Елизабет Адлър
Собственост на една дама (10)

Глава 9

Истанбул

Една година след като бяха помогнали на Миси и семейството на княз Иванов да избягат, бялата гвардия на Русия най-сетне беше победена и Тарик и Хан-Су също бяха принудени да побегнат заедно с децата си в малка, пропускаща вода лодка през Черно море. Когато стигнаха в Константинопол, Хан-Су успя, само с няколко тихо прошепнати думи, да охлади горещия темперамент на съпруга си и да го подчини на волята си. Вместо да продадат подарената им от София огърлица в някоя от задните улички на града, където тя се страхуваше, че могат да разпознаят бижуто и да се доберат до тях и където, освен това, щяха да им платят нищожна сума, тя го изпрати тайно на роднини в Хонконг. Там огърлицата беше направена на няколко парчета и беше продадена за много пари, достатъчни, за да започнат живота си наново.

Отново Хан-Су беше тази, която реши да вложат парите в малък товарен кораб, който да пренася стоки през Средиземно море, например подправки, килими и копринени завеси, мед и сребро и да се връща, натоварен с жизненоважни машини и дори оръжие. Междувременно семейството живееше оскъдно в малка дървена къщичка на върха на един от многобройните градски хълмове, близо до моста над Босфора.

С таланта за управление на парите, какъвто имаше Хан-Су, и с решителността и въодушевлението, с които Тарик се впусна в бизнеса, линията за товарни превози „Казан“ скоро започна да просперира. Купиха още един кораб, по-голям от първия, по-нов и издръжлив на по-дълъг път. Турските фабриканти знаеха, че могат да разчитат на корабите на компанията „Казан“, а и чужденците им имаха доверие, затова те вървяха пълни и в двете посоки. Тарик купи още кораби и бизнесът се разрасна, а Хан-Су влагаше парите в банки. След пет години те притежаваха вече малка флотилия и процъфтяващ бизнес. Бяха поставени основите на корабната империя „Казан“.

След десет години те вече бяха сред най-богатите семейства в Турция. Бяха се преместили в красива къща палат на европейския бряг на Турция, близо до Босфора. В градините им растяха ароматен жасмин, лимонови дръвчета, фонтани разхлаждаха въздуха, а птичките го изпълваха с нежни трели. Когато някой от корабите на Тарик се отправеше на пътуване от Европа за Азия, той минаваше край вилата на Казан, където вдигаше всичките си знамена и пускаше сирената. Тарик беше много красив в бялата моряшка униформа и офицерската шапка, които сега носеше, застанал, с дясната ръка на стария меч, който винаги висеше на бедрото му, на балкона, откъдето поздравяваше преминаващите кораби.

Тарик Казан никога не позволи на членовете на семейството си да забравят, че дължат всичко това на благородните Иванови.

— Без тях можеше все още да сме бедни селяни — викаше той на децата и внуците си. — Тяхната огърлица постави основите на нашето богатство. Семейство Иванови вече ги няма, много от тях са мъртви, а други са кой знае къде. Но помнете, че наш дълг ще бъде винаги да им помагаме. Наше главно задължение е да им бъдем предани. Когато умра, това задължение ще предам на вас, децата ми и внуците ми. Това е моето завещание. А един Казан винаги изпълнява дълга си.

Единствената мъка на Тарик беше болестта, от която заболя единайсетгодишният му син Михаил и която засегна единия му крак, който остана по-къс от другия и абсолютно неподвижен. Докато детето се възстановяваше, той го окуражаваше да прави упражнения. Беше наел специалисти физиотерапевти, които да се грижат за укрепването на физиката му. Като че ли за да компенсира слабостта на крайниците, торсът на младия Михаил Казан беше здрав като на бик. Макар и с направено специално за него седло, той яздеше коня си така, все едно беше член на ордата на татарите. Беше отличен стрелец и ловец. Беше душата на семейните събирания. Двете му сестри бяха вече омъжени, а родителите му — баба и дядо. Годините след бягството им от Русия се бяха изнизали бързо, но Тарик не позволи на семейството си да забрави произхода си и предаността, която дължеше на семейството на княз Иванов.

Михаил беше вече на двайсет и две години. Притежаваше силата и добрия външен вид на баща си, а също така и неговия горещ темперамент. Хан-Су реши, че трябва да му намерят съпруга, която да го поохлади малко. Знаеше дори за кое момиче иска да го ожени.

