Лев Гросман
Колеж за магьосници (4)

Магия

— Магията не е наука, нито изкуство, нито религия. Да бъдеш маг е призвание и професия. Когато правим магии, не се молим на бог. Разчитаме на волята и познанията си, както и на способността си да предизвикаме определена промяна в света. Това не означава, че разбираме магията, както физиците разбират функциите на субатомните частици. Не, май и те още не са наясно по този въпрос… Така или иначе и ние не разбираме и не можем да разберем същността и произхода на магията, както дърводелецът не проумява защо расте дадено дърво. Не му и трябва. Работи с онова, което има.

Подчертавам обаче, че е много по-трудно, по-опасно, но и по-интересно да си маг, отколкото дърводелец.

Лекцията четеше преподавателят Марч — червенокосият шишко с гущера, когото Куентин беше видял за последно в деня на изпита. Обикновено пълничките хора са симпатични и с ведър характер, но Марч явно правеше изключение.

Сутринта Куентин откри, че Къщата, до вчера празна и безлюдна, гъмжи от народ — от шумни младежи, които тътреха куфарите си по стълбището и от време на време с трясък отваряха вратата на стаята му, поглеждаха го и я затръшваха. Той изпита горчиво разочарование. Беше свикнал да броди сам из Къщата като неин безспорен господар или поне като секретар на Елиът. Оказа се обаче, че в „Брейкбилс“ учат още деветдесет и девет младежи, разделени на пет курса. Бяха пристигнали тази сутрин за първия ден от семестъра и си защитаваха правата. Всички, с изключение на Куентин, бяха с униформи — раирани сака и вратовръзки за момчетата, бели блузи и тъмни карирани поли за момичетата.

— Сакото и вратовръзката са задължителни, освен когато си в стаята си — обясни Фог. — Има и още правила, които ще научиш от другите колежани. Повечето момчета сами избират вратовръзките си. В това отношение сме склонни към компромис, но не злоупотребявай с търпението ми. Всяка крещяща вратовръзка ще бъде конфискувана и ще бъдеш принуден да носиш униформената, за която, макар и да не съм специалист в тази област, знам, че е ужасно старомодна.

В дрешника си Куентин намери няколко тъмносини и светлокафяви раирани сака, комбинирани с официални ризи. Повечето изглеждаха чисто нови, само някои бяха леко протрити на лактите и миришеха (но не неприятно) на нафталин и тютюнев дим. Той се преоблече и застана пред огледалото. Би трябвало да ненавижда униформата, обаче той се влюби в нея. Още не се чувстваше като истински маг, но поне можеше да изглежда като такъв. На всяко сако беше избродиран герб — златна пчела и златен ключ на черен фон, обсипан с миниатюрни сребърни звездички. След време забеляза, че същият мотив е втъкан в килимите и завесите и гравиран на паркета.

Сега седеше в голяма аудитория с грамадни прозорци от двете страни. Четирите реда елегантни дървени чинове бяха разположени амфитеатрално. Пред тях имаше голяма черна дъска и масивна каменна демонстрационна маса, покрита с дълбоки вдлъбнатини и драскотини. Класът се състоеше от двайсет униформени колежани, които приличаха на обикновени тийнейджъри, опитващи се да изглеждат като непукисти. Куентин подозираше, че поне половината са победители от конкурса за таланти в областта на науката и от шампионата по правопис. Знаеше със сигурност, че едно от момичетата беше председателствало експерименталния съвет на Обединените нации и бе успяло да прокара закона за забрана на ядрените опити в океана с цел запазване на застрашената от изчезване морска костенурка.

Всъщност миналите им успехи вече нямаха значение, но атмосферата беше напрегната, сякаш нервите на всички бяха опънати до краен предел. Изведнъж му се прииска да е в лодката заедно с Елиът.

Марч замълча за момент, после каза:

— Да видим какво умеете. Куентин Колдуотър, излез пред класа, ако обичаш. — Говореше сърдечно и жизнерадостно, сякаш се канеше да му връчи награда. — Застани до мен. Ще ти дам реквизит.

