Елизабет Адлър
Собственост на една дама (23)

Глава 22

Беше неделя вечер. Миси седеше срещу Зев в украинското кафе, където бяха вечеряли. Чувстваше се като пребита.

— Наистина се опитах, мистър Абрамски — каза тя, изпълнена с тъга. — Но шия много бавно.

Той сви рамене.

— Момиче като теб не би трябвало да работи в шивашка фабрика — каза той. В гласа му се долавяше нещо като гняв. — Не мога да ти позволя да правиш това, Миси. — Той се изкашля извинително. — Извинете ме, исках да кажа, Миси О’Брайън.

— О, не, моля те, наричай ме Миси, като всички останали — побърза да каже тя.

Тъмните му очи светнаха. Той отново се усмихна и каза:

— Ще бъда много радостен, ако ти ме наричаш Зев.

Тя го погледна и си помисли за това, колко рядко се усмихва той и как блестят черните му очи. Изведнъж проумя, че той е много млад. Странно, но винаги беше мислила за него като за Зев Абрамски, лихварина, и никога като за млад мъж. Виновно помисли, че непрекъснато е заета със себе си и не обръща внимание на околните, никога не го е попитала нещо за него. Като се изключи въпросът й дали е щастлив. Очевидно не беше. Питаше се каква ли е причината за тъгата, която се крие в очите му. Наведе се към него и импулсивно каза:

— Разкажи ми за себе си, Зев. Знам, че си роден в Русия, но къде?

Зев си пое дълбоко дъх. Трепереше вътрешно. През всичките тези години не беше разказвал никога, на никого, историята на живота си. Говореше само с мъртвите или със своите сънища. Отпи голяма глътка от чашата си с вино, чудейки се откъде да започне. Как ли хората изразяваха най-дълбоките си страхове, как разказваха за собственото си падение, как излагаха на показ най-съкровените си чувства? Той се вгледа в прекрасните теменужени очи на Миси, топли, нежни и окуражаващи го. Изведнъж се наведе към нея и взе ръката й. И това обикновено човешко докосване успя да победи четвърт век непоносима болка.

Разказа й всичко — за живота си в Русия, за семейството си, за бягството и как, още на седем години, беше останал в огромния Ню Йорк. И спря. Просто не можеше да продължи. Тя стисна ръката му, за да покаже, че го разбира. Ръката му трепереше. Извика келнера и му нареди да донесе още една бутилка червено вино. Наля го в чашите и отпи от своята голяма глътка, за да му даде смелост да продължи разказа си.

— Как бих могъл да ти разкажа как съм се чувствал тогава? — попита той с дрезгав глас. — Бях дете, съвсем само в нова страна, и дори не знаех езика. Страхувах се да помоля за помощ. Изчаках хората да излязат от залата на пристанището и ги последвах. Вървях и вървях, но ми се струваше, че доникъде не стигам. Нямаше къде да пристигна, защото за никъде не бях тръгнал. И когато се спусна нощта, все още бях на улицата. Всички улици ми изглеждаха еднакви. Всички сгради бяха високи и тесни, с каменни стълбища отпред. Първата нощ прекарах под едно такова стълбище. На следващия ден отново вървях. Не плачех. Не ми бяха останали сълзи. Изпитвах страшен, разяждащ глад. През нощта ровех из боклука, та дано намеря обелки от картофи, гнили плодове или кости от умряло животно. А през деня вървях. Една нощ започна да вали като из ведро и скоро прогизнах до кости. Само краката ми бяха сухи, благодарение на новите ботуши, които чичо ми беше купил. Изкатерих се в една каруца, която беше спряна под един мост. Почувствах известна сигурност и заспах на момента.

