Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Property of a Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и начална корекция
МаяК (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
karisima (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Собственост на една дама

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 1999 г.

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0192-2

История

  1. — Добавяне

Глава 35

Ню Йорк

„Крал“ О’Хара оглеждаше новия си нощен клуб с усмивка толкова голяма, колкото беше и пурата му. Броеше шумните елегантни посетители с окото на търговец и пресмяташе наум печалбата. А печалбата беше дори по-висока от очакванията му. Цените на „крал“ О’Хара бяха безбожни, затова всички мислеха, че той предлага най-доброто, и буквално се бореха за членство. Той беше отворил и втори клуб, „Пурпурната орхидея“ на Западно петдесет и второ авеню. Там цените бяха дори още по-високи, а стилът — още по-класически: студено сиво, лилаво и жълто. Оркестърът беше облечен във вечерно облекло, хладилниците за шампанското се внасяха от Франция, приборите бяха кристални, а цветята бяха подменяни всеки ден. На всяка дама се подаряваше пурпурна орхидея, а на всеки мъж — пурпурен карамфил. На пръсти се брояха тези, които успяваха да платят таксата, а и вечерята, но затова пък класата на клуба беше ненадмината. Клиенти бяха само най-богатите от висшето общество и каймакът на театралното общество. Членство за „Пурпурната орхидея“ не се даваше току-така. О’Хара сам разглеждаше всички кандидатури и казваше тежката си дума. Пурпурната орхидея беше станала най-скъпият аксесоар в града. Дансингът и в двата клуба беше винаги пълен. Въпреки че поддръжката и доброто име струваха доста пари, О’Хара печелеше по едно малко състояние всяка вечер. Надминаваше дори братята Ориконе, които му бяха дали старт в бизнеса. И в това се криеше един голям проблем. Братята не искаха конкуренция на територията си, особено пък човек, който е работил за тях. Те възразяваха срещу това, че той купува алкохола на по-ниска цена и че беше използвал техните връзки, за да се внедри в бизнеса. Нощните клубове на О’Хара бяха в директно съревнование с техните клубове и кафе-аперитиви в Манхатън, Филаделфия, Питсбърг и Чикаго. Братята Ориконе, Джорджо и Рико, го поканиха на „семейно“ парти в къщата на Рико в Ню Джърси. Щяха да празнуват рождения ден на сладката шестнайсетгодишна дъщеря на Рико. О’Хара беше отишъл в „Тифани“ и беше помолил да му дадат нещо подходящо. Младата Грациела Ориконе беше възхитена от нежната златна верижка с шестнайсет изящни перли.

— Никога не съм си представял, че ще дойде ден, в който да се възхитя на добрия ти вкус, О’Хара — каза Рико и се усмихна, като видя колко доволна е красивата му чернокоса дъщеря. — Но трябва да ти го призная, когато се нарече „краля“, ти придоби някаква класа.

— Виж какво ще ти кажа, Рико — той издуха дима от цигарата и погледна Рико право в очите, — не е твоя работа как управлявам бизнеса си. А колкото до „Пурпурната орхидея“, това е само нощен клуб, един от стотиците.

— Шестнайсет от които са на Ориконе — каза тихо Джорджо.

О’Хара го погледна и зачака следващите му думи. Лесно беше да се предвиди какво ще каже или направи Рико, който беше с тъмна коса и нежен поглед, нисък и закръглен, наистина прекрасно и весело момче. Партито го доказваше. Лош човек не би могъл да направи такава забава.

Къщата му беше пълна със семейства и приятели, млади хора и малки деца — дори бебета, — които тичаха и се веселяха на моравата пред къщата, пиеха лимонада, говореха под сенките на дърветата. В къщата на Ориконе никога не се сервираше алкохол. Но Джорджо беше друго нещо. Беше среден на ръст, с безжизнена права черна коса и извити мустаци. Острият поглед на черните му очи нищо не пропускаше и веднага запомняше всичко до най-малките подробности. И никога не забравяше. Джорджо винаги беше изглеждал на О’Хара като човек, постоянно готов за действие. Никога не беше спокоен, пристъпваше мълчаливо от крак на крак и пушеше нервно дори на събирания като това. О’Хара беше чувал, че в живота на Джорджо няма жена след смъртта на съпругата му преди няколко години. Говореше се, че паднала зад борда на кораба, с който пътувала към родната Италия. Разбира се, имаше и подозрения за самоубийство. Но защо жена като нея би искала да сложи край на живота си? Нима не притежаваше всичко, което женското око би могло да пожелае? Пари, бижута, кожи, къщи? И верен съпруг? Поне никой не беше „хващал“ Джорджо с друга жена, така че верността му се подразбираше. Казваха, че голямата мъка на живота й била липсата на деца. Италианка без деца била като ягоди без захар — малко кисела, малко тръпчива. Знаеше се, че Джорджо завижда на брат си за щастливия семеен живот и шестте му деца.

