Лев Гросман
Колеж за магьосници (5)

Сняг

 

Един следобед, в края на октомври, Марч помоли Куентин да остане след часа по практическо приложение. При занятията по ПП, както го наричаха всички, младежите и девойките се обучаваха на правене на магии. На този етап им разрешаваха да правят само елементарни заклинания, и то под стриктен надзор, обаче това беше като малка награда за океаните от теоретични познания, които бяха принудени да усвоят.

По този предмет Куентин не беше особено силен. Занятията се провеждаха в помещение, напомнящо университетска лаборатория по химия и обзаведено с каменни маси, плотове, носещи следите от безброй опити, и дълбоки умивалници. Въздухът миришеше на озон заради вечните заклинания, направени от поколения преподаватели, за да предпазят учениците от самонараняване.

Куентин наблюдаваше как лабораторният му партньор Сурендра поръси дланите си с бял прах (равни части брашно и пепел от плавеи), изписа във въздуха невидими знаци с върбовия си жезъл, после леко докосна с него стъкленото си топче и го разполови. Обаче когато самият Куентин докосна с жезъла своето топче, то се пръсна като електрическа крушка и от него изригна малък гейзер от парченца стъкло и белезникав прашец. Куентин изпусна жезъла си и се обърна, за да си предпази очите, а другите колежани изпънаха шии да видят какво става и се закискаха. Ето защо той беше в отвратително настроение, когато Марч го помоли да остане след часа. Докато го чакаше да приключи разговора с няколко момчета и момичета, Куентин потъна в мрачни размишления. Единствената му утеха беше, че и Алис бе помолена да остане. Тя стоеше до прозореца и замечтано се взираше в мътната река Хъдсън. Стъкленото й топче бавно кръжеше около главата й като миниатюрен сателит. Той се запита защо магиите й се удават толкова лесно. А дали само изглеждаше така? Не му се вярваше да й е трудно колкото на него. Пени също беше тук и както обикновено бледото му лице беше напрегнато.

Марч се върна в стаята, последван от Ван дер Веге. Тя започна направо, без да увърта:

— Помолихме ви да останете, защото обмисляме да ви прехвърлим във втори курс през пролетния семестър. Ще се наложи да работите допълнително, та през декември да вземете изпита за първа година и после да настигнете второкурсниците. Мисля, че ще се справите. Така ли е?

Погледна ги окуражаващо. Всъщност не им задаваше въпрос, а правеше заключение. Куентин, Пени и Алис смутено се спогледаха и отново извърнаха очи. Куентин се беше научил да не се изненадва, когато му казват, че интелектуалните му способности са много над тези на други хора, и това отличие донякъде заличи срама му от счупеното стъклено топче. От друга страна, всички се държаха ужасно тържествено, сякаш беше голяма привилегия да прескочиш една година в „Брейкбилс“… нещо, което той не беше сигурен, че иска.

— Защо? — престраши се да попита Пени. — И ще прехвърлите ли в трети курс други ученици, за да отворите място за нас?

Въпросът беше напълно резонен. По някакво неписано правило във всеки клас имаше само по двайсет ученици — нито повече, нито по-малко.

Ван дер Веге каза само:

— Всеки курсист усвоява знанията с различна бързина, Пени. Иска ни се да учите с онези, сред които ще се чувствате най-добре. — Тъй като нямаше повече въпроси, тя явно изтълкува мълчанието им като съгласие. — Разбрахме се. Желая ви успех.

Тези думи тласнаха Куентин към нов и по-труден етап от живота му тъкмо когато беше започнал да свиква с предишния. До този момент работеше усърдно, но от време на време кръшкаше като всички други. Разхождаше се из кампуса и общуваше с другите първокурсници в отделеното за тях помещение — запусната, но уютна стая с камина, обзаведена с фатално контузени канапета и фотьойли. Разполагаха с контрабандна конзола за видеоигри, скрита в големия дрешник и свързана със старомоден телевизор.

