Елизабет Адлър
Собственост на една дама (19)

Глава 18

Париж

Сънят на Джени беше спокоен, без сънища. Чувстваше се на топло и сигурно място, а това не се беше случвало от детството й насам. За няколко благословени часа Маркхайм беше заличен от мислите й. Успокояваше я топлината от красивото мускулесто тяло на Валентин. В стаята беше още съвсем тъмно, когато тя се събуди. Отвън небето слабо сивееше. Тя се претърколи по корем, щастлива и усмихната. Очакваше да види главата на Валентин на възглавницата до себе си. Но той не беше там. Тя колебливо протегна ръка и опипа чаршафите от неговата страна. Вече бяха изстинали. Дали не беше я изоставил, защото беше оплескала всичко и Маркхайм беше убит? Дали не се страхуваше да бъде с нея след случилото се? Сърцето й се сви, когато си представи как пресата може да преиначи нещата. Щяха да кажат, че телевизионна репортерка, опитваща се да играе ролята на шпионин, е преспала с руски дипломат, който се страхува от скандал. А после на вратата се почука и надеждата се върна.

— Бонжур, мадмоазел. Добре ли спахте?

Тя се сви под завивките, когато в стаята влезе пълничка камериерка, която запали осветлението и сложи поднос с кафе и кифлички на масата. Джени втренчи поглед в него. Имаше само една чаша.

— Мосю каза да ви събудим в девет часа — каза жената и дръпна завесите. Погледна през прозореца, поклати глава и каза: — Още един сив и студен ден. — Обърна се към Джени, усмихна се и извади от джоба си плик. — Мосю каза, че ще имате нужда от добра закуска. И ме помоли да ви дам това.

Джени я изчака да излезе и едва тогава отвори плика. Бележката беше написана на лист, взет от рецепцията.

„Малката ми — гласеше тя, — трябва да замина рано, защото имам спешна работа. Ти спеше толкова дълбоко, че реших, че е по-добре да не те будя. Никога няма да забравя тази нощ. Ще ти се обадя във Вашингтон. Моля те, изяж закуската.“

Нямаше подпис. Джени се облегна на възглавницата и въздъхна. Можеше да бъде и по-лошо. Поне не беше я изоставил напълно. Надяваше се с цялото си сърце, че наистина ще й се обади във Вашингтон. Втренчи поглед в чашата кафе и като че ли времето се върна назад, все едно отново беше в елегантния офис на Маркхайм, отново по гърба й лазеха тръпки на ужас, отново видя лицето му и дупката от куршум между празните му, мъртви очи. Отметна завивките, скочи на крака и изтича в банята, където повърна. А после допълзя до леглото и отново легна, този път на мястото на Валентин, сграбчи възглавницата и заплака.

По-късно, докато стоеше под душа и измиваше от себе си мириса на тялото на Валентин, реши, че ще вземе първия полет за Вашингтон. Беше й дошло до гуша от тази луда шпионска игра. Обади се на компанията „Еър Франс“ и си запази място в конкорда за Вашингтон. Само след няколко часа щеше да си бъде у дома. И щеше да чака Валентин да й се обади.

Дюселдорф

Въпреки прогреса, Дюселдорф беше мрачен град. Индустрията, която го беше направила богат, му беше отнела душата. Хотелите му не бяха места, където хората отсядат за удоволствие, а по работа. Всеки един беше от международна класа и така безличен, както и другите. Валентин нарочно не отседна в центъра на града, а избра един в по-отдалечена част на града, далеч от бляскавите светлини и изисканите ресторанти. Стълбището, което водеше към горните етажи, беше тясно и неугледно. Валентин беше облечен в дънки и анорак. Беше нахлупил шапка и носеше малко кафяво куфарче. Плати в брой и в предплата. Старецът, който обслужваше рецепцията, му подаде ключа, без да го погледне.

