мъж като Майер Пелерман всичко, каквото той пожелае.

Миси помисли за Роза и нейните момиченца, изритани от жалкия си дом заради тази кучка с каменното лице. Прииска й се да я убие. Изведнъж тя силно я удари през лицето.

— Никога повече няма да обиждаш Роза! — извика тя. — Ти си курва, защото живееш открито с женен мъж! С баща, който пет пари не дава за децата си! Ти и Майер Пелерман сте си наистина лика-прилика!

Тя успя да преглътне сълзите си, обърна се и затича надолу по стълбището. Повдигаше й се не само от току-що разигралата се сцена, но и от познатата воня на развалени зеленчуци и риба. Вече навън, тя се спря и огледа цялата улица. Амбулантните търговци все така високо хвалеха стоките си, колите със зеленчуци пак си бяха там, жените все така се пазаряха, преди да изхарчат някой цент, горди от направената икономия, а кучета, котки и босоноги деца все така се гонеха из калта. Нищо не се беше променило. А всичко беше по-различно. София вече я нямаше. Нямаше ги и О’Хара, Зев и Роза. И тя разбра, че вече няма нищо общо с това място.

След като купи огромен букет цветя, тя отиде бързо до „Сейнт Сетиър“. Влезе вътре и запали свещ за София! После постави цветята на гроба й и дълго време остана там, връхлетяна от спомените. И най-после се замисли за бъдещето. Едва ли можеше да отиде при О’Хара и да го помоли за помощ. Не и след като се беше омъжила за друг. А Зев беше изчезнал. Трябваше да отиде в Холивуд и да намери Роза. Излезе бързо от гробището, отиде до Седмо авеню и взе такси. Някакъв импулс я накара да каже на шофьора да мине покрай театър „Ню Амстердам“.

Погледна нетърпеливо през прозорчето на колата към познатите светлини и реклами. Но сега имаше ново момиче! Славата на Верити Байрън се беше оказала краткотрайна. Всички я бяха забравили вече.

Имаше две хиляди и четиристотин долара в портмонето си. Сумата не беше малка, но трябваше да харчи пестеливо. А тя ли не знаеше как да прави това!? Трябваше да намери нов начин да се грижи за прехраната си, защото сега имаше двама врагове, от които трябваше да се крие — ЧК и Еди Арнхалд, който беше не по-малко безмилостен от руснаците. Холивуд беше място, където всички приемаха нови именна и си измисляха семейните истории. Мястото й се струваше подходящо за придобиване на анонимност.