Но това беше преди. Сега нямаше момент, в който Куентин да не учи. Въпреки че Елиът го беше предупреждавал какво го чака, той си въобразяваше, че обучението му в изкуството на магията ще е прекрасно пътуване през тайна градина, където безгрижно ще къса от най-ниските клони плодовете на познанието. Вместо това всеки следобед след часовете по ПП отиваше право в библиотеката, за да си приготви набързо домашните, за да може след вечеря отново да се върне там за срещата с наставника си.

Всъщност наставникът беше красивата млада жена, която на изпита го беше накарала да нарисува картата на училището и която се казваше Съндърланд. В общи линии русокосата дама със съблазнителни форми и очарователни трапчинки беше пълната противоположност на магьосница. Тя преподаваше предимно на колежани от горните курсове и проявяваше нетърпимост към аматьорите. Безмилостно го караше да упражнява жестове и заклинания, а когато Куентин най-сетне постигнеше съвършенство, хубавелката го принуждаваше да повтори някои етюди „за по-сигурно“. Ръцете й правеха чудеса, за които той не можеше и да мечтае. Поведението й щеше да е нетърпимо, ако Куентин не беше лудо влюбен в нея.

Понякога се чувстваше гузен, че изневерява на Джулия. „Да не би да съм й длъжен? — казваше си гневно. — Тя с нищо не показа, че държи на мен.“ А русокосата Съндърланд бе тук. Той изпитваше необходимост от близък човек в новия си свят. Джулия беше обречена на забрава.

Свободното си време (доколкото го имаше) прекарваше с Алис и Пени. Първокурсниците бяха длъжни да си лягат в единайсет часа, но тримата намериха начин за мъничко разтуха след непосилните учебни занимания. В крилото със стаите на колежаните имаше малък кабинет. Говореше се, че въпреки магическите си способности преподавателите не виждат какво се случва там. Помещението нямаше прозорци, беше безкрайно неприветливо и миришеше на мухъл, но беше обзаведено с канапе, маса и столове, а преподавателите не стъпваха там след започването на вечерния час. Така кабинетът се превърна в убежище на Куентин, Алис и Пени.

Алис сядаше до масата, Куентин се просваше на дивана, а Пени обикаляше из помещението, когато искаше да се съсредоточи, или седеше по турски на пода. Омразните книги на Попър притежаваха магическата способност човек да се упражнява пред тях и сами да му казват дали е успял (тогава позеленяваха), или се е провалил (в тези случаи ставаха червени). Най-гадното беше, че не обясняваха причината за провала. Алис винаги знаеше кога някой се е издънил. Беше същинско дете чудо с неестествено гъвкави пръсти и китки, и с феноменална памет. Говореше тихо и внимателно, но по отношение на чуждите езици беше ненаситна. Докато състудентите й още бродеха из дебрите на средноанглийския, тя вече овладяваше арабски, арамейски, старохоландски и църковнославянски език. Още беше безкрайно стеснителна, обаче се отпускаше пред Пени и Куентин и дори от време на време проявяваше чувство за хумор, макар да разказваше вицовете на църковнославянски език.

Куентин си мислеше, че и без това татуираният няма да схване шегата, защото беше напълно лишен от чувство за хумор. Упражняваше се самостоятелно, мърмореше и наблюдаваше жестовете си, отразени в голямото огледало с позлатена рамка, облегнато на стената. Явно навремето е било омагьосано, но магията беше отслабнала, затова понякога вместо отражението на Пени се появяваше хълм без дървета — гладка затревена гърбица под мрачно небе. Вместо да се отдръпне, Пени чакаше мълчаливо и намръщено отражението да се промени. Проклетото огледало изнервяше Куентин, сякаш всеки момент нещо страховито щеше да превали хълма.

— Питам се къде ли е тази височина — веднъж каза Алис. — В реалния живот, де.

— Не знам — измънка Куентин. — Може би именно това е Филория.

— Можеш да минеш през огледалото и да попаднеш там. В книгите винаги става така.