Рефика беше на осемнайсет години, дъщеря на богат турски банкер и неговата съпруга французойка. Беше красива, с тъмнокафяви очи и руса коса, наследена от майка й. Беше добре образована и имаше много идеи. Беше също така с твърд характер, което особено много допадаше на Хан-Су, защото тя знаеше, че на мъжете от семейството Казан им трябват силни жени.

Тя много умно устрои първата им среща. Избра за нея топла нощ, в която да подухва лек ветрец. Рефика, облечена в бледозелена шифонена рокля, пристегната в тънката й талия с колан, обсипан с бижута, седеше между родителите си. Беше олицетворение на скромността. Тарик я гледаше с пронизващия поглед на сините си очи. А тя усещаше, че той наблюдава всяко нейно движение. Чакаха пристигането на Михаил. Сестрите му се суетяха наоколо, предлагаха сладки на гостите, докато съпрузите им разговаряха с бащата на Рефика. Хан-Су се извини за закъснението на сина си с усмивка, макар вътрешно да кипеше от гняв. Знаеше, че той сигурно все още е при жената, на която беше купил апартамент в старата част на града, и че закъснява нарочно, защото иска Рефика да го види, като влиза в стаята. Искаше тя да види, че е сакат.

Очите на Рефика срещнаха тези на Тарик и тя му се усмихна обезоръжаващо. Приближи се и седна в краката му на мека копринена възглавничка.

— Казан Паша — каза тя с нежния си, приличен на музика, глас, — чух, че вие се славите като най-добър сред мъжете и че хората, които работят при вас, се възхищават както на вашата смелост, така и на умението ви да ръководите бизнеса. Чух също, че всички, които ви познават, ви обожават, макар да сте известен като „султана Казан“. И сама мога да видя, че сте красив мъж и все още изглеждате по-добре от много млади мъже, но погледът ви е особен, жесток, когато погледнете към мен. Това ме тревожи, Казан Паша, защото вие още не ме познавате.

Устата на Тарик увисна, той я гледаше слисан.

— Жесток? — повтори той. — Не, никога… Аз съм жесток само с враговете си и с онези, които се опитват да ме измамят.

— Това означава ли, че съм ваш враг? — продължи да пита тихо тя.

— Не…, разбира се, че не. — Тя го беше объркала с прямотата си.

— Нима имате чувство, че се каня да ви измамя тогава? Или пък да измамя сина ви?

— Да ме измамите… Не, не мисля, че…

Тя приглади полите на шифонената рокля, които обгръщаха красивите й крака, и каза:

— Добре, Казан Паша. Значи между нас няма проблеми, нито пък тайни. Надявам се, че винаги ще бъде така. — Тя вдигна гордо глава и проследи с поглед Михаил, който накуцваше към тях. Сините му очи бяха свирепи и сини като тези на баща му. — Син, който много прилича на баща си — каза тя и се усмихна дяволито, а Тарик разбра, че синът му е намерил подходящата за него съпруга.

Слабият и сгърчен крак на Михаил нямаше значение за Рефика. Онова, което виждаше тя, беше високият красив мъж, който я гледаше, изпълнен с подозрение като баща си. Но Рефика не се страхуваше. Знаеше какво иска и как да очарова мъжете — умение, което беше научила от майка си, французойката. В края на вечерта Михаил не искаше да я пусне да си отиде. Беше свикнал със сексуалните прелести на различни жени, които обитаваха една след друга апартамента му в старата част на града, а също и с чара на прекалено срамежливите момичета от добри семейства, които никога не разменяха повече от две думи с него. Рефика беше смесица от двете. Беше от добро семейство, образована и възпитана, но не беше срамежлива. Не беше нахална. Възбуждаше мъжа, но не знаеше какво е сексът. И изведнъж, за първи път, той се влюби. Ухажването не трая дълго. Ожениха се през септември, в един дъждовен ден, което беше рядкост за това годишно време. Синът им, Ахмед, се роди „точно девет месеца по-късно“, както обикновено казваше Тарик с гръмогласен смях, в случай че някой се осмели да се усъмни в мъжествеността на мъжете от семейството Казан. Скоро дойдоха и три малки момиченца.

