Лев Гросман
Колеж за магьосници (2)

„Брейкбилс“

 

— На север, а? Примерно… град Васар, а?

— Видях те, като премина — заяви младежът, без да отговори на въпроса. — Да вървим, чакат те в Къщата.

Хвърли цигарата и закрачи през необятната морава. Не се обърна да провери дали новодошлият го следва — отначало Куентин не помръдна, но внезапно го обзе страх да остане сам и се затича да настигне младежа.

Моравата беше голяма колкото половин дузина футболни игрища. Стори му се, че измина цяла вечност, докато я прекосяваха. Безмилостното слънце напичаше тила му.

— Как се казваш? — попита младежът с тон, който подсказваше, че отговорът изобщо не го интересува.

— Куентин.

— Очарователно. Откъде си?

— От Бруклин.

— На колко си години?

— Седемнайсет.

— Аз съм Елиът. Не ми казвай нищо повече, не желая подробности. Не искам да се сближавам.

Наложи се Куентин да подтичва, за да не изостане от него. Мислеше си, че има нещо нередно в лицето на младежа. Той се движеше напето, но устата му беше изкривена в подобие на гримаса, разкриваща зъби, растящи нагъсто и извити навън и навътре под всевъзможни ъгли. Приличаше на човек, който при раждането си е бил деформиран поради изваждане с форцепс^[1].

Въпреки странната си външност обаче Елиът бе олицетворение на самоувереността и на Куентин му се прииска да му бъде приятел или просто да е на негово място. Очевидно младежът бе от хората, които се чувстват на свой терен, където и да се намират — бе жизнерадостен по природа, докато Куентин непрестанно полагаше неимоверни усилия да прогони депресията.

— Какво е това място? — обърна се той към Елиът. — Тук ли живееш?

— За „Брейкбилс“ ли питаш? — безгрижно подхвърли онзи.

— Май да. — А когато най-сетне прекосиха моравата, добави: — Ако това може да се нарече живот.

Преведе Куентин през пролука във висок жив плет и двамата се озоваха в лабиринт, засенчван от листата на дърветата. Прецизно подрязаните храсти образуваха разклоняващи се коридори, които на интервали се прекъсваха от сенчести ниши и вътрешни дворове. Растителността беше толкова гъста, че светлината не проникваше през нея, но някъде отгоре плътна жълта ивица от слънчеви лъчи разполовяваше по диагонал пътеката. Докато вървяха, виждаха ту плискащ се фонтан, ту меланхолична бяла каменна статуя, съсипана от дъждовете.

След около пет минути излязоха от лабиринта през изход, охраняван от храсти, подрязани във формата на мечки, изправени на задните си крака. Озоваха се на каменна тераса в сянката на голямата къща, която Куентин беше видял отдалеч. Той почти беше готов да се закълне, че едната от мечките леко обърна глава към него.

— Вероятно всеки момент директорът ще дойде да те вземе — каза Елиът. — Един съвет от мен. Седни тук — той посочи една каменна скамейка, сякаш даваше команда на добродушно куче — и се помъчи да се впишеш в обстановката. Ако ме изпортиш, че съм пушил, ще те прогоня в най-долния кръг на ада. Не съм бил там, обаче ако и половината от онова, което разправят, е вярно, там е кофти почти като в Бруклин.

Елиът се шмугна обратно в лабиринта, а Куентин покорно седна на скамейката. Сложи на скута си палтото и ученическата си раница и се загледа в сивите каменни плочи между черните си официални обувки. „Не може да бъде“ — каза си той, разсъждавайки съвсем трезво; думите изникнаха в съзнанието му, но нямаха опорна точка в света, който го заобикаляше. Чувстваше се като дрогиран, но усещането не бе неприятно. Плочките бяха изкусно изрисувани с преплетени лозови клонки или пък с калиграфски написани думи, които с течение на времето бяха станали нечетливи. В слънчевите лъчи кръжаха безброй прашинки и миниатюрни семенца. Хрумна му, че ако това е халюцинация, то със сигурност е дяволски реална. Най-странна беше тишината. Колкото и да напрягаше слуха си, той не чуваше да преминава нито една кола. Все едно гледаше филм с внезапно изключен звук.

Двете остъклени врати издрънчаха и се отвориха. Висок шишкав мъж с крепонен костюм на райета излезе на терасата.

— Добър ден — каза той. — Ти сигурно си Куентин Колдуотър.

Произнасяше думите много прецизно, сякаш му се искаше да говори с английски акцент, но не беше толкова префърцунен, че да се прави на англичанин. Имаше добродушно открито лице, а русата му коса беше започнала да оредява.

— Да, сър. — Никога досега Куентин не се беше обръщал към възрастен или към когото и да било с думичката „сър“, но внезапно обръщението му се стори уместно.

— Добре дошъл в колеж „Брейкбилс“ — продължи непознатият. — Предполагам, че си чувал за нашето учебно заведение.

— Всъщност не съм.

— Добре, добре. Предлагаме ти да държиш тук приемен изпит. Съгласен ли си?

Куентин се поколеба. Въпросът не беше от онези, които си беше преговорил сутринта.

— Не знам — отвърна и примигна. — Мисълта ми е, че не съм сигурен.

— Напълно резонен отговор, обаче се боя, че е неприемлив. Искам да чуя думичките „да“ или „не“. Отнася се само за изпита — добави услужливо.

Куентин бе обзет от необяснимо, но силно предчувствие, че ако отвърне отрицателно, всичко ще свърши още преди да произнесе едносричната дума. Тогава той ще се озове под студения дъжд на Първа улица, осеяна с кучешки изпражнения, питайки се защо само преди секунда е усетил как слънцето напича тила му. Не беше подготвен за това. Все още.

— Да, добре — каза, опитвайки се да не изглежда прекалено въодушевен. — Да.

— Чудесно. — Шишкото беше от онези наглед безгрижни веселяци, чието веселие е само привидно. — Да проведем изпита. Казвам се Хенри Фог^[2] — и без шегички с името ми, вече съм чувал всички. Наричай ме господин директор. Последвай ме. Мисля, че ти си последният, когото очакваме.

На Куентин изобщо не му беше до шеги. В къщата беше тихо и прохладно. Въздухът беше наситен с миризмата на книги, персийски килими, старинни дървени мебели и тютюн. Директорът нетърпеливо мина пред него. Едва след минута зрението на Куентин се приспособи към полумрака. Набързо прекосиха всекидневна, по чиито стени висяха мрачни картини с маслени бои, преминаха по тесен коридор с дървена ламперия, изкачиха се по някакви стъпала и се озоваха пред масивна дървена врата.

Щом я отвориха, стотици очи се впериха в Куентин. В дългото и просторно помещение бяха строени в редици дървени чинове за по един човек. На всеки седеше юноша със сериозно лице. Беше класна стая, но не от онези, с които Куентин бе свикнал. В неговото училище стените бяха от кухи бетонни тухлички и бяха окичени с табла за обяви и плакати с котенца, увиснали от клони, под които се мъдреха надписи с грамадни букви: „Не мърдай оттам, маце.“ Стените на тази стая бяха от старинни каменни блокове. Тя бе обляна от слънчева светлина и се простираше докъдето поглед стига.

Сякаш бе плод на оптична илюзия с „магически“ огледала. Наглед повечето ученици бяха връстници на Куентин или с една-две години по-малки и също като него изглеждаха задръстени и без капчица чар. Но не всички. Имаше неколцина пънкари с пурпурни мохикански прически или с бръснати глави, контингентът на почитателите на готиката бе доста внушителен. Някакво прекалено високо момиче с прекалено големи очила с червени рамки тъпо се хилеше на всички. Няколко по-малки момичета изглеждаха така, сякаш допреди малко са плакали. Някакъв хлапак, гол до кръста, имаше зелени и червени татуировки по целия си гръб. „Мили боже — каза си Куентин, — кои ли родители биха разрешили да се изрисуваш така?“ Друг ученик седеше на инвалидна количка. Трети носеше тъмна риза с копченца на яката, а лявата му ръка липсваше. Единият ръкав беше прегънат и защипан със сребърен клипс.

Всички чинове бяха еднакви. На всеки бяха оставени синя книжка за тестове и много тънък и остър молив — първите неща тук, които бяха познати на Куентин. Той седна на празния чин в дъното на помещението и придърпа напред стола си, който оглушително изскърца. Стори му се, че зърна Джулия сред учениците, но момичето се обърна почти веднага и той нямаше време да се вгледа по-внимателно.

Директорът Фог застана пред чиновете и превзето се прокашля:

— Така. Няколко предварителни указания. Искам пълна тишина по време на изпита. Можете да поглеждате в тетрадките на другите, но ще виждате само празни страници. Няма да се налага отново да подостряте моливите. Ако желаете чаша вода, вдигнете три пръста ето така. — Той показа жеста нагледно. — Не се притеснявайте, че не сте подготвени. За този изпит няма учебници, но пък, от друга страна, цял живот сте се готвили за него. Оценките са само две — „издържал“ и „скъсан“. Ако издържите, преминавате към втория етап на изпита. Скъсат ли ви, което ще сполети повечето от вас, ще бъдете върнати в домовете си с правдоподобно алиби и със заличени спомени за това преживяване. Изпитът ще продължи два часа и половина. Започвайте.

Директорът се обърна към черната дъска и нарисува циферблат. Куентин погледна тетрадката пред себе си. Страниците вече не бяха празни, а се изпълваха с въпроси. Буквите се появяваха пред очите му.

Стаята се изпълни с шумолене на хартия, сякаш излетя ято птици. Всички едновременно сведоха глави. Куентин знаеше какво означава движението — гениите, убийци на тестове, се захващаха с кървавата си работа.

Това не го притесняваше. Беше един от тях.

Не беше очаквал до края на следобеда (или на сутринта, или каквото време беше там) да полага изпит по непозната тема в непознато учебно заведение, намиращо се в непозната климатична зона, където още беше лято. Трябваше да е в Бруклин, да го мъчи кучешки студ и да се яви на събеседване при някакъв старец, който вече не беше между живите. Само че логиката на настоящите обстоятелства надделяваше над другите му въпроси, колкото и да бяха състоятелни. Открай време животът му бе подчинен на логиката. И харесваше тестовете. Тези тук се състояха от въпроси с конкретни отговори.

Голяма част от теста беше по висша математика и въобще не затрудни Куентин, който беше такъв математически гений, че от гимназията бяха принудени да го изпратят направо в Бруклинския колеж. Според него задачите бяха фасулски — диференциална геометрия и няколко коварни доказателства по линейна алгебра, които не му се опънаха. Тестът обаче съдържаше и доста странни елементи. Някои въпроси изглеждаха напълно безсмислени. Например, в един от тях му бе показана задната страна на карта за игра — при това не истинска карта, а рисунка, представляваща ангели близнаци на велосипеди, а въпросът бе коя е картата. Безспорно беше адски тъп.

По-нататък му бе даден откъс от „Бурята“, а задачата бе да си измисли някакъв език и да преведе на него думите на Шекспир. След това му бяха зададени въпроси за граматиката и ортографията на този измислен език, последваха въпроси (да му се не види, какъв беше смисълът?) за културата, географията и обществото на въображаемата страна, в която се говореше въпросният език. Следващата задача бе да преведе откъса обратно на английски, като обръща внимание на граматичните деформации, подбора на думите и значението. Ега ти майтапа! Той винаги даваше всичко от себе си при решаването на тестовете, но този път не беше сигурен какво се очаква от него.

И нещо още по-странно — тестът се променяше пред очите му. В раздела за художествен текст му бе показан откъс, който започва да избледнява, докато той го четеше, и накрая изчезна, след което му бе наредено да преразкаже съдържанието. Куентин си каза, че сигурно е използвана някаква компютъризирана хартия. Ами да, наскоро беше чел, че някакъв учен работи по този въпрос. А може би мастилото беше дигитално. Така или иначе резолюцията беше забележителна. Поискаха от него да нарисува заек, а щом на листа се появиха лапите му, той се почеса, взе да подскача по страницата и да отхапва от другите въпроси, затова Куентин го подгони с молива, за да дорисува козината му. Умилостиви го с няколко набързо нарисувани репички и нарисува около него ограда, за да го държи изкъсо.

Скоро забрави за всичко друго, освен за удоволствието с хубавия си почерк да пише един след друг отговорите на въпросите, примирявайки се дори с най-безумните изисквания. Едва след час вдигна поглед. Задните части го понаболяваха. Намести се на чина и забеляза, че слънцето, надничащо през прозорците, се е преместило.

Имаше и още една промяна. Отначало всички чинове бяха запълнени с ученици, а сега няколко бяха празни. Не беше забелязал някой да излиза от стаята. В сърцето му се загнезди леденостудено зрънце на съмнението. Ужас — напусналите сигурно вече бяха свършили теста. Не беше свикнал някой да го изпреварва в учението. Кои бяха тези хора? Дланите му се изпотиха и той ги прокара по бедрата си. Прелисти на следващата страница и установи, че е празна, с изключение на една — единствена дума по средата, написана със старомоден шрифт със заврънкулки като в края на архивните филми — КРАЙ.

Куентин се облегна назад и притисна опакото на дланите си към очите си, които пулсираха от болка. Никога нямаше да си върне тези два часа от живота си. Още не беше видял някой да излиза, но помещението започваше да изглежда обезлюдено. Все едно момчетата и момичетата безшумно се изплъзваха от стаята всеки път, когато той извърнеше глава. Голият до кръста хлапак с татуировките още бе тук. Или беше приключил, или се бе отказал, защото само се въртеше и през пет минути поръчваше да му донесат вода. Чинът му беше отрупан с празни чаши. Последните двайсет минути Куентин посвети на взиране през прозореца и упражняване на фокус с молива.

Директорът отново се появи и се обърна към присъстващите:

— Имам удоволствието да ви съобщя, че всички вие се класирахте за втория етап на теста. Този изпит е индивидуален и ще се проведе под ръководството на нашите преподаватели. Междувременно похапнете и поговорете помежду си.

Куентин се озърна — само двайсет и два чина още бяха заети. Не щеш ли, появи се комично официален иконом с бели ръкавици и подаде на всеки ученик дървен поднос, върху който имаше сандвич (филия хляб с печени червени чушки и прясно сирене моцарела), едра круша и голямо парче натурален шоколад. После донесе голяма бутилка без етикет и наля в чашите им някаква мътна напитка. Оказа се газирано питие с грейпфрут.

Куентин взе подноса и тръгна към първия ред, където се събираха повечето присъстващи. Странно, но изпитваше облекчение, задето е стигнал дотук, макар да не знаеше защо е изкарал, а други са се провалили, нито какво ще получи за успеха си. Икономът търпеливо подреждаше върху поднос колекцията от полупразни чаши, подредени на чина на татуирания. Куентин потърси с поглед Джулия, но тя или не беше изкарала теста, или изобщо не беше стъпвала в този свят.

— Да бяха сложили тапа на шишето — възнегодува татуираният, който се представи като Пени. Облото му добродушно лице контрастираше с иначе страховитата му външност. — Колко чаши можеш да си поискаш? Не повече от пет, така си мисля. Гот ми е да откривам такива дебилности, при които системата се прецаква със собствените си правила. — Сви рамене и добави: — Иначе пък щях да пукна от скука. Тестът ми съобщи, че съм приключил за двайсет минути.

— Двайсет минути ли? — Куентин изпита едновременно възхищение и черна завист. — Да му се не види, а пък аз се бъхтих два часа!

Пени отново сви рамене и направи физиономия, означаваща „Какво очакваш да ти кажа?“.

Сред младежите, участващи в теста, приятелското отношение вървеше рамо до рамо с недоверието. Някои се запознаваха, съобщаваха откъде са и плахо обсъждаха изпита, макар че в течение на разговора се убедиха, че на всеки са се паднали различни въпроси. Оказа се, че са от всички краища на страната, само двама бяха индианци инуит от резервата Саскачеван. Хлапетата обикаляха помещението и разказваха как са се озовали тук. Всяка история беше различна, но краят й беше един и същ. Някой хукнал по тясна уличка да гони футболната си топка, друг — подир побягнала овца, трети проследил някакъв наглед излишен кабел в училищната компютърна зала, който го отвел до помещение, несъществуващо до този момент. После попадали сред зелена трева, лятна жега и някой ги отвеждал в класната стая.

Веднага след закуската преподавателите занадничаха в стаята и започнаха да извикват по име кандидатите. Явно караха по азбучен ред, затова само след няколко минути строга наглед четирийсетгодишна жена с тъмна коса, дълга до раменете, повика Куентин Колдуотър. Той я последва в тясна стая с дървена ламперия и френски прозорци, гледащи от учудващо голяма височина към моравата, която беше прекосил по-рано. Със затварянето на вратата секна говорът от съседното помещение. Два стола бяха поставени един срещу друг от двете страни на дълга масивна дървена маса.

На Куентин му се виеше свят. Тази история му се струваше малко абсурдна, но се насили да слуша внимателно. Все пак участваше в състезание, а той беше свикнал да побеждава. Нещо повече — усещаше, че трудното тепърва предстои. На масата имаше само колода карти и около дузина монети, поставени една върху друга.

— Разбрах, че харесваш фокусите, Куентин — каза непознатата. Говореше със съвсем лек акцент — явно беше от Европа, но той не можа да определи точно от коя страна. Дали пък не беше Исландия? — Ще ми покажеш ли няколко?

Куентин наистина харесваше магическите трикове. Интересът му към илюзионното изкуство се бе разпалил преди три години и отчасти беше предизвикан от любимите му четива, но най-вече бе начин да разнообрази извънучебните си занимания с дейност, която не изисква общуване с други хора. Изпаднал в транс, предизвикан от скуката, той прекара стотици емоционално безплодни часове в правене на фокуси с монети, разбъркване на карти и изваждане на изкуствени цветя от тънки пластмасови бастуни. Беше изгледал по няколко пъти видеозаписи, на които илюзионисти на средна възраст, застанали пред опънати чаршафи, разкриваха тайната на някои фокуси. В крайна сметка се убеди, че магията изобщо не е романтична, а неумолима, стандартна и измамна. И си скъса задника от упражнения, за да стане първокласен илюзионист.

Близо до дома му имаше магазин, в който освен евтини електронни джаджи и прашасали дъски за игра на шах и на дама, се продаваха пособия за илюзионисти. Собственикът Рики — мъжага с брада и бакенбарди, но без мустаци, неохотно се съгласи да даде няколко урока на Куентин. Не след дълго ученикът надмина учителя си. На седемнайсет младежът вече владееше няколко много сложни трика. Прочу се сред съучениците си със способността си от три метра да улучва с най-обикновена карта за игра някоя от безвкусните ябълки, които се продаваха в училищната лавка.

Сега той посегна първо към картите. Гордееше се с умението си да ги разбърква, което бе постигнал с безброй часове упражнения, затова разбърка колодата като за фаро, ако случайно (в което се съмняваше) жената срещу него знаеше разликата и колко трудно се постига това.

Изпълни обичайната си програма, предназначена да изтъкне многобройните му умения: фалшиво сечене, фалшиво разбъркване, зрелищни трикове. Между фокусите подхвърляше картите така, че те се спускаха като лавина или водопад от едната в другата му ръка. Подхвана обичайните си брътвежи, придружаващи артистичната му програма, но му се стори, че звучат нелепо в тази тиха просторна стая и пред тази изискана и красива жена. Думите пресъхнаха и той продължи в пълно мълчание.

В тишината картите плющяха и съскаха. Жената не откъсваше поглед от него. По негова молба тя покорно избираше карта и не се изненадваше, когато той я изваждаше я от разбърканата колода, я от джоба на ризата си, или като по чудо я хващаше във въздуха.

После Куентин се захвана с монетите. Бяха чисто нови петцентови монети, добре фрезовани и много удобни. Не разполагаше с помощни средства — например чаши или сгънати носни кърпички, но пък знаеше достатъчно други номера. Жената го наблюдава около минута, без да продума, после се пресегна през масата и докосна ръката му:

— Направи го отново.

Куентин се подчини. Фокусът беше старомоден, професионалистите го наричаха „Изчезващото петаче“ и се състоеше в това — монетата (всъщност три монети) като по чудо да се премества от едната в другата ръка. Той показваше петачетата на публиката, преструваше се, че им е загубил дирята, после победоносно ги изваждаше, след което те отново изчезваха от дланта му пред очите на смаяните зрители. На практика трикът беше доста елементарен — с добре отработена последователност от ловки прехвърляния с помощта на пръстите; труден беше само моментът, в който монетите трябваше да изчезнат.

— Направи го отново.

Той се подчини. Жената го спря по средата на изпълнението:

— Тук грешиш.

— Къде? — навъси се Куентин. — Така се прави.

Непознатата сви устни и поклати глава:

— Ще ти покажа.

Взе от купчинката три монети и преспокойно, сякаш не правеше нищо особено, изпълни съвършено фокуса „Изчезващото петаче“. Куентин се взираше като хипнотизиран в малките й гъвкави ръце. Движенията й бяха по-плавни и по-прецизни от тези на професионалистите, които беше гледал.

— Виж сега — показа му тя. — Грешиш в момента, в който втората монета трябва да премине в другата ръка. Застани зад мен, за да ти покажа как да я държиш.

Младежът заобиколи масата и застана зад преподавателката, като се мъчеше да не гледа в деколтето й. Дланите й бяха много по-малки от неговите, обаче петачето изчезна между пръстите й като птиче в гъсталак. Тя му показа движението бавно, разделяйки го на сегменти.

— И аз правя същото — заяви Куентин.

— Покажи. — Този път тя не направи усилие да прикрие усмивката си. Хвана го за китката, за да го спре: — Ето тук. Къде е втората монета?

Куентин протегна ръце и обърна дланите си. Монетата беше… изчезнала. Той отпусна ръце, размърда пръстите си, потърси я с поглед на масата, на скута си, на пода. Нямаше я. Сякаш беше потънала вдън земя. Да не би непознатата незабелязано да я беше грабнала? Всичко можеше да се очаква от жена с усмивка на Мона Лиза и ловки пръсти.

— Тъкмо това предполагах. — Тя се изправи. — Благодаря, Куентин. Ще изпратя следващия преподавател.

Той я проследи с поглед. Още го беше яд заради изчезналото петаче. За пръв път в живота си не можеше да прецени дали е издържал, или е скъсан.

Целият следобед продължи като насън — преподаватели влизаха през едната врата и излизаха през другата. Да, сън, но безкраен и наглед съвсем безсмислен. Появи се старчок с трепереща глава, който порови в джоба на панталона си, хвърли на масата купчина усукани пожълтели и излинели въженца, после засече с хронометър времето, за което момчето ги развърза. Плаха и красива млада жена, която изглеждаше почти връстница на Куентин, го помоли да нарисува подробна карта на къщата и на имението, като се базира на видяното досега. Привлекателен и разговорлив младеж с грамадна глава го накара да изиграят блиц партия шах. По едно време Куентин си каза, че вече дори не ги взема на сериозно — струваше му се, че подлагат на изпитание лековерието му. Червенокос и надут шишко пусна в стаята гущерче с криле на колибри, обагрени в цветовете на дъгата, и с големи любопитни очи. Този преподавател не продума, само скръсти ръце и седна на ръба на масата, която измъчено изпъшка под тежестта му.

Тъй като не му хрумна нищо друго, Куентин се опита да накара гущерчето да кацне на пръста му. То полетя надолу, захапа ръката му и пусна малко кръв, а после се стрелна към прозореца и забръмча като пчела. Шишкото безмълвно подаде лейкопласт на Куентин, взе си гущера и излезе.

Най-сетне вратата се затвори и повече не се отвори. Куентин дълбоко си пое дъх и изпъна рамене. Очевидно изпитът беше свършил, въпреки че никой не си направи труда да му го съобщи. Той се утеши с мисълта, че поне няколко минути ще го оставят на мира. Слънцето вече залязваше. Тази стая гледаше на юг, но Куентин виждаше през прозореца някакъв фонтан, а светлината, отразена във водната повърхност, бе студена и оранжева. Сред дърветата се надигаше мъгла. На моравата не се виждаше жива душа.

Куентин прокара длани по лицето си. Съзнанието му се проясняваше. Сети се — много по-късно, отколкото би трябвало, че родителите му ще си изкарат ангелите. Обикновено не му обръщаха внимание кога излиза или се прибира, но сега неминуемо щяха да забележат отсъствието му. Учебните занятия бяха приключили преди часове. Може би си мислеха, че събеседването му е продължило повече от очакваното, макар шансът да си спомнят, че синът им е щял да ходи на събеседване, беше минимален. Или пък ако тук беше лято, то училището още не беше започнало, нали така? Мъглата, която през целия следобед обвиваше съзнанието му, започваше да се разсейва. Той започна да се пита, доколко е в безопасност тук. И ако това беше сън, то много скоро трябваше да се изтръгне от него.

През затворената врата чу как някой плаче — гласът беше на юноша, който е прекалено голям да плаче пред хората. Някакъв преподавател му говореше тихо и убедително, но момчето или не искаше, или не можеше да се овладее. Куентин се опита да не му обръща внимание, обаче звукът, опасен и нечовешки, проникна през бронята на крехкото му юношеско хладнокръвие, добито с цената на толкова много усилия. В този звук се долавяха нотки на страх. Гласовете затихнаха — явно отведоха момчето. Куентин чу как директорът каза с леден тон, сдържайки с мъка гнева си:

— Не съм сигурен дали вече ме е грижа. — Някой отговори, но толкова тихо, че Куентин не долови думите. — Ако нямаме кворум, ще ги върнем обратно и ще пропуснем една година — добави Фог. — Изисканата му резервираност беше убийствена. — Ще превърнем училището в старчески дом за преподаватели. Бог ми е свидетел, че ги имаме в изобилие. — Някой пак промърмори нещо нечуто. — Има някъде двайсетина, Мелани. Правим го всяка година — ще пресеем всяка гимназия и прогимназия, всеки затвор за малолетни, докато открием него или нея. Ако ударим на камък, с удоволствие ще си подам оставката и можеш да заемеш моето място. В момента не се сещам за друго, което ще ми достави по-голямо удоволствие.

Вратата се открехна и една жена, която изглеждаше разтревожена, надникна — беше тъмнокосата европейка с ловките пръсти. Куентин понечи да поиска телефон — батерията на мобилния му апарат беше паднала, но вратата отново се затвори. Той се почувства глупаво. Приключил ли беше изпитът? Не трябваше ли просто да си тръгне? Несъмнено си падаше по приключенията, но с мярка. Това започваше да му писва.

Помещението тънеше в мрак. Той се огледа за бутон за осветлението, обаче не видя нищо подобно. Всъщност откакто беше тук, не беше видял нито един електрически уред. Нито телефони, нито лампи, нито часовници. Отдавна беше изконсумирал сандвича и парчето шоколад и пак беше гладен. Стана и отиде до прозореца, където беше малко по светло. Само той ли беше останал? Защо се бавеха толкова? Небето беше като тъмносин купол, осеян с грамадни заврънкулки от звезди, сякаш излезли изпод четката на Ван Гог, които не се виждаха в Бруклин. Запита се къде се намира и какво се е случило с бележката, която гонеше. Безкрайно съжаляваше, че не е взел книгата, която беше в училищната му раница, останала в първата класна стая. Представи си как родителите му приготвят вечерята в кухнята — на печката ври ястие, баща му си тананика някаква ужасяващо старомодна мелодия, на плота стоят две чаши с червено вино. За пръв път усети, че му липсват. Внезапно вратата се отвори с трясък, появи се директорът, говорейки на някого зад себе си:

— … кандидат? Чудесно — заяви саркастично. — Да го видим този кандидат. И донесете свещи, да му се не види! — Извърна се и седна до масата. На места ризата му беше станала прозрачна от пот. Нищо чудно да беше пийнал нещо след последната си среща с Куентин. — Здравей, младежо. Седни.

Куентин се подчини. Фог закопча най-горното копче на ризата си и гневно извади от джоба си вратовръзка.

След него влязоха тъмнокосата жена, старецът с въженцата и шишкото с гущера. Последваха ги останалите преподаватели, които следобеда бяха преминали през класната стая. Някой се подпряха на стените, други се сгушиха в ъглите — оглеждаха момчето и си шепнеха помежду си. Татуираният също беше тук — вмъкна се незабелязано, тъкмо когато вратата се затваряше.

— Май догодина ще го направим в голямата зала — промърмори директорът, после се обърна към младата русокоса жена, която беше накарала Куентин да нарисува картата: — Пърл, ела по-близо. А ти, Куентин, седни.

Момчето вече седеше, затова само придърпа стола си по-близо до масата.

Фог извади от джоба си неразпечатана колода карти, от другия измъкна няколко петцентови монети и ги хвърли на масата. Двамата с Куентин едновременно посегнаха да ги сложат една върху друга.

— Да започваме. — Директорът плесна с ръце и потри длани. — Покажи ни своята магия. — Отново седна на стола и скръсти ръце.

„Нали вече минахме този тест?“ — каза си Куентин. Опита се да изглежда невъзмутим, но умът му беше в състояние на свободно падане. Бавно разопакова колодата и сякаш се наблюдаваше от километри разстояние, видя как ръцете му покорно разбъркаха картите. Помъчи се да си спомни фокус, който не беше направил първия път. Някой се покашля.

Подхвана първия си трик, но Фог го спря:

— Не, не така! Искам да видя истинска магия!

Потропа по масата с кокалчетата на пръстите си и пак седна, без да откъсва поглед от момчето. Очите му бяха млечно сини и не приличаха на очи на човешко същество.

— Не разбирам какво искате — пророни Куентин, сякаш беше забравил репликата си в училищната пиеса и молеше да му я подадат. — Какво разбирате под истинска магия?

— Ами, не знам. — Фог иронично се усмихна и огледа преподавателите. — Ти ми кажи.

Куентин разбърка още няколко пъти картите, за да спечели време. Чудеше се как да постъпи. Би направил всичко, стига да му кажеха какво искат. „Ето какво било да се провалиш“ — каза си той и се огледа, но присъстващите го наблюдаваха невъзмутимо или избягваха погледа му. Никой нямаше да му помогне. Щеше да се върне в Бруклин. Обзе го гняв, като усети, че се просълзява. Ужасно му се искаше да не му пука, но все едно падаше назад и потъваше в себе си, а там нямаше нищо, което да му даде опора. Това беше изпит, който не можеше да изкара.

Всъщност изобщо не беше изненадан. Само се чудеше докога ще продължат изтезанието му.

— Стегни се, Куентин! — извика Фог и щракна с пръсти. — Събуди се! — Пресегна се през масата и грубо сграбчи дланите му. Силните му пръсти, необичайно сухи и горещи, насилваха пръстите на момчето в положения, в които те отказваха да бъдат. — Например така! И така!

— Добре, стига! — Куентин се опита да се освободи от хватката му. — Престанете!

Само че директорът не престана. Присъстващите неловко запристъпваха от крак на крак, някой прошепна нещо. Фог сгъна пръстите на момчето, после ги разтвори толкова много, че Куентин изпита болка. Стори му се, че между дланите им проблясват мълнии.

— Престанете! — извика Куентин и дръпна ръцете си.

Изненада се колко приятно се почувства от изблика на гняв. Настъпи тишина — явно всички бяха потресени от реакцията му. Той си пое дълбоко въздух и го издиша през носа. Стори му се, че така донякъде се освободи от отчаянието си. До гуша му беше дошло да го преценяват и изпитват. През целия си живот се беше подчинявал, но всичко си имаше граници.

Фог отново говореше, но той не го слушаше. Беше започнал тихичко да рецитира нещо… нещо познато. След секунда осъзна, че думите не бяха английски, а от чуждия език, който си беше измислил този следобед. Тогава си каза, че езикът е много рядък; говореха го само обитателите на малък океански архипелаг — райско местенце с горещ климат, подканващ към леност. Като картина на Гоген, на която са изобразени брегове, покрити с черен пясък, хлебни дървета, сладководни извори и гневно смръщен бог на вулканите. Този език изобилстваше с цинични изрази, а Куентин го говореше свободно, без следа от акцент. Думите, които изричаше, не бяха молитва, а по-скоро заклинание.

Той престана да разбърква картите. Нямаше връщане назад. Всичко около него започна да се движи на забавен каданс, сякаш помещението се беше изпълнило с лепкава, но напълно прозрачна течност, в която хора и предмети плуваха бавно и спокойно. С изключение на Куентин, чиито движения бяха бързи. Той хвана колодата с две ръце и леко я подхвърли към тавана, сякаш освобождаваше гълъбица. Картите се разпиляха като метеорит, загубил целостта си при попадане в земната атмосфера, закръжиха надолу и се подредиха върху масата, образувайки къщичка. Макар и доста импресионистична, тя бе копие на сградата, в която се помещаваше училището. Последните две — асо пика и асо купа, се облегнаха една срещу друга, за да направят покривчето над часовниковата кула.

В стаята се възцари мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Директорът Фог сякаш се беше вкаменил на стола си. Куентин беше настръхнал, но се чувстваше спокоен и господар на положението. Пръстите му оставяха във въздуха почти невидими фосфоресциращи следи. Той се приведе и лекичко духна къщичката от карти, която се срути и се превърна в грижливо подредена колода. Куентин я взе и разпери като ветрило картите, все едно беше крупие на блекджек. Всички карти бяха дами — не само от стандартния комплект, но и от несъществуващи комплекти в различни цветове, зелено, жълто и синьо. Дама рога, дама часовници, дама пчели, дама книги. Някои бяха облечени, други — безсрамно разголени. Някои бяха с лицето на Джулия, други носеха образа на красивата лекарка от спешната помощ.

Директорът не откъсваше поглед от Куентин. Другите — също. Той отново събра картите, без усилие скъса колодата на две, после още на две и хвърли парченцата към присъстващите. Всички, освен Фог машинално се отдръпнаха. Директорът се изправи, столът му се прекатури.

— Кажете ми къде съм — прошепна Куентин. — Кажете ми какво правя тук. — Сграбчи в шепата си петачетата, само че това вече не бяха монети, поставени една върху друга, а дръжката на бляскав меч, който той с лекота извади от масата, сякаш до този момент острието бе забито там чак до ръкохватката. — Кажете ми защо съм тук — повтори, този път по-високо. — И ако това не е Филория, нека някой ми обясни къде се намирам, мамка му!

Подържа острието на милиметри от носа на Фог, после прехвърли меча в другата си ръка и го заби в масата. Директорът не помръдна. Оръжието завибрира и Куентин неволно подсмръкна. Последната светлина отвъд прозореца угасна. Настъпи нощта.

— Така-а-а-а… — най-сетне пророни Фог. Отмести стола си и се изправи. Извади от джоба си грижливо сгъната носна кърпа и избърса челото си. — Според мен всички ще се съгласят, че това беше майсторски трик.

Някой — старецът с въженцата — окуражаващо стисна рамото на Куентин, после с изненадваща сила издърпа меча от масата и го остави встрани. Присъстващите колебливо заръкопляскаха и скоро овациите преминаха в бурни аплодисменти.