— Защо постъпи така с нас, О’Хара, а? — каза Джорджо с тихия си дрезгав глас. — Ние бяхме добри с теб, отнасяхме се с теб като с член на семейството. А ти се опита да ни отнемеш бизнеса.

О’Хара отново издуха дима от цигарата си и леко се закашля.

— Сигурен съм, че за всички нас има и място, и прехрана — каза той усмихнат, но нервен. — Всички хора на света искат да посетят нощен клуб. И дали ще бъде твоят, или моят — къде е разликата?

— В парите — отговори тихо Джорджо. — Много пари.

Гласът на Рико беше странно студен, когато се намеси:

— Аз и брат ми обсъдихме положението, О’Хара. Решихме, че в бъдеще ще купуваш алкохола си от нас. Цените ни, особено за стар приятел като теб, ще бъдат разумни. Ти знаеш как работи нашата система. Наш човек ще се свърже с теб в понеделник за първата ти поръчка.

— И, между другото — добави Джорджо, — ще плащаш и надценка. Двайсет и пет процента. Смятаме, че си най-малкото задължен да направиш това, за да изгладим недоразуменията между теб и нашето семейство.

О’Хара вдигна вежди. Джорджо говореше за страшно много пари: двайсет и пет процента от неговата печалба щеше да отива в джобовете на братята Ориконе.

— Ще си помисля — каза той и стъпка цигарата си на безукорно чистия под.

Рико махна с ръка, за да привлече вниманието на един келнер в бели сака. Посочи му цигарата и тя веднага беше отстранена.

— Не мисли прекалено дълго, О’Хара — каза той, като го хвана за лакътя. — А сега да се присъединим ли към веселбата? Почти е време Грациела да разреже тортата.

Разбира се, братята го посетиха следващия понеделник и, разбира се, О’Хара направи поръчката си. Но заяви само половината от необходимото му количество. Останалото си набави тайно от други по-дребни доставчици, които с радост му служеха. Така намали двайсет и петте процента, искани от Ориконе, до дванайсет процента и половина. Макар това да се отрази на печалбата му, той сметна, че загубата си струва, щом ще му осигури спокойствието. Те му доставяха алкохола в сряда в четири часа, точни като по часовник, и го разтоварваха в неговите изби бързо и мълчаливо. Всички операции на братята Ориконе протичаха извънредно гладко.

Това се беше случило преди шест месеца. Сега той замисляше отварянето на нощен клуб в Чикаго. Беше чул за идеално помещение в южната част на града — не много голямо, но и не много малко. Беше научил, че големият брой на хората, които посещават клуба, не е толкова важен. Защото, като повишиш цената само с един долар, можеш да изкараш същата печалба и от по-малък брой хора. „Крал“ О’Хара си беше спечелил името на умен бизнесмен.

Строителният бизнес в Ню Джърси вървеше много по-бавно. По някаква неизвестна нему причина, все не му се удаваше да получи разрешение. Но знаеше, че това е въпрос на време и случай. А той можеше да чака.

Единственото лошо нещо, което му се беше случило в живота, беше това, че Миси избяга от него и се омъжи за онзи немски барон. Той все още мечтаеше за нея и я сънуваше нощем, по-скоро денем, защото животът му беше обърнат наопаки. Ставаше в шест следобед, вземаше душ, бръснеше се и закусваше с яхния с говеждо и пет чаши кафе, удобно настанен в малкия си елегантен апартамент в новия хотел „Шери Недърлънд“. Понякога отиваше да види последното бродуейско шоу и винаги придружен от някое красиво момиче. Обикновено то беше от висшата класа и обожаваше ирландския му чар, красивата му червенокоса глава, както и новосъздадената му репутация на „крал“ в леглото. Но нито едно от тях не можеше да се сравнява с Миси. Тя беше от по-висока класа, от което и да е богато момиче. Миси беше истинска дама. Той все още я обичаше, макар да я проклинаше дори, на сън.