Ахмед беше дребничко и тихо момченце, което никак не приличаше на смелия си и шумен татко. Приличаше на Хан-Су. Имаше същата черна коса и същите бадемовидни черни очи. Само кожата му беше светла като тази на майка му. Рефика и Хан-Су скоро разбраха, че той е много интелигентен, и настояха да му се даде най-доброто образование, въпреки протестите на Тарик, че внукът му трябва да се занимава преди всичко с такива мъжки занимания като езда, стрелба, пиене и жени. Той много често си задаваше въпроса, как на двама силни и страстни родители може да се роди дете като Ахмед. И въпреки всичко беше най-гордият дядо, когато през 1954 година Ахмед завърши Харвард.

След като две години ходи и в бизнес колеж, Ахмед се върна в Истанбул и се зае със семейния бизнес. Тарик бдеше над него като ястреб и го засипваше с въпроси, когато той предложеше някакви промени или подобрения. Но въпреки недоверието му, беше впечатлен от хладната и спокойна самоувереност на Ахмед.

— Изглежда, силата на момчето е в мозъка му — каза той на Хан-Су шеговито, но все пак гордо, когато даде разрешение на Ахмед да построи първия танкер, пренасящ петрол.

Тарик беше на седемдесет и три години, когато през 1960 година почина Хан-Су. Тя почина в съня си, толкова кротко и спокойно, че той дори не разбра кога си е отишла.

— Но тя не беше болна, нищо не я болеше! — викаше той, изпълнен с безмерна мъка.

Всичките му деца и внуци се бяха събрали около него, а той се срамуваше от сълзите в очите си. Мъжете не се гордееха със способността си да обичат истински.

Когато Хан-Су си отиде, Рефика и Михаил станаха официални патриарси в семейството. Михаил ръководеше корабната компания толкова успешно, колкото го беше правил и баща му. Той притежаваше неговия плам, а съпругата му — здравия разум на Хан-Су. Тарик запълваше дните си, като прекарваше дълго време в офиса в компанията на Ахмед, който беше влюбен в работата си. Старият и младият мъж заедно измисляха все нови и нови планове как да направят империята си още по-силна, да построят супертанкери, които да могат да могат да оспорят на гърците монопола върху бизнеса с петрол. Всеки път, когато внукът му успееше да надхитри конкуренцията, Тарик се смееше тихичко и самодоволно. Внукът му показваше разсъдливост, хладнокръвие и мъжество, които го правеха истински член на фамилията Казан.

Ахмед беше на трийсет и две години, когато се ожени за красива шведка, руса и синеока. Заведе я да живее в голямата къща край Босфора, която официално все още принадлежеше на дядо му. Дъщеря им Лейла се роди през 1966 година. Беше красиво дете с бадемовидни като на прабаба си очи, но сини като на Тарик. Косата й беше черна и тежка, като от коприна. Тарик я обичаше най-много от всичките си внуци и правнуци. След като беше посветил целия си живот на момчетата от рода, това момиченце успя да го очарова и да превземе сърцето му. Започна да я води навсякъде със себе си веднага щом възрастта на Лейла позволи това. Водеше я в огромния офис, където тя си играеше с моделите на корабите и драскаше по хартиите на бюрото му в конюшните, където тя се запозна с конете и ги обикна на пътувания с яхта, на които обикаляха всички средиземноморски пристанища. На втория й рожден ден той я попита къде би искала да го отпразнуват.

— Искам да съм с теб, дядо Паша — каза тя, като го погледна с обич. — Искам да отидем и там, където досега не си ме вземал със себе си.

И така, той я заведе на обяд в клуба на яхтсмените, където към нея се отнесоха с цялото уважение, което заслужаваше толкова пораснала млада дама, и където тя си поръча любимия си кебап от агнешко месо и сладолед. Тарик с радост си признаваше, че се гордее повече с малката си внучка, отколкото с бизнес успехите и богатството си.

Когато Лейла навърши четири години, Ахмед и съпругата му решиха да я вземат със себе си при едно пътуване до Париж. Когато разбра, Тарик каза доста троснато:

— Не можете да отделите внучката ми от мен. Ако тя дойде, ще дойда и аз.

Ахмед погледна съпругата си и сви рамене, а тя въздъхна примирено. Отдавна беше научила, че никой не може да каже „не“ на свекъра й.

Той седеше на пейка в Люксембургската градина и гледаше как Лейла си играе с топката, когато една жена го заговори.

— Тарик Казан? — каза тя с учудване. — Възможно ли е да сте наистина вие?