Стаята беше малка и гола. Мястото беше точно толкова, колкото да събере единичното легло, масата и малката кабинка с душа. Валентин погледна часовника си. Беше пладне. Остави куфарчето си на масата и дръпна завесите, събу обувките си и легна на тясното, хлътнало легло. Помисли си за леглото, което току-що беше напуснал, и за Джени, която спеше като новородено. Дългата й руса коса падаше над лицето, а очите й още бяха подути от плача. Беше се сгушила в сгъвката на ръката му, а единият й крак — дълъг и красив — беше преметнат през тялото му. Беше много красива, от нея се носеше аромат на рози и лилии. Искаше отново да я люби, но нямаше време. Беше се облякъл бързо, без да я погледне повече. А после беше опаковал тихо багажа си и бе седнал до бюрото. Мисли дълго, преди да напише бележката до Джени, а после отиде до леглото и впи поглед в нея. Привличането, което изпитваше, беше огромно, но и опасно. Да остави Джени Рийс, се беше оказало най-трудното нещо в живота му.

А сега лежеше на леглото в занемарения немски хотел, чакаше да падне нощта и се питаше какво да прави с Джени. Разбира се, първо на първо, не биваше да я люби. Точно това предизвикваше всички дипломатически скандали, а ако Борис разбереше, това щеше да бъде оръжието, с което щеше да го унижи. Но се съмняваше, че Борис ще научи за станалото. КГБ беше загубило следите му. За момента той беше в неизвестност, съвсем анонимен, а точно от това имаше нужда сега. Часовете минаваха бавно. Той не излезе нито веднъж от стаята си, дори за да се нахрани. В десет часа взе душ и се облече бързо в черни панталони, тънък черен пуловер с поло яка, черни обувки с гумени подметки и анорак. Във вътрешния джоб на анорака пъхна някои специални инструменти — жица, тънка корда и малък детонатор, чифт черни вълнени ръкавици и силно електрическо фенерче. Заключи вратата след себе си, слезе тихо по стълбите и, все така тихо, мина през фоайето. Старецът вдигна само за малко глава, а после продължи да гледа боксовия мач, който предаваха по телевизията.

Колата, която беше взел под наем още на летището, се намираше две сгради по-нататък. Беше черен малък „Мерцедес“ — бърз, точно този род коли, които немците предпочитат да карат по аутобаните. Нямаше почти никакво движение и му трябваха точно петнайсет минути, за да измине двайсетте мили до къщата на Арнхалд. Паркира колата в края на широката алея, която водеше към задната част на къщата, изключи фаровете и зачака.

Беше разузнал всичко съвсем точно. Къщата на Арнхалд беше построена като крепост, но отвън нямаше нито охрана, нито кучета. Само електронно съоръжение, което сканираше околността, и стара алармена система. Имението не беше ограбвано вече сто и петдесет години и никой не очакваше тук да стане грабеж. А за Валентин, който беше трениран в лагера на „Спецназ“, то не представляваше проблем.

В полунощ той си сложи черните ръкавици и тихо измина пътеката, която водеше към конюшните. Там нямаше нито един кон, а в колибите до тях нямаше нито един коняр. Той знаеше, че конюшните са празни още от времето, когато дъщерята на Ферди загина при злополука по време на езда. А това беше преди десет години. Валентин запали фенерчето и подробно разгледа плана на къщата. Снимката беше взел от едно списание, но тя му разкриваше всичко, което искаше да знае. Когато вторият Арнхалд се беше настанил да живее тук, той беше поставил генератор в съседство с конюшните. Валентин погледна къщата. Прозорците не светеха. Само няколко малки лампи над пътната врата бяха запалени. Вратата, която водеше към генератора, не беше заключена. Валентин влезе и преустанови захранването, с което потопи всичко наоколо в пълен мрак. Вече беше набелязал местата, където електронното сканиране щеше да търси нашественика. Като го избегна, той предпазливо отиде до задната врата на къщата, която водеше към кухненските помещения. Беше тъмно, но той беше запомнил безпогрешно плана и знаеше къде отива. За него беше детска игра да се изкачи на островърхите кулички. Отиде до западното крило, завърза въжето си на кулата, а после за кръста си. Спусна се надолу и стъпи на рамката на един от прозорците. Пое си дълбоко дъх. Това беше рискованият момент. Ако сега сбъркаше, щеше да се окаже в ада.

