Лев Гросман
Колеж за магьосници (20)

Хамбълдръм

 

След десет минути Куентин седеше в сепаре с приглушено осветление, а пред него стоеше халба бира. Макар и неочакван, този развой му харесваше: бар, бира, сепаре. Той знаеше как да се държи в такава ситуация, независимо от света, в който се намира. Откакто се дипломира, тренираше „на маса“. Пред останалите също имаше халби. Беше късен следобед към пет и половина. Пени се скъса да настоява, че дървото ги било „отвело“ тук, но бе ясно, че и сами щяха да намерят този хан: хижа от дървени трупи с нисък покрив, чиято табела представляваше два лунни сърпа. Когато имаше вятър, двете луни се въртяха една около друга.

Само още едно сепаре беше заето: висок беловлас старец, жена с издължено лице на трийсетина години и едно сериозно момиченце. Седяха с изправени гърбове и злокобно се взираха в празните чашки и чинийки пред себе си. Големите очи на момиченцето говореха, че то отрано е познало беди и страдания.

Ходещата бреза бе изчезнала, по всяка вероятност в задното помещение.

Барманът имаше отегчена брадясала физиономия и носеше старомодна черна униформа с много пиринчени копчета. Бавно лъскаше с бял пешкир чашите — типична барманска поза от незапомнени времена. Иначе помещението беше празно, с изключение на голям кафяв мечок с жилетка, който се бе свил на две в голямото здраво кресло в ъгъла. Не беше ясно дали е в съзнание.

Ричард бе донесъл няколко златни фишека с надеждата, че те ще послужат като универсална валута. Барманът прие един фишек без възражение, опитно го претегли в дланта си и им върна ресто: четири продупчени монети с ликове на хора и животни. Наля им пиво в калаени канчета.

— Наздраве. — Куентин лисна течността в гърлото си — горчива, газирана, алкохолна — определено бира. Тя приповдигна самочувствието му.

— Мечокът май не е препариран — възбудено прошепна Джош. — Мяза ми на истински!

— Да го черпим една бира — предложи Куентин.

— Заспал е. Освен това не изглежда дружелюбен.

— Бирата разнежва сърцето — напористо заяви Куентин. Чувстваше се силен. — Нищо чудно да се окаже следващата нишка. Бихме могли да си поприказваме с него.

— За какво?

— Да се ориентираме горе-долу в обстановката. Тъй де, за какво сме дошли?

Ричард и Анаис не бяха докоснали бирите си. Куентин отпи юнашки, за да им направи напук.

— Ще играем на сигурно — отвърна Ричард. — Придържаме се строго към разузнаване. Избягваме всякакви ненужни контакти.

— Майтапиш се. Във Филория сме, а не искаш да разговаряш с никого?

— Абсолютно. — Ричард звучеше потресен, направо потресен от самата мисъл. — Влязохме в съприкосновение с друга плоскост на битието. Нима това не ти е достатъчно?

— Всъщност не. Днес една богомолка се опита да ме убие и бих желал да знам защо.

В сегашното си настроение Куентин бе готов на всичко за хубава препирня.

— Барман — провикна се той. — Една биричка за приятелчето ей там.

Мъжът в униформата кимна изнурено.

Стана ясно, че мечокът пиел само прасковена ракия, фини чашки, големи колкото напръстник. С това грамадно туловище, разсъждаваше Куентин, като нищо може да излочи цяла дамаджана. След две-три почерпки мечокът бавно се примъкна към тях, повлякъл креслото, което единствено можеше да издържи тежестта му. Казваше се Хамбълдръм и беше изключително скромен. Обясни с гръмовно боботене, че бил кафява мечка, разнородност, доста по-едра от черната, но много по-малка от могъщата гризли, също разновидност на кафявата. Хамбълдръм периодически натъртваше, че въпросът не бил само в размера.

— Не е важно да си най-големият — съгласи се Куентин, с когото се бяха побратимили. Сега пиеше от канчето на Ричард, тъй като бе свършил своето. — Има други начини да бъдеш добра мечка.

Хамбълдръм ентусиазирано закима с глава.

— О, да. О, да. Аз съм добра мечка. Не съм искал да кажа, че съм лоша мечка. Аз съм добра мечка. Зачитам териториите. Аз съм богобоязлива мечка. — Грамаданската лапа на Хамбълдръм се стовари върху масата с ужасяваща сила, а черната му муцуна се приближи на сантиметри от Куентиновия нос. — Богобоязлива.

Другите блестяха с мълчанието си или пък приказваха тихичко помежду си, правейки се, че не забелязват как Куентин общува с пиян приказен мечок. От съседната маса Елиът го стрелкаше с предупредителни погледи.

Ха, Елиът да си гледа работата. Той какво, да не мислеше, че му е лесно? Хамбълдръмовите интереси бяха доста ограничени, но където ги имаше, достигаха дълбочината на планински дефилета. Куентин помнеше какво е да си гъска, но чак сега осъзна, че по същество животните са големи досадници. Като бозайник, прекарващ няколко месеца в зимен сън, Хамбълдръм беше изтънко запознат с пещерната геология. Станеше ли дума за мед, той бе по-изтънчен и от най-префинения гастроном.

— И така — Куентин безизразно прекъсна словото му върху убождането от жилото на карниоланската медоносна пчела — Apis mellifera carnica, сравнено с това на малко по-лесно възбудимата немска медоносна пчела — Apis mellifera mellifera, известна още като черна пчела. — Само за протокола: това нали е Филория?

Лекцията спря. Масивното чело на Хамбълдръм се набръчка в изразителен еквивалент на човешкото объркване.

— Какво, Куентин?

— Страната, в която се намираме. Нали се казва Филория?

Ушите на Хамбълдръм потрепнаха. Бяха невъзможно сладки и пухкави уши — само да ги погалиш.

— Филория — предпазливо издума мечокът. — Чувал съм я тази дума. — Все едно изпитваха Хамбълдръм на черната дъска и той не можеше да прецени дали учителката нарочно не му е задала подвеждащ въпрос.

— Нали сме тук? Във Филория?

— Май… някога е било.

— А сега как й казвате? — ласкаво попита Куентин.

— Не. Не. Чакай… — Хамбълдръм вдигна лапата си, за да помоли за тишина, и Куентин изпита мъничко състрадание. Този огромен космат идиот се опитваше да мисли. — Да, точно така. Това е Филория. Или май беше Лория? Лория ли беше?

— Трябва да е Филория — обади се Пени от съседната маса.

— Лория е злата страна. Отвъд източните планини. Как така не знаете къде живеете? Не е като да няма разлика между добро и зло. — Муцуната на Хамбълдръм се тресеше. — Филория май е някъде другаде.

— Само че това определено не е Лория — настоя Пени.

— Виж сега, кой от двама ви е говорещата мечка? — изрепчи му се Куентин. — Ти ли си? Ти мечок ли си, бе, задръстеняк? Затваряй си плювалника!

Слънцето беше залязло и в бара влязоха няколко нови същества. Три бобъра си пийваха кафе в компанията на един тлъст стар щурец. Самотната бяла коза в ъгъла сърбаше жълтеникаво вино от паничка. Строен, наглед срамежлив блондин с рога седна на бара. Носеше кръгли очила, а долната част на тялото му беше покрита с буйна козина. Все едно бе оживяла картина на Шагал^[1].

Ханът се понапълни и мрачното семейство стана да си ходи. Къде ли? Какви ли тайни отнасяха със себе си? Куентин не беше мярнал село наблизо. Жената с елегантно издълженото лице отвори вратата и чак тогава той забеляза, че дясната й ръка е ампутирана над лакътя.

След още един рунд с ракия и добродушни закачки с Хамбълдръм малката брезова фиданка излезе от скривалището си и пое към тях. По краката коренище бяха полепнали буци пръст.

— Аз съм Фарвъл — бодро изчурулика тя.

В книгите за Филория се срещаха говорещи дървета, но Пловър никога не ги описваше точно. Фарвъл говореше през страничен разрез в кората си, сякаш оставен от клин. Тънки клонки, обсипани с шумолящи зелени листенца, приблизително очертаваха очи и нос.

— Ще ме прощавате, че проявих грубост и не ви проговорих, бях се смутил. Толкоз рядко срещам чуждоземни пътешественици. — Фарвъл си беше донесъл столче от бара и сега криво-ляво седна. — Какво ви води тъдява, човешки момчета?

Най-сетне. Следващото ниво.

— О-о, не зная — заувърта го Куентин и небрежно махна с ръка над ръба на сепарето. Очевидно той изпъкваше като естествения лидер на групата и специалист по контактите. Барманът също седна при тях, сменен на поста си от шимпанзе с достолепна осанка и кучешко лице. — Любопитство, навярно. Намерихме едно копче… като го натиснем, пътуваме между световете… А пък на Земята ни беше адски кофти и просто… дойдохме тук. Да поразгледаме, да го ударим на живот… такива ми ти работи.

Уф, звучеше неубедително дори за човек, прекалил с чашката. Чак Джанет го погледна разтревожено. Олеле, дано Алис не е слушала. Усмихна се вяло, мъчейки се да изглежда като отракан пич.

— Разбира се, разбира се — приятелски изгука Фарвъл. — А досега какво видяхте?

Барманът, седнал на един бамбуков стол с лице към облегалката, не откъсваше поглед от Куентин.

— Ами една речна нимфа ни подари рог. Вълшебен, струва ми се. А после една голяма буболечка — май беше богомолка и се возеше в карета — стреля по мен с лък и за малко да ме улучи.

Вероятно не биваше да дрънка толкова, но кое по-напред да премълчи? Пък и общуването с Хамбълдръм не водеше до умствено обогатяване. Само че Фарвъл не изглеждаше объркан или развълнуван, а кимна с разбиране. Шимпанзето дойде да постави свещ на масата им и да донесе по още една бира — почерпка от заведението.

— Момчета, вие да не работите за Наблюдателката? — изтърси Пени. — Тъй де, под секрет? Примерно, ако не ви се иска, но трябва…

— Леле, леле — възкликна Фарвъл и се спогледа с бармана.

— Ами, да речем… но хайде да не речем. Леле, леле.

Като олицетворение на болест по дърветата, брезичката провеси клонки и зелените листенца затрепкаха тревожно.

— Обичам мед с лавандулов привкус — отбеляза Хамбълдръм ни в клин, ни в ръкав.

Фарвъл обви крехки вейки около чашата си и наля малко бира в гърлото си. След видима борба тържествено поде:

— Млади човеко, в известен смисъл предположението ти е вярно. Ние не я обичаме и не работим за нея, ала тя ни е взела страха. С всички ни е така. Обаче все още не е успяла да спре хода на времето. — То погледна влажната здрачна гора през отворената врата, сякаш да се увери, че още си е там. — Ала как само копнее! Понякога я виждаме отдалеч. Върви през гората. Изгубила си е пръчицата, казват, но скоро ще я намери или ще си измайстори нова. А после какво? Можете ли да си представите този вечен залез? Всичко ще се обърка. Без граници, които да ги разделят, дневните и нощните животни ще си обявят война. Гората ще погине. Аленото ще се обезличи, слънцето ще побледнее като луната.

— Аз мислех, че Вещицата е мъртва — обади се Алис. — Нали Чатуинови я убиват.

Значи е слушала. Как бе възможно да звучи толкова спокойна? Фарвъл и барманът отново се спогледаха.

— Е, и тъй може да е. Това беше отдавна, а ние сме далеко от столицата. Само че овните от много години не са се вестявали, а в провинцията „живи“ и „мъртви“ не са прости понятия. Особено когато иде реч за вещици. Да не говорим, че са я виждали! Хамбълдръм я е виждал. Стройна била, че и забулена.

— Чухме я — добави Пени, вписвайки се в духа на предишното изказване. — Часовник чухме да тиктака в дъбравата.

Мечокът само кокореше очички в чашката с ракия.

— Наблюдателката, значи — нетърпеливо рече Пени. — А дали не можем, такова, да ви помогнем?

Внезапно Куентин се почувства страшно уморен. Алкохолът, който до този момент му действаше като стимулант, без предупреждение стана приспивателно. Времето за умуване и без друго беше отминало. Брезичката явно захапваше стръвта им или пък те захапваха нейната. И ей го на, приключението. Някога това бе най-пламенната му надежда. Защо сега съблазните на Филория му се струваха толкова нескопосани и нежелани? Защо протегнатите й ръце бяха тъй недодялани?

Мислеше, че това чувство е останало в Бруклин или поне в „Брейкбилс“. Ами ако кух е бил не той, а Филория?

Отиде до тоалетната, като на излизане от сепарето неволно се отърка в дращещото руно на Хамбълдръм. Когато се върна, Пени бе заел мястото му. Куентин седна на неговото. Ех, защо нямаха наркотици! Да се надрусаш във Филория върхът на сладоледа! Елиът се беше преместил на бара и си бъбреше с рогатия блондин.

— Тази земя — Фарвъл се приведе съзаклятнически над масата, приканвайки останалите да сторят същото — се нуждае от царе и царици. Троновете в замъка Беловръх твърде отдавна са празни, а само синове и дъщери на Земята могат да ги заемат. От вашия човешки род. Но… единствено храбрите по сърце имат шанс да ги спечелят, нали разбирате. Само най-сърцатите.

Фарвъл беше на път да пусне вискозна сълза от мъзга. Куентин практически би могъл да изрецитира репликите му.

— С какво точно е свързано това? — поинтересува се Джош с престорен скептицизъм. — За спечелването говоря.

Фарвъл разясни, че е свързано с отиване до една опасна руина, наречена Гробницата на Амбра. Някъде в гробницата се намирала корона, сребърна корона, която преди векове красяла челото на благородния цар Мартин. Ако придобиели короната и я занесели в замъка Беловръх, тогава можели да заемат троновете — поне четирима, де — можели да станат царе и царици на Филория и завинаги да отстранят заплахата, която представлявала Наблюдателката. Само че нямало да бъде лесно.

— Безусловно ли ни е притрябвала короната? — попита Елиът. — Иначе няма ли да стане?

— Непременно трябва да носите короната. Друг начин няма. Но ще получите помощ. Ще имате водачи.

— Гробницата на Амбра ли? — Куентин се надигна за последен опит. — Я чакай малко! Да не би Амбра да е мъртъв? И какво е станало с Умбра?

— А, не, не, не! — припряно го увери Фарвъл. — Това е само име. Традиционно име, нищо не означава. Така й викат, откакто Амбра мина по тези краища.

— Амбра орелът ли беше? — избоботи Хамбълдръм.

— Овенът — поправи го барманът, проговаряйки за пръв път. — Единият. Орелът се казваше Широкопер. Той бе лъже цар.

— Как е възможно да не знаеш коя е Амбра? — с омерзение попита Пени.

— Леле! — въздъхна брезичката и сведе пролетното си кичесто лице. — Не съдете мечока твърде строго. Разберете, че сме много далеко от столицата и мнозина са царували над тези зелени бърда, откакто вие, земни деца, сте ги обхождали. Сребърните години на Чатуинови отдавна са минало, а следващите пълновластия не бяха благородни. Какъв хаос сме изтърпели, не е за вярване. А пък аз съм само една брезичка, и то неголяма.

Листо изпърха на масата: една зелена сълза.

— Имам въпрос. — Джанет не се церемонеше, както винаги. — Щом короната е адски важна, а Амбра, Умбра и тем подобните им са толкова всемогъщи, защо сами не я вземат?

— Такава е Повелята. — Фарвъл покъртително въздъхна. — Не могат. Повелята е такава, че даже тях ги обвързва. Само вие можете да придобиете короната. Вие трябва да го сторите.

— Прекалено дълго сме живели — намусено промърмори барманът.

Горе-долу всичко се напасваше: отсъстващи Амбра и Умбра, безвластие, метежна вещица, възкръснала от своята фалшива смърт. В последна сметка Пени бе прав: те получиха издирване. Тяхната роля бе ясна. Бяха на фентъзи ваканция и щяха да се забавляват като на лагер. Лековато, но пък смислено. Все пак искаше да е сигурен:

— Не искам да нахалствам, обаче нали Амбра и Умбра са важните клечки? Най-могъщите и морално добродетелните. Само това ми се ще да изясним, че сме заложили на правилния кон. Или овен!

— Естествено! Би било лудост да смяташ другояче! Само не ни съдете прекалено сурово. Овните ги няма от много години. Трябваше да се оправяме без тях. Гората трябва да живее.

Елиът и рогатият мъж бяха изчезнали, по всяка вероятност заедно. Тоя Елиът беше непоправим. Куентин се поразведри при мисълта, че поне някой си изкарва добре.

Фарвъл измъкна отнякъде цигара и я запали от свещта, внимавайки да не се подпали. Сетне весело пафна с цепката, която му служеше за уста. Ароматният дим обгърна короната му. Бобрите не им обръщаха внимание. Бялата коза шумно сърбаше жълтеникавото си питие в ъгъла. Хамбълдръм се взираше прискърбно в ракията си.

— Прекалено дълго сме живели — пак оповести барманът. — Отминаха великите дни.

 

 

Пренощуваха в хана. Стаите бяха удобни. Куентин спа като къпан.

На сутринта закусиха с пресни яйца, препечен хляб и студена кладенчова вода. Сервираше им едно троснато, но иначе услужливо джудже. Раниците им бяха струпани в едно сепаре. Очевидно златните фишеци на Ричард щяха още много да подпомагат филорийската икономика.

До прозореца мъж и жена мълчаливо пиеха кафе и от време на време поглеждаха групичката им. Куентин доби впечатлението, че просто си убиват времето и ги чакат да приключат със закуската. Оказа се, че е точно така.

Масата бе раздигната и двойката им се представи като Динт — мъжът — и Фен. Бяха около четирийсетгодишни, с обрулени лица, сякаш прекарваха много време на открито във връзка с професионалните си ангажименти. Динт обясни, че те са водачите и ще ги отведат при Гробницата на Амбра, за да намерят короната на цар Мартин. Динт бе висок, мършав, с едър нос и гъсти черни вежди, които заемаха по-голямата част от челото му. Целият беше облечен в черно като израз на изключително сериозното отношение, което имаше към себе си и своите способности. Фен бе по-ниска, набита и мускулеста, с късо подстригана руса коса. Свирката около шията й придаваше вид на учителка по физическо в скъп девически пансион. Куентин прецени, че е лесбийка.

Хладна есенна светлина струеше през прозорчетата, изрязани в дебелите дървени трупи на „Двете луни“. Отрезвелият Куентин бе по-нетърпелив от всякога да изкарат приключението. Погледна сурово своята красива, похитена Алис — гневът му към нея бе корав залък, с който метаболизмът му май нямаше да се справи. Като камък в бъбреците. Може би ако станеха царе и царици, щеше да екзекутира Пени. Дворцов преврат, и то не безкръвен.

Пени предложи всички да положат тържествен обет, за да отпразнуват благородната си цел, но не можа да събере кворум. Слагаха си раниците, когато Ричард внезапно съобщи, че те могат да отиват където си поискат, но той оставал в хана.

Никой не знаеше как да реагира. Джанет се опита да го разубеди с шега, а когато не успя, го удари на молба:

— Толкова далеч стигнахме заедно! — Опитваше се да скрие, че е бясна. От всички тъкмо тя най-силно ненавиждаше подобен род нелоялност. Възприемаше като лично посегателство всяка пукнатина в тяхната колективна фасада.

— Ако не потръгне, винаги можем да се върнем. При спешен случай ще използваме копчето като спасителен пояс или парашут. Реакцията ти е неуместна.

— Според мен вашата реакция е неуместна. Бъдете сигурни, че властите няма да ви оставят на мира, когато разберат в какво сте се прицелили.

— Ако изобщо разберат — уточни Анаис.

— Когато разберат — разгорещи се Джанет, — ще бъде откритието на века. Ще ни запомнят като творци на историята, а твоето име ще отсъства от учебниците. Честно казано, нямам представа защо дойде, щом ще се цепиш.

— Дойдох, за да ви предпазя от глупости. Сега точно това се опитвам да направя.

Куентин очакваше Алис да се присъедини към Ричард — тя изглеждаше на косъм да си изпусне нервите. Бе прекалено разумна за подобни лудории. Обратно, него трябваше да го вържат, за да му попречат да отиде в Гробницата на Амбра.

Ричард бе непоклатим, затова тръгнаха без него. Динт и Фен ги водеха. За кратко вървяха по пътя на вчерашната карета, след което свърнаха в леса. Въпреки славната си цел приличаха на летен лагер: децата щурееха, а намусените учители тъпееха. Скоро стигнаха до лабиринт от ливади и един чифликчийски двор.

Не беше трудно да хване Алис сама. Но започнеше ли да репетира какво ще й каже, Куентин стигаше до момент, в който я пита за Пени, и всичко му се губеше и сливаше в бял облак — като кадър с ядрен взрив. Вместо това поведе разговор с водачите.

Те не бяха приказливци. У Динт проблесна интерес, когато научи, че гостите им са магьосници, но се оказа, че и тук нямат много общо. Единственият опит на Динт беше с бойната магия. Не беше осъзнал, че има други видове. Носеше вълшебна пръчица, което в „Брейкбилс“ се считаше за излагация — като помощни колелца на велосипед или като допитване до брачен консултант.

Куентин доби впечатлението, че Динт се пази да не издаде някакви свои търговски тайни. Все пак отвори душата си на една тема:

— Сам го уших — срамежливо призна и дръпна пелерината си, за да покаже на Куентин нещо като патрондаш с много малки джобчета. — Тук държа билки, барут и какво ли не. Ако хвърлям заклинание с материален компонент, просто правя така — той щракна с пръсти, за да покаже как взема щипка от нещо и го хвърля — и съм готов.

Фен външно бе по-дружелюбна и същевременно по-трудна за разгадаване. Не беше магьосница и не личеше да носи оръжия, обаче стана ясно, че от двамата тя е биячът. Доколкото Куентин подразбра, Фен бе нещо като каратистка — наричаше бойното си изкуство инк ага, непреводима фраза от език, за който той никога не беше чувал. Придържаше се към строг режим: не носеше броня, не се докосваше до сребро или злато и практически не се хранеше. Куентин не успя да си представи как изглежда инк ага на практика — Фен се изразяваше единствено с високопарни метафори. С Динт бяха авантюристи по занятие.

— Сега такива като нас са малцина — рече Фен, а късите й яки крака поглъщаха разстоянието по-бързо от мършавите мотовилки на Куентин. Изпъкналите й очи непрекъснато оглеждаха хоризонта за потенциални заплахи. — Хората са малцина, искам да кажа. Филория е дива и още има да подивява. Дъбравата се разраства, става все по-мрачна и непроходима. Лятос режем дървета, даже понякога ги горим, после очертаваме границите на гората. На следващото лято те пак са погълнати от храсталаци. Дърветата изяждат земите на фермерите и те отиват да живеят по градовете. Само че къде ще живеем, когато цяла Филория се залеси? Като бях малка, „Двете луни“ се намираше насред широка и равна поляна.

Куентин реши, че моментът е подходящ да смени темата.

— Не бих искал да прозвучи нахално — извини се той, — но ние плащаме ли ви за услугата?

— Ако успеем, това ще е достатъчна отплата.

— А защо искате за цар човек от нашия свят? Човек, когото даже не познавате? Защо не някой филориец?

— Само родът човешки може да се разпорежда от троновете в замъка Беловръх. Такава е Повелята. Всякога е било така.

— Но в това няма смисъл!

Фен се намръщи. Изпъкналите очи и пълните й устни бяха рибешки.

— Нашите народи се изколват и си устройват предателства от памтивека, Куентин. Царуването на Чатуинови е последното мирно време, което помним. Ти не познаваш никой тукашен и нямаш сметки за уреждане. Не принадлежиш към конкретна фракция. — Погледът й бе вторачен в пътя, а в тона й се усещаше бездънна горчивина. — От гледна точка на голямата политика, смисъл има, и то здрав. Стигнахме до точката, в която невежеството и безразличието са най-доброто, което можем да очакваме от един владетел.

През остатъка от деня се изкачваха по бърдата. Въздухът бе хладен и чист. Щурците изскачаха от избуялата трева в краката им. Попяха си. Не видяха градче или пътник. Куентин се зачуди как функционира Филория. Нямаше централно правителство, тъй че с какво ли се занимаваше царят? Цялата политическа икономика изглеждаше замръзнала в Средновековието. Кой тогава бе изработил хубавата викторианска карета? Кой създаваше чарковете за часовниковите механизми, тъй повсеместни във Филория? Или бяха дело на магия? При всички положения някой нарочно задържаше страната в прединдустриално, аграрно състояние.

По пладне видяха едно от прочутите дневни затъмнения на Филория и забелязаха нещо, което не бе описано в книгите: луната не беше сфера, а сърп; изящна сребриста дъга, плаваща по небето, въртейки се бавно около своя празен център на тежестта.

По залез-слънце вдигнаха лагер на една поляна. До гробницата на Амбра, поясни Динт, трябвало да превалят още една долина, а да нощуват по-близо до нея не било разумно. С Фен си разпределиха дежурствата. Пени предложи да вземе един караул, но те му отказаха. Вечеряха сандвичи с говеждо, които кътаха още от Ню Йорк, и разгънаха спалните чували.