Лев Гросман
Колеж за магьосници (12)

Емили Грийнстрийт

 

Един следобед петимата бяха седнали по средата на безбрежната морава, която тук наричаха Океана. Беше непоносимо горещ летен ден и Физиците възнамеряваха да опитат сложна магия, изискваща участието на пет лица, която при успех щеше да изостри зрението и обонянието им и да ги направи физически по-силни през следващите няколко часа. Доколкото им беше известно, от близо хилядолетие никой не беше правил тази бойна викингска магия. Вечният скептик Джош заяви, че не е сигурен дали изобщо заклинанието действа, защото викингските шамани били прочути хвалипръцковци, но все пак се нае да координира „мероприятието“.

Започнаха да се наливат с алкохол отрано. Въпреки че по обед шишкото заяви, че всичко е готово и че могат да започват, докато им раздаде листовете хартия, на които с прецизния си ситен почерк беше написал древните норвежки заклинания, и докато подготви терена, посипвайки тревата с черен пясък, стана почти четири часа. Заклинанията бяха придружени с песни и тъй като Куентин и Джанет бяха музикални инвалиди, се налагаше да започват отново и отново.

Най-сетне всички направиха необходимото и както си седяха, се загледаха в тревата, в небето, в опакото на дланите си и в часовниковата кула в далечината, за да проверят дали нещо се е променило. Куентин изтича до дърветата, за да се облекчи, а като се върна, Джанет разказваше за някоя си Емили Грийнстрийт.

— Само не казвай, че си я познавала — обади се Елиът.

— Аз — не. Обаче помните ли, че през първата година съквартирантка ми беше онази коза Ема Къртис? Миналата седмица, докато си бях у дома, разговарях с братовчедка й, която живее в Ел Ей близо до нашите. Та тя ми разказа цялата история.

— Не думай!

— А сега ти ще я разкажеш на нас — промърмори Джош.

— Само ако обещаете да не казвате на никого.

— Всъщност Ема не беше коза — замислено изрече шишкото. — Но ако държиш да я наричаш така, ще добавя, че беше адски секси коза. Между другото, тя плати ли ти онази рокля, върху която се издрайфа? — Той лежеше по гръб и се взираше в безоблачното небе, сякаш не го беше грижа дали магията е подействала, или не.

— Не ми даде и цент! А сега козата му с коза е заминала за Таджикистан да спасява изчезващите азиатски скакалци.

— Коя е Емили Грийнстрийт? — намеси се Алис.

— Емили Грийнстрийт — тържествено подхвана Джанет, наслаждавайки се на пикантната клюка, която се канеше да сподели — е първият човек, който доброволно е напуснал „Брейкбилс“ в сто и петдесет годишната история на колежа. Думите й се разнесоха като дим от цигара в топлия летен въздух. На моравата беше адски горещо, защото нямаше сянка, под която да се подслонят, но петимата ги мързеше да се помръднат. — Дошла в „Брейкбилс“ преди осем години. Мисля, че била от Кънектикът, но не от този на богаташите и братовчедите на Кенеди, а от Ню Хейвън или Бриджпорт. Била кротка и невзрачна…

— Откъде знаеш, че е била невзрачна? — прекъсна я Джош.

— Ш-ш-шт! — Алис го удари по рамото. — Не й противоречи. Искам да чуя историята. — Лежаха на одеяло, проснато върху черния пясък, поръсен от шишкото.

— Знам, защото братовчедка й ми каза. Така или иначе историята си е моя и мога да казвам каквото си поискам.

И така, Емили Грийнстрийт била добра студентка. Постигала всичко с много усилия и се добрала до третата година, когато най-после се прославила, като се влюбила в свой преподавател. Разбира се, всеки го прави. Или поне ние, момичетата, понеже всички малко или много сме влюбени в бащите си. Само че обикновено чувството е мимолетно. Преодоляваме го и си намираме загубеняк на нашата възраст. Но не и нашата Емили. Тя била влюбена до уши… не, до лудост. Любовта й била като в „Брулени хълмове“. Нощем стояла под прозореца на любимия си. В час го рисувала. Гледала луната и плачела. Станала раздразнителна и изпаднала в депресия. Започнала да се облича в черно и да чете в оригинал Камю. Под очите й се появили торбички. Взела да се усамотява във Вълчицата.

Всички изпъшкаха. Вълчицата беше фонтан в лабиринта. Официалното му название беше Ван Пелт (така се беше наричал един от директорите на колежа през осемнайсети век), но скулптурната група изобразяваше Ромул и Рем, които сучат от вълчица с провиснали бозки, от тук и названието Вълчицата. Това място беше любимото свърталище на псевдоинтелектуалците.

— Сега Емили имала Тайна с голямо Т и колкото и да е странно, станала център на вниманието, защото всички искали да разбулят мистерията около нея. Естествено, не след дълго едно момче, едно злочесто момче, се влюбило в нея.

Тя не го обичала, защото била отдала чувствата си на господин Сексапил, обаче й било приятно, понеже за пръв път някой се влюбвал в нея. Разигравала нещастника и флиртувала с него пред всички с надеждата да възбуди ревността на обекта на желанията си.

Сега да обърнем внимание на третата страна в малкия любовен триъгълник. По закона на логиката би следвало преподавателят да не се подаде на ухажването на Емили. Би трябвало през смях да сподели с колегите си за увлечението й и да я забрави. Защото тя не била нито красива, нито секси. Може би той преживявал криза на средната възраст, може би си въобразявал, че връзката с госпожица Грийнстрийт ще му върне отдавна изгубената младост. Кой знае… Отгоре на всичко глупакът бил женен!

Никога не ще узнаем какво точно се е случило. Известно е само, че работата станала дебела, на господин Сексапил му дошъл умът в главата (или получил каквото иска) и скъсал с нашата Емили. Естествено, тя напълно изперкала, а момчето се влюбило още по-силно в нея. То я обсипвало с подаръци, било й опора.

Може би знаете — самата аз научих наскоро, че Вълчицата се различава от другите фонтани. Фонтанът бил притегателно място за всички откачалки. Отначало човек не забелязвал нищо особено, но като се загледал във водата, не виждал отражението си, а само пусто небе. Ако през конкретния ден небето било облачно, водата във фонтана била синя и обратното. Случвало се някой да застане до него и да види озадачените лица на други хора, сякаш те гледат във водата на друг фонтан и са се стреснали, защото виждат чужд човек вместо своите образи. Навярно някой е открил начин да размени отраженията в два фонтана, но нямам представа кой и защо го е сторил, нито по каква причина директорът не е развалил магията.

— Понякога се питам дали не е имало нещо повече от отраженията. Дали ако човек се гмурне в единия фонтан, няма да се озове във втория… в този или в някакъв друг свят. Открай време ми се струват обгърнати от мистерия. Знаете ли, че ги е имало още преди „Брейкбилс“? Построили колежа близо до тях, а не обратното. Поне така казват хората.

Елиът презрително изсумтя.

— Именно. Така казват хората, скъпи — подхвърли Джанет. — Така или иначе Емили започнала все по-често да се застоява при Вълчицата. Пушела цигара след цигара, взирала се във водата, опитвала се да излекува разбитото си сърце. Прекарвала толкова много време там, че започнала да разпознава едно от лицата във фонтана. Девойка като нея, която по цял ден висяла при другия фонтан, онзи в отражението. Ще я наречем Дорис. След известно време момичетата започнали да се поздравяват — от учтивост си помахвали с ръка. Може би и Дорис е била унила и потисната. Във всеки случай двете започнали да се чувстват като сродни души. Измислили начин за общуване. За жалост подробностите не са ми известни. Може би са разговаряли чрез послания, написани на обратно, за да се избегне ефектът на огледалното отражение… или греша? Не знам къде е живеела Дорис — може би магията е различна в нейния свят. А може би й е писнало да слуша как Емили се оплаква от разбитото си сърце. Или пък в нея е дремело латентно зло. Така или иначе един ден подхвърлила, че ако Емили иска любовникът й да се върне при нея, трябва да промени външността си.

Въпреки че всички лежаха на моравата, напечена от палещото слънце, внезапно ги побиха ледени тръпки. Дори Куентин знаеше, че използването на магия за промяна на външността не вещае нищо добро. Според всички писмени източници тази материя беше тера инкогнита. Заради нерушимата връзка между лицето на човека и неговата същност (ако щете, неговата душа поради липса на по-точна дума) магията беше невероятно трудна, а резултатът — пагубно непредсказуем.

При постъпването си в „Брейкбилс“ Куентин се питаше защо всички момчета и момичета не се преобразят в красавци и красавици. Наблюдаваше накуцващата Гретхен и изкривената физиономия на Елиът и се чудеше защо не накарат някой да заличи дефектите им по примера на Хърмаяни в „Хари Потър“. В действителността обаче всеки подобен опит завършваше катастрофално.

— Бедната Емили — въздъхна Джанет. — След като си записала заклинанието, на което Дорис я научила през фонтана, тя решила, че е открила техниката, убягваща на другите. Магията била сложна и изисквала много средства, но Емили вярвала в успеха. След няколко седмична подготовка една нощ се заключила в стаята си и изрекла фаталното заклинание. Според вас как се е почувствала, когато застанала пред огледалото и видяла какво си е причинила? — В неумолимия глас на Джанет прозвучаха нотки на искрено съчувствие. — Аз не мога да си представя. Наистина не мога.

Слънцето бавно клонеше към заник и сенките на дърветата бяха пропълзели чак до одеялото, разстлано по средата на моравата.

— Вероятно още можела да говори, защото намерила начин да съобщи на младежа, влюбен в нея, че е в беда. Той веднага се отзовал, застанал пред вратата й и след дълги уговорки Емили го пуснала в стаята. Храбър е бил този младеж. Сигурно си е изкарал ангелите, обаче не избягал. Тя не му позволила да потърси помощ — по онова време директорка била Дънливи, която щяла да я изключи, без да й мигне окото.

Той й казал да не мърда от стаята и да не предприема нищо повече, за да не влоши още повече положението. Добавил, че ще отиде в библиотеката и ще потърси наръчник за разваляне на магията. Върнал се призори и заявил, че май разполага с необходимото средство. Представям си как са изглеждали. Не били мигнали цяла нощ, седели на малкото легло, заобиколени от осем книги, отворени върху завивките. Той смесил някакви реактиви в голяма купа, взета от трапезарията. Емили облегнала на стената жалките останки от челото си и се опитала да запази присъствие на духа. Навън вече се развиделявало, налагало се да побързат. Тя вече не изпитвала нито страх, нито съжаление. Но все още се надявала.

Съвсем различно било душевното състояние на младежа. Съдбата му давала възможност да бъде герой, да спаси Емили и да спечели любовта й. Накратко, сбъдвало се най-съкровеното му желание. Не знам точно какво е станало. Може би той най-сетне е разбрал истината — че любимата му е поела ужасяващ риск, но не заради него.

Каквато и да е причината, младежът не бил във форма, необходима за правенето на важна магия. Бил уморен, изплашен и неуверен, пък и сърцето му било разбито. Може би прекалено силно искал да успее. Подхванал заклинанието за възстановяване — по една случайност знам, че въпросното заклинание е сред най-тайнствените от времето на Ренесанса и отприщва могъщи сили. Накратко, енергията се изплъзнала от контрола му и унищожила тялото му. Пред очите на Емили той се превърнал в синкав огън, надаващ кански писъци. И престанал да съществува.

„Тъкмо за това говореше Фог, когато ме посети в лечебницата след спречкването ми с Пени — помисли си Куентин. — За контролирането на енергията.“

Очевидно другите знаеха какво точно се е случило. Безмълвно се взираха в Джанет, сякаш се бяха вкаменили. Тя продължи да разказва:

— Емили превъртяла. Напълно си загубила разума. Барикадирала се в стаята си и отказвала да пусне когото и да било, докато не се появил любимият й преподавател. В този момент вече целият колеж бил на крак. Не знам какво е изпитвал онзи човек, след като донякъде бил виновен за трагичните събития. Във всеки случай не вярвам да се е гордеел със себе си. Вероятно е бил длъжен да се опита да прогони нечовешкото същество… само че не знам дали е умеел.

Във всеки случай той запазил присъствие на духа и не позволил на никого да влезе в стаята. Възстановил лицето на Емили, макар че едва ли му е било лесно. Каквито и кусури да е имал като човек, сигурно е бил страхотен магьосник, понеже магията, проникнала през фонтана, била много опасна. Но той закърпил в движение Емили и й върнал човешкия облик, макар да съм чувала, че тя вече не била като преди. Не била обезобразена или нещо друго, просто била различна. Може би онези, които не я познавали отпреди инцидента, нямало да забележат промяната…

Накратко, така завършва историята. Дори не мога да си представя какво са казали на родителите на младежа. Говори се, че родителите му също били магьосници, затова вероятно са им съобщили част от истината. Но само малка част.

Настъпи продължително мълчание. Някъде заби камбана, лодка премина по реката. Сянката на дърветата вече прехвърляше половината морава и жегата на късния летен следобед вече не беше така нетърпима.

Алис се прокашля и попита:

— Каква е съдбата на преподавателя?

— Не се ли сещаш? — Джанет не си направи труда да прикрие злорадството си. — Имал е две възможности — да си подаде оставката и позорно да напусне колежа… или да бъде преместен в „Южен Брейкбилс“ в Антарктика. Познайте коя избрал.

— Майко мила! — ахна Джош. — Въпросният преподавател е Маяковски!

— Едва сега разбирам много неща — промърмори Куентин.

— Не е ли справедливо, а? Как мислите? — изкиска се Джанет.

— Какво е станало с Емили Грийнстрийт? — обади се Алис. — Просто е напуснала колежа, така ли? Каква е съдбата й? Нима са я изпратили в обикновен университет?

— Научих, че работи в Манхатън — отвърна Джанет. — Уредили са я със златна служба… нещо, свързано с консултантска дейност в голяма фирма. Ние сме партньори във въпросната компания. Правят се много и сложни магии, за да се скрие, че Емили по цял ден си клати краката и сърфира в интернет. Знаете ли, струва ми се, че частица от нея така и не е превъзмогнала трагедията.

Джанет млъкна. Куентин се загледа в облаците и сякаш бавно се понесе с тях. От виното му се виеше свят, все едно Земята се клатушкаше. Явно и Джош изпитваше същото, защото щом се опита да стане, залитна и се просна на тревата. Изпълнението му беше възнаградено с вяли ръкопляскания. След миг обаче той се изправи, запази равновесие, поклони се и направи салто назад. Приземи се като опитен гимнастик и широко се усмихна:

— Действа! Невероятно, но магията действа! Вземам си думите назад относно викингските шамани. Действа, мамка му!

Магията наистина действаше, но незнайно защо само върху него. Докато приятелите му прибираха в кошница нещата за пикник, той тичешком обикаляше моравата и правеше гигантски скокове.

— Аз съм могъщ викингски боец! Трепери пред мен! Трепери! Силата на Тор и всичките му воини приижда в мен! А-а-а!

— Вижте го само — иронично подхвърли Елиът. — Толкова е щастлив, сякаш ястието, което е приготвил, се е получило като на картинката в готварската книга.

След малко Джош запя с пълно гърло бойния химн на републиканците и тръгна да си търси друга публика, пред която да се фука. Джанет и Елиът се запътиха към Вилата, Алис и Куентин — към Къщата. Още бяха замаяни от алкохола. Лицата им пламтяха, защото бяха изгорели от слънцето. Куентин вече си беше наумил да си подремне и да пропусне вечерята.

— Този тъпак ще вземе да нарани някого — промърмори равнодушно. — Може би себе си.

— Магията осигурява защита срещу наранявания. Подсилва кожата и костите. Джош може да пробие стена с юмрука си, без да пострада.

— Може би. Във всеки случай сигурно ще се опита.

Алис бе още по-мълчалива от обичайното. Едва когато навлязоха в здрачните алеи на лабиринта, Куентин видя, че лицето й е обляно от сълзи. Сърцето му се вледени.

— Алис! Алис, миличка. — Спря и я обърна с лице към себе си. — Какво ти е?

Тя отпусна глава на рамото му и изплака:

— Защо Джанет разказа тази история? Защо? Защо е толкова гадна?

Куентин се почувства гузен, задето разказът му се беше сторил интересен. Всъщност историята беше потискаща и мрачна. Същевременно готическият й привкус беше неустоимо привлекателен.

— Джанет е глупаво плямпало — промърмори. — Но не е злонамерена.

— Така ли мислиш? — Алис се отдръпна и с опакото на дланите си избърса сълзите си. — Смятам, че го направи напук на мен. Каква съм наивница — вярвах, че брат ми е загинал при автомобилна катастрофа.

— Твоят брат ли? — Тръпки полазиха Куентин. — Не разбирам…

— Беше с осем години по-голям от мен. Нашите ми казаха, че е загинал при катастрофа. Само че Джанет разказваше за него! Сигурна съм!

— Чакай малко… Мислиш, че брат ти е младежът, влюбен в Емили, така ли?

Алис кимна:

— Да, сигурна съм. — Клепачите й бяха зачервени, очите й горяха от гняв и обида.

— Господи! Виж, може би грешиш. Няма начин Джанет да знае какво е станало с брат ти.

— Да, обаче знае — прошепна Алис и отново тръгна по алеята. — Всичко съвпада. Да не говорим, че той… Чарли, си беше такъв — адски влюбчив. Сто на сто се е опитал да спаси Емили. — Тя горчиво се усмихна. — Обикнеше ли някого, и в огъня стъпваше за него.

— Може би Джанет не е знаела. Не се е досетила, че става въпрос за него.

— Тъкмо това се опитваше да внуши на всички! За да не разберете каква отврат е самата тя.

Тази година думата отврат беше на мода в „Брейкбилс“ и всички я употребяваха с повод и без повод. Куентин щеше да продължи да защитава Джанет, но изведнъж нещо му прищрака.

— Затова не те поканиха тук — промълви. — Сега разбирам, че е било заради брат ти.

Тя машинално кимна, но явно го слушаше с половин ухо. Острият й ум правеше дисекция на фактите, наместваше липсващите парченца от кошмарната мозайка.

— Страхували са се да не пострадам и аз прошепна след малко. — Божичко, защо всички освен нас са толкова глупави?

Спряха на няколко метра от изхода на лабиринта под арката, образувана от живите плетове, сякаш искаха да останат още малко в полумрака, сякаш светлината ги плашеше.

— Поне сега знам какво е станало с Чарли — промълви Алис. — И все пак защо тя ни разказа тази история, Куентин? Знаела е, че ще ми причини болка. Защо го направи?

Той поклати глава. Неприятно му беше, че в сплотената им групичка може да възникне конфликт. Искаше му се да намери приемливо обяснение за постъпката на Джанет. Искаше му се всичко помежду им да е като преди.

— Според мен тя ти завижда, защото си по-красива от нея — изтърси най-накрая.

Алис презрително изсумтя:

— Завижда на двама ни, понеже сме щастливи. Открай време е влюбена в Елиът. А той не я обича.

— Какво? Момент така. — Куентин тръсна глава, като че ли така съзнанието му щеше да се избистри. — Защо Джанет желае Елиът?

— Защото не може да го има! — горчиво процеди Алис, без да го погледне. — А тя държи да притежава всичко, абсолютно всичко. Цяло чудо е, че не се е опитала да свали и теб. Да не мислиш, че вече не е спала с Джош?

Излязоха от лабиринта, изкачиха се по стъпалата и застанаха на задната тераса, обсипана с преждевременно опадали листа, и озарена от жълтеникавата светлина, струяща през остъклените врати. Алис избърса лицето си с опакото на дланите си. Куентин машинално й подаде хартиена кърпичка, за да си издуха носа, но мислите му бяха другаде. За пореден път се изумяваше колко загадъчен и невидим е заобикалящият го свят.