След шоуто обикновено вечеряше в някой изискан ресторант и тръгваше към клуба — мястото, където наистина се чувстваше като крал. Радваше се на това, че привличаше всеобщото внимание още с влизането си. Клубът беше неговото малко царство. Радваше се, когато видеше там известни хора, когато някой от тях му се усмихнеше или разменеше с него няколко думи. Доставяше му удоволствие да решава коя маса да удостои с присъствието си, с чара и шегите си. Общо взето, можеше да се смята за щастлив. Ако не мислеше постоянно за Миси.

Не беше човек, който отделяше много от времето си за четене на вестници и списания, затова и новината за смъртта на барон Арнхалд стигна до него с няколко месеца закъснение. Стана случайно. Тъкмо развиваха вестника, с който беше загърната бутилка вино, донесена контрабандно чак от Бермудите. Той прочете статията два пъти. Но там пишеше само за женитбата му с Верити Байрън и за това, че единственият му син ще наследи всичко. И къде беше мястото на Миси в такъв случай? Нима тя отново щеше да остане сама и без пукната пара? В сърцето му пламна гняв, когато си спомни болката, която беше изпитал, когато тя го напусна. Но знаеше, че ще направи всичко за нея. Може би беше глупак, но само в любовта.

Нае цяла армия детективи, които му докладваха само след седмица, че младата баронеса Арнхалд е напуснала съпруга си само няколко месеца след женитбата и никой не знаел къде е. Особено съпругът й, който пръснал цяло състояние, за да я търси, и изпратил свои хора дори в Южна Америка. Докладваха му още, че баронът живеел открито с Гретел вон Дусман още преди Миси да го напусне и че той не й давал никакви пари.

— Няма значение колко ще струва — каза О’Хара на детективите. — Искам да я намерите. — „Сигурно Еди също е произнасял тези думи неведнъж“ — помисли си той.

— Дайте ни поне някаква следа — помолиха го те. — Щом Арнхалд, при всичките си пари, не е успял да я намери, как очаквате ние да го направим?

— Опитайте при Зигфийлд — каза той. — При мадам Елиза. На „Ривингтън стрийт“. — Замисли се, а после каза: — При Роза Пелерман и Зев Абрамски.

Скоро разбраха, че и Зев, и Роза, са заминали за Холивуд. Цял месец упорита работа им даде резултата, че за Зев Абрамски никой не е и чувал, но Роза Пелерман дава квартири на „Фаунтин авеню“. О’Хара незабавно си сложи шапката, взе влака до Чикаго, където имаше да свърши малко работа и да подпише договора за новия си клуб, а на следващия следобед взе влака до Лос Анджелис.

Откри, че славата му пътува преди него. Беше посрещнат топло лично от мисис Маргарет Андерсън, управител на хотел „Бевърли Хилс“. Настаниха го в самостоятелно бунгало, заобиколено от тревна площ и цветя. Взе душ, преоблече се, приглади мокрите си червени къдрици, нае си кола с шофьор и тръгна да търси Роза. Гледаше през прозорчето на колата улиците, които се сливаха с полята и цитрусовите горички, палмите и хълмовете, покрити с гъста зеленина и светещи на ярката слънчева светлина. Целият град имаше незавършен вид и той разбра, че мястото не е за него.

— Господи! — каза той на шофьора. — Човек може да полудее тук. С какво се развличате вечер?

— Повечето от хората работят в киното — отговори шофьорът. — Градът става рано и си ляга рано. Тук хората само работят. Поне онези от тях, които имат работа. А другите обикалят офисите и се надяват.

Градът не беше място, където можеше да се учреди нощен клуб, помисли си О’Хара. Да не би пък да грешеше? Може би хората си лягаха рано, защото нямаше къде да отидат?

— Ето го и „Фаунтин авеню“, сър. — Шофьорът зави и влезе в тиха уличка, от двете страни на която растяха дървета. — Къщата „Роузмонт“ е ей там, по средата на улицата.

И той спря пред триетажна къща, боядисана в бяло. Прозорците бяха отворени, за да влезе свеж въздух, и бяха украсени с чисти памучни завеси. Первазите им светеха от чистота. На верандата седяха две красиви русокоси момичета и четяха. А до тях, на сянка, лежеше Виктор. Сърцето на О’Хара преля от облекчение и любов. Щом кучето е тук, и Азалий е тук. А това значи, че и Миси е тук.