Той я погледна, смръщил вежди. Да, това лице изплува някъде от миналото… Разбира се, тогава то беше по-младо, а теменужените очи бяха уплашени, ужасени от стрелбата, тя притискаше до себе си малко момиченце, а до тях стоеше огромно куче…

— Миси? — Гласът му трепереше, когато се изправи бавно на крака. — Миси? Наистина ли сте вие? — Той я прегърна и двамата се засмяха и заплакаха едновременно.

— Не съм ви забравяла дори за миг — говореше тя. — Как бих могла, след като вие ни спасихте живота, и то като поехте такъв огромен риск?

— Как са княгиня София и Ксения? — запита нетърпеливо той.

Миси поклати глава.

— Княгинята ви спомена, преди да умре — каза тихо тя. — Каза, че сте един от най-смелите и предани мъже, които е срещала, и че наистина сте били най-добрият приятел на сина й. — Тя се поколеба. — Като всички нас, Ксения има нова самоличност. Съмнявам се, че си спомня за семейството на княз Иванов. — Той погледна надолу с изненада, когато видя, че тя притиска към себе си малко момиченце.

— Това е нейната дъщеря, Анна. Тя е на десет години.

Очите на Тарик се изпълниха със сълзи, докато гледаше крехкото русокосо дете, което беше последната издънка на могъщия някога род. Той взе малката й ръчичка в своята и я целуна.

— Моите най-смирени почитания, княгиньо — каза той, а тя го погледна с нескрита изненада.

Тарик извика Лейла и гордо я представи.

— А сега отидете да си поиграете заедно — каза той на двете момиченца. — Ние, възрастните, искаме да си поприказваме малко.

Гледаха след двете момиченца, които нетърпеливо се втурнаха към тревата. После той извърна глава и впи поглед в Миси. В кестенявата й коса не се забелязваха бели косми. Сега тя беше късо подстригана според модата и се къдреше около врата й. Забелязваха се леки бръчици около устата, които може би бяха причинени от смях, а може би и от мъка и напрежение. Но кожата й беше гладка и все още млада. Беше висока почти колкото него, слаба и елегантна. Той с възхищение отбеляза, че дългите й крака са толкова съвършени, че биха подхождали и на трийсет години по-млада жена.

— Разкажете ми какво се случи — помоли той.

И мълчаливо заслуша, докато тя му описваше живота, който бяха водили и в който имаше както бедност, така и възходи, и над който винаги беше царувал страхът.

— Имате ли нужда от пари? — попита той.

Миси поклати глава.

— Тревожа се единствено за Анна. Майка й… — Тя сви рамене. — … е точно като Анушка.

Тарик кимна. Знаеше какво има предвид тя.

— Анна има нужда от семейство — каза Миси. — А това е нещо, което аз не мога да й дам. Не съм подходяща компания за детето. Доведох я в Париж за промяна, на малка ваканция, но знам, че е самотна. Вижте само колко е щастлива, че може да поиграе с Лейла. А вие, Тарик, как сте? Все така красив, както винаги. — И тя го погледна с усмивка.

— Аз преуспях — каза той гордо. — Диамантената огърлица, която ми даде княгиня София, положи основите на моето богатство. Ако не беше тази нейна щедрост, нямаше да имам нищо сега. Не позволих на семейството си да го забрави. Сега поне ще можем да върнем част от дълга си. Анна Иванова има семейство. Семейството на Казан ще се отнася с нея като със собствена дъщеря. Изпратете я при нас, Миси, и тя отново ще бъде княгиня.

Миси се засмя и каза:

— Тя не се казва Иванова, Тарик, и няма да знае, че говорите за нея, ако я наричате така. Тя не е руска княгиня, а просто едно обикновено американско момиче. Но ви благодаря за милото предложение.

— Яхтата ми е в Монте Карло. Елате поне да прекарате известно време с нас на нея — предложи импулсивно той. — Помислете за това, колко ще се радват децата. — Той нетърпеливо зачака отговора на Миси, защото не искаше да се разделят завинаги. Тя беше единствената останала му връзка с миналото, със семейството, което обожаваше и от което се възхищаваше. Видя колебанието, изписано на лицето й, и извика: — Никой никога не казва „не“ на Тарик Казан.

Миси се засмя толкова звучно, че хората се обърнаха към тях.

— О, добре тогава — съгласи се тя. — Ще бъде добре за Анна.

За Тарик двете седмици, които прекара с внучката на Миша Иванов, бяха истинска радост. Нищо не можеше да се сравни с това да гледа как внучката му играе с Анна, така както той беше играл с Миша Иванов. Единственият проблем беше в това, че не искаше да я пусне да си отиде.