Събудих се, защото някой ме държеше за яката и ми крещеше. Видях лице — червено, изкривено от гняв, обрасло със сива брада. Това било неговата каруца, неговият дом, и той щял да ме убие, все едно бяхме животни, които спорят за територия. Скочих и затичах. Тичах безкрайно в нощта. На следващия ден настъпи неочакван студ и дъждът се обърна на сняг. Вдигнах яката на палтото си и продължих да вървя, защото знаех, че ако спра, никога вече няма да стана. Питах се: „А за какво ли пък да ставам?“. Щеше да ми е по-добре, ако бях мъртъв. Тогава видях група мъже и момчета, които носеха лопати. Бяха ги изпратили, за да почистват снега. Изтичах бързо и се присъединих към тях. Плащаха петдесет цента на ден. Но само тогава, когато имаше сняг. Работех наравно с мъжете и не говорех. Мълчах и непрекъснато ринех сняг, който като че ли нямаше край. А когато получех петдесетте си цента, тичах да си купя храна. Първия път на американска земя изядох половин хляб и изпих половин литър мляко, а за десерт си купих два грейпфрута. След това дълго време чувствах тежест в стомаха. И си помислих: „Какво прахосничество! Изхарчих всичките петдесет цента!“. Снегът престана да вали след седмица, но аз вече бях ял няколко дни подред. Също така си бях намерил място за спане. Спях на една решетка, под която имаше кухня, и нагоре се изкачваше топла пара.

Той се поколеба. Имаше неща, които не можеше да й разкаже, неща, които на никого не би разказал. Например за онзи мъж, който го беше измъкнал от нощното му скривалище и се беше опитал да се възползва от него, за това как се беше борил, викал и драскал, докато най-после се беше освободил. Как после беше изтичал до дълбоката река, беше се спрял на брега и се беше помолил на бога да му даде достатъчно смелост, за да скочи в дълбоките тъмни води. Но се оказа страхливец и благодарение на страха беше жив сега.

— Най-накрая се озовах в Източния квартал — каза той. — Видях старец, амбулантен търговец, който се опитваше да бута сам количката си. Беше с бяла брада и много немощен. Отидох да му помогна и бутах количката по „Ривингтън стрийт“. Той ми се усмихна и ми даде монета от десет цента. После ме попита чие момче съм и къде живея.