Порови в джобовете си, извади прозрачно стъклено топче и го сложи на масата.

Настъпи гробна тишина. Куентин знаеше, че това не е истински тест, а нещо като нагледен урок. Само че докато слизаше по широките стъпала, усети, че краката му сякаш са се превърнали в кокили. Другите ученици се взираха в него с безразличието на спасили се от изпит.

Той застана до Марч. Топчето беше малко, може би с обиколката на петаче, следователно нямаше да е трудно да го скрива и изважда от ръкава на униформеното си сако. „Сега ще им покажа какво мога“ — помисли си той. От напрежение ушите му забучаха. Заизважда топчето ту от едната, ту от другата си ръка, от устата и от носа си. Публиката го възнагради с откъслечни кискания. Напрежението го напусна и той се развихри. Подхвърли топчето толкова високо, че то едва не се удари в тавана, приведе се и топчето падна в трапчинката под кръста му. Някой забарабани с пръсти по чина си. Избухнаха бурни ръкопляскания.

За финалния си номер Куентин се престори, че разбива топчето с тежкото метално преспапие, като в последния миг размени стъклената сферичка с ментов бонбон, случайно останал в джоба му, който силно изхруска и на мястото му остана достоверна купчинка бял прах. Той намигна на публиката и се извини на Марч, после го помоли да му даде носната си кърпа. Преподавателят посегна да я извади и откри топчето в джоба на сакото си.

Първокурсниците заръкопляскаха още по-силно. Куентин се поклони. „Не е зле“ — помисли си. Само половин час след началото на учебната година се беше превърнал в герой.

— Благодаря, Куентин — раболепно каза Марч. — Беше много поучително. Върни се на мястото си. Алис, готова ли си да ни покажеш уменията си?

Обръщаше се към дребничко намусено момиче, седнало на последния ред. Алис не се изненада, че е избрана. Изглеждаше като човек, който непрекъснато очаква да му се случи най-лошото. Слезе по стъпалата, взирайки се напред, сякаш вървеше към бесилото, и безмълвно взе топчето, което й подаде преподавателят. Застана зад демонстрационната маса, която й стигаше до гърдите, остави топчето на каменната плоча и зажестикулира над него. Изглеждаше сякаш разговаря чрез знаци или намотава около пръстите си невидими конци. Държеше се така, като че ли не прави нищо особено. Поведението й беше коренно противоположно на парадирането на Куентин. Тя се втренчи в топчето толкова напрегнато, че в един момент като че ли стана кривогледа. Устните й замърдаха, но от тях не се изтръгна нито звук.

Топчето заблестя в червено, в бяло, после стана непрозрачно като око, покрито с перде. Изпод него се заизвива струйка сивкав дим. Самодоволството на Куентин се изпари. „Алис вече познава истинската магия — каза си той. — Господи, толкова съм изостанал!“

Алис потърка длани и промърмори:

— След минута пръстите ми ще се приспособят.

Внимателно, все едно изваждаше гореща тава от фурната, тя докосна топчето с върховете на пръстите си. То се беше разтопило от високата температура и приличаше на карамел. С четири уверени движения Алис му оформи крачета, после добави глава. Отдръпна ръце и го духна. Топчето се претърколи, отърси се и се изправи. Беше се превърнало в миниатюрно стъклено животинче. След миг заприпка по масата.

Този път никой не заръкопляска. Хладината в стаята беше осезаема. Куентин усети, че настръхва. Единственият звук беше от чаткането на стъклените крачка върху каменния плот на масата.

— Благодаря, Алис. — Марч се върна пред дъската — На онези от вас, които се питат какво беше това, ще отговоря, че току-що Алис направи три основни магии: безмълвна термогенеза на Демпси, анимация на Лесър Кавалиери и париране и защита, които са толкова оригинални, че предлагам да им дадем твоето име, Алис.