От къщата излезе висок мъж и го загледа как излиза от колата и тръгва по тясната пътечка.

— Съжалявам, друже — каза той с британски акцент, — на вратата е сложена табела, че няма свободни места. Но вие, с тази кола и костюм, можете да се настаните и на друго място, по-добро от „Роузмонт“.

— А какво му е на „Роузмонт“? — попита предизвикателно О’Хара. — Щом мястото е достатъчно добро за Роза Пелерман, значи е достатъчно добро за когото и да било.

Мъжът кимна.

— Искам да кажа, че вие не сте просто който и да е, не сте като нас. Вие приличате на бизнесмен.

— И точно такъв съм — каза гордо О’Хара. — А също така съм стар приятел. Името ми е Крал О’Хара. — Той протегна огромната си длан и ентусиазирано разтърси ръката на мъжа.

— Маршъл Мейкпийс — каза мъжът като изостави аристократичния си британски акцент и го потупа по рамото с типичен американски народен жест.

— Вие наистина ли сте крал, О’Хара? — възкликнаха едновременно двете близначки.

Гласовете им изразяваха подобаващо възхищение и О’Хара се усмихна.

— Разбира се, че съм. И съм очарован да се запозная с две толкова красиви момичета. Ще простите нахалния ми въпрос, но мястото ви не е ли в киното? Вашите невинни сини очи ще накарат Мери Пикфорд да изглежда като барманка.

Момичетата се изчервиха, а Мейкпийс се засмя.

— Лилиън и Мери са нашите бъдещи звезди. Останалите от нас само се надяват на кариера.

О’Хара кимна.

— А къде е дамата, която дава стаи под наем?

— Кой пита за мен? — Роза се появи внезапно на прага. Бършеше ръцете си в престилката. — Само да погледна. — Тя така се изненада, че очите й почти изхвръкнаха от орбитите. — Господи, това е Шеймъс О’Хара от „Деланси стрийт“.

— Ако някога мъж се е радвал да види жена, това съм аз — възкликна радостно той. — Ти ми струва едно малко състояние, Роза. Бива ли да се скриеш чак тук, в Холивуд? На моите детективи им трябваше цял месец, за да те открият.

Острият й поглед пробяга по усмихнатото му лице и тя въздъхна.

— Но ти не търсиш мен, нали, О’Хара?

Той избърса челото си с безупречно бяла носна кърпичка.

— Да, трябва да си призная, че търся Миси. И се надявам — добави разтревожено той, — че тя е тук, с теб, Роза, а не със Зев Абрамски.

Тя сви рамене.

— Никой не знае какво се случи с този загадъчен човек. Той продаде бизнеса си и замина за Холивуд, без да остави адрес. Градът е малък и досега щях да съм чула, ако беше постигнал някакъв успех. — Тя отново изгледа О’Хара от главата до петите, докато Маршъл и близначките наблюдаваха сцената с интерес. — Изглежда, ти си забогатял. Къде останаха старата ти вратовръзка и старите тиранти, които придържаха панталоните ти?

— Сега мога да си позволя по-хубави дрехи — каза О’Хара и махна пренебрежително с ръка. — Ще ми помогнеш ли, Роза? Трябва да намеря Миси.

— Ела вътре да седнеш — каза тя и се обърна. — А аз ще ти я доведа.

Сърцето на О’Хара заби лудо. Тя щеше да доведе Миси! Изведнъж се запита дали тя не се е променила — все пак беше се омъжила, беше овдовяла, беше свикнала с парите и разкоша, със слугите, беше свикнала да получава всичко, което пожелае… Втренчи поглед в дланите си и зачака.

— О’Хара?

Той вдигна поглед и срещна очите й — същите тези невинни, виолетови, прекрасни очи, които бяха пленили сърцето му толкова отдавна.

— Не мога да повярвам, че си тук — каза тя и се приближи към него усмихната.

Той се изправи и й протегна и двете си ръце. Очакваше, че тя ще се приюти в тях. Прегърна я здраво, усети сърцето й да бие до неговото и разбра, че няма защо да се тревожи. Миси не се беше променила. Тя никога нямаше да се промени. Винаги щеше да бъде момичето, в което той беше влюбен.