— Казахте, че майката на Анна няма време за нея. Защо тогава не искате да я пуснете да дойде да живее при нас? — молеше той Миси всяка нощ, след като децата си бяха легнали, а те седяха на палубата и вдъхваха аромата на средиземноморските нощи. — Ще ми бъде като внучка, като моя собствена кръв. Вижте само как разцъфна, как блестят очите й, как се смее. Тя и Лейла са като сестри. Какво можем да загубим, Миси? Вие също сте добре дошла. Къщата ми е достатъчно голяма, за да побере всички хора, които обичам. Богат съм и на Анна няма да липсва нищо. Когато умра, ще наследи част от богатството ми. Съгласете се. Нека дойде да живее при нас, защото там ще бъде щастлива. — Той я поглеждаше и добавяше: — Помислете как би постъпил Миша Иванов.

Профилът му, издаващ сила на характера, се очертаваше ясно на фона на тъмносиньото нощно небе и Миси си мислеше, че мракът го прави да изглежда като младеж. Но Тарик беше стар. Кой можеше да каже още колко време му остава на тази земя? А дали синът му и внукът му щяха да искат Анна, след като той си отиде от този свят? Представи си каква врява ще вдигне семейството му, когато разбере, че е оставил част от богатството си на Анна. Знаеше, че не е честно да ги товари с такова бреме. Не, Анна беше единствено нейна грижа и отговорност. Тя трябва да бди над нейната сигурност така, както го беше правила и досега. А какво ще стане, когато тя умре? Миси въздъхна тежко. Можеше само да се надява, че господ ще прояви добрина към тях и ще й остави достатъчно време на този свят, за да може Анна да порасне и да започне сама да се грижи за себе си.

Нощ след нощ Тарик говореше за Анна, използваше различни доводи, за да убеди Миси, а тя го слушаше мълчаливо. Не казваше нищо, но се изкушаваше. Майката на Анна не се интересуваше от детето и дори не искаше да го вижда. Но нещата бяха по-сложни. Макар Анна още да не го знаеше, тя беше потомка на княз Иванов и ако се разкриеше истинската й самоличност, тя щеше да бъде в опасност. Знаеше, че не е възможно да пусне Анна в Истанбул, но волята й отслабваше с всеки изминал ден.

— Тя ще има истинско семейство, истински дом — говореше с гордост Казан. — Като член на нашето семейство, към нея ще се отнасят с уважение.

Миси промени решението си, но само заради щастието, изписано на лицето на Анна, когато тя играеше с Лейла. Макар Анна да беше шест години по-голяма, двете деца веднага си допаднаха и се разбираха прекрасно. След две седмици вече бяха неразделни.

— Ще се съглася на следното — каза тя на Тарик в нощта, преди да си заминат от Париж. — Анна може да идва при вас през лятната ваканция. Три месеца всяка година.

— Господ да ви благослови! — извика той и острите му черти се озариха от усмивка — толкова широка, че белите му зъби блеснаха на лунната светлина. Сега обаче блясъкът им се дължеше на белотата на изкуствения материал, а не на природата.

На следващата сутрин, когато се разделяха, Лейла прегърна Анна и двете сърцераздирателно заплакаха.

— Ще се видим след няколко месеца — обеща Анна и помаха с ръка. Двете с Миси се бяха настанили в огромната лимузина на Тарик, която щеше да ги откара на гарата. — Не ме забравяй, Лейла.

Всяка година, след тази случка, на Миси в Америка биваха изпращани билети първа класа, за да хванат влака, а после и кораба до Монте Карло, където Тарик и Лейла ги посрещаха на яхтата си и ги откарваха в Истанбул. Тарик беше прав: момичетата бяха като сестри и нямаше никакво съмнение, че той обичаше Анна толкова силно, колкото и Лейла. Огромното семейство Казан стана нейни чичовци, лели и братовчеди. Миси знаеше, че Анна е по-щастлива, отколкото някога е била, защото те й дадоха стабилността и любовта на семейството, което винаги й беше липсвало. Вместо една, сега Тарик имаше две правнучки. Сега, освен Лейла, вземаше навсякъде със себе си и Анна и всяка сутрин, когато казваше молитвата си, изказваше и благодарността си, че му е дадена възможност да върне дълга си и да покаже уважението си и любовта си към потомците на Миша Иванов.