Казах му, че съм кръгло сираче и нямам дом. Той дълго ме гледа и после каза: „Значи си сираче и говориш само иврит. А аз съм стар и имам нужда от помощ. Остани при мен. Ще ми помагаш да бутам количката, а аз ще ти давам петдесет цента на ден и храна“. Още същата вечер той ме заведе у дома си. Живееше в стая на приземния етаж на „Стантън стрийт“, но това все пак беше покрив над главата. Работех по шест дни в седмицата и печелех по три долара, а стомахът ми винаги беше пълен. Бях с една стъпка по-напред от животните. Мистър Заметкин беше на седемдесет и пет години. Беше оставил семейството си в Полша преди трийсет години, за да търси щастието в Америка. Но не го намерил и затова никога не изпратил писмо на роднините си. Много години по-късно научил, че селото, където живеел, било опожарено и всичките му жители загинали. Цели три години живях с него в онази стаичка, където през зимата замръзвахме от студ, а през лятото едва понасяхме горещината. Не бях нито щастлив, нито нещастен. Просто съществувах. И вече не се усмихвах. Но пък и не плачех. Не ходех на училище и само на улицата имах възможност да понауча малко английски. Една сутрин, както обикновено, приготвих количката за изкарване, натоварих я със стоката и го зачаках да дойде. Идваше винаги в шест и трийсет. Но тази сутрин не дойде под дървения сайвант, откъдето потегляхме по улиците. След малко се върнах в стаята и почуках на вратата. Никой не ми отговори. Стаята никога не се заключваше, затова отворих и влязох. Той лежеше на пода, главата му кървеше, а очите му бяха втренчени в тавана. Бях виждал същия този изцъклен поглед в очите на баща си и разбрах, че е мъртъв. Някой го беше убил. Бяха го ударили по главата и взели няколкото долара, които той криеше в портмонето си. Чух шум зад вратата и надникнах. Видях море от лица, които гледаха първо към Заметкин, а после към мен. Знаех какво си мислят — че аз съм го убил. — Гласът му потрепери и Миси стисна ръката му. Гледаше го като омагьосана. — Дойде полицията и ме отведе. Отидох, без да се съпротивлявам, съвсем спокойно. Не знаех какво да им кажа, освен че той беше мой приятел, че беше много мил с мен, че съм работел за него и не бих го убил за нищо на света. Блъснаха ме в едно мазе и ме оставиха там. Нямаше прозорец. Но кой знае откъде проникваше влага, та чак каменните стени бяха мокри. Оставиха ме сам в тъмното. Мина много време, но не знаех дали е ден, или нощ. Чувах как пълзят хлебарки и как притичват плъхове. Бях се свил на кълбо на пейката и много се страхувах. Понякога ми подаваха чиния ядене и канче вода, но не можех да ям. Никой не дойде да ме види, разбира се, защото си нямах никого на света. Изпаднах в такова дълбоко отчаяние, че нищо не можеше да го излекува. И тогава изведнъж дойдоха хора и запалиха осветлението. „Излизай навън, казаха ми, свободен си.“ Бяха хванали убиеца. Беше убил за втори път и някой го беше видял. И отново се озовах на улицата, мръсен, пълен с въшки, сам. Върнах се на старото място, но някой вече се беше настанил под дървения сайвант, а вратата на стаята беше заключена. Онази нощ отново започнах да спя на улицата. На другия ден отидох в градската баня и помолих да ме пуснат. Изкъпах се, а един добър човек ме изпощи. На другия ден отидох на „Ривингтън стрийт“ и попитах дали някой няма нужда от помощ. Работех по малко ту тук, ту там. А после някой ми каза, че мистър Минц, собственикът на заложната къща, е болен и има нужда от човек, който да му помага в бизнеса. Бях само на дванайсет години. Не бях много едър, но не приличах на малко момче. Вече бях възрастен и Минц веднага го усети. Взе ме за помощник и ми позволи да спя в магазина. Съпругата му беше починала предната година, а единствената му дъщеря напуснала дома си, без да му каже и дума. Той никога не узна къде е отишла и какво е станало с нея. Цели три години се грижих за бизнеса му и печелех по пет долара на седмица. Нито веднъж не ми предложи увеличение на заплатата, а аз се страхувах да го помоля, защото можеше да даде работата ми на друг. И през цялото това време мистър Минц се напиваше до смърт в задната стаичка. Когато умря, аз бях единственият, който вървя след ковчега му. А после се върнах и продължих да се грижа за бизнеса, както и преди. Парите на мистър Минц бяха в банката и дори не се докоснах до тях. Подписах нов договор със собственика, като го излъгах, че съм на двайсет и една години, а всъщност бях още петнайсетгодишен. Вече знаех по-добре какво трябва да правя и започнах да защитавам собствените си интереси. Започнах да посещавам вечерното училище, научих се да чета и пиша на английски и открих радостта, която книгите предлагат. Не можех да им се наситя! Купих си пиано и се научих да свиря. Но си останах сам. Страхувах се да се сближа с някого, за да не се досети той, че съм имигрант и че нямам документи. В тази страна аз съм незаконен жител. — Миси го гледаше, без да премигва. — Аз съм никой както в Америка, така и в Русия. Аз съм просто собственикът на заложната къща.

Сърцето й се сви. Тя взе ръката му и я притисна до бузата си.

— Документите не са важни — прошепна тя. — Те не те правят човек. Важно е кой си, какъв си. А ти си смел човек. Сега вече знам всичко за теб, Зев, така, както и ти знаеш всичко за мен. Споделихме тайните си. И сега вече наистина си някой.

Тази нощ се върнаха по домовете си в мълчание както винаги, но вървяха близо един до друг. Не толкова близо, че ръцете им да се докосват, но все пак бяха скъсили дистанцията. И когато му пожела „лека нощ“, тя импулсивно го целуна по бузата. И тази нощ той беше най-щастливият човек не само в Източния квартал, но в цял Ню Йорк.

Роза се досети, че Миси не е намерила работа, веднага щом тя влезе през вратата. Лицето й беше бледо, очите — уморени. Дори цветята на шапката й изглеждаха по-смачкани.

— Е? — попита тя, твърдо решила да я развесели. — Не е дошъл краят на света, макар и да си без работа. Случва се на всички. — Тя приглади къдравата си черна коса, част от която се беше изплъзнала от кока и се къдреше около лицето й. Сложи ръце на хълбоци и втренчи поглед в Миси. Пълното отчаяние, което видя в очите й, изплаши Роза и тя я прегърна така, както майка прегръща детето си. — Всичко ще се оправи, Миси — прошепна тя. — Обещавам ти. Имам пет долара, които съм скрила в самовара, за да не ги докопа Майер и да не ги изхарчи за уиски. Вземи ги. По-добре ще послужат на теб.

Миси поклати глава.

— Не мога да взема парите ти, Роза — каза тя много тихо. — Знам от какво си се лишила, за да ги спестиш.

— За мен е все едно, щом ги давам на приятел — каза Роза, измъкна парите от самовара и ги тикна в ръката й. — Мисли за себе си. За нас не е проблем да храним едно гърло в повече. — И двете погледнаха към Азалий, която седеше до масата и ядеше супа заедно с трите момиченца на Майер, едното от които беше русо, а другите — със смолисточерни коси. Роза се засмя и каза: — Тя прилича на дете, оставено на прага ми от циганка — като във вълшебните приказки.

Миси също седна до масата. Роза й подаде чаша чай и дебела филия хляб, намазана с гъша мас.

— Веднъж една циганка ми каза, че ще поема голяма отговорност — такава, която ще промени света — каза Миси дълбоко замислена. — Мислиш ли, че е имала предвид грижите ми за Азалий? Но как пък Азалий би могла да промени света?

— Може би, когато порасне, ще стане президент на Америка — каза Роза, седна до Миси и й подаде още една филия хляб.

— Когато порасна — намеси се Азалий, — ще стана танцьорка.

— Какво? Танцьорка?! — Роза се засмя. — Балерина?

— Не можеш да станеш балерина — каза Хана, — защото нямаш рокля.

— Мога, мога — извика Азалий. И замери Хана с филията хляб, която падна на пода. Двете се сборичкаха.

Миси, ужасена, погледна строго Азалий.

— Азалий! — извика тя и я дръпна настрана.

— Ще стана балерина! — каза Азалий, втренчила поглед в Хана. — Ще видиш!

— Ще трябва да вземаш уроци, за да се научиш — каза Соня, най-голямата, — а не можеш да плащаш, защото нямаш пари.

Азалий не беше сигурна какво означават всичките тези думи, затова погледна умолително Миси. На носа й имаше лека драскотина, а под брадичката се виждаше мръсотия. Явно не беше измила и врата си, преди да седне на вечеря. „Не може да продължаваме така — каза си тя, — това е достатъчно… достатъчно… Господи, какво ще стане с дъщерята на Миша?!“

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — попита Роза и погледна часовника.

Майер се връщаше в седем, а вече беше шест и половина. Имаше още малко време, но тя знаеше, че Миси няма да остане, когато той се върне, защото не можеше да го понася.

Миси сви рамене.

— Бригадирът от „Пазара на прасетата“, ти го знаеш — каза тя, — онзи, за когото ти разказах, който ме избра първия път за фабриката на Цимерман, спомняш ли си? Тази сутрин отново ме избра и ме изпрати във фабриката на Галински.

Роза кимна. Познаваше Галински. Фабриката му беше малка, той самият не печелеше много, затова имаше нужда от евтина работна ръка.

— Там имаше само двама човека — продължи да разказва Миси. — Кроячка, седнала до прозореца, и мистър Галински, който беше в офиса си. Той ми показа една машина и ми каза да започвам. Работих без прекъсване до обяд. И реших да си почина, за да изям филийката хляб, която си бях донесла. „За времето, през което не работиш, не се плаща“, каза Галински. Отговорих му, че това ми е известно. Той си облече палтото, сложи си шапката и отиде да обядва. Аз се върнах при машината. Докато седна, и усетих, че зад гърба ми има някой. Беше бригадирът, който ме беше наел. „Всичко наред ли е?“, попита той и се приближи. Отговорих „да“ и продължих да работя. Той дойде съвсем близо до мен. — Миси се изчерви, когато очите й срещнаха тези на Роза, която вече бе разбрала всичко. — Сложи ръка на рамото ми и я плъзна надолу… — Тя сведе поглед и прошепна: — Каза, че за мен ще има работа всеки ден, че може да направи живота ми по-лесен, че ще печеля добри пари, ако съм мила с него.

Роза беше ужасена.

— А ти какво направи? — попита тя.

— Скочих, грабнах ножиците на кроячката и му казах, че ако се приближи, ще го мушна там, където най-много боли, и тогава той няма да може да се нахвърля на момичетата.

Роза отметна глава назад и се засмя.