Работеше бързо. Скоро отряза парче стъкло и го свали, без да го счупи. Промъкна се през образувалата се дупка. Ослуша се. Не се чуваше никакъв звук и той се осмели да си поеме дъх. Беше се оказал прав. Алармената система се захранваше от генератора. Нямаше резервни батерии. Семейство Арнхалд беше известно със скъперничеството си, а Ферди сигурно имаше и по-важни работи от тази да осъвремени системата, която беше вградена още през 1950 година.

Останалото беше лесно за човек с неговата подготовка. На светлината от джобното фенерче кабинетът изглеждаше зловещо с тъмните си стени, огромните портрети и тежките мебели. На бюрото лежеше листът със скицата на смарагда — точно както Джени я беше описала. Насочи лъча на фенерчето към стените и замислено огледа картините. Досети се къде първият Арнхалд би монтирал сейфа, защото познаваше добре логиката на немците. Естествено, че не беше зад Рембранд, който висеше над камината. Усмихна се, когато лъчът попадна върху малката картина от неизвестен художник. Разбиването на сейф не е лесна работа. Този обаче беше толкова стар, че трябваше само да духнеш и… готово. Валентин се усмихна, когато механизмът тракна и вратата се отвори. Ферди сигурно е много самоуверен, щом е оставил дома си толкова уязвим. Вътре имаше само няколко плика. И квадратна синя кожена кутия, която би побрала съвсем точно смарагда на княз Иванов. Той просветна под лъча на фенерчето като парченце кристалночист зелен лед. Валентин колебливо го докосна. Беше студен и той потрепери. Въпреки думите на баща си, не можеше да повярва, че този огромен скъпоценен камък е принадлежал на баба му. Но беше отишъл в библиотеката и беше проучил всички фотографии на семейството, които беше успял да открие. Когато беше видял образа на Миша, все едно че беше видял себе си в огледалото. Той наистина изглеждаше точно като княз Миша Иванов.

Затвори рязко кутията и върна смарагда в сейфа. Отвори пликовете и бързо прегледа съдържанието им: договора за собственост на мините в Раджастан, датиращ от 1920 година, и правото, прехвърлено на Арнхалд от СССР, снимка на княгиня Анушка Иванова с тиарата на главата и още две снимки — едната на новобрачна двойка, а другата на младоженката с момиченце. Изненадан, той разгледа последователно двете лица, това на Анушка и на малкото момиченце, а после отново погледна сватбената снимка на Еди Арнхалд и неговата булка. Валентин си пое рязко дъх. Беше силно изненадан. Беше открил повече, отколкото мислеше, че може да открие. Имаше още нещо в плика — малко парченце хартия, на което беше написан номер на банкова сметка и име. Корабна компания „Казан“. Той се втренчи в листчето, за да запомни информацията наизуст, после върна всичко в сейфа и го заключи. Огледа се внимателно наоколо. Всичко беше, както го беше заварил, с изключение на липсващото стъкло на прозореца. Стъпи на перваза, завърза въжето около кръста си, затвори прозореца и се изкачи обратно на покрива. Изтича безшумно до точката, откъдето беше тръгнал, и само след секунди вече беше на земята. Отиде до генератора, включи го и видя лампите пред къщата да светват. След минути вече пътуваше с колата към Дюселдорф. Цялата операция му беше отнела по-малко от два часа.

Напусна хотела в седем и половина на другата сутрин, облечен в дънки и анорак, и отиде в близкото кафе, където закуси с хамбургер и три чаши горещо кафе. Върна мерцедеса на компанията, от която го беше наел, и отиде пеш до летището. А там влезе в бръснарницата, където се обръсна и преоблече. Станал отново красивия млад руски дипломат, облечен в консервативен лондонски костюм, той се качи на борда на самолета за Вашингтон.