Лев Гросман
Колеж за магьосници (14)

Дипломиране

В определен смисъл ваканцията се оказа почти катастрофа. Не излизаха навън, като се изключат две-три разходки (с бодро темпо) из мразовитите полета до града — тъй равни и пусти, та не ги напусна усещането, че ей сега ще пропаднат в обширното бяло небе. Но в други отношения беше съвършено. Алис и Куентин се сближиха. Той разбра защо тя е такава, каквато е. Нито веднъж не се скараха. В сравнение със страшния пример, който представляваха нейните родители, те се чувстваха млади, романтични и страстно влюбени. След първата седмица приключиха с всички домашни и бяха свободни да мързелуват. Като изтече и втората седмица, вече бяха готови за последния си семестър в „Брейкбилс“.

От миналото лято почти не се бяха чували с другите приятели. Куентин беше любопитен какво става в света отвън, обаче беше схванал, че Елиът, Джош и Джанет сега са заети да се изкачват до невъобразимо ново равнище — много над „Брейкбилс“, както „Брейкбилс“ беше много над Бруклин или Честъртън.

От съобщенийцата им, които пристигаха от дъжд на вятър, беше стигнал до извода, че живеят заедно в манхатънски апартамент. Единственият що-годе свестен кореспондент се оказа Джанет, която на всеки няколко седмици изпращаше евтина картичка със снимка на Ню Йорк. Пишеше с главни букви, а с пунктуацията се ограничаваше до минимум:

„МИЛИ К & А

МИНАЛАТА СЕДМИЦА ХОДИХМЕ В ЧАЙНАТАУН ДА ТЪРСИМ БИЛКИ, ЕЛИЪТ КУПИ СБОРНИК МОНГОЛСКИ ЗАКЛИНАНИЯ НА МОНГОЛСКИ ВИКА ЧЕ МОЖЕ ДА ГО ЧЕТЕ СПОРЕД МЕН Е МОНГОЛСКО ПОРНО. ДЖОШ КУПИ ЗЕЛЕНО КОСТЕНУРЧЕ КРЪСТИ ГО ГАМЕРА НА ЧУДОВИЩЕТО. ПУСКА СИ БРАДА ДЖОШ, НЕ ГАМЕРА. ВИЕ ПИЧОВЕ (остатъкът едва се четеше, нахлувайки вертикално в мястото за адреса) ТРЯБВА ДА ДОЙДЕТЕ БРЕЙКБИЛС Е МАЛКО, МАЛКО ЕЗЕРЦЕ А НЕ Е ОКЕАНЪТ А ЕЛИЪТ СЕ НАЛИВА С ЧАЙ КАТО РИБА СПРИ ЕЛИЪТ СПРИ, ЧЕ ТЕ УТРЕПВАМ… АЙДЕ ЧАО (нечетливо)

МНОГО ЛЮБОВ

Дж.“

Въпреки големия отпор, а може би именно заради него, директорът Фог записа „Брейкбилс“ в международен турнир по уелтърс и Куентин за пръв път пътува до задморски магически университети, макар че от тях виждаше само игрищата и чат-пат столовата. Сред мъгливите Карпати турнирът се провеждаше в изумруденозеления двор на средновековен замък, а игрището сякаш бе изсечено в безкрайните аржентински пампаси. На остров Ришири до северното крайбрежие на Хокайдо се състезаваха на най-прекрасното поле, което Куентин бе виждал. Съвършено еднаквите пясъчни квадрати бяха ослепително бели. Тревните квадрати имаха цвета на зелен лимон и всяко тревно стръкче беше 12 мм. Водните квадрати димяха зловещо в мразовития въздух. Хуманоидни маймуни потресаващо ги гледаха как играят, овесени на шаващи борове, а розовите им лица, обрамчени от снежнобяла козина, се чумереха.

Световната обиколка на Куентин свърши неочаквано, когато за голям срам на професор Фог отборът на „Брейкбилс“ загуби всичките си шест мача от първата серия и изпадна от турнира. Броят записани загуби стана легендарен, когато и съревнованието на победените бяха сразени на родна почва от паневропейския тим, предвождан от една люксембургска мацка трепач, по която Куентин и другите момчета (плюс някои момичета) моментално хлътнаха. Сезонът по уелтърс свърши в последния ден на май и изведнъж, приключил с безсмисления фарс, Куентин се взря в края на учението в „Брейкбилс“ през опасно тънката пролука от два месеца. Все едно беше вървял из огромен блестящ град, а се е оказало, че го е извървял целия и му остава само една къса улица.

