Елизабет Адлър
Собственост на една дама (41)

Глава 40

Миси беше мислила много за Зев по време на отсъствието си и беше взела решение. Ако Зев Абрамски не я помолеше да се омъжи за него, тя щеше да го помоли да се ожени за нея.

В нощта на тяхното завръщане тя се облече просто и скромно — в синя пола и бяла блуза. Вчеса внимателно меката си коса, като съжали за това, че я беше подстригала — Зев толкова много обичаше дългите вълни, паднали по раменете й. Парфюмира се с любимия си и вече толкова стар парфюм, създаден от мадам Елиза, с дъх на лилии, и се огледа критично в огледалото. Запита се колко ли различна му се струва тази двайсет и девет годишна жена, два пъти омъжвана и два пъти оставала вдовица, от онова наивно осемнайсетгодишно момиче, което беше познавал. Роза казваше, че тя все още върви като млада сърна и че въпреки преживените мъки лицето й е същото като преди. Само очите бяха различни.

Странен импулс я накара да извади стария куфар изпод леглото и да разпилее съдържанието му върху розовата кувертюра. Диамантите, останали на тиарата, проблясваха, а големият смарагд имаше цвета на морето до Константинопол, когато е осветено от ярката слънчева светлина. Русия и миналото никога не са били толкова далеч. Тя разбра, че откакто е със Зев, нито веднъж не е помислила за ЧК и за Арнхалд. Само понякога сънуваше кошмари. Те бяха погребани, също като съкровищата на княз Иванов. Взе в ръце снимката на Миша и впи нежен поглед в лицето му. А после извади снимката на Азалий от чекмеджето си и ги сравни. Нямаше никаква прилика, момичето приличаше изцяло на майка си. Притисна снимката до гърдите си и се запита дали, след всички тези години, не би могла да я покаже на Азалий и да й каже истината. Но докторът я беше предупредил, че тя не е достатъчно силна психически, за да се справи с двойния шок от разкритието за истинските й родители и новината за тяхната трагична смърт.

— Винаги ще те обичам, Миша — прошепна тя и отново притисна снимката до сърцето си. — Но, разбираш ли, намерих мъжа, когото истински обичам, и който също ме обича.

Остави снимката в куфара и извади брошката, която й беше подарил. Завъртя я в ръцете си в двете посоки, за да види как блести, когато светлината попада в нея от различни ъгли. Поколеба се, после се приближи до огледалото и я закачи на блузата си. Беше прекалено разкошна за скромното й облекло, но й се стори, че ако я носи, ще е получила одобрението на Миша за онова, което се кани да направи.

Върна куфара на мястото му и слезе бързо в кухнята, където Роза и нейният обожател, търговецът от Питсбърг, седяха над чашите си с лимонов чай. Когато погледът на Роза попадна на брошката, очите й се разшириха от учудване. Тя каза:

— Изглеждаш така, като че ли едната ти половина е решила да отиде на бал, а другата — да си остане у дома.

Миси си взе една сладка от онези, които бяха оставени на прозореца, за да изстинат, и се усмихна на Бюла, която смръщи недоволно вежди.

— Грешиш и за двете. Каня се да попитам мъжа, когото обичам, дали няма да се ожени за мен.

— Бих желал всички жени да постъпваха толкова умно — каза мрачно Сам Брокмън.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита Роза.

Миси кимна.

— Този път съм абсолютно сигурна. — Взе си още една сладка и тръгна весело към вратата. — Как по друг начин, освен ако не помолиш за него, можеш да получиш онова, което искаш?

— Не е правилно! — извика Роза след нея. — Мъжът трябва да поиска ръката ти…

Миси промуши глава през пролуката на вратата и каза:

— Е, ако той каже „не“, ще изтичам бързо у дома и ще заплача на рамото ти, а ти ще можеш да възкликнеш: „Нали ти казах!“.

— Луда жена, луда! — измърмори под носа си Роза.

— И ти би трябвало да бъдеш толкова луда — каза категорично Сам. — Ако ме помолиш, моментално ще кажа „да“.

— Но аз не те моля — отговори рязко Роза. — И няма да кажа „да“, докато не сметна, че съм готова.

— Някой ден, може би — каза той и двамата се усмихнаха доволно един на друг.

Зев беше чакал този миг през целия ден. Не, беше чакал цели две дълги седмици, за да я види как отново изкачва стъпалата към входната врата и се връща в живота му. Побърза да я посрещне, разперил широко ръце. А тя се хвърли в прегръдките му и почувства, че мястото й е там.

— Господи, колко много ми липсваше! — прошепна той и зарови лице в дъхавата й коса.

Излязоха на терасата и се облегнаха на каменните перила, заслушани в песента на птиците, на жътварчето и на малкия водопад, който търсеше пътя към басейна. Тясното му красиво лице беше напрегнато.

— Не ме напускай никога вече, Миси — каза той със свито гърло, вперил поглед напред. — Остани тук. Моля те, омъжи се за мен.

Тя го погледна изненадана, но той стоеше неподвижно, все така вперил поглед в далечината. Тя се засмя.

— Зев Абрамски, вече бяха решила, че никога няма да го кажеш.

Той бавно обърна лице към нея. В очите му светеше надежда.

— Значи си съгласна?

Тя кимна.

— Да, ще се омъжа за теб, защото те обичам повече от всеки друг мъж в живота си. — Докосна брошката на Миша и добави: — Макар и по различен начин.

Той поклати глава.

— Не ми пука за различията в любовта ти. Стига ми да знам, че ме обичаш. — Той радостно я взе в прегръдките си. — Всичко, което бих искал да знам, е: кога.

— Дай ми един месец — каза тя, като си спомни за О’Хара и тяхната прибързана женитба. — Но искам малка церемония, Зев. Само семейството.

Зев преживя следващите четири седмици в нервно напрежение, защото се страхуваше, че тя може да промени решението си. Зарови се в работа, за да не позволи на мислите да го обсебят. Живееше само за онези скъпоценни мигове, които двамата прекарваха заедно всяка вечер.

Само Роза, Рахел, Хана и Соня бяха поканени на сватбата. Азалий щеше отново да бъде шаферка. Щяха да подпишат в градския съвет, който се намираше на „Кенън Драйв“, а после да се съберат в къщата на Зев.

„Меджик“ беше по средата на заснемането на „Мариета в планините“, където звезда беше Азалий, продължение на „Мариета“, и Зев не искаше да остави последната преценка за филма в чужди ръце, така че отложиха медения месец. Азалий щеше да остане при Роза.

Но Миси усещаше, че нещо не е наред. Азалий тръгваше всяка сутрин за студиото пълна със смях и жизненост, като бъбреше весело и по детски, и се връщаше всяка вечер толкова изтощена, че едва вървеше. Вечеряше мълчаливо, оплакваше се, че е много уморена, и веднага си лягаше.

Седмица преди сватбата, Миси реши, че не издържа повече, и я последва горе. Азалий лежеше напълно облечена на леглото и стискаше в прегръдките си любимата си френска кукла, подарена й някога от О’Хара. Миси виновно си помисли, че греши. Не биваше да се омъжва за Зев, защото Азалий беше обичала О’Хара, той беше неин баща.

— Не искаш ли да се омъжа за Зев? — попита тя, като седна в края на леглото и погали Азалий по горещото чело. — Мислех, че го харесваш.

— Разбира се, че го харесвам и искам да се омъжиш за него. Искам да бъдеш щастлива, Миси, наистина го искам.

Миси знаеше, че е искрена, но в очите й отново се беше появил онзи странен израз, който запали в нея всички предупредителни светлини.

— Тогава кажи ми какво не е наред, милочка — каза тя тихо и нежно. — Знаеш, че ще те разбера.

— Нищо… Освен… — Азалий седна в леглото, очите й бяха широко отворени, втренчени. — Тук всички имат различни имена. Никой не е такъв, за какъвто се представя. Не е ли вярно това, Миси? Дори С. З. е всъщност Зев. А аз съм Мариета, Ава Адер и Азалий, а преди това съм била някакво друго момиче…

— Да, така е в Холивуд — побърза да отговори Миси. — Актьорите винаги си избират по-красиви имена от онези, които са им дадени при раждането. А емигрантите като Зев променят имената си, за да звучат по американски. Защото е по-лесно, това е всичко.

— Не това имах предвид — извика тя отчаяно, зарови глава във възглавницата и стисна силно куклата. — Понякога се питам коя съм аз всъщност. Миси. Като че ли имам две „аз“ — лошото момиче и доброто момиче…

— Лошо момиче — повтори Миси озадачена. — Господи, Азалий, ти винаги си била най-прекрасното дете, всички казват така. Приличаш на ангел. Виж колко упорито се трудиш и се държиш като истинска дама. Вече си достатъчно пораснала за живота. Не създаваш никога и на никого никакви проблеми.

Азалий отново извърна глава и втренчи празния си поглед през прозореца.

— Спомням си татко — каза тя с далечен глас. — Брадата му беше груба, драскаше ме, когато той допираше бузата си до моята. Той ме целуваше, беше толкова висок, а гласът му беше много нежен. Спомням си и по-големия си брат… Толкова по-едър от мен… Но това е било тогава, когато съм била някоя друга, нали, Миси?

Миси се поколеба, после взе ръката й и каза:

— Промених името ти, за да те спася от смъртта. Щяха да те убият. Истинското ти име е Ксения.

— Ксения Иванова — каза тя бавно. — Сега си спомням. Тя беше вълшебното дете от вълшебна приказка в страна, където всички я обичаха, особено нейният татко. Той не е мъртъв — добави тя със странен поглед. — Наистина не е. Знам, защото съм го виждала.

— В сънищата си, Азалий. Само в сънищата — прошепна Миси нещастна. — Баща ти е, заедно с майка ти и баба ти София, горе на небето, в рая.

Азалий се усмихна замечтано и каза:

— Предполагам, че просто съм уморена, това е всичко.

— Ще имаш нужда от почивка, когато свършиш със снимките на „Мариета в планините“ — каза Миси, защото много искаше да й достави удоволствие. — Може би всички ще отидем отново в Алиенте. На теб ти хареса там.

— Не! — Азалий подскочи като ужилена, обхваната от паника. — Не искам никога вече да ходя там! — извика разгорещено тя.

— Добре, добре — съгласи се Миси изненадана. — Хайде, отиди да се изкъпеш. А аз ще ти донеса чаша горещо мляко с канела, приготвено така, както го правеше баба София. Това вече наистина ти харесваше.

Азалий се подчини — изкъпа се и изпи чашата мляко. Когато Миси я зави и я целуна за „лека нощ“ си помисли, че в чистата си памучна нощница и сплетената на плитка коса тя прилича на малко, невинно дете.

Денят на сватбата беше облачен и обещаваше дъжд, но това не намали лъчезарната красота на булката и щастието на младоженеца. Двамата се изправиха пред гражданското лице и обещаха да се обичат и да се грижат един за друг, „докато смъртта ги раздели“. След това дадоха малък обяд, на който им прислужваха усмихнати слуги. Музиката на Моцарт изпълваше помещението, виното се лееше.

Когато гостите най-после си тръгнаха, Миси целуна Азалий за „довиждане“. Очите й издаваха силна тревога, докато гледаше след отдалечаващото се момиче.

— Би ли искала тя да дойде с нас? — попита Зев.

Тя поклати глава и се усмихна горчиво.

— О, не, не искам, Зев. Искам те само за себе си.

Той засвири на пианото за нея, а тя го слушаше и усещаше чувствата, които той обикновено пазеше заключени дълбоко в душата си. По-късно се приготви за леглото — парфюмира се и вчесва косата си, докато заблести. Отиде до огледалото и втренчи поглед в стройното си голо тяло, опитвайки се да го види с неговите очи — високите малки гърди, меката извивка на хълбоците и дългите красиви крака. Прииска й се отново да бъде на осемнайсет години, отново да бъде неопитна и недокосната от живота, за да може да му отдаде всичко. Облече нежната копринена нощница, изключи осветлението и отиде боса до вратата. Когато се обърна, за да хвърли последен поглед към огледалото, видя само бледа неясна фигура. В полумрака можеше отново да бъде младо момиче — младоженка, която върви към брачното ложе.

В неговата спалня светеше една-единствена лампа, а Зев стоеше до прозореца и се взираше в нощта. Беше облечен в тъмночервен копринен халат. Обърна се, усмихна се и тя реши, че той е много красив.

— Миси — каза той и разпери ръце за прегръдка, — знаеш ли колко си красива?

Зачервена от щастие, тя легна до него.

— Искам да знаеш колко много те обичам и винаги съм те обичал, но думите са твърде жалки, неспособни да изразят чувствата ми — прошепна той и я целуна нежно.

Наведе се, за да целуне стъпалата й, каза, че никога не се е чувствал достоен за повече, а тя го прегърна и му каза, че той заслужава цялата й любов. Прегърнаха се страстно.

Паднаха всички прегради. Бяха двама души, дълбоко влюбени един в друг. Искаха да се докосват, да се почувстват, да изучат телата си, да ги притежават. И когато Зев влезе в нея и те станаха едно цяло, всички спомени за Арнхалд и О’Хара се изтриха от съзнанието на Миси и дори Миша се превърна просто в мечта. Тази нощ Зев я направи своя жена. Като че ли никога преди не се беше влюбвала. И много по-късно, когато заспа в прегръдките му, й се стори, че това е мястото, предопределено от съдбата за нея.

 

 

Мериленд

Първата слаба утринна светлина озари небето в розово, когато Миси каза на Кал:

— Онова, което се случи после, стана по моя вина и никога няма да си го простя. Но, виждате ли, аз също бях още млада. И много влюбена. Бях егоистична, всичко, което исках, беше да бъда със Зев. Мислех, че „магия“ е не само името на неговото студио, но нещо, на което той наистина е способен. Беше на трийсет и пет години и беше успял да направи от необразования емигрант холивудска легенда. Беше успял да постигне успех, защото знаеше много точно какво иска публиката. Но не само успехът в бизнеса го беше превърнал в легенда. Беше загадъчен, беше спечелил репутация на недостижим, избягваше обществения живот и сплетните на Холивуд. Нещо в него караше хората да му предлагат най-доброто, с което разполагат. Той беше негово величество на Холивуд, аз бях неговата кралица и двамата бяхме толкова погълнати един от друг, че не забелязвахме нищо около себе си. Когато „Мариета в планините“ беше завършена, той замисли ново продължение — „Мариета в Малибу“. Снимането щеше да започне след месец и аз и Зев решихме да използваме възможността за меден месец, който бяхме отложили. Щяхме да отидем само до остров Каталина, който не беше далеч. Хотелът там беше тих и спокоен и предлагаше възможност за бягство от обществеността. Бяхме като тийнейджъри, возехме се в лодки, танцувахме в казиното, разхождахме се около залива Авалон. Спомням си лунната пътечка във водата, странните очертания на палмите. Беше толкова романтично! Бяхме там вече седмица и нямам думи, с които да опиша щастието ни. И тогава Роза се обади по телефона. Азалий била изчезнала и тя не знаела какво да прави. Зев нае малък самолет и ние веднага отлетяхме. Роза беше съкрушена, Рахел — обляна в сълзи. Азалий взела малко неща и изчезнала посред нощ. Когато не се появила на закуска, Роза помислила, че иска да спи до късно и затова часове по-късно, открили заминаването й. Зев предположи, че Рахел знае нещо. Изведе я навън и я запита какво става.

Миси се поколеба. Кал видя колко напрегнати са ръцете й, колко здраво са сключени. Знаеше, че тя е решила да разкаже цялата си история, затова не я прекъсна.

— Тя му каза, че Карлос дел Вилалосо изнасилил Азалий, че тя била бременна и отишла в Алиенте, за да го намери, за да го накара да се ожени за нея. Аз крещях, че това не е възможно, че тя е все същото невинно дете… Зев знаеше, че не може да се обади в полицията. Публичността щеше да я убие. Отново нае самолет и взе двамата души охрана, които работеха в студиото. Но този път не ми позволи да отида с него. Мъжете бяха огромни, яки и брутални и аз мислех, че ги е взел само заради външния им вид, за да сплаши Вилалосо. Но сега знам, че не е било така. Всички прекарахме безсънна нощ. Много пъти си задавах въпроса, как съм могла да допусна това, след като единствената цел на живота ми беше да я пазя. Какво бях направила, та да стане тя така уязвима, такава лесна плячка?

Зев намерил Вилалосо на обичайното му място — пистата за конни надбягвания. Отначало Вилалосо само свил рамене и отхвърлил обвиненията. Казал, че едва познава Азалий и никога не е оставал насаме с нея. Тогава Зев накарал мъжете охрана да го набият. Само след няколко минути Вилалосо започнал да говори друго. Казал, че тя отишла при него с някаква смешна история — твърдяла, че той е баща на детето й, че искала да се омъжи за него. Казал, че тя сама е отишла при него и го е последвала доброволно до Тихуана и че била една малка мръсница. И тогава Зев го ударил толкова силно, че избил предните му зъби. „Кажи ми къде е тя, извикал той гневно, или, кълна се в бога, ще те убия!“ „Дадох й малко пари, казал той и изплюл кръвта, насъбрала се в устата му и още няколко зъба, и тя замина за Тихуана…“ Зев разбрал какво искал да му каже. Абортите били евтини и се извършвали във всяка задна уличка в Тихуана. Надал стон и заровил лице в дланите си, защото си представил Азалий в ръцете на някакъв месар. Знаел, че трябва да предприеме нещо, да го направи бързо, преди да са успели да я докоснат. Оставил Вилалосо на грижите на един от мъжете, а другият взел със себе си в Тихуана. Започнали да обикалят „клиниките“, но тя не била там. Парите на Вилалосо не били достатъчно затова. Някой им казал да опитат при „доктор“ Милър, известен с това, че винаги е бил пиян. Дори „оперирал“ с шише текила в ръце. Бил американец, на когото се наложило да емигрира, след като почти убил един от пациентите си, защото предозирал лекарството под влиянието на алкохола. Открили го в бара пиян, както обикновено, и с пари в джоба — парите, които Вилалосо бил дал на Азалий. Зев просто го оставил паднал на земята и хукнал да търси нея.

Стаята била пълна с хлебарки, големи колкото сребърен долар. Била толкова тъмна, че той едва различил силуета й върху желязното, хлътнало легло. Била покрита с мръсен, кървав чаршаф. Очите й били затворени, дишането — повърхностно и учестено, капки пот били избили по бледото й чело. Горяла, имала треска. Дръпнал чаршафа и втренчил поглед в кървавата каша, после я завил отново, отметнал глава назад и високо замолил бога да й помогне. Не се съмнявал, че Азалий е в смъртна опасност. Изведнъж тя отворила очи и го погледнала изумена. „Зев, прошепнала, жива ли съм?“ „Да, милочка“, отговорил той. „Добре, казала тя, няма да те разочаровам, ще заснема и другата «Мариета».“ Занесъл я в болницата, където я почистили, прелели й кръв и му казали, че няма надежда. Той останал до леглото й през цялата нощ, държал ръката й и се молел, и се питал как ще ми съобщи новината. Но рано сутринта цветът се върнал на лицето й. Започнала да диша по-спокойно, а в девет часа вече било сигурно, че е прескочила трапа. И Зев тръгнал да търси „доктор“ Милър. „Докторът“ бил по-късно прибран от полицията, лицето му представлявало кървава каша. Завели го в затвора и никой никога вече не чул за него. Полицията арестувала и Вилалосо и го обвинили в измами, в подправени облози. Още същия ден бил закаран в Мексико сити, където щял да се води процес срещу него. Най-после, след няколко месеца, той бил осъден на десет години, но поне щял да бъде жив. С. З. Абрамс имаше власт и я беше използвал.

Азалий приличаше на счупена кукла. Беше напълно объркана от онова, което й се беше случило. Настояваше, че не е истина, че нищо не е направила, а ние се страхувахме да спорим с нея. Беше слаба и потисната. Когато реших, че е възвърнала психическата си сила, се опитах да поговоря с нея. Но тя реагираше неясно и странно. Разбрах, че отново имаме проблем. Зев извика известен лекар от Ню Йорк, който каза, че под многото имена се крие момиче, което е загубило личността си, което страда от раздвояване на личността. Хората с това страдание въобще не са личности. Те не са индивид, те са сбор от индивиди. Азалий не беше „лошо момиче“, тя беше просто объркано човешко същество, което не знаеше коя е всъщност. При нормални обстоятелства, тя щеше да се държи нормална — така, както очакваме от нея. А при странни, непознати обстоятелства, тя щеше да променя личността си и, следователно, да се държи така, както се очаква от тази личност. Лекарят каза, че се нуждае от лечение, което да продължи поне три години. А може би дори по-дълго.

И така, Азалий отново се подложи на лечение и животът потече постарому, но, разбира се, ние вече никога не бяхме сигурни какво е „нормално“ според нея. Зев се отказа от третата серия на „Мариета“. Опитахме се да й осигурим стабилен и спокоен семеен живот. Искахме отново да е добре. Последният удар дойде, когато лекарите казаха, че вследствие на аборта тя никога няма да може да има деца. Но после си помислих, че това може би не е толкова лошо. Защото, виждате ли, това беше само първото страдание, което мъжете й причиниха. — Миси въздъхна и погледна безпомощно Кал. — Годините минаваха, наехме й учители и тя завърши гимназията. Страхувахме се, обаче, да я изпратим в колеж. Тя посвети цялото си внимание и време на танците. Лекарят каза, че сега Азалий разбира, че случилото се не е по вина на майка й, а на обърканото й детство и че също така разбира, че се е случило с нея, а не с „друго момиче“. Но ни предупреди, че не може да гарантира нейната стабилност и че всичко, което можем да направим, е да не прекъсваме терапията и да се надяваме, че тя отново ще започне да се справя с живота.

Когато навърши осемнайсет, организирахме малко тържество — само Роза и Сам, Рахел, Дик и Хана. Имаше и торта със свещи. Азалий се изчерви от удоволствие, когато оркестърът засвири „Честит рожден ден“. Тя беше най-сладкото, наивно и невинно момиче, което можете да си представите. Масата беше отрупана с малки подаръци от всички, особено от Зев, който мислеше, че не може да се подарява един-единствен подарък, а трябва да бъдат поне дузина. Но най-големият от всички подаръци беше новият сценарий, написан специално за нея — „Да летиш нависоко“.

— Спомням си го — възкликна Кал, усмихнат. — Много пъти, когато вечер не можех да заспя в колежа, съм го гледал. Тя беше прекрасна.