Тя с безразличие впери поглед в него, очаквайки разрешение да си седне. Изобщо не изглеждаше самодоволна, просто изгаряше от нетърпение да я освободят. Забравено от всички, мъничкото стъклено животинче стигна до ръба на масата. Алис понечи да го хване, но съществото падна и се разби на твърдия каменен под. Покрусена, тя коленичи до него, но Марч бързаше да завърши лекцията си.

Куентин наблюдаваше драмата със смесица от състрадание и завист. „Каква нежна душа има тази Алис — помисли си той. — Само че именно нея трябва да победя.“

— Тази вечер прочетете първа глава от „История на магията“ от Льо Гоф, превод на Лойд — подхвана Марч, — и първите две глави от „Практически упражнения за начинаещи магове“ на Амилия Попър — книга, която скоро ще започнете да мразите до дъното на младите си невинни души. Предлагам да опитате първите четири упражнения. Всеки от вас утре в час ще направи някое от тях. Ако езикът на мадам Попър, типичен за осемнайсети век, ви се стори труден, знайте, че след месец ще започнете да изучавате средноанглийски език, латински и класически старохоландски. Гарантирам ви, че тогава с носталгия ще си спомняте за лейди Попър.

Учениците започнаха да си събират нещата. Куентин погледна тетрадката пред себе си — белият лист беше празен с изключение на една тревожна зигзагообразна линия.

Марч повиши глас:

— И още нещо, преди да си тръгнете. Призовавам ви да мислите за този курс като за чисто практически, с минимум теория. Ако ви се прииска да научите нещо повече за същността и произхода на магическите сили, които ще овладявате бавно и с много труд, спомнете си прочутия анекдот за английския философ Бъртранд Ръсел, който ще ви разкажа сега. Веднъж Ръсел изнесъл лекция за структурата на вселената. Накрая някаква жена се приближила до него, похвалила го, че е умен младеж, но с погрешни схващания, защото било всеизвестно, че Земята е плоска и се крепи на гърба на костенурка. Философът я попитал на какво се крепи костенурката, а тя отвърнала: „Много хитро, млади човече, много хитро. Но знайте от мен, че чак до долу има костенурки.“

Разбира се, жената грешала относно Земята, но е щяла да бъде права, ако е говорела за магията. Велики магове са прахосали живота си, опитвайки се да стигнат до корена на вълшебството. Това е безнадеждно и скучно дирене, а понякога и много опасно. Защото колкото по-надолу прониквате, костенурките стават все по-големи и по-страшни, докато постепенно заприличват на люспести дракони… И не забравяйте на излизане от клас да си вземете по едно стъклено топче.

Още на другия ден следобед Марч им преподаде простичко заклинание на непознат език, който звучеше като цигански (по-късно Алис обясни на Куентин, че бил естонски), и жест, състоящ се в движение на средния пръст и кутрето на двете ръце, независимо един от друг. Трикът изглеждаше простичък, но се оказа адски труден. Марч обяви, че онези, които изпълнят задачата, могат да напуснат веднага, а другите ще останат, докато задоволят изискванията му. Добави, че сами ще разберат, когато са успели.

Куентин остана в аудиторията, докато болката в пръстите му стана непоносима, докато светлината, проникваща през прозорците, помръкна, смени цвета си и напълно се стопи, докато празният му стомах се разбунтува. Остана, докато лицето му пламна от срам и всички (с изключение на четирима души) напуснаха помещението. Алис беше сред първите — справи се само за двайсет минути, но излезе тихичко, без да си придава важности. Най-после Куентин изрече заклинанието и направи движенията (дори не знаеше какво по-различно бе сторил този път), но усилията си струваха, защото топчето заподскача от само себе си.

Той не продума, само оброни глава на чина и скри лице в сгъвката на лакътя си. Не беше случайност, нито шега. Наистина се беше справил. Можеше да прави магии. Което означаваше, че му се разкриват безкрайни възможности. До края на семестъра стъкленото топче стана негов неизменен спътник. Според Куентин то въплъщаваше студения безмилостен подход на Марч към магическата педагогика. Всяка лекция, всяко упражнение, всяка демонстрация бяха посветени на преобразяването на стъкленото топче. През следващите четири месеца Куентин бе длъжен да го носи навсякъде. Обикновено го държеше в джоба на униформеното сако, а когато се къпеше, го пускаше в сапунерката. Лягаше си с него и понякога го сънуваше, когато спеше дълбоко.

Научи се да го изстудява, докато то се заскрежи. Принуждаваше го да се търкаля по масата, тласкано от незнайни сили, да се носи във въздуха. Тъй като топчето беше прозрачно, много лесно го превърна в невидимо, в резултат на което го загуби и се наложи Марч да го материализира. Куентин го караше да плава във вода, да преминава през дървена преграда и да привлича като магнит метални стружки. Преподавателят му обясни, че това са елементарни умения. Забележителното представяне на Куентин на изпита било аномалия, прилив на акумулирана енергия, което често се наблюдавало при първата изява на маговете. Добави, че ще изминат години, преди отново да направи трик, който може да се сравни с първоначално показаното.

Междувременно, Куентин изучаваше и история на магията. Оказа се, че онези, които я практикуват, открай време живеят сред „обикновените“ хора, но са встрани от обществото, което не подозира за тях. Най-великите магьосници бяха непознати на широката публика. Леонардо, Роджър Бейкън, Нострадамус, Нютон бяха магове, само че с много скромни възможности. Фактът, че са известни на човечеството, бе в техен ущърб. Според стандартите на магическото общество те бяха отпаднали на първото препятствие, понеже не бяха проявили достатъчно здрав разум да запазят в тайна познанията си.

Книгата на Попър, която Куентин получи за домашно, се оказа тъничко томче, съдържащо поредица от кошмарно сложни упражнения за пръстите и гласа. Той стигна до заключението, че правенето на магия се състои в много точни жестове, придружени от заклинания, нашепвани или произнасяни на висок глас. Дори най-малката грешка в жестовете или в заклинанието можеше да обезсили и да провали магията.

Стигна и до друго заключение — наистина не беше във Филория. В книгите от поредицата за тази страна менторът винаги вземаше под крилото си едно-две от децата Чатуин и ги обучаваше на някакво умение или професия. В „Светът в стената“ Мартин ставаше прекрасен ездач, а Фиона бе обучена за горски разузнавач; в „Летящата гора“ Рупърт се превръщаше в отличен стрелец с лък; в „Момичето, което измерваше времето“ Хелън тренираше с майстор на фехтовката и така нататък.

Обучението в „Брейкбилс“ нямаше нищо общо с описаното в книгите. Оказа се, че дори най-простичката магия трябва да се преобрази, за да се съгласува с деня и часа, фазата на луната, целта на мага, и още сто фактора, подредени в безброй таблици, графики и диаграми, отпечатани на грамадни пожълтели листове хартия. Половината от всяка страница беше заета от бележките под линия, описващи изключенията и особените случаи, които също трябваше да бъдат наизустени.

Но имаше още нещо освен упражненията и зубренето, което никога не се споменаваше в лекциите на Марч. Куентин не можеше да го опише, но усещаше, че човек трябва да знае още нещо, ако иска магията му да е ефикасна. Опиташе ли да мисли за това, умът му се замъгляваше и се отплесваше в абстракции. Бе нещо като силна воля и концентрация, прозорливост и дори малко артистичност. А най-важното беше, че трябва да си отдаден на онова, което правиш.

Необяснимо как, но винаги чувстваше кога думите и жестовете му оказват въздействие на загадъчния долен слой на вселената. Върховете на пръстите му се затопляха и сякаш оставяха следи във въздуха. При това усещаше лека съпротива, като че ли атмосферата около него се сгъстяваше и притискаше ръцете му, дори устните и езика му. Умът му започваше да работи на бързи обороти, все едно бе под влиянието на кофеин или кокаин. Като цяло усещането му харесваше.

Приятелите на Елиът се бяха върнали в училището и сега той се хранеше заедно с тях. Бяха като могъща клика, разговаряха само помежду си, смееха се необуздано и не се интересуваха от останалото население на „Брейкбилс“. Все пак нещо ги отличаваше от другите колежани. Не бяха по-красиви или по-умни, но изглеждаха така, сякаш знаеха кои са, и не търсеха потвърждение от останалите. Куентин си казваше, че ще е хубаво един ден да заприлича на тях.

Беше му криво, задето Елиът го беше зарязал след завръщането на приятелите си, обаче сега беше изправен пред ново предизвикателство — деветнайсетимата си колеги първокурсници. Всички без изключения бяха необщителни и се гледаха недоверчиво, сякаш се питаха кой ще излезе победител в интелектуалната битка на живот и смърт. Бяха свикнали да се състезават и винаги да побеждават. С други думи приличаха на Куентин, а той не беше свикнал да е сред себеподобни.

Всички първокурсници бяха обсебени от дребничката Алис, но скоро стана ясно, че макар в академично отношение да е много по-напред от тях, на практика тя беше ужасно срамежлива и с нея почти не можеше да се разговаря. Ако някой се опиташе да я заговори, тя отговаряше едносрично и криеше лицето си зад дългата си коса. Очевидно й беше адски мъчително да е обект на внимание.

Куентин се питаше кой е накарал гениалната Алис да се страхува от другите хора. Искаше му се да се състезава с нея, но желанието да я закриля потискаше състезателния му дух.

Животът в „Брейкбилс“ беше спокоен, официален и дори малко театрален, а по време на закуските, обедите и вечерите официалността бе направо фетишизирана. Вечерята се сервираше точно в шест и половина, а закъснелите не се допускаха. Преподавателите и колежаните седяха заедно до безкрайно дълга маса, застлана с невероятно бяла покривка. Приборите за хранене бяха сребърни, но от различни комплекти. Осветлението се осигуряваше от батальони невероятно грозни полилеи. За разлика от традиционно безвкусните ястия в частните училища храната тук беше превъзходна и приготвена предимно по класически френски рецепти. Първокурсниците сервираха на по-възрастните си колеги и се хранеха сами, след като другите свършеха. Онези от трети и четвърти курс имаха право да изпият по чаша вино на вечеря, а петокурсниците — по две. Необяснимо защо студентите четвърта година бяха само десетима. Всеки, който се поинтересуваше за причината, не получаваше отговор.

Куентин се приспособи с бързината на моряк, попаднал на непознат континент, населен с диваци, който или трябва да научи местния език, или да бъде изяден от местните. Почти беше сигурен, че макар повечето колежани да мрънкаха и да се държаха така, сякаш ще ги подложат на изтезания, всъщност бяха щастливи, че са в „Брейкбилс“. Самият той наистина беше щастлив, въпреки че никога нямаше да прояви слабостта да изрази чувствата си. Всяка сутрин се събуждаше с радостното усещане, че до вечерта ще му се случи нещо интересно и неочаквано. Първите два месеца в училището минаха неусетно. Скоро червеникавозлатисти листа се разпиляха по моравата, като че ли бяха тикани с невидими метли (нищо чудно да беше точно така).

Всеки ден след часовете той отделяше по половин час да обиколи пеш кампуса. Един горещ следобед се натъкна на миниатюрно лозе. Отвъд, на около четиристотин метра навътре в гората, в края на тясна чакълеста пътека видя малка ливада, разделена на квадрати. Някои бяха затревени, други — от камък или пясък, трети от вода, а два бяха от почернял метал, напомнящ сребро, покрит с надписи. Територията на колежа не беше обградена нито със стена, нито с ограда. Границите й бяха очертани от реката и гъсти дървета от трите страни. Въпреки това преподавателите явно отделяха много време за поддържане на магията, която правеше училището невидимо за външни хора. Непрекъснато обикаляха периметъра, вглеждаха се в неща, невидими за Куентин, и после ги обсъждаха.