Лев Гросман
Колеж за магьосници (18)

Подготовка

 

Разбира се, всички поискаха да отидат до Ничиите земи. Не коментираха насиненото око на Куентин (Туземците бяха неспокойни — иронично импровизира той). Джош се появи — все пак беше прекарал нощта с Анаис — и се наложи да му разправят всичко наново. Той позвъни на Анаис, за да дойде и тя. Заминаха по тройки. Пени преведе всичките. Единствено, Джанет реагира зле. Щом изплуваха на повърхността, тя повърна закуската си в студената, бистра магическа вода, после се паникьоса.

Куентин не се трогна от страданията й. Кучка! Разваляше хубавата връзка на двама влюбени.

Щом се убедиха, че всичко е истина, се върнаха, за да се подготвят. Настроението в стаята се отрезви. Всички се споглеждаха многозначително. Цареше единодушие, че се е случило нещо съдбоносно. Съдбоносно. По настояване на Пени седнаха в кръг на килима в хола и опасаха апартамента със защитни заклинания. Склонността на Ричард да се разпорежда, която често го правеше непоносим, сега се оказа полезна. Той делово направляваше магическата група като обръгнал диригент, превеждащ камерен оркестър през труден пасаж от унгарския композитор Бела Барток.

Двайсет минути довършваха заклинанието и още десет го укрепваха с допълнителни защитни слоеве — благоразумно, като се има предвид нивото на интерес, което копчето явно възбуждаше в магическата екосистема. Когато всичко беше проверено и подсигурено, в стаята се възцари мълчание. Джош стана и отиде в кухнята да направи сандвичи за обяд. Елиът отвори прозореца и запали цигара. Джанет изгледа Куентин с хладна ирония.

Куентин лежеше на килима и се пулеше в тавана. Трябваше да дремне, но времето не бе подходящо за сън. Бурни емоции се сражаваха за контрол над съзнанието му като вражески армии, вплетени в схватка за някакво си възвишение: възбуда, разкаяние, радостни предчувствия, тревожни опасения, мъка, гняв. Помъчи се да се съсредоточи върху Филория, да изпита отново първото радостно чувство. Да, неговата вселена току-що се бе разширила милион пъти, а Филория бе ключът към промяната. Онова прилепчиво, злокобно усещане за безсмисленост, което се бе загнездило в мозъка му от дипломирането насам, бе пронизано от вълшебен куршум. Алис все още не разбираше, но и това щеше да стане. Неясна усмивка се настани на лицето му и годините се отлюспиха от него като мъртва кожа. Не бяха точно похабени години, не би могъл да го твърди, но през тези години въпреки удивителните му дарби някак го глождеше чувството, че не е получил таланта, който иска. Ала това… това бе всичко. Сега настоящето имаше цел, бъдещето — смисъл, а оттам ретроспективно — и миналото, целият им досегашен живот. Сега знаеха за какво е било всичко.

Ех, ако Пени се беше появил ден по-рано! Гаднярът Пени! Всичко напълно се съсипа и после напълно се съгради с такава светкавична бързина, че Куентин още бе ошашавен. Обаче от определена гледна точка преживяването му с Джанет бе симптом на болния празен свят, в който битуваха заедно. А сега разполагаха с лек. Болният свят щеше да оздравее.

Другите бяха насядали на пода, опираха се на лакти, облягаха гърбове на дивана, понякога се споглеждаха невярващо и избухваха в кикот. Куентин се запита дали изпитват същото като него. Може би несъзнателно бяха чакали тъкмо това — спасение от скуката, депресията и безсмислените занимания, които ги дебнеха от мига на дипломирането със спарения си алкохолен дъх.

Най-накрая Елиът пое контрола. Плесна с ръце, взе да дава команди и май всички бяха доволни, че ги карат да вършат нещо.

Никой не познаваше добре Анаис, даже Джош, но тя се оказа изключително полезна. Кръгът й от познати включваше някого, който познава някого, който притежава удобна стара къща в северен Ню Йорк, разположена на стотици акри — достатъчно закътана и защитима, та да им послужи като сценична площадка за следващия етап от тяхното пътешествие. Първият „някого“ освен това бе магьосница с достатъчно висок ранг да отвори портал, през който да минат.

Наложи се да излязат на покрива, осеян с преобърнати пластмасови столове и маси, а също и с мазни скари от барбекю. Вятърът самотно свиреше в стрехите.

Събраха се накуп, за да се постоплят, и заподритваха нервно чакъла, докато гледаха как запазената белгийска чародейка с побелели коси, с пожълтели от никотина пръсти и един доста злокобен фетиш, провесен на шията й, отваря портала.

Усещането бе тържествено. Впускаха се в голямо приключение, без много-много да му мислят. Мамка му, не е ли това да си жив? Чародейката целуна Анаис по бузите, промълви нещо на френски и побърза да си отиде, но не и преди Джанет да им направи групова снимка.