Сега и най-маловажните подробности му се струваха от значение. Изпълваше го носталгия. Имаше го обаче и обратния момент: „Брейкбилс“ му втръсваше жестоко, ставаше му криво и клаустрофобично, изпитваше отчаян напор да се махне. За четири години кажи-речи не беше излизал от кампуса. Това си беше ексклузивен магически затвор. Оле-ле, та той носеше ученическа униформа! По същество беше прекарал още четири години в гимназията! Студентите говореха за „Брейкбилс“ с превзето британско произношение, придобито от безброй гласови упражнения, все едно току-що се връщаха от стипендия в чужбина и държаха всички да узнаят това. Да не говорим за манията по кръщаване. Във всички стаи имаше едно и също бюро, което навярно е било поръчано на едро през втората половина на деветнайсети век. То бъкаше от чекмеджета, чекмедженца и отделения и всяко едно от тях носеше своето незаменимо безценно име. Чуеше ли нещо за „Мастилената пукнатина“ или „Ушенцето на старика директор“, Куентин се блещеше на Алис. „Господи, тия сериозно ли? Я да се махаме от тук!“

Само че къде точно щеше да се махне? Не беше прието да се паникьосваш и да си даваш зор заради предстоящата криза на дипломирането, но всичко след това му се струваше опасно неясно и недомислено. Преследваха го отегчените размъкнати призраци на родителите й. Какво щеше да прави? Какво точно? Всичките му житейски амбиции се сбъднаха в деня, в който го приеха в „Брейкбилс“ и той се мъчеше да си формулира нови. Това не беше Филория, където да поведеш вълшебна война. Нямаше Наблюдателка, която да намериш, голямо зло, което да надмогнеш, а без това всичко изглеждаше толкова банално и изтъркано. Никой не би дръзнал да го заяви, но световната магическа екология страдаше от сериозен дисбаланс: прекалено много магьосници, недостатъчно чудовища.

По-лошо: май единствено той се притесняваше от това. Множество студенти вече активно се свързваха с официалните магически организации. Сурендра опяваше на всеки, готов да го изслуша, за консорциум от магьосници — още не беше получил отговор, но хранеше пълната увереност, че стажът му е в кърпа вързан — там прекарвали времето на ниво суборбита, оглеждайки се за заблудени астероиди, засилено слънчево лъчение и други потенциални заплахи от планетарен мащаб. Немалко студенти се ориентираха към научна дейност. Алис се беше премерила в една следдипломна програма в Глазгоу, въпреки че мисълта за раздяла не ги блазнеше; не ги блазнеше и Куентин да се помъкне безцелно след нея в Шотландия.

Считаше се за шик да минеш в нелегалност, да се внедряваш в правителства и техните спецслужби, за да влияеш задкулисно върху делата на истинския свят с магия. Някои хора посвещаваха години от живота си на тази цел. Съществуваха още по-новаторски пътища. Неколцина магьосници — особено илюзионистите — се нагърбваха с мащабни арт проекти: дирижираха северното сияние и прочее вълшебства, които отнемаха години, за да имат нямат публика от един човек. Други сееха глобални конфликти с произволно избрани тактически цели и обекти, колкото да си намират занимавка: чародеи срещу чародеи, отборно и индивидуално в як тупаник. Играеха без предпазители и от дъжд на вятър някой биваше убит. Но това беше тръпката.

И тъй нататък — всичко звучеше ужасяващо правдоподобно. Отвсякъде се надпреварваха да му обещават и гарантират богато на предизвикателства бъдеще, в което ще може да се реализира. Защо тогава неистово търсеше друг път? Защо все още жадуваше велико приключение? Давеше се, защо се дърпаше, когато някой му подадеше сламка или ръка да му помогне? Преподавателите му изобщо не изглеждаха разтревожени, защо той да се терзае?

Междувременно с Алис залягаха над задължителната курсова работа с гаснещ ентусиазъм. Алис се опитваше да изолира индивидуален фотон и да го застопори, прекъсвайки движението му със скоростта на светлината. За тази цел сглоби сандъче от дърво и стъкло и го постави в адски сложен сферичен възел от сияйна индигова магия. Но накрая никой не беше сигурен дали фотонът е там, или не, а не изнамериха и начин да го докажат с категоричност. Насаме Алис призна пред Куентин, че тя самата не е сигурна и искрено се надява, че изпитната комисия ще реши едното или другото, защото полудявала. След седмица дребнави спорове, които не решиха нищо, гласуваха да пишат на Алис положителна оценка и да забравят въпроса.

За своя проект Куентин планираше да полети до луната и обратно. Правеше си сметката, че ще стигне там за няколко денонощия, а след антарктическото приключение беше станал бетон в заклинанията за телесна топлина. (Макар че те не му бяха по специалността. Неговата си специалност просто я беше зарязал.) Освен това идеята беше обагрена от романтично-лиричен привкус. Едно горещо и влажно пролетно утро Алис, Гретхен и неколцина подлизурковци от новите Физици дойдоха на Океана да го изпратят. Предпазните заклинания образуваха около него прозрачен мехур. Звуците се деформираха, зелената морава и усмихнатите доброжелателни лица се смениха с лъчиста синя сфера.

Шест часа след като беше тръгнал на път, гърлото му изведнъж се стегна и пирони пронизаха тъпанчетата му. Още малко и очите му щяха да изскочат. Беше се унесъл и импровизираният космически мехур започваше да се разпада. Заразмахва ръце като въодушевен диригент и въздухът отново се уплътни и стопли. Само че той не можа да се успокои и се разтресе от хрипкав истеричен смях. Нима имаше по-голяма безсмислица, за която да си рискуваш кожата? Един господ знае, колко междузвездна радиация беше попил. Космосът е пълен с миниатюрни гневни частици.

Обърна курса. Обмисли дали да не се скрие за няколко дена, а после да излъже, че е отишъл на Луната. Лека-полека се успокои. Все едно преглътна коктейл с доста щедри части облекчение и срам. Светът отново се показа под него: разчленената крайбрежна ивица, синята вода, плътна като кован метал, размаханата лапа на малкия полуостров Кейп Код.

Най-мъчително се оказа слизането в голямата зала същата вечер: подранил с два дена, със свенлива усмивка на червеното като домат лице, която показваше, че се е издънил. След вечеря зае ключа на Алис и отиде да си ближе раните в стаята на префектите, където се настани пред затъмнения прозорец и препи с шери. Представяше си как река Хъдсън тече в мрака — ленива и придошла от студените пролетни дъждове. Алис учеше в стаята си. Всички спяха освен някакви купонджии в западното крило. След като се разкисна от самосъжаление и алкохол, а зората заплашваше да връхлети всеки миг, Куентин предпазливо се върна в спалнята си, плетейки крака по витото стълбище, където някога беше стаята на Елиът. На излизане беше присламчил бутилката с шери и чат-пат отпиваше направо от нея.

Опиянението му се превръщаше в махмурлук — тази неврологична алхимия, която обикновено се осъществява по време на сън. Течността се плискаше в стомаха му. Хората, които беше предал, изпълзяха от едно мрачно кътче на съзнанието му. Неговите родители. Джеймс. Джулия. Преподавателя Марч. Аманда Орлоф. Даже мъртвия възрастен господин — как му беше името? — с когото трябваше да проведе събеседването за Принстън. Те всички го гледаха безучастно. Нямаше защо да си хабят презрението.

Светна лампата и се отпусна на леглото. Няма ли магия за лично щастие? Сигурно някой е измислил. Защо ли не я преподаваха? Дали не беше в библиотеката — летяща книга, пърхаща досами ръката ти, пляскайки с криле в някой висок прозорец? Дали не беше тайното откровение на Мартин Чатуин, момчето, което избягало във Филория и никога не се завърнало на този окаян свят? Куентин зарови пламналото си охлузено лице в хладната възглавница и зарида, сякаш сърцето му се късаше.

До дипломирането оставаха само две седмици. Занятията постепенно замираха. Лабиринтът се къпеше в искряща зеленина. Въздухът беше пълен с пърхащи еднодневки, а по реката се носеше платноходка във формата на сирена, пълна с блаженстващи студенти, които хващаха тен. Всички приказваха колко велико щяло да бъде само да купонясват, да спят до късно и да експериментират със забранени заклинания. Току се споглеждаха, прихваха, тупаха се по гърба или клатеха глави. Погаждаха си номера. В спалното помещение се разиграха последните дни на Помпей. Някой измисли нова игра със зар и вълшебно огледалце, която в общи линии представляваше версия на стрийп покера. Предприемаха се последни отчаяни опити да преспиш с тайния обект на безнадеждните си въжделения.

Церемонията по дипломирането започна в шест следобед. В трапезарията беше организиран банкет с единайсет блюда. Деветнайсетимата абсолвенти се споглеждаха със страхопочитание, чувствайки се самотно зад дългата празна маса. Поднесоха им червено вино от бутилки без етикети, а Фог обясни, че било от грозде, отгледано в лозето на „Брейкбилс“. По традиция цялата реколта се изпивала от абсолвентите — трябвало, дебело подчерта Фог, отправяйки злокобен намек какво ще се случи, ако дори една бутилка остане неизконсумирана. Виното беше възкисело каберне совиньон, обаче младежите го изпиха жадно на големи глътки. Вдигнаха се наздравици в памет на Аманда Орлоф, а чашите бяха строшени в камината — да не би някой да вдигне с тях тост по по-маловажен повод.

По време на хапките със сиренето и кашкавала им подариха игла със сребърна пчела, сходна с тази на префектите — на Куентин не му стигаше въображение да си представи случай, където ще е прилично да си я сложи — и тежък железен ключ с два зъбеца, с който можеха да се върнат в „Брейкбилс“, ако се наложи. Чеймбърс им сервира скоч. Куентин никога не беше пил скоч. Наклони чашката си, гледайки как светлината се носи през загадъчната кехлибарена течност.

Невероятно беше една течност да има вкус едновременно на огън и дим.

Наведе се към Джорджия и взе да й обяснява този пленителен ребус, но Фог се изправи от почетното си място със странна тържественост, отпрати Чеймбърс и помоли абсолвентите да го последват долу.

Това им дойде изневиделица. „Долу“ означаваше мазето, където Куентин почти не беше стъпвал — само веднъж-дваж, за да гепи силно желана бутилка вино или когато с Алис отчаяно копнееха за усамотение. Но ето, че Фог поведе разхайтеното си стадо абсолвенти през кухнята, в килера и оттам — по едно прашасало стълбище. Озоваха се в мрачното студено мазе.

Атмосферата изобщо не беше купонджийска. Умълчаха се. Подът беше каменен, таванът — нисък и сводест, а неравните неизмазани стени поглъщаха звука. Припевът на традиционната Брейкбилска песен — кахърно парче със заглавието „Префект с дефект“ — секна. Носеше се улегналата, ала не неприятна миризма на влажна почва.

Фог спря до нещо като наблюдателен отвор, издълбан в пода. Пиринченият му похлупак беше гъсто гравиран с калиграфски знаци. Странно, блестеше като новоизсечена монета. Директорът взе някакъв тежък лост и с усилие повдигна пиринчения диск. Беше дебел пет сантиметра и трима абсолвенти едва го претърколиха встрани.

— След вас — запъхтяно ги подкани директорът и величествено посочи мастиленочерната дупка.

Куентин се вмъкна първи. Вцепенените му от скоча крака се натъкнаха на желязно стъпало. Все едно се спускаше в топъл нефт. Стълбата ги отведе в камера, достатъчно голяма деветнайсетимата да се наредят изправени в кръг. Чуха как Фог връща похлупака обратно. Той слезе последен и бутна стълбата, която се сгъна автоматично. Тишината беше абсолютна.

— Тъкмо сме набрали инерция, няма смисъл да я губим. — Фог запали свещ и измъкна две бутилчици с бърбън, които подаде на кръга. Нещо в жеста му подразни Куентин. В „Брейкбилс“ употребата на алкохол беше позволена в определени количества — макар и солидни количества — но това идваше в повече.

Е, нали беше абсолвентският им бал. Бяха големи хора. Връстници, които си поркаха заедно. Посред нощ, в тайна подземна тъмница. Куентин отпи и предаде нататък бутилката. Директорът запали още свещи в пиринчени свещници, образувайки кръг в техния кръг. Бяха най-много на петдесет метра под земята, но все едно се намираха на цял километър в недрата й, живи погребани, забравени от света.

— В случай че се чудите — подхвана Фог, — тук сме, за да излезем от защитния кордон на „Брейкбилс“. Това е магическа бариера, която се разпростира във всички посоки от централното здание. Месинговият похлупак, който отместихме, беше вход през нея. — Тъмнината моментално погълна думите му. — Изнервящо, а? Но пък уместно, тъй като, за разлика от мен вие ще живеете вън. Години наред сме водили абсолвентите тук, за да ги плашим с истории за призраци. Във вашия случай това е излишно. Лично се убедихте каква деструктивна мощ обладават някои магически същности. Надали ще видите такива ужасии, каквито ни сполетяха тук в деня на Звяра. Ала помнете, че този ден може да се повтори. Особено онези, които бяха в аудиторията тогава, завинаги ще носят белег. Никога няма да забравите Звяра, а бъдете сигурни, че и той няма да ви забрави.

Ще ме прощавате, ако ви назидавам, но това е последният ми шанс да ви дръпна една лекция.

Куентин седеше срещу Фог в кръга — всички бяха насядали на гладкия под. Двете бутилки едновременно стигнаха при него и той отпи юнашки от всяка.

— Понякога се питам дали на човека наистина му е било писано да открие магията — разприказва се директорът. — Не ви ли се струва прекалено съвършено? Ако животът ни учи на нещо, то е, че само желание не стига. Лозето не иска молитва, иска мотика. Езикът е строго разграничен от реалността, която е своенравна и непреклонна, и не се интересува какво мислиш или говориш за нея. Вие се спогаждате с нея и си живеете живота.

Малките деца не го знаят. Магическо мислене, така го е наричал Фройд. Научим ли се да мислим другояче, преставаме да бъдем деца. Разделението, дума — предмет е незаменим факт, върху който се гради животът ни на възрастни.

Но в разгара на магията тази граница се размива, пропуква се. Дума и предмет преливат едно в друго и се спояват. Езикът се омешва със света, който описва.

Понякога чувствам, че попадам на неизправност в системата, а вие? Късо съединение? Грешка в категорията? Непонятна гайка? Възможно ли е магията да е познание, от което е по-добре да се отречем? Кажете ми: може ли човек, който прави заклинания, да порасне истински?

Той замлъкна. Никой не отговори. Какво да кажат, дявол го взел? Пет години се обучаваха, сега ли намери да ги хока?

— Развил съм една теорийка, която ще изложа тук с ваше съгласие. Какво според вас ви прави магьосници? — Пак последва мълчание. Фог вече навлизаше в територията на риторичните въпроси. Тонът му омекна. — Дали е вашата интелигентност? Вашата храброст и доброта? Вашата уникалност?

Може би. Кой знае. Аз обаче ще ви кажа друго: според мен сте станали магьосници, защото сте нещастни. Магьосникът е силен, защото изпитва болка. Чувства разликата между истинската същност на света и начина на възприемането й. За какво ви е онова нещо, дето тупти в гърдите? Магьосникът е силен, защото страда повече от другите. Неговата рана е негова сила. Много хора цял живот носят тази болка в себе си, докато те не я убият, или тя тях. Но вие, другари мои, намерихте изход: да използвате болката. Да я изгаряте като гориво за светлина и топлина. Научихте се да скършвате света, който се е опитал да ви скърши.

Куентин насочи вниманието си към точиците светлина, блещукащи тук-там на сводестия таван, оформяйки непознати съзвездия — все едно бе на чужда планета и съзираше звездите от нов, странен ъгъл.

Някой се прокашля. Фог продължаваше:

— Просто в случай че това е недостатъчно, всеки от вас ще напусне това помещение със застрахователна полица: с пентаграма на гърба. Петолъчка с изящни завъртулки, която на всичкото отгоре е затворническа килия за малко, ала доста злобно създание. Технически го водим какодемон — „зъл демон“. Надъхани скандалджии са и кожата им е твърда като желязо. Ще дам на всекиго парола, с която да освободи своето другарче. Казвате думата и той изскача и се бие за вас до смърт — неговата или на противника ви.

Фог скръсти ръце на колене и ги погледна, все едно им беше съобщил, че цяла година ще получават привлекателни и полезни канцеларски материали от „Брейкбилс“. Джорджия колебливо вдигна ръка.

— Това… по избор ли е? Така де, само аз ли се притеснявам, че гневен демон ще ми шава под кожата?

— Щом ще се тревожиш, Джорджия, да се беше записала в девически пансион. Не се притеснявай, гадинката ще бъде адски благодарна, когато я пуснете на свобода. Бива я само за един бой обаче, тъй че мъдро избирайте момента. Впрочем, ето още една причина да сме тук: какодемон не може да се призовава в Кордона. Затова ви дадох бърбън — така ще ви боли, че майката си трака. Кой е пръв? Или да започваме по азбучен ред?

На другата сутрин в десет часа се проведе по-стандартна церемония в най-голямата и величествена аудитория. Трудно беше да си представиш по-умърлушена група абсолвенти, които очевидно ги държеше махмурлукът. Беше един от редките поводи, когато до кампуса се допускаха родители и магиите бяха строго забранени. Болката от петолъчката ги измъчваше не по-малко от махмурлука. Куентин имаше чувството, че гладни насекоми са налазили гърба му като деликатесна мръвка. Освен това прекалено остро съзнаваше, че майка му и баща му са седнали на десет реда зад него.

Спомените му от изминалата вечер бяха объркани. Директорът лично призова демоните, описвайки концентрични кръгове и магически знаци на стария варовиков под. Момчетата си свалиха саката и ризите и застанаха в редица, момичетата също — с различни степени на целомъдрена скромност. Едни притискаха омачканите си дрехи към гърдите си, няколко ексхибиционистки гордо се разгърдиха. Фог действаше чевръсто и с изненадващ артистичен нюх. Болката беше смайваща, все едно директорът им дереше кожата от гърба и посипваше раната със сол. Но това беше нищо в сравнение с мига, когато поставяше в тях демона. Фог съгради нисък купол с разпалена жарава в центъра на магическите пръстени; стана задушно и влажно. Въздух с кръв, пушек и пот. При реда на първото момиче — Гретхен — Фог си сложи желязна ръкавица и заровичка из въглените, докато не улови нещо. Жаравата го озари. Надигна се и ето: държеше тежичък демон с големината на куче, който бясно мърдаше и разпръскваше рой искри. С едно движение го напъха в гърба на Гретхен.

Сега всичко беше като насън, макар че на заранта първата работа на Куентин беше да си погледне гърба в огледалото. Нямаше грешка: петолъчката беше изместена леко наляво, горе-долу центърът й се падаше проекция на сърцето му. Нейните плътни черни очертания бяха изпълнени с луни, полумесеци и други по-дребни знаци — все едно не беше татуиран, а щампован като паспорт.

След края на церемонията всички се дотътриха до преддверието. Ако имаха шапки, сигурно щяха да ги хвърлят във въздуха. Приглушени подмятания, няколко по-силни възклицания и толкоз. Свърши се, нямаше друго. За разлика от вчера днес наистина бяха абсолвенти. Можеха да отидат навсякъде, да правят каквото си поискат.

Алис и Куентин се измъкнаха през една странична врата, сплели ръце, и отидоха при грамадния дъб. Не духаше вятър. Светлината бе прекалено ярка. Главата на Куентин пулсираше. Още малко и трябваше да потърси родителите си. И може би поне веднъж те щяха да го потърсят? Вечерта щеше да има купони, но вече се бе накупонясал. Не му се събираше багаж, не му се заминаваше за Честъртън, Бруклин или където и да е. Нито му се оставаше, нито му се заминаваше.

Крадешком погледна Алис. Любовта, която изпитваше към нея, временно се бе дянала някъде. В този момент искаше да е сам. Искаше, обаче нямаше как.

Калпави мисли, ала не му се удаваше да обуздае потока им, да спре мозъчния кръвоизлив. Ей го на: новоизлюпен и акредитиран магьосник, пресен-пресен от колежа. Научи се да прави заклинания, видя Звяра и оцеля, отлетя до Антарктика на двете си крила и се завърна гол само по силата на магическата си воля. В гърба му шаваше железен демон. Що за вцепенение го бе налегнало? Какво му липсваше? У него ли беше проблемът? Щом дори тук не бе щастлив, да не би причината да е у него? Щом хванеше щастието, то се разпиляваше и се появяваше отново, само че другаде. Подобно на Филория и на всичко добро, щастието беше мимолетно. Получих каквото жадувах и от тук произтичат проблемите ми. Страшна работа.

— Животът е пред нас, а на мен ми се спи — оплака се Алис.

Зад тях се разнесе тих звук. Пукване на сапунен мехур, пляскане на крило, поемане на дъх.

Куентин се обърна. С русата си брада, Джош повече от всякога приличаше на приветлив усмихнат абат. Джанет си беше продупчила носа, вероятно и други места от тялото. Елиът носеше слънчеви очила, което беше нова мода, и… удивителна съвършена риза. С тях имаше още някакъв човек: сериозен, малко по-възрастен мургав мъж, с одухотворена хубост.

— Стягайте се за път — подкани ги Джош. Ухили се широко и разпери ръце като прорицател. — Ще ви избавим от всичко това.