Когато Тарик навърши деветдесет години, случаят беше отпразнуван с подобаваща грандиозност. Луксозната му къща край Босфора беше изпълнена с цветя. Дълги маси бяха разпънати във всички стаи. Ястията бяха много и отбрани. На терасата свиреха музиканти. На дърветата бяха окачени разноцветни светлини. Бяха поканени петстотин гости, които бяха помолени да облекат, турски народни носии. Миси си помисли, че сега къщата изглежда точно така, както е изглеждала, когато е била построена по времето на Отоманската империя преди триста години. Тарик се наслаждаваше на тържеството, заобиколен от семейството и приятелите си, и остана до края, до четири след полунощ, когато си отиде и последният гост. След кратка почивка, в шест сутринта вече беше на крак, както обикновено, за да каже молитвата си и да изпие първата си чаша кафе. В шест и половина облече флотската си униформа и сложи кепето, обточено със златна лента, препаса меча си и излезе на терасата. За негова изненада, седемнайсетгодишната Анна вече беше там, подпряна на мраморните перила, и гледаше замечтано към Босфора, позлатен от утринните слънчеви лъчи. Когато го видя, тя се усмихна и каза:

— Защо сте станали толкова рано, Казан Паша? — Обикновено, тя го наричаше така. — Трябваше да поспите още малко.

Тарик се засмя и с обич разроши дългите й руси коси. Анна не беше голяма красавица като Лейла, но беше привлекателно момиче — високо и стройно, със здравата костна структура на Иванови и прекрасни, изразителни сини очи. В този момент в тях блестеше обичта, която тя изпитваше към него. Тарик беше убеден, че Миша Иванов щеше да е доволен от начина, по който той беше решил да му се отплати.

— Дали тези думи не трябваше да ти кажа аз? — засмя се той и се облегна на перилата до нея. — Все пак аз съм дядото, а ти си внучката.

Тя сложи ръката си върху неговата и каза:

— Не можах да спя. Тържеството по случай рождения ден беше най-великото преживяване в моя живот, Тарик Паша. Беше като вълшебна приказка. Никога няма да го забравя.

— Нито пък аз, моя малка щерке — каза тихо той. — Виж, идва моят кораб „Хан-Су“. Кръстен е на покойната ми съпруга. Виждаш ли, Анна, хората, които служат на моите кораби, са свикнали да виждат капитана си, когато минават през Босфора.

Засмя се щастливо и смехът му се понесе над водата. Той поздрави величествено кораба, който се плъзна край тях, надул сирените и издигнал всичките си знамена. А после, без да каже нито дума повече, Тарик се свлече в краката й.

— Казан Паша! — изпищя Анна и взе главата му в дланите си. Но сините очи на Тарик вече не виждаха нищо. Той беше мъртъв.

 

 

Погребението, което се състоя веднага след тържеството по случай рождения му ден, беше особено тъжно, но също така грандиозно. Точно такова си го беше представял самият Тарик. Огромният бронзов ковчег, обсипан с руски и турски емблеми, беше теглен по истанбулските тесни улички от осем черни коня. Уличното движение спираше там, където бавно и тържествено минаваше дългото погребално шествие. Службата беше прекъсвана на няколко пъти, защото хората плачеха високо, а някои от тях почти припаднаха. Макар да беше строг, старецът беше обичан от всички. Беше погребан в азиатското гробище, което се намираше на един от хълмовете към Босфора. Там, още преди много години, Тарик Паша беше построил великолепна мраморна гробница за себе си и Хан-Су. Приживе той често посещаваше гробището, за да посети съпругата си, която обичаше и уважаваше до последните си дни.

Както беше обещал, Анна наследи част от богатството му и, за изненада на Миси, нито един член на семейството не възрази.

— Татко ни каза, че дължи много на княгиня София и никога не би могъл да върне дълга си — каза Михаил, вече истински паша в семейството и наследник и на бизнеса, и на меча. — Естествено, ние ще уважим желанието му и също ще изпълним дълга си към вашето семейство. Освен това ние всички обичаме Анна. Тя е член на нашето семейство.

И така, след шейсет години Тарик изплати дълга си и седемнайсетгодишната Анна стана с един милион долара по-богата. По-голямата част от парите й си останаха вложени в корабната империя „Казан“.

Но това се случи отдавна, а сега Лейла Казан седеше сама в парижкия си апартамент и желаеше от цялото си сърце да не се беше съгласявала да помогне на „сестра“ си, въпреки че много я обичаше.