— И какво от това? Само си помисли — ще се прехвърлим оттатък, ще учим един месец, ще се върнем и ще завършим с отличие.

— Само не ми казвай, че искаш да отидеш във Филория, за да учиш още по-усърдно — отбеляза Алис. — Ще е най-тъжното, което съм чувала.

— Стига сте дрънкали! — скастри ги Пени. За пънкар беше невероятен досадник.

Зимата дойде — сурова зима, типична за долината на Хъдсън. Фонтаните замръзнаха, храстите животни, образуващи лабиринта, потрепваха и се отърсваха от снега. Тримата приятели започнаха да странят от съучениците си, които им завиждаха и ги мразеха.

Куентин преоткри трудолюбието си. Не го мотивираше жаждата за познания, нито желанието да докаже на Ван дер Веге, че наистина заслужава да е във втори курс. Просто изпитваше перверзно задоволство от непрекъснатото залягане над учебниците — същото задоволство, благодарение на което от малък научи сложните трикове с карти, а в осми клас взе изпита по висша математика.

Неколцина горнокурсници се съжалиха над тримата зубрачи и ги обявиха за свои талисмани. Насърчаваха ги да учат по-усърдно, а нощем им носеха сандвичи и безалкохолни напитки. Дори Елиът благоволи да ги посети и им подари контрабандни амулети и талисмани, които да ги държат будни и да подсилват паметта им.

Толкова бяха преуморени от зубренето и от безсънните нощи, че не усетиха кога измина декември. Всъщност вече бяха забравили към каква цел се стремят. Куентин установи, че дори любовта му към красивата преподавателка Съндърланд е заменена от депресия. Улавяше се, че се взира в разкошните й гърди, вместо да мисли за правилното положение на палеца си.

На лекциите на Марч вече седеше на последния ред, изпитвайки надменно презрение към състудентите си, които още изучаваха Попъровия етюд №27, докато той вече беше на №51. Започна да изпитва ненавист към продъненото канапе в мизерната стаичка, където късно нощем се събираха заедно с Алис и Пени. Дотолкова ненавиждаше и противната миризма на кафето, което пиеха, че почти се изкушаваше да опита леката дрога, предпочитана от Пени. Даваше си сметка, че е станал раздразнителен мизантроп, почти копие на онзи Куентин, който смяташе, че е останал в Бруклин.

През почивните дни, поне денем, можеше да работи където пожелае. Най-често оставаше в стаята си, но от време на време се изкачваше по спираловидното стълбище, водещо към обсерваторията в една от кулите. Там се помещаваше старинен телескоп, голям колкото телеграфен стълб. Вероятно някой от персонала изпитваше истинска обич към този инструмент, защото лагерите на въртящата се поставка винаги бяха смазани, а металният корпус бе излъскан до блясък.

Куентин предпочиташе да чете в обсерваторията, понеже беше добре отоплена и рядко посещавана. Първо, катеренето по стълбите не беше особено приятно, и второ, телескопът беше неизползваем през деня. Но една събота в края на ноември откри, че не е единственият, който е стигнал до това заключение. Щом се изкачи по стълбището, видя, че капакът в пода е вдигнат, което означаваше, че някой е завзел убежището му. За всеки случай внимателно провря глава през отвора и огледа кръглата стая, озарена с жълтеникава светлина. Усещането беше, че е надникнал в друг свят на непозната планета, който носеше зловеща прилика с неговия, но беше пренареден. Натрапникът се оказа Елиът. На креслото седеше един от второкурсниците — момче с гладко бебешко лице и рижава коса. Куентин не го познаваше, но мислеше, че се казва Ерик.

Двамата се прегърнаха и се целунаха.

Необяснимо защо Куентин изчака още секунда, преди да слезе по стълбището и да се върне в своя познат и предсказуем свят, но не можеше да откъсне поглед. Гледаше право в оголената същност на емоционалния механизъм на „летния“ си приятел. Запита се как не се е досетил и дали Елиът прелъстява едно-две момчета годишно и ги захвърля, след като им се е наситил. И наистина ли беше принуден да се крие? Дори в „Брейкбилс“?

Реши, че повече няма да учи в обсерваторията.

Довърши първи том от книгата на Попър в полунощ преди изпита, който щеше да се проведе след неделния ден. Затвори книгата и около минута се взира в корицата. Ръцете му трепереха. Виеше му се свят, чувстваше тялото си тежко като олово. Не можеше да остане в тайната стаичка, но беше прекалено изнервен, за да си легне. Надигна се от продъненото канапе, облече си палтото и заяви, че отива да се поразходи.

За негова изненада Алис предложи да го придружи. Пени безмълвно се взираше в пейзажа в огледалото, очаквайки да види отражението на бледото си лице, за да продължи да се упражнява.

Куентин възнамеряваше да мине през лабиринта, да прекоси заснежената морава, да се обърне и да се взре в притихналата Къща. Трябваше да обмисли защо приключението изобщо не е забавно и да се опита да успокои опънатите си нерви, за да поспи. Тръгна към високите остъклени врати към задната тераса.

— Недей! — прошепна Алис и обясни, че след вечерния час вратите се настройват чрез магия така, че да изпращат предупредителни сигнали в стаите на преподавателите. Било направено, с цел да се попречи на колежаните да напускат сградата. Тя го поведе към вратичка, скрита зад един гоблен, която водеше към жив плет, покрит със сняг. Провряха се през него и пристъпиха в студения мрак.

Куентин беше с двайсетина сантиметра по-висок от Алис и с по-дълги крака, но тя смогваше да върви редом с него. Преминаха през лабиринта и закрачиха през заледената морава.

Алис първа наруши мълчанието:

— Идвам тук всяка нощ.

Куентин не можа да реагира веднага, защото съзнанието му беше замъглено от липсата на сън.

— Всяка нощ ли? — попита глуповато. — Наистина ли? Защо?

— Ами… така — въздъхна тя. Под лунната светлина парата от устата й приличаше на бяло облаче. — За да избистря съзнанието си. В кулата на момичетата става много шумно и не мога да мисля. Тишината ме успокоява.

— Дали знаят, че излизаш след вечерния час?

— Разбира се. Най-малкото Фог знае.

— Тогава защо си правиш труда да…

— Да излизам през тайната вратичка ли? Мисля, че не го е грижа дали някой от нас излиза без разрешение. Обаче оценява усилието да се прикриваме.

Стигнаха до края на голямата морава, обърнаха се и се загледаха в Къщата. Някъде избуха бухал. Ленивата луна посребряваше облаците, надвиснали над покрива. Сцената беше като от стъклено кълбо с изкуствен сняг, което никой не е разклатил.

Куентин си спомни онзи откъс от „Светът в стената“ от поредицата за Филория, в който Мартин и Фиона бродеха през замръзналата гора, търсейки дървета, омагьосани от Наблюдателката, в стволовете на които имаше тиктакащи часовници. Наблюдателката не беше като другите лоши магьосници, понеже много рядко правеше злини, и то далеч от хорските очи. От време на време я зърваха в далечината, хванала в едната си ръка книга, а в другата — богато инкрустиран часовник; друг път профучаваше в тиктакаща карета с формата на часовник, украсена с бронзови заврънкулки. Неизменно носеше воал, закриващ лицето й. При всяко преминаване засаждаше своите дървета часовници.

Куентин се улови, че се ослушва за тиктакане, но тишината се нарушаваше само от странен пукот навътре в гората.

— От тук влязох в този свят — промълви той. — През лятото. Дори не знаех какво е „Брейкбилс“. Мислех, че съм попаднал във Филория.

Алис се засмя, но побърза да се извини:

— Прощавай. Нямаш представа колко харесвах тези книги като малка.

— А ти откъде влезе?

— От там. — Тя посочи друга редица дървета. — Само че не влязох като теб, през портал. Не бях поканена… — Стараеше се да говори спокойно, но гласът й затрепери. — Моят брат дойде тук. Мечтаех да го последвам, обаче така и не ме поканиха. Чаках, чаках, накрая избягах. Знаех, че вече съм пропуснала първата година. Аз съм с една година по-голяма от теб.

Куентин не знаеше този факт. Алис изглеждаше по-малка.

— Качих се на автобуса за Покипси, после се придвижвах с таксита, докъдето беше възможно. Направило ли ти е впечатление, че пред Къщата няма алея за коли. Няма и пътища, водещи към „Брейкбилс“. Най-близкият е междущатската магистрала. Последният шофьор ме остави посред пустошта. Извървях пеш последните осем километра. Загубих се. Спах в гората.

— Наистина ли? Направо на земята?

— Да, а трябваше да взема палатка. Не знам тогава какво ми се въртеше в главата. Бях изпаднала в истерия.

— Ами брат ти? Защо не ти помогна да влезеш?

— Той почина. — Изрече го спокойно, сякаш съобщаваше най-обикновен факт, но Куентин се смая. Не предполагаше, че Алис има брат. Нито че животът й невинаги е бил магически.

— Виж — промърмори той, — нещо не се връзва. Нали знаеш, че си най-умната в нашия клас?

Тя сви рамене. Взираше се напрегнато в Къщата.

— Значи някак си влезе. Как реагираха даскалите?

— Шашнаха се. Предполага се, че никой не може да намери Къщата. Решиха, че е чиста случайност. Аз обаче знам, че тук действат древни магии… Отначало ме помислиха за бездомница. От косата ми стърчаха сухи клонки, очите ми бяха подпухнали, защото плаках през цялата нощ. Ван дер Веге ме съжали. Даде ми чаша кафе и ми позволи да се явя самостоятелно на приемния изпит. Фог не беше съгласен, обаче тя го убеди.

— И ти изкара, така ли?

Алис отново сви рамене.

— Още не разбирам какво е станало — настоя Куентин. — Защо не са те поканили като нас?

Тя не отговори, само гневно се втренчи в луната, забулена в мъгла. По лицето й се стичаха сълзи. Едва в този момент той осъзна, че не е единственият в колежа, който се чувства като натрапник. Алис не беше само негова съперница, чиято единствена цел беше да се наложи и така да отнеме частица от щастието му. Тя имаше мечти и кошмари и посвоему се чувстваше изгубена като него.

Стояха под грамадно дърво, чиито клони се огъваха от натрупания сняг. Това напомни на Куентин за Коледа и той внезапно осъзна, че са пропуснали този празник. Беше забравил, че в „Брейкбилс“ времето изостава от това в реалния свят. Родителите му бяха споменали нещо по телефона, обаче не им беше обърнал внимание.

Всъщност имаше ли значение? И защо, по дяволите, си струваше да се бъхти така? Защо се скъсваха от учене? Заради властта… или познанието. Само че тези понятия бяха безкрайно абстрактни. Отговорът би трябвало да е очебиен, но му се изплъзваше.

Алис потрепери от студа. Той се обърна към нея:

— Така или иначе вече си в „Брейкбилс“. Всички сме тук. — Прегърна я през раменете. Тя не се притисна към него, нито показа, че жестът му я е трогнал, но и не припадна — нещо, от което той се страхуваше. — Да се приберем, преди Фог да побеснее. Утре ни чака тежък изпит. Почини си, иначе няма да изпиташ удоволствие.

Изпитът се проведе на следващия ден, понеделник, в началото на третата седмица на декември. Два часа бяха посветени за писане на есе и още два — за практически упражнения.

Рано на другата сутрин някой пъхна под вратите на стаите им по един сгънат лист плътна кремава хартия като онази, на която се печатат поканите за сватба. На всеки лист бяха написани резултатите от изпита. Куентин и Алис бяха издържали, Пени — не.