— Миси О’Брайън — възкликната, като бършеше сълзите си, — преди шест месеца дори не би помислила за това! Станала си истинско момиче от Източния квартал!

Миси погледна Азалий.

— И двете сме такива — каза тя, изпълнена с горчивина. — Както и да е — приключи разказа си тя, — той ми каза да се омитам и аз така и направих. Каза, че няма да ми платят за този ден и да не се връщам на пазара, докато не размисля кое е добро за мен. Е… — Тя сви рамене. — Това е всичко.

— Трябва да отидеш в търговската част на града, Миси — каза Роза. — Прекалено хубава си за тук. На Пето авеню има елегантни магазини, където се продават красиви дрехи за богати жени. Те имат нужда от шивачки, от продавачки… Вземи петте долара — каза тя, като ги постави в ръката на Миси. — Отиди там още утре. — Очите им се срещнаха. — Преди да е станало късно.

През нощта, след като Азалий заспа, Миси отвори куфара и се загледа в тиарата, в бляскавите диаманти и злато и в огромния зелен смарагд. Чудеше се какво ли ще стане, ако влезе в бижутерийния магазин на Картие и простичко каже: „Искам да продам тиарата на княз Иванов“. Дали щяха да извикат полицията? И може би да я арестуват? Да я изпратят в затвора, защото я е откраднала? Тя нямаше доказателство, че тиарата й принадлежи, нито пък че Азалий е потомка на княза. Единственият документ, който притежаваше, беше пожълтял и даваше право на собственост над някакви мини в Индия. Взе снимката на Миша и отново впи поглед в лицето му, както често правеше, когато беше сама. Понякога го чувстваше толкова близък. Струваше й се, че е някъде по света и мисли за нея. Забоде брошката на роклята си и се огледа в огледалото. Диамантите проблясваха, а рубините светеха със загадъчен блясък, все едно че горяха. Това беше всичко, което й беше останало от него. Той беше избрал брошката за нея, беше я държал в ръцете си, когато очите им се срещнаха, беше му доставило удоволствие да й я подари. Не, тя никога, никога, не би могла да се раздели с нея. По-скоро би умряла от глад. Да, и наистина ще стане така, помисли си тя, като остави бижутата обратно в куфара, ако не си намериш работа скоро. Погледна старото си сиво палто, което висеше на гвоздея, и шапката, на която все още стояха цветята. За да си намери работа в търговската част на града, трябва да се облече елегантно. Ще трябва да направи инвестиция във външния си вид. Погледна петте долара на Роза, които все още стискаше в ръка, и си каза, че утре сутринта ще отиде в магазина на Гланц на „Гранд авеню“ и ще си купи ново палто. Ще плати само предварителната вноска, а после, когато си намери работа, ще плаща по малко всяка седмица. Така правеха всички жени, които познаваше. Знаеше, че това е рисковано, защото, какво щеше да стане, ако не си намери работа? Но изправи решително рамене. Този път щеше да започне от върха. От „Парк авеню“.

На следващата сутрин тя беше пред магазина на Гланц, когато го отвориха. Избра си тъмносиньо вълнено палто по последна мода. Купи си и чифт ръкавици. Реши, че не може да си позволи нова шапка, затова се върна на „Ривингтън стрийт“ и от количката на Забар си купи изкуствена бяла гардения, с която да смени цветята на старата си шапка. Излъска до блясък кафявите си обувки и развълнувана изтича долу при Роза, за да й се покаже.

— Завърти се — каза Роза, като я огледа критично от главата до петите. — Погледни се само, такава дама — зачуди й се тя. — Елегантна си като онези, които живеят на „Парк авеню“.

Миси се засмя възбудено.

— А шапката ми добре ли е? — попита тя, като посочи със съмнение гарденията.

— Идеална е — заяви Роза. — Няма да имаш нужда от работа, защото собственикът ще се ожени за теб още щом те види.

Миси я целуна, смеейки се. Роза изтича до прозореца, за да я гледа как върви по улицата.

— Върви като сърна — каза тя, изпълнена с възхищение, и се наведе, за да я вижда по-добре. — Късмет, Миси! — извика тя и й помаха с ръка. От цялото си сърце желаеше приятелката й да се върне вече като нов човек. Човек, който има работа.