Седмината пристъпиха в портала и се озоваха на широка, покрита със скреж морава. Анаис се оказа права: къщата наистина бе голяма и удобна и поне някои нейни части бяха стари. Джанет, Анаис и Джош се натръшкаха на диваните и веднага поведоха спор за спалните. Алис (чиито очи бяха подпухнали) безмълвно отиде в най-голямата спалня, която заемаше половината от третия етаж, и затвори вратата, смразявайки евентуалните възражения с гневен поглед на подпухналите си очи. Внезапно отмалял, Куентин си намери една мъничка спалня с кораво легло. Чувстваше, че това му се полага.

Събуди се по тъмно. Дигиталният часовник на радиото показваше 10:27. Не можа да намери ключа за лампата и опипом стигна до банята. Напръска лицето си с вода и тръгна из голямата къща.

Завари другите в хола, с изключение на Алис и Пени. По стените висяха огромни произведения на модерното изкуство с цвета и текстурата на засъхнала кръв.

— Къде е Алис?

— Дойде и си отиде — отвърна Джош. — Да не сте се скарали нещо?

Очевидно не знаеше какво се е случило. Седналата до него Анаис наужким го нокаутира в брадичката. Пак бяха пияни — също като миналата и по-миналата вечер. Нищо не се бе променило.

— Сериозно, тя ли те подреди така? — попита Джанет.

Както винаги държането й се отличаваше с жлъчна непринуденост, ала клепачите й бяха зачервени. Куентин се запита дали не се лъже, че тя се е измъкнала толкова леко от снощния холокост.

— Бяха Амбра и Умбра. Вълшебните овни. — Май всички бяха забравили за Филория. — Наказаха ме, защото съгрешавах.

— Брей? А ти не им ли ощави вълната от задниците? — поинтересува се Джош.

— Подадох си и другата буза. — На Куентин не му се говореше, но затова пък бе гладен. Взе си чиния от кухнята, седна в края на масата и си сипа каквото беше останало.

— Говорехме какво ще правим — каза Ричард. — Набелязвахме основните моменти.

— Точно така. — Джош властно удари с длан по тежката маса. — Трябва да решим какво ще вземем.

— Храна. Ако наистина ще заминаваме за Филория, нека прочетем книгите — безпристрастно отсече Ричард.

— Злато — бойко се намеси Анаис. — Търговски стоки. Какво искат филорийците? Цигари ли?

— Няма да ходим в Русия по времето на Брежнев, Анаис. Огниво?

— Барут?

— Олеле! Чуйте се какви ги дрънкате, бе, хора! — хвана се за главата Елиът.

— Да си носим дебели дрехи и палатки — разумно предложи Ричард. — Нямаме си понятие кой сезон е там. Току-виж сме се озовали насред люта зима.

Вчера — тоест, преди дрямката му — Филория щеше да оправи всичко. Сега тя пак изглеждаше като блян и му беше трудно да се фокусира върху нея.

— Колко дълго ще останем?

— Няколко дена. Виж, просто ще се върнем, ако забравим нещо. С копчето работата е ясна — рече Елиът. — Ще останем, докато ни доскучае. А какво ще правим там?

— Вероятно ще ни възложат някое издирване. Все това се случваше с Чатуинови.

Всички глави се обърнаха. Пени стоеше на прага по тениска и анцуг, замижал като бухал.

— Не съм сигурен, че можем да разчитаме на такъв развой, Пени. — Незнайно защо, Куентин се дразнеше от неговия безпочвен оптимизъм. — Овните не са ни призовали. Може книгите да са измислени и да не е имало никакви издирвания. Вероятно Пловър ги е вмъкнал, за да си оправи сюжета. Нищо чудно да киснем във Филория, както киснем тук.

— Искаш да ни отровиш радостта, защото приятелката ти те е набила — захапа го Джош.

— Не ми се връзва Пловър да е измислил всичко това — поклати глава Пени. — Не е рационално. Той е бил магнат на верига с ателиета за химическо чистене, а преди това е завършил приложна химия. Мозъкът му е работел като бръснача на Окам. Най-вероятно е предал всичко, както е било.

— Как мислиш, дали ще срещнем злочеста девица? — попита Елиът.

— Възможно е. Само че не точно девица, а… говореща животинка, навярно. Дето се нуждае от помощ.

Всички прихнаха, обаче Пени продължи. Направо беше покъртителен:

— Без майтап, в книгите все така става.

Джош бутна кукленска чашка с някаква прозрачна, сто на сто алкохолна течност към Куентин, който отпи.

— Да, ама в истинския живот не е така — започна Куентин, напипал някакво важно прозрение. — Отправяш се на приключение в името на благородна кