Лев Гросман
Колеж за магьосници (23)

Обителта

 

Куентин се събуди в красива бяла стая. За секунда, час, седмица — му се стори, че е в „Брейкбилс“, а после, че е в Антарктика. После видя, че прозорецът е отворен и тежки зелени пердета се издуват от подухващия топъл летен ветрец. Значи Антарктика отпадаше. Загледа се в тавана, понесен във вихъра на космически ментални потоци. Нямаше капка любопитство къде е и как се е озовал тук. Наслаждаваше се на незначителни подробности: слънчевата светлина, уханието на чисти чаршафи, отрязъка синева през прозореца, белосания таван. Беше жив.

— В съзнание ли си?

Жена с конско тяло се подаде в стаята. Ефектът бе изненадващо неизненадващ. Яка жена с почерняла от слънцето кожа и къса кестенява коса, която случайно бе прикрепена към шасито на стройна черна кобилка.

Куентин се прокашля. Устата му беше страшно пресъхнала, затова само кимна.

— Оздравяването ти почти е приключило — рече кентавърката и изящно, и целенасочено започна бавния процес по обръщането си към коридора. — Спа шест месеца и два дена — добави тя, преди да изчезне.

Куентин се опита да задържи чувството на блаженство, но то се разсея.

Тези шест месеца практически му се губеха — стремително изтляващо впечатление за сини глъбини и сложни омагьосани сънища. Само че спомените му за Гробницата на Амбра бяха пределно ясни. Логично бе да се очаква, че онзи ден (или е било нощ?) ще потъне в забрава или поне ще бъде обгърнат от милостива посттравматична мъгла. Нищо подобно! Спомняше си го със съвършено качество на изображението, с пълна сила, от всеки ъгъл — до мига, в който припадна.

От шока не му остана въздух. Сякаш челюстите на Звяра непрекъснато се забиваха в гърдите му. Беше безпомощен. Лежеше и хълцаше до прималяване. Немощното му тяло се тресеше от спазми. Издаваше звуци, които не бе чувал от човешко същество. Зарови лице в пълната със слама боцкаща възглавка и я намокри със сълзи и сополи. Тя беше умряла за него, за всички, и никога нямаше да се върне.

Беше му непосилно да осмисли случилото се. Можеше само да го преиграва, сякаш не бе изключено да получи друг резултат или пък да намали болката. Но при всяко разиграване му се искаше да умре. Израненото му недоизлекувано тяло го болеше навсякъде, сякаш скелетът му беше насинен, но Куентин жадуваше да го боли по-силно. Не знаеше къде ще се дене в свят, позволил да се случи такава злина. Кофти скапан, смотан свят, край, късам с тебе.

Със скръбта се появи гняв. Какво си бяха въобразявали? Детска тайфа да участва в гражданска война на непозната земя? Алис беше мъртва, Фен също, вероятно и Пени, а най-лошото бе, че той опропасти всичките. Той им каза, че е време да заминават за Филория. Той наду рога и призова Звяра. Алис дойде заради него, за да го опази. Но той не я опази.

Кентаврите го гледаха с рибешко равнодушие как се скъсва от плач. През следващите няколко дена научи, че се намира в манастир или нещо подобно. Снизходително му обясниха, че тук не се извършват богослужения, а се осъществява опит за достигане на абсолютен израз или въплъщение на безкрайно чистите горски ценности на кентавърството, които Куентин не би могъл да се надява да проумее с елементарното си човешко мозъче. От кентаврите определено лъхаше нещо германско. Те доста нетактично му намекнаха, че считат хората за низши създания. Не че били виновни. Просто били инвалиди, които злощастна съдба е лишила от полагаемите им се копита. Кентаврите се отнасяха към Куентин със съжаление, омекотено от почти тотално отсъствие на интерес. Изглежда, постоянно ги беше страх, че той ще се прекатури.

Не си спомняха точно как се е озовал при тях. Куентин притисна лечителката си, ужасно сериозна кентавърка с името Елша Хвойна Жълъдка Алисоуханна, и тя изчопли, че някакви необичайно мърляви и дрипави човеци го донесли на криво-ляво стъкмена носилка. Той бил в дълбок шок, гръдният му кош бил смазан, а едната ръка зле изкълчена и практически откачена от рамото. Кентаврите ненавиждали подобни патологии, но чувствали каква услуга са им направили човеците, като са ги отървали от Мартин Чатуин. Постарали се да им помогнат. Човеците останали месец, може би два, докато кентаврите плетели дълбоки мрежи от дървесни магии около оскверненото и поругано Куентиново тяло. След като не показал признаци, че ще се оправи или поне ще се свести, човеците неохотно си заминали.

Сигурно трябваше да се разсърди, че са го зарязали във Филория. Вместо това изпитваше топло подличко облекчение. Би потънал вдън земя от срам, ако застанеше сега пред тях. Щом не успя да умре, поне го очакваше пълна изолация и навеки изгубен във Филория.

Все още бе немощен — празна черупка, изчегъркана с груба вилица. Много време прекарваше в леглото, давайки отмора на атрофиралите си мускули. Организмът му се възстановяваше бързо, умът му се нуждаеше от проветряване. Скоро започна да излиза навън. Отрязан от миналото, от всичко и всички, той имаше усещането, че е безплътен призрак. Манастирът — кентаврите го наричаха Обителта — представляваше каменни колонади, избуяли дървета и широки поддържани пътеки, по които Куентин бродеше. Мъчеше го вълчи апетит и макар че кентаврите бяха строги вегетарианци, те се оказаха магьосници на салатата. На обед сервираха огромни дървени корита, препълнени със спанак, маруля, листенца и дръжки на глухарчета, залети със зехтин и фино овкусени. Откри кентавърските бани — шест дълбоки правоъгълни басейна с различна температура, които му напомняха за римските бани в къщата на Алис.

Съзнанието му беше заледено езерце, което още малко и щеше да се разтопи. Пристъпяше съвсем леко по него — коричката му беше опасно хлъзгава и един господ знае колко изтъняла. Да пропадне в него, значеше потапяне в студена и мрачна отпадъчна вода с настървени зъбати риби. Рибите бяха спомените. Той искаше да ги скрие някъде и да забрави къде ги е скрил, само че не можеше. Ледът се пропукваше в най-невероятни моменти: когато една пухкава говореща катерица го погледна загадъчно, когато една кентавърка се показа необикновено добра към него, когато зърна лицето си в огледалото. Нещо отвратително и гущерско се надигаше отдолу, очите му се насълзяваха и той се изтръгваше от хватката му.

Тъгата по Алис му разкриваше нови и нови измерения. Сякаш само за нея бе имал очи, само нея бе обичал истински през онези последни часове. Сега я нямаше, а животът се простираше пред него като ялов безсмислен послепис.

Първите няколко седмици след възкресението, дълбока болка прорязваше гърдите и рамото му, но тя позаглъхна, след като се изтърколиха още няколко седмици. Отначало с потрес, а после с възхита установи, че кентаврите са заменили кожата и липсващата мускулна тъкан с нещо, което силно приличаше на тъмно дърво. Две трети от ключицата му и по-голямата част от дясната плешка и бицепса сега се състояха от гладко полирано плодно дърво — череша може би, или пък ябълка. Новата тъкан бе напълно безчувствена — той чукаше по нея с кокалчета и не усещаше нищо, но затова пък се огъваше, когато и накъдето бе нужно, и се сливаше съвсем гладко с естествената му плът. Харесваше му. Дясното му коляно сега също бе от дърво. Не се сещаше кога го е наранил. Кой знае, може би се бе случило по пътя за насам.

Имаше още една промяна: косата му бе напълно побеляла, дори веждите — като героя на Едгар Алън По от „Спускане в Маелстрьом“. Сякаш носеше перука.

Гледаше да не стои със скръстени ръце. Упражняваше се с лък на едно широко буренясало стрелбище. Чат-пат караше един млад кентавър да му преподава наченките на ездаческото изкуство и фехтовката в името на физиотерапията. Понякога се преструваше, че се фехтува с Мартин Чатуин, понякога не — така или иначе никога не победи партньора си. Един малък контингент от говорещи животинки — язовец и няколко едрички заека, бе открил присъствието на Куентин в Обителта. Развълнувани от гледката и миризмата на човек, и то землянин, те си набиха в главите, че е следващият цар на Филория, а когато той гневно настоя, че е изгубил всякакъв интерес към подобна амбиция, му лепнаха прякора „Цар по неволя“. Оставяха под прозорците му приношения от орехи и зеле и изработиха с лапичките си коронки от вейки, украсени с кварцови камъчета.

Малко стадо от неопитомени коне бродеше на воля по широките ливади на Обителта. Отначало Куентин ги взе просто за домашни любимци, но нещата се оказаха по-сложни. Кентаврите редовно се сношаваха с тях — открито и шумно.

Куентин беше открил мижавите си лични вещи на купчинки край стената. Подреди ги в скрина, те се побраха точно в едно от петте му чекмеджета. В стаята му също така имаше очукано старо бюро, боядисано в бяло и светлозелено, и един ден Куентин се разтършува из изкорубените му чекмедженца, за да види не е ли останала диря от предишните обитатели на стаята. Наред с какви ли не причудливи копчета, изсушени кестени и хитинови обвивки на екзотични филорийски насекоми, Куентин намери два плика. И една изсъхнала жилава листна клонка.

Пликовете бяха дебели, направени от грубата избелена хартия на кентаврите. На единия, името му беше написано с изискан калиграфски почерк. Куентин позна почерка на Елиът. Главата му се замая, наложи се да поседне.

Вътре имаше бележка, навита около смачканите изсъхнали останки на една-единствена цигара „Мерит — ултра леки“:

„Скъпи Куентин,

Адски се озорихме, докато те измъкнем от оная тъмница. Ричард най-сетне се появи, за което май трябва да сме благодарни, но бог ми е свидетел, ми и де да го удуша.

Куентин, искахме да останем, но беше трудно и с всеки изминал ден по-трудно ставаше. Кентаврите те отписаха, но ако четеш писмото, значи в крайна сметка си се събудил. Съжалявам за всичко. Знам, че и с тебе е така. Казах, че не се нуждая от семейство, за да бъда този, който съм, но излезе, че съм грешал. Ти ми беше семейство.

Ще се срещнем пак.

Е.“

В другия плик имаше овехтяла тетрадка с измачкани ъгълчета. Куентин мигновено я позна, въпреки че не я беше виждал от един мразовит ноемврийски следобед преди шест години. Със студен бистър ум седна на леглото и отгърна „Магьосниците“.

Книгата беше разочароващо кратка, може би около петдесет ръкописни страници, някои омачкани и повредени, а и това не беше обичайният чистосърдечен стил на Пловър. Тази проза бе по-груба, весела и дяволита, и си личеше, че е написана набързо: гъмжеше от правописни грешки и липсващи думи. Причината ставаше ясна от първия абзац — авторът не беше Кристофър Пловър, а човек, който действително е бил във „Филория и отвъд“. Този човек бе Джейн Чатуин. Повествованието на „Магьосниците“ започваше непосредствено от края на „Блуждаещата дюна“, след като Джейн, най-малката Чатуин, и сестра й Хелън (наречена „тази праведна интригантка“) се скарали, понеже Хелън скрила вълшебните копчета. Джейн не успяла да ги открие и била принудена да изчака, но покана от Филория не пристигала. Тя, братята и сестрите й изглеждали обречени да прекарат живота си на Земята като обикновени деца. Сигурно така било редно — в крайна сметка повечето деца изобщо не стигали до Филория — обаче това не й се струвало честно. Тя била ходила само веднъж до Филория, а другите — два пъти.

Да не говорим, че Мартин още отсъствал. Родителите им отдавна престанали да се надяват, но децата не. Нощем често се събирали в нечие легло и шепнешком се чудели какви ли приключения е изживял той във Филория и кога ли най-сетне ще се прибере при тях — защото не се съмнявали, че един ден това ще стане.

Минали години. Джейн навършила тринайсет, възрастта, на която Мартин изчезнал, когато дошъл призив. Навестил я един трудолюбив и услужлив таралеж на име Бодливко, който й помогнал да извади копчетата от дъното на кладенеца, където Хелън ги била пуснала със старата кутия за пури. Можела да си избере кой да дойде с нея, но вместо това Джейн сама се завърнала във Филория: единственият Чатуин, който проникнал в другия свят без брат или сестра да му прави компания.

Заварила страната продухвана от мощни вихри. Изобщо не спирало да духа. Отначало било забавно и всички пускали хвърчила, а в кралския двор в Беловръх излязла нова мода: ефирно облекло, което се издувало от вятъра. Само че лека-полека вихрите станали безжалостни. Птичките се уморили да им се съпротивляват, дърветата се лишили от листата си и започнали да роптаят, косите на всички били разчорлени. Даже при залостени врати и прозорци се чували стоновете на вятъра.

Неколцина орли, грифони и пегаси се понесли с него, убедени, че ще ги отведе във фантастична страна, по-магическа даже от Филория. Завърнали се след седмица от противоположната посока — гладни, разрошени и обрулени. Отказали да обсъждат какви чудесии са видели.

Джейн препасала рапира, прибрала косата си на кок и самичка се отправила към Здрачната гора, по следите на вихрите, решена да намери източника им. Скоро се натъкнала на Амбра на една поляна. Тя била ранена и много объркана. Разказала й за преображението на Мартин, за опитите си да го изпъди, които завършили със смъртта на Умбра. Провели военно съвещание.

С гръмовно блеене Амбра призовала Удобния кон, възседнали широкия му кадифен гръб и се отправили към джуджетата. В най-добрия случай те били двойни играчи и никога не си сътрудничели с когото и да било, но сега били убедени, че Мартин е опасен, а освен това вятърът отвявал горния слой пръст от любимите им подземни лабиринти. Специално за Джейн изработили сребърен джобен часовник, произведение на ненадминато майсторство. С него тя можела да контролира потока на самото време — да го превърта напред, назад, да го ускорява, да го забавя — както й е угодно. Джейн и Амбра си тръгнали с часовника, клатейки глави. Честно казано, нямало как да знаеш какво ще измислят тези джуджета. Щом са могли да построят машина на времето, защо не са поели владичеството на цялото царство? Навярно просто не ги е влечало.

Книгата свършваше тук. Долу последната страница беше подписана от самата Джейн.

— Къде е тук кулминацията? — възропта Куентин на глас.

— Истината невинаги дава добър материал за романи, нали? Смятам, че моята история все пак запълва някои празноти. Ако се понапънеш, и сам можеш да досглобиш останалото.

Куентин практически излезе от кожата си — или това, което беше останало от нея. Дребничка хубава жена с тъмнокестенява коса и бяла кожа се беше настанила върху бюрото, кръстосала дългите си крака.

— Постарах се да се появя ефектно.

Носеше кафява пелерина и сива пътническа рокля, цепната отстрани, за да покаже малко крак. Нямаше грешка: това бе лекарката, жената, посетила го в лечебницата. Само че тя въобще не беше тази, която беше.

— Ти си Джейн Чатуин, нали?

Тя весело се усмихна и кимна.

— Ако желаеш, мога да ти дам автограф. — Посочи му ръкописа. — Представи си неговата стойност. Понякога ми иде да цъфна на някое от събранията на феновете на поредицата, просто за да видя какво ще се случи.

Куентин положи ръкописа на леглото. При първата им среща беше много млад, но вече не бе. Както би се изразил брат й Мартин: „Олеле, колко си пораснал!“ Усмивката й не беше неустоима както някога.

— Също така ти беше и Наблюдателката, нали?

— Бях и съм. — Без да става, тя изобрази реверанс. — Бих могла да се оттегля, след като Мартин вече намери своя край. Макар че едва сега започнах да се забавлявам.

На Куентин не му беше до усмивки. Не знаеше какво точно чувства.

Джейн притихна. Присъствието й беше толкова натоварено с магия, значение и история, че тя само дето не сияеше. Като си помисли човек, че е разговаряла със самия Пловър и му е разказала романите, с които Куентин беше отраснал… Цикличността беше зашеметяваща.

Слънцето залязваше и обагряше бялата завивка на леглото с приглушено розово-оранжево. Ръбовете изглеждаха омекотени от здрача.

— В това няма смисъл — каза той. Никога не му се бе случвало да е равнодушен към женски прелести. — Щом си била Наблюдателката, защо си спирала времето и тем подобни?

Тя криво се усмихна и извади от пелерината си сребърен часовник, дебел и кръгъл като нар.

— Тази джунджурия не вървеше с указания за употреба. Научих как работи по метода на пробата и грешката, а някои грешки за малко да ми изядат главата. По-конкретно, един следобед… — Джейн се намръщи. Акцентът й беше досущ като на Мартин. — Читателите ги възприеха неправилно, а Пловър украси всичко. Този човек имаше въображение за десетима.

Тя разтърси глава, сякаш необузданите фантазии на Пловър бяха най-невероятната част.

— Освен това бях на тринайсет, когато започнах. Изобщо нямах магическа подготовка. Трябваше самостоятелно да усвоявам основите.

— Значи всички дела на Наблюдателката…

— Много от тях се случиха в действителност. Само че внимавах. Наблюдателката никога не уби когото и да е. Работата ми беше да спра Мартин и вършех каквото трябва. Дори дърветата — часовници. — Джейн изсумтя скръбно. — Те бяха брилянтно хрумване. Най-забавното е, че Мартин се страхуваше от тях. Не разбираше смисъла им, а всъщност нямаше какво да се разбира.

За момент лицето й загуби овладяното си изражение, но само за момент. Очите й се наляха със сълзи и тя бързо примигна.

— Повтарям си, че го загубихме още първата вечер, когато навлезе в дъбравата. После той не беше на себе си. Загина много отдавна. Само аз останах от Чатуинови. Той беше чудовище, но също така и единственият ми роднина.

— А ние го убихме — студено обобщи Куентин. Сърцето му тръпнеше.

Чувството, което се затрудни да определи преди малко, се проясни: гняв. Тази жена ги беше използвала, използвала ги беше като играчки! Е, някои играчки се бяха счупили, но какво от това? Значи такава била цялата работа. Манипулира го, изпрати го с останалите във Филория като оръжие срещу Мартин. Беше се погрижила той да стигне дотам. Сто на сто беше подхвърлила копчето на Лавлейди. Сега всичко бе свършило, а Алис беше мъртва.

Куентин се изправи. Прохладен ветрец с мирис на трева разклащаше зелените пердета.

— Да — предпазливо отвърна Джейн Чатуин. — Ти го уби. Ние победихме.

— Ние ли? — направо не вярваше на ушите си. Гневът се отприщи. Мъката и вината го смазаха. Ледът се пропука. Езерцето вреше и кипеше. — Ние ли? В джоба си имаш машина на времето, а ми философстваш как сме победили? Страхотен номер ни погоди, Джейн или която и да си там. Мислехме, че ще изживеем приключение, а то се оказа самоубийствена мисия и сега приятелите ми са мъртви. Алис е мъртва. — Буца заседна в гърлото му. — И ти ще ми философстваш!

— Съжалявам за Алис. — Джейн сведе очи.

— Съжаляваш, значи! — Тази жена бе просто невероятна. — Добре. Покажи ми колко съжаляваш. Върни ме назад във времето с часовника. Хайде да оправим тази каша.

— Не, Куентин — изключително сериозно отвърна тя. — Не можем да се върнем.

— Как да не можем? Можем! Можем и ще го направим!

Държеше й висок тон и я пронизваше с поглед, сякаш така щеше да упражни върху нея натиск. Тя трябваше да се подчини! И ако не успееше с дума, щеше да прибегне към крути мерки. Беше дребничка и като изключим часовника, Куентин се обзалагаше, че е два пъти по-добър магьосник от нея.

Джейн тъжно поклати глава.

— Разбери. Аз съм вещица, не бог. Толкова пъти се опитвах. По толкова различни линии се връщах назад във времето. Колко много хора съм изпращала да надвият Мартин. Куентин, хайде да не ти изнасям лекция върху практическите въпроси на хронологическата манипулация. Промениш ли една променлива, променяш всички останали. Да не мислиш, че си първият, който се изправя срещу Мартин в онази пещера? Да не мислиш, че за пръв път се изправяш срещу него? Тази битка се водеше непрекъснато. Какво ли само не опитвах. Всички други загиваха. И аз превъртах ли, превъртах назад часовника.

Колкото и зле да е било, колкото и зле да е, това е най-добрият ми резултат. Куентин, само ти и твоите приятели го спряхте. Вие единствени. Така и ще си остане. Няма да рискувам да загубя придобитото.

Куентин скръсти ръце. Гърбът му се беше изопнал. Практически вибрираше от ярост.

— Ще се върнем много назад, до… времето преди „Светът в стената“! Ще го спрем преди началото на историята. Ще намерим вариант, в който той даже не заминава за Филория.

— Опитвала съм, Куентин! Опитвала съм! — Джейн го удари на молба. — Хиляда пъти съм опитвала, но той все попада там. Уморена съм. Знам, че загуби Алис. Аз пък загубих брат си. Омръзна ми да се боря с чудовището, което някога беше Мартин.

Изведнъж тя придоби много уморен вид, погледът й се разфокусира, сякаш виждаше някакъв непознат свят, в който никога нямаше да проникне.

Гърдите на Куентин се надигаха бурно. Направи скок, но тя предугади движението му. Беше бърз, но тя беше още побърза. Може би този епизод се бе разигравал и в друга времева линия, а може да е бил прозрачен. Джейн се извъртя на пета и метна с все сили часовника в стената. Той издрънка като портмоне с монети и се размаза като презрял плод. Крехкият кристален циферблат се разби, чаркове и зъбци се пръснаха по пода като скъсан наниз бисери.

Запъхтяна, Джейн предизвикателно се обърна към него. Куентин се втренчи в счупеното часовникарско изделие.

— Край. Време е да живеем с каквото имаме и да оплачем каквото сме загубили. Ще ми се да ти бях казала повече, преди да е станало непоправимо късно, обаче се нуждаех от теб прекалено силно, за да ти доверя истината.

Положи длани върху страните му, притегли лицето му към своето и го целуна по челото.

— Опитай се да не съдиш Мартин сурово — рече тя от прага. Навън се беше стъмнило. — Пловър непрекъснато го взимаше на подбив и мисля, че той така стигна до Филория. Иначе защо ще пропълзи в дядовия часовник? Търсел, е къде да се скрие.

И тя изчезна в тихата пролетна вечер.

Куентин постоя, загледан в здрача, и отиде да затвори. Парченца от счупения часовник изхрущяха под нозете му. Погледна тетрадката върху коравото кентавърско легло. Между страниците й бе затъкната бележка — същата, която вятърът изтръгна от ръцете му първия път, когато се опита да я прочете. Тя гласеше следното:

„ИЗНЕНАДА!“

Седна. Сега имаше отговорите, но те не правеха нещата по-лесни или по-прости. Не му помагаха. Замисли се за Алис, за бедния глупав Пени, за клетия Елиът. И за онова нещастно копеле Мартин Чатуин. Най-сетне схвана, че всичко е правил погрешно. Изобщо не е бивало да идва тук и да се влюбва в Алис. Не е трябвало да постъпва в „Брейкбилс“, а да си остане в истинския свят, в Бруклин, където да се оправя с депресията си и с недоволството от света в изтърканото ежедневие. Нямаше да срещне Алис, но тя поне щеше да бъде жива някъде. Можел е да изкара тъжния си пропилян живот с филми, книги, мастурбация и алкохол, като всеки друг. Никога нямаше да узнае що за ужас е да получиш това, което си мислиш, че искаш. Щеше да спести на себе си и на другите цената. Това бе поуката от историята на Мартин Чатуин. Можеш да изживееш мечтите си, но това може да те превърне в чудовище. По-добре не мърдай от къщи и прави фокуси с карти в спалнята.

Разбира се, отчасти и Джейн носеше вина. Непрекъснато го беше изкушавала. Е, втори път нямаше да падне в капана. Никой нямаше да го прави на маймуна. Номерът беше да не искаш нищо. Това беше сила. Това беше кураж: куражът никого да не обичаш и на нищо да не се надяваш.

През следващите седмици новият Куентин — с побелялата коса и дървеното рамо на Пинокио — поднови магическите си занятия. Сега търсеше контрол. Искаше да бъде недосегаем. В малката си стаичка Куентин упражняваше заклинания, за които преди не му стигаше време или пък дързост. Вълшебствата му набираха мощ, точност и лекота. Пръстите му оставяха във въздуха огнени дири, искри и неонови петна, които пращяха, съскаха и бяха прекалено ярки, за да се взираш в тях. Мозъкът му сияеше в студен, нетраен триумф. Това е търсил Пени, когато се е усамотил в Мейн, а ето че Куентин го постигаше. Едва когато се научи да контролира човешките си емоции, облада свръхчовешка сила.

Разбра как Маяковски е изпълнявал някои от подвизите, които толкова го смущаваха. Поправи грешките, които бе допуснал в полета си към Луната, а в памет на Алис изолира един — единствен протон и дори успя да осъществи върху него наблюдение — напук на Хайзенберг^[1]. Уби и съживи шест мишки, намесвайки се в свещената мистерия на живота и смъртта.

Юни узря в юли, а после повехна и се съсухри в август. Една сутрин Куентин се събуди рано и видя, че хладна мъгла обгръща ливадата. Сред нея, грамаден и ефирен, стоеше бял елен. Той си щипваше тревица с малката си муцуна, накланяйки огромните си рога. Ушите му бяха големи и клепнали. Надигна глава, когато Куентин се показа на прозореца, разбирайки, че е наблюдаван, пое нататък по ливадата и без да бърза, се скри от погледа му. Куентин се начумери. Легна си отново, ала не можа да заспи.

По-късно през деня потърси Елша Хвойна Жълъдка Алисоуханна. Завари я да се труди на сложен стан с големината на жилищна стая, предназначен да оползотвори мощта на мускулестите й крака и деликатните манипулации на нейните човешки пръсти.

— Животното търсач — рече тя, без да спира да тъче. — Рядка гледка. Несъмнено са го привлекли положителните енергии, излъчвани от нашите висши ценности. Предложило е облика си на някой кентавър, а ти си бил наблизо и си имал щастието да го зърнеш.

Животното търсач от „Момичето, което измерваше времето“. Така изглеждало, значи. Някак си беше очаквал нещо по-свирепо. Куентин погали Жълъдка по лъскавата черна задница и си тръгна. Знаеше какво трябва да направи.

Същата нощ извади листната клонка, която беше намерил в бюрото. Същата клонка затулваше лицето на Звяра. Сега тя беше мъртва и изсъхнала, но листенцата й още бяха маслиненозелени и жилави. Забоде навън твърдото стъбло във влажната почва и го укрепи с купчинка пръст, за да не падне.

На следващата сутрин се събуди и видя пред прозореца си избуялото дърво. В ствола му личеше циферблатът на тиктакащ часовник. Постави ръка върху коравия сивкав ствол, върху хладната прашна кора, и я отпусна. Времето му тук бе приключило. Събра едни от вещите си, други остави, взе лък и колчан със стрели от бараката до стрелбището, освободи един кон от неопитоменото секс стадо на кентаврите и напусна Обителта.