Лев Гросман
Колеж за магьосници (9)

Лавлейди

 

 

Дните до края на третата година на Куентин в „Брейкбилс“ преминаха под знака на почти военна бдителност. През седмиците, последвали нападението, колежът остана под ключ в прекия и в преносен смисъл. Преподавателите бяха заети с подновяване и укрепване на древните защитни магии и с правенето на нови заклинания. Например, красивата Съндърланд цял ден обикаляше периметъра около училището, вървейки заднешком, за да разпръсне върху снега ярко оцветени прахообразни вещества. Подир нея вървеше Ван дер Веге, която проверяваше дали работата е свършена както трябва, а пред Съндърланд крачеха ученици, за да разчистват пътя й от паднали клони и да подновяват запасите й от оцветена пудра. За да подейства магията, процесът не биваше да се прекъсва.

Очистването на аудиторията беше лесно — позвъниха с няколко камбанки и запалиха салвия в ъглите на помещението, но пренастройването на главната охранителна система на колежа отне цяла седмица. Мълвата гласеше, че системата се намира в грамаден тотем от ковано желязо, съхраняван в тайно помещение в самия център на кампуса, обаче никой не я беше виждал. Бедният Марч, който така и не се съвзе напълно след ужасното изпитание, неуморно бродеше из безбройните сутерени, мазета и катакомби под училището и подсилваше магиите, предпазващи от нападение изпод земята. Преподавателите запалиха грамадна клада от обелени и изсушени кедрови дънери, прави като железопътни линии и подредени в странна конфигурация, напомняща великански китайски пъзел. Хеклер се бъхти цял ден, докато постигна идеалната форма. Накрая подпали кладата с парче хартия, върху което бяха написани няколко думи на руски, и огънят изригна като вулкан. Предупредиха учениците да не гледат в пламъците.

Донякъде предпазните мерки бяха част от обучението, шанс да се наблюдава правенето на истинска магия, от която зависеше съдбата на реални хора. Само че удоволствието липсваше. На вечеря всички мълчаха, някои бяха със зачервени от плач очи. Страхът вгорчаваше живота им. Една сутрин видяха, че разчистват стаята на някакъв първокурсник, който беше избягал обратно вкъщи. Често можеха да се видят групички от по три-четири момичета (същите момичета, които допреди седмица избягваха да сядат на масата редом с Аманда Орлоф) да седят край някой фонтан в лабиринта и да ридаят. Щом се увери, че са взети всички предпазни мерки срещу Звяра, Марч си взе полагаемата едногодишна отпуска и онези, които се смятаха за посветени (тоест Елиът), твърдяха, че вероятността той да се върне в „Брейкбилс“ е равна на нула.

Понякога и Куентин се изкушаваше да избяга. Опасяваше се, че съучениците му ще го отлъчат заради номера, който беше погодил на Марч, но за негово учудване никой не спомена шегата с подиума. Колкото и да е странно, почти му се искаше да го порицаят. Сега не знаеше дали е извършил съвършеното престъпление, или това е толкова отвратително злодеяние, че никой не смееше да му потърси сметка. Не можеше искрено да тъгува за Аманда. Боеше се, че е причинил смъртта й, а не можеше да изкупи вината си, защото не смееше да я признае дори пред Алис. Затаи дълбоко в себе си срама и нечистотията, които неминуемо щяха да доведат до разложение.

Тъкмо такъв фатален край смяташе, че е избегнал, когато влезе в онази квартална градинка в Бруклин. Подобни злочестини не се случваха във Филория. Там, разбира се, не липсваха конфликти и дори насилие, но те се подчиняваха на възвишеността и героизма, а всички симпатични и добри герои, загинали по един или друг начин, възкръсваха в края на книгата. Сега съвършеният му свят се беше пропукал. Страхът и тъгата нахлуваха в него като ледена мръсна вода през спукан бент и душевният мир го беше напуснал. „Брейкбилс“ вече не приличаше на вълшебна градина, а по-скоро на укрепен лагер. Той не беше герой от книжка, в която несправедливостите автоматично се поправят. Още беше в реалния свят, в който безпричинно настъпваха трагични събития и хората плащаха с живота си, без да имат вина.

Седмица след гибелта на Аманда Орлоф родителите й дойдоха да приберат нещата й. Не пожелаха да се видят със съучениците на дъщеря си, но Куентин случайно стана свидетел на отпътуването им. Сигурен беше, че ще видят вината му — струваше му се, че е полепнала по него, само че те не му обърнаха внимание. Двамата повече приличаха на брат и сестра, отколкото на съпрузи. Бяха високи и широкоплещести, а косата и на двамата беше права и с миши цвят. Стори му се, че горките хора са зашеметени от скръбта, затова се налагаше директорът Фог да ги води под ръка, но само след секунди разбра, че са под въздействието на много силна магия, за да не разберат в какво училище е била дъщеря им.

През август Физиците съкратиха лятната си ваканция и се върнаха по-рано в колежа. Седмицата преди началото на занятията прекараха във Вилата, само че не залягаха над учебниците, а играеха билярд и се черпеха с отвратително порто, което Елиът намери забутано в един кухненски шкаф. Обаче дори алкохолът не ги разведри и всички бяха в мрачно настроение.

Един ден Джанет обяви, че трябва да си имат отбор по уелтърс.

— Не трябва — възрази Елиът, който лежеше на вехтото кожено канапе и беше закрил с длан лицето си. Намираха се в библиотеката на Вилата и бяха уморени от безделие.

— Грешиш, драги! — Тя леко го ритна в ребрата. — Бигби ми каза, че ще има турнир и всички ще участват. Само че още не са го съобщили официално.

— Мамка му! — едновременно възкликнаха всички.

— Защо? — простена шишкото. — Защо ни го причиняват?

— За повишаване на настроението — обясни Джанет. — Според Фог е необходимо събитие, което да ни повдигне духа след миналогодишната трагедия. Турнирът по уелтърс ще допринесе за връщане към „нормалното ни състояние“.

— Настроението ми беше високо допреди пет минути. Да му се не види, не понасям тази игра, тя е извращение на добрата магия. Да, извращение! — Джош заканително размаха пръст, без да адресира заплахата си към някого от присъстващите.

— Жалко, че участието е задължително. Освен това е по специалности, следователно ние сме от един отбор. Включен е и Куентин… — Джанет го помилва по главата, — който още си няма специалност.

— Много благодаря.

— Предлагам Джанет да ни е капитан — каза Елиът.

— Естествено, че ще бъда аз. И в тази си функция имам удоволствието да ви съобщя, че първата тренировка започва след петнайсет минути.

Всички изпъшкаха, размърдаха се, после се настаниха по-удобно на столовете и канапетата.

— Джанет, престани! — измънка Джош.

— Никога не съм играла — обади се Алис. — Не знам правилата.

Тя лежеше на пода и равнодушно прелистваше някакъв атлас с географски карти от древността, на които моретата и океаните бяха населени от чудовища, пресъздадени чрез прекрасни гравюри. Интересното в картите беше, че мащабите бяха разменени и чудовищата бяха много по-големи и по-многобройни от континентите. През лятото Алис се беше сдобила с нетипично модни правоъгълни очила за четене и те почти винаги бяха кацнали на носа й.

— Ще ги научиш бързо — успокои я Елиът. — Освен че е забавна, играта е и образователна.

— Не бери грижа за правилата. — Джанет се наведе и майчински целуна Алис по тила. — Всъщност никой не ги знае.

— Освен теб — ухили се Джош.

— Освен мен. Чакам ви на игрището точно в три. — Тя доволно се усмихна и с танцова стъпка излезе от стаята.

В крайна сметка се оказа, че нямаха друго по-интересно занимание — Джанет явно беше разчитала тъкмо на това. Събраха се до игрището за уелтърс, което изглеждаше доста непривлекателно сред палещата жега. Елиът носеше лепкавата гарафа с порто. Само като я погледна, Куентин се почувства обезводнен. Синьото лятно небе се отразяваше във водните квадрати.

— Така… — Джанет, която носеше опасно къса поличка, се изкачи по стълбичката към дървения съдийски стол, олющен от дъждовете и ветровете. — Знае ли някой как започва играта?

Оказа се, че първо трябва да се избере квадрат и в него да се хвърли топче, наречено „земното кълбо“. Синкавото мраморно топче наистина приличаше на земното кълбо и беше голямо колкото топка за тенис на маса, само че беше необичайно тежко. Оказа се, че Куентин много го бива в това упражнение. Майсторлъкът беше топчето да не попадне във воден квадрат, което водеше до загуба на играта. Освен това изваждането му беше доста досадно.

Алис и Елиът играеха срещу Джош и Куентин. Джанет беше рефер. Уелтърсът се оказа учудващо сложен.

Използваха се и стратегия, и магия. Всеки играч завладяваше и пазеше квадрати чрез магия, или ги отнемаше от противника чрез отменяне на предишно заклинание. Най-лесни бяха водните квадрати, а най-трудни — металните, те бяха запазени за призовавания и други екзотични омагьосвания. Накрая играчът стъпваше на игралното поле, напомнящо шахматна дъска, и на практика се превръщаше във фигура в собствената си игра. В мига, в който Куентин застана на страничната линия, ливадата около него сякаш се смали и игрището се разшири, като че ли се намираше в центъра на широкоъгълен обектив. Дърветата се обезцветиха, станаха сребристи и очертанията им се размиха.

През първите серии играта вървеше бързо, защото двата отбора завзеха неоспорваните квадрати в свободната територия. Също като в шахмата и тук имаше традиционни увертюри, изпробвани и оптимизирани преди много години. След това обаче състезанието стана безмилостно и продължи до късно, прекъсвано само от Джанет за дълги и подробни обяснения. По едно време Елиът изчезна за двайсетина минути и се върна с три бутилки ризлинг (явно ги беше пазил за подобни спешни случаи), поставени в две метални кофички с топящ се лед. Забравил беше да вземе чаши, затова всички пиха направо от бутилките.

Куентин не носеше на алкохол и с всяка следваща глътка умът му все повече се замъгляваше и той не можеше да се съсредоточи върху правилата на играта, които ставаха все по-сложни. Очевидно беше разрешено играчите да видоизменят квадратите и дори да разменят местата им на игралното поле. Докато настъпи моментът самите те да стъпят на игрището, всички бяха толкова пияни и объркани, че се наложи Джанет да им подсказва къде да застанат, което госпожицата стори с безгранично високомерие.

Само че на никого не му пукаше. Слънцето се спусна зад дърветата и изпъстри тревата със сенки. Небето притъмня и стана зеленикаво-синьо. Джош заспа върху квадрата, който трябваше да защитава, проснат върху целия ред. Елиът започна да имитира Джанет и тя се престори на вбесена. Алис си свали обувките и си потопи краката във временно свободен воден квадрат. Гласовете им се понесоха нагоре и се изгубиха сред гъстите зелени листа. Виното беше свършило, празните бутилки подскачаха като тапи в кофичките, пълни вече само с хладка вода.

Всички се преструваха на отегчени до смърт (или наистина бяха), само Куентин правеше изключение. Чувстваше се безкрайно щастлив, толкова щастлив, че дъхът му секваше, но благоразумно не се издаде.

Като изчезващ в далечината глетчер ужасното преживяване със Звяра беше променило света — объркан, наранен и кървящ, но от земята най-сетне се показваха зелени кълнове. Идиотският план на Фог с играта на уелтърс явно даваше резултат.

Мрачната сянка на меланхолията, която чудовището беше хвърлило върху училището, се разсейваше и светът отново стана екзотичен и красив. Куентин чувстваше, че е получил опрощение, макар да не знаеше от кого.

Опита се да си представи какво би си помислил човек, който ги наблюдава от нисколетящ самолет или от дирижабъл — петима души, застанали на малкото игрално поле в тайния си магически анклав. Сигурно щяха да му се сторят безкрайно доволни и в мир със себе си. И щеше да е прав.

— Без мен щяхте да сте загубени! — повтори Джанет и си избърса с опакото на дланта сълзите, бликнали от смях.

Играта помогна на Куентин донякъде да възвърне душевното си равновесие, но безкрайно усложни живота на Джош. Продължиха да тренират през първия месец от семестъра и Куентин постепенно хвана цаката на уелтърса. Разбра, че е от значение да владее заклинанията и стратегията, но по-важното беше да ги прилага в най-подходящия момент. Магията се подсилваше от онова чувство за сила, което се таи у всеки човек. Каквото и да бе то, трябваше да го призовеш на помощ, когато ти е най-необходимо.

Джош така и не овладя това умение. На една тренировка Куентин го наблюдаваше как влезе в битка с Елиът за един от металните квадрати. Двата бяха от патиниран сребрист метал сребро и паладиум. Върху тях бяха гравирани тънки заврънкулки и мънички думи, написани с курсив. Правилата разрешаваха върху тях да се упражнява всякаква магия.

Елиът беше избрал една от основните магии, която създаде малка светеща сфера. Джош се опита да направи контра заклинание, но изричаше думите апатично, а жестовете му бяха недодялани. Винаги изглеждаше притеснен, когато правеше магии, като че ли не вярваше, че ще подействат.

Само че като свърши, светлината помръкна и се обагри в червеникавокафяво, все едно облак бе закрил слънцето или настъпваше слънчево затъмнение.

— Какво става, да му се не види? — провикна се Джанет, присви очи и се загледа в небето.

Джош не само успешно беше защитил квадрата, но бе отишъл много по-далеч. Някак си беше създал черна дупка и светлината се завихряше в нея. Петимата Физици се скупчиха около нея и я загледаха, като че ли беше някакво странно и вероятно отровно насекомо.

Куентин за пръв път виждаше подобен феномен. Все едно някъде бяха включили мощен уред, който изсмукваше енергията, необходима за осветяването на света, и предизвикваше местно затъмнение.

Само Джош не изглеждаше разтревожен.

— Какво ще кажете, а? — Той победоносно затанцува. — А? Гениален ли съм?

— Боже! — изпъшка Куентин и отстъпи крачка назад. — Джош, какво е това нещо?

— Не знам. Само си размърдах кутретата… — Той сви пръсти пред лицето на Елиът. Подухна лек ветрец.

— Признавам, победи ме — промърмори Елиът. — Изключи го.

— Изплаши ли се? Шубето ли те хвана, магьоснико?

— Без майтап, Джош — намеси се Алис. — Махни това чудо. Плашиш ни.

Вече се беше смрачило, въпреки че бе едва два следобед. Куентин не можеше да погледне право в пространството над металния квадрат, но въздухът около него изглеждаше разкривен, а моравата отвъд — далечна и зацапана. Стръкчетата трева под черната дупка, образуващи идеална окръжност, стърчаха като късчета зелено стъкло. Вихрушката лениво се понесе към края на игралното поле и дъбът наблизо започна да се накланя към нея, скърцайки страховито.

— Джош, не прави глупости! — сопна се Елиът. Шишкото вече не танцуваше, а изплашено се взираше в творението си.

Дървото злокобно изстена и се наклони още повече. Корените заизскачаха от земята, придружени от пукане, напомнящо приглушени изстрели.

— Джош! Джош! — изкрещя Джанет.

— Добре де, добре. — Той заличи магията и дупката в пространството изчезна. Беше пребледнял, но и вбесен, задето бяха помрачили успеха му.

Стояха безмълвно около почти поваления дъб. Един от най-дългите клони докосваше земята.

Директорът Фог направи график за турнирите по уелтърс, които се провеждаха всеки уикенд, завършвайки в края на семестъра с училищен шампионат. За тяхна изненада Физиците печелеха почти всички мачове. Победиха дори снобската група на Медиумите, които компенсираха недостатъците си в правене на заклинания с необикновената си интуиция. Победите им продължиха през целия октомври.

Само непоследователността на Джош продължаваше да им създава проблеми. Като капак той изобщо не се появи в деня на финала.

Беше съботна утрин в началото на ноември и предстоеше мач за купата на „Брейкбилс“ — название, което Фог даде на училищния шампионат, въпреки че в действителност не беше предвидена купа за победителите. В чест на събитието около игралното поле бяха подредени мърляви дървени скамейки, сякаш излезли от архивен кинопреглед за колежанска спортна проява. Вероятно бяха лежали десетилетия в някой прашен склад. Издигната беше дори ложа за важни персони, в която се настаниха директорът и Ван дер Веге.

Небето беше оловносиво, листата на дърветата сякаш кипяха под силния вятър. Бойните знамена в синьо и кафяво (цветовете на „Брейкбилс“), окачени на пилони зад скамейките, плющяха като корабни платна. Заскрежената трева проскърцваше при всяка стъпка.

— Да му се не види, къде е дебелакът? — възкликна Куентин, който подскачаше на място, за да не му замръзнат краката.

— Откъде да знам! — Джанет се притискаше до Елиът, за да се стопли, а той недоволно се мръщеше, но не я отблъскваше.

— Майната му. Да започваме — промърмори след малко. — Искам да приключим час по-скоро.

— Не можем без Джош — настоя Алис.

— Кой казва, че не можем? — Елиът се опита да се изтръгне от прегръдката на Джанет, но тя още по-силно се вкопчи в него. — И без това без него играем по-добре.

— Предпочитам да загубим с него, отколкото да спечелим без него — заяви Алис. — Във всеки случай е жив и здрав. Видях го малко след закуската.

— Ако не благоволи да се появи по-бързичко, ще умрем от студ. И само той ще остане жив да продължи славната ни битка.

Необяснимо защо Куентин се безпокоеше от отсъствието на шишкото.

— Отивам да го търся — обяви.

— Стига глупости. Сигурно е…

Към тях се приближи преподавателят Фокстри — индианец, с лице като меден съд, който щеше да е съдия на срещата. Колежаните го уважаваха, защото винаги беше в добро настроение и с атлетично телосложение.

— Защо се бавим? — попита той.

— С един играч сме по-малко, сър — обясни Джанет. — Джош Хобърман е изчезнал по време на бойните действия.

— Е, и? — Фокстри потрепери и се загърна плътно с дебелото си палто. — Да започваме злощастния мач, който ще е пълно фиаско. Ще ми се да приключим до обяд. С колко души разполагате?

— Четирима, сър.

— Колкото, толкова.

— Всъщност трима — намеси се Куентин. — Извинете, сър, но ще потърся Джош. Редно е да е тук.

Не изчака отговор, а затича обратно към Къщата, пъхнал ръце в джобовете си.

Чу как Джанет му извика да се върне, а когато разбра, че той няма да й се подчини, грозно изруга.

Куентин беше раздвоен дали да е вбесен на Джош, или да се тревожи за него. Установи, че изпитва и гняв, и безпокойство. Фокстри беше прав — всъщност мачът беше само формалност без абсолютно никакво значение. Докато тичешком прекосяваше замръзналата морава, той си помисли, че може би шишкото се е успал. Късметлия — поне си имаше тлъстинки да го топлят.

Само че Джош не си беше в леглото. Както обикновено в стаята му цареше пълен хаос. Навсякъде бяха разхвърляни учебници, тетрадки и дрехи за пране, някои дори лениво кръжаха във въздуха. Куентин отиде в солариума, но завари там само стария Брезински, специалиста по отварите, който, окъпан от слънчевите лъчи, седеше със затворени очи до прозореца. Дългата му бяла брада беше разпиляна върху работната му престилка. Изглеждаше задрямал, обаче миг преди Куентин да излезе, белобрадият промърмори:

— Търсиш ли някого?

— Да, сър. Джош Хобърман. Закъснява за уелтърса.

— Хобърман. Дебелакът. — Брезински вдигна ръката си, прорязана от изпъкнали вени, и направи знак на Куентин да се приближи. Извади от джоба на престилката си цветен молив и лист от тетрадка и сръчно начерта схема на кампуса. Промърмори няколко думи на френски и с жест очерта върху хартията въображаем компас. Вдигна листа и попита:

— Какво ти говори това?

Куентин очакваше да види някакъв специален магически ефект, само че на листа нямаше нищо, освен петно от кафе в единия му ъгъл.

— Не много, сър.

— Нима? — Старецът озадачено се втренчи в листа от тетрадка. От него лъхаше на озон, като че ли наскоро го беше поразила мълния. — Това е прекрасна локаторна магия за установяване на местонахождение. Погледни пак.

— Нищичко не виждам.

— Правилно. Къде в кампуса не действа отличната локаторна магия?

— Нямам представа. — Признаването на невежество беше най-бързият начин да се получи информация от който и да е преподавател в „Брейкбилс“.

— Надникни в библиотеката. — Брезински отново затвори очи като стар язовец, който се изляга на скала, напечена от слънцето. — Това помещение е така опорочено от разни хитреци, че в него е почти невъзможно да се намери нещо.

Куентин рядко посещаваше библиотеката на колежа. Почти никой не стъпваше там, освен при крайна необходимост. През вековете учените, гостуващи в „Брейкбилс“, бяха правили безброй силни локаторни магии, за да открият търсените книги, или заклинания за скриване, за да не попаднат томчетата в ръцете на конкурентите им. Помещението беше заприличало на палимпсест, древен ръкопис, върху който текстовете са били заличавани толкова често, че са станали нечетливи. Като капак някои книги бяха добили навика да мигрират. През деветнайсети век в колежа назначили библиотекар с романтично въображение, който си представял как книгите прехвърчат като птици от полица на полица и сами се подреждат, за да улеснят търсенето. Говореше се, че през първите месеци резултатът бил много драматичен. На стенописа зад регистрационното бюро беше запечатана знаменателна сцена — дебели атласи като кондори се стрелкаха из просторното помещение.

На практика нововъведението се оказало ужасно непрактично. Излизало твърде скъпо да се преподвързват томчетата, които бързо се късали от полетите, пък и самите книги били невероятно непокорни. Библиотекарят си въобразявал, че само като извика номера на дадена книга, тя ще кацне в ръката му, само че томчетата били прекалено своенравни, а някои дори се превърнали в хищници. На бърза ръка уволнили новатора, а наследникът му се захванал отново да опитоми книгите. Но и досега някои скитосваха, особено онези в разделите „История на Швейцария“ и „Църковна архитектура“, които упорито кръжаха близо до тавана. От време на време цели подкатегории, които дълго бяха спали кротко, политаха нагоре, придружавани от невъобразимо шумолене.

В библиотеката отново нямаше посетители, затова Куентин веднага видя Джош, седнал до малка квадратна масичка. Срещу него се беше настанил висок мъж, слаб като скелет, с изпъкнали скули и тънки, сякаш нарисувани мустачки. Черният костюм висеше на него като на закачалка. Изглеждаше досущ като погребален агент.

Куентин го позна — кльощавият беше пътуващ търговец, който веднъж — два пъти годишно пристигаше в „Брейкбилс“ с дървения си фургон, натоварен със сандъци и куфари, пълни с какви ли не амулети, талисмани и реликви. Никой не го харесваше, но колежаните го покровителстваха само защото притежаваше неосъзната духовитост и вбесяваше преподавателите, които все заплашваха, че завинаги ще му забранят достъпа до територията на „Брейкбилс“. Самият той не беше магьосник и не можеше да различи ценната вещ от вехторията. Това обаче не му пречеше да взема прекалено на сериозно и себе си, и стоката си. Името му беше Лавлейди.

Беше се появил малко след инцидента със Звяра и по-малките ученици си купиха талисмани, за да ги предпазват от следващо нападение. Само че Джош не беше толкова наивен — поне така смяташе Куентин.

— Здрасти — подвикна му и тръгна към него, но си удари челото в невидима преграда. От каквото и да беше направена, бе студена и скърцаше като чисто стъкло. Освен това беше звукоизолираща — той виждаше как мърдат устните на двамата до масичката, обаче не чуваше какво си говорят. След миг Джош го забеляза. Размени няколко думи с Лавлейди, който се обърна да погледне новодошлия. Не изглеждаше зарадван от присъствието му, но взе нещо подобно на стъклена чаша, което стоеше наопаки върху масата, и го обърна. Преградата изчезна.

— Здравей — намусено промърмори шишкото. — Какво те води насам? — Под зачервените му очи се бяха вдълбали големи сенки. И той не беше въодушевен от появата на съученика си.

— Какво става с теб? — Куентин се престори, че не забелязва Лавлейди. — Нали ти е известно, че тази сутрин имаме мач?

— Ох, братче. Да. Мач. — Джош разтърка очи с опакото на дланта си. Лавлейди ги наблюдаваше, опитвайки се да запази достойнството си. — С колко време разполагам?

— Минус половин час.

— Ох, братче — повтори шишкото, за миг облегна челото си на масичката, после погледна пътуващия търговец. — Имаш ли нещо за пътуване във времето? Например, времеизключвател.

— Не и този път — тържествено обяви Лавлейди. — Обаче ще поразпитам тук-там.

— Върхът! — Джош се изправи и отдаде чест. — Изпрати ми един бухал.

— Побързай, чакат ни. На Фог му замръзна задникът.

— Така му се пада. И без това е прекалено голям. — Докато вървяха към задната врата на Къщата, Джош пристъпваше много бавно и няколко пъти едва не се блъсна в съученика си или в рамките на вратите. По едно време спря и се обърна кръгом. — Чакай! Отивам да си взема костюма за куидич. Тоест спортния екип за уелтърс.

— Нямаме спортни екипи.

— Знам! — сопна се шишкото. — Не халюцинирам, а съм пиян. Все пак не мога без дебелото си палто.

— Господи! Какво те е прихванало, пич, та си се натряскал рано сутринта? — Гневът на Куентин се подсилваше от факта, че се беше разтревожил за дебелака.

— Експериментирах. Реших, че алкохолът ще ми помогне да се настроя за големия мач.

— Сериозно? И как ти подейства?

— Пийнах малко скоч, да му се не види! Нашите ми изпратиха една бутилка по случай рождения ми ден. Елиът е пияницата сред нас, не аз. — Джош вдигна глава. Изражението му беше невинно като на същинско ангелче. — Споко, знам си мярката.

— Да бе! Май си я пообъркал.

— Дреме ми! — озъби се шишкото, за да не остане длъжен. — Сигурно се надяваше да не се появя и ти да спечелиш скъпоценния мач. Жалко, че не ти стиска да си признаеш. Само да видеше как Елиът ти се подиграва зад гърба ти! Бива те колкото Джанет. Тя поне има цици.

— Ако исках да победя — процеди Куентин, — щях да те оставя в библиотеката. Другите настояваха да не те търся.

Скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата, докато Джош издирваше палтото си сред хаоса в стаята. Запита се дали наистина Елиът тайно го взема на подбив. Едно беше сигурно — ако целта на Джош беше да го уязви, беше улучил най-слабото му място.

Мълчаливо тръгнаха по коридора. Най-сетне дебелакът благоволи да продума:

— Стига си се цупил. — Въздъхна и добави: — Нали знаеш, че съм най-големият неудачник?

Куентин не реагира. Тъкмо сега нямаше желание да задълбава в личната драма на Джош.

— Да, задръстен съм. Не си прави труда да ми четеш лекция за самоподценяването, защото идея си нямаш колко съм затънал. Може да съм умен, но не съм на вашето ниво. Ако не беше Фог, още миналия семестър щяха да ме изритат от колежа.

— Хубаво.

— Виж, всички вие можете да си позволите да се правите на тежкари, обаче аз трябва да си скъсам задника от зубрене, за да остана тук! Ако ми видиш оценките… слава богу, че няма по-малка цифра от нулата.

— На всички ни се налага да работим усърдно — промърмори Куентин с леко извинителен тон. — С изключение на Елиът.

— Дори да е така, ученето ви доставя удоволствие. Тогава сте в стихията си. — Джош блъсна с рамо остъклената врата и излезе на моравата, като в движение навличаше палтото си. — Ега ти кучешкия студ! Виж, тук ми харесва, обаче сам няма да се справя. Не знам как се получава. — Ненадейно сграбчи Куентин за реверите на палтото и го притисна до стената на Къщата: — Не загряваш ли? Не знам как се получава! Правя ли магия, никога не съм сигурен дали ще се получи, или ще се издъня! — Лицето му, което обикновено приличаше на ведра месечина, се бе превърнало в маска на гнева. — Вие призовавате силата и тя идва. А пък аз не знам дали ще се подчини, когато ми потрябва. Идва и изчезва, без дори да знам защо!

— Успокой се, бе, човек. — Куентин го хвана за раменете. — Ще ми смажеш циците. — Той хукна подир Джош, който го пусна и гневно замарширува към лабиринта. — Обърнал си се за помощ към Лавлейди, така ли?

— Помислих си, че ще може… не знам… — Шишкото безпомощно сви рамене. — Да ми удари едно рамо, че да не се излагам пред вас.

— Като ти пробута някой боклук, който е купил по интернет.

— В интерес на истината, той има интересни връзки. — Джош явно възвръщаше душевното си равновесие и гневът му стихваше. — Даскалите се правят, че го презират, но тайно пазаруват от него. Чух, че преди две години Ван дер Веге купила от него старинно чукче за врата, което се оказало ръка на Оберон, царя на приказната страна. Чеймбърс го използва за отсичане на дърветата около моравата… Та аз си рекох, че Лавлейди ще ми продаде талисман, с който да си повиша оценките. Може да се правя, че не ми пука, обаче мечтая да остана в училището! Не искам да се върна там. — Той махна с ръка, все едно обозначаваше целия външен свят.

— И аз искам да останеш — промърмори Куентин. И неговият гняв вече отшумяваше. — Но да се обърнеш към Лавлейди… Да му се не види, защо не потърси помощ от Елиът?

— От Елиът ли? Той е последният, от когото ще поискам нещо. Виж, знам, че и на него не му е било лесно, обаче няма да ме разбере.

— Какво се опита да ти пробута вехтошарят?

— Шепа прах. Мръсникът ми каза, че е прахта на Алистър Кроули, най-грешния човек на земята.

— И какво щеше да я правиш? Да я смъркаш ли?

Минаха през пролука в дърветата около ливадата и видяха печална сцена. Елиът и Джанет стояха прегърнати в единия край на игралното поле и изглеждаха премръзнали и отчаяни. Бедната Алис беше клекнала на един каменен квадрат и трепереше от студ. Естествениците бяха в другия край на игрището — бяха решили да играят, въпреки че съперниците им бяха по-малко. Лицата им почти не се виждаха, закрити от качулките на друидските им мантии, които някой беше ушил от зелени кадифени завеси, без да се съобрази, че тази тъкан не бива да се мокри.

Щом видяха Джош и Куентин, Физиците нададоха немощни приветствени възгласи.

— Моите герои! — иронично процеди Джанет. — Къде го намери?

— На място, където е сухо и топло — не й остана длъжен шишкото.

Досега падаха жестоко, но неочакваната поява на Джош повдигна бойния им дух. Още при първия си опит той си постави за цел сребърния квадрат и след като цели пет минути напевно изрича грегориански заклинания, най-ненадейно го превърна в мъничък и бавноподвижен саламандър, сякаш изграден от разпалени въглени, който за радост на Физиците плени и двата съседни квадрата. После кротко се отпусна на шестте си крака, за да наблюдава мача, докато изтлее, а дъждовните капки съскаха и се плъзгаха по овъглената му люспеста кожа.

За жалост подемът на Физиците удължи играта дотолкова, че състезателите престанаха да изпитват дори минимално удоволствие. Оказа се, че не е само най-дългият мач за сезона, а най-продължителната среща по уелтърс от създаването на този спорт. Накрая капитанът на Естествениците пристъпи извън пясъчния квадрат, на който стоеше, царствено се загърна с подгизналата си мантия и накара мъничкото маслинено дръвче, стърчащо в един тревен квадрат, да се наклони към Физиците.

— Сега вече ви прецаках! — процеди.

— Край! — провикна се Фокстри от високото си съдийско столче. Изглеждаше така, сякаш от скука беше изпаднал в кататония. — Край… освен ако вие, Физиците, не ги биете с едно-единствено хвърляне. Иначе тъпият мач най-сетне свърши. Някой да се пробва със сферата.

— Хвърляй, готин! — обърна се Елиът към Куентин. — Пръстите ми са посинели. Вероятно и устните.

— Вероятно и топките ти — промърмори Куентин. Извади тежкото мраморно топче от каменната купа до игралното поле и се огледа. Почти бяха загубили мача, после се бяха върнали в него, а сега всичко висеше на косъм и зависеше от Куентин. Досега той нямаше пропуск при хвърлянията, но… Нямаше вятър, но започваше да пада мъгла и вече беше трудно да се види другият край на игрището. Тишината се нарушаваше само от капките влага, отронващи се от дърветата. Слънцето беше далечен спомен. Откъм скамейките се провикна момиче:

— Давай, Куентин!

— Куентин! — Директорът стоеше прав в „ложата“ и се преструваше на въодушевен.

Младежът бе обзет от прекрасно усещане за лекота и топлина — беше толкова ясно и толкова различно от суровата действителност около него, че той се запита дали някой прави тайна магия. Загледа се недоверчиво в тлеещия саламандър, но люспестото създание се престори, че не го забелязва. Стори му се, че светът се вмести в игралното поле, дървета и хора се смалиха, станаха сребристи, преекспонирани. Погледът му, внезапно станал критичен, се спря на бедния Джош, крачещ напред-назад край игралното поле, на Джанет, вкопчила се в Елиът, който се взираше в някакъв невидим пейзаж.

Внезапно разбра какво е предизвикало прекрасното усещане — беше осъзнал, че не може цял живот да се самонаказва, задето може би е допринесъл за смъртта на Аманда Орлоф. Никога нямаше да забрави случилото се, но след време щеше да се примири с него. Осъзнал беше и още нещо, че няма да заприлича на Джош. Щеше да разбере откъде идва силата му и как действа, та да знае къде е, когато му е необходима. Нямаше да допусне да се изтезава като Джош. Логично беше да се боят от Звяра, но след всичко преживяно не биваше да се страхуват един от друг. Обратното означаваше прахосване на време. И той щеше да го докаже.

Свали си палтото, сякаш като змия си хвърляше кожата, и си нави ръкавите. Даваше си сметка, че само след минута ще замръзне, но в момента студът му действаше освежаващо. Прицели се в надменния капитан на Естествениците, загърнат в нелепата си мантия, и запрати топчето право в коляното му.

— Ох! — Невярващ на поражението, русокосият фукльо се хвана за удареното място и негодуващо изкрещя.

— Майната ти! — каза победоносно Куентин.

Свали си ризата и без да обръща внимание на учудените възклицания на присъстващите (толкова лесно беше да игнорираш хората, след като осъзнаеш колко малко власт имат над теб), пристъпи до Алис, която стърчеше като парализирана в своя квадрат. Знаеше, че може би после ще съжалява, но понякога беше адски удовлетворяващо да си магьосник. Преметна Алис през рамо, като че ли беше пожарникар, и заедно с нея скочи в ледената пречистваща вода.