— Нали? И толкова много й харесваше! Лекарите бяха дали разрешението си, а ние всички много внимателно я наблюдавахме. Зев беше продуцентът, Дик — режисьорът, а нейната младост и жизненост разцъфнаха на екрана. Годината беше 1932 и киното, като всичко друго, беше погълнато от Депресията. Зев вложи много пари, за да лансира филма, но интервютата с нея бяха сведени до минимум. Но снимката й, въпреки всичко, се появи във всички киносписания и тя изведнъж се превърна в звезда. Това не й замая главата. Тя го прие като нещо обикновено и продължи да живее както преди. Всеки ден вземаше Рекс със себе си в студиото, както и Бейби, новото паленце. После Рекс се докопа до кучката на Зев и ние се сдобихме с шест мънички кученца борзой. Азалий много ги обичаше, затова ги запазихме всичките. Тя учеше танците, които бяха включени в следващия й филм, и най-после изглеждаше напълно щастлива. Рахел беше единствената й близка приятелка. Тя всъщност живееше при нас и също получаваше роли в киното. Излизаше с Дик Невърн. Те наистина бяха влюбени и връзката им започваше да става сериозна.

Първите признаци на бедата се появиха, когато Азалий навърши двайсет и една. Заяви, че си е наела апартамент в Холивуд и ще се премести там. Скоро срещна мъжа, който щеше да бъде неин партньор в танците, Милош Зоран, сина на полски емигрант, който изглеждаше като русокос гръцки бог. Двамата се срещнали на един урок по танци и тя веднага видяла, че той танцува прекрасно. Но магията станала, когато се хванали за ръце и затанцували заедно. Наистина бяха съвършената двойка — и двамата руси и красиви. Носеха се като двойка лебеди под музиката на Коул Портър и Джером Кърн.

Първият филм беше моментален успех. Имената и на двамата не слизаха от клюкарските рубрики на вестниците. И ние се досетихме накъде отиват нещата. Опитахме се, но нямаше начин как да я спрем. Когато Зев заплаши, че ще уволни Зоран, тя каза, че ще напусне и ще замине заедно с него. Азалий беше твърдо решила да взема самостоятелно решения и да живее собствения си живот — така, както тя желае. Но дали това беше тя? — Миси поклати безпомощно глава. — Никога не бяхме сигурни. Влиянието на Зоран ставаше все по-силно, скоро той започна да се проявява като хореограф на танците им, да се превръща във водещата фигура в двойката. Азалий каза на Зев да променят надписите на плакатите на „Зоран и Адер“ и че заглавието на следващия филм трябва да бъде такова, та той да изпъква на преден план. Зев се съгласи с нея, но, разбира се, не го направи. Когато Зоран влезе в офиса му и запротестира, той го хвана за реверите на изискания му нов костюм и му каза, че вече е изпратил в затвора един мъж, който се е опитал да експлоатира Азалий, да я използва, за да постигне целите си. И добави, че с удоволствие би се разправил и с него. Зоран не каза нищо, но напусна по средата на следващия филм. Това отново беше катастрофа за Азалий и всичко започна отново — терапия, защитен живот, никакви снимки. Зачакахме подобрението й.

Животът следваше този ход. Както вероятно знаете, тя имаше няколко партньора в киното, най-известният, от които беше Теди Адамс. „Адер и Адамс“ е това, с което ще я запомни и бъдещето. Тя беше олицетворение на блясъка на трийсетте години. Пееше, танцуваше, беше красива и млада, а това, че подробности от личния й живот понякога се появяваха във вестниците, я правеше само по-очарователна и загадъчна за публиката. Зев казваше, че е готов да се обзаложи, че всяко момиче, родено през трийсетте и кръстено Ава, е кръстено така в нейна чест.

Понякога, дълги периоди от време, тя беше напълно нормална и много щастлива. А после идваше новата криза. Зев направляваше кариерата й и тя стана звезда. Докато той се грижеше за нея, тя не направи нито един лош филм. И тогава дойде последната, най-голямата, катастрофа. Тя срещна Джейки Джером. И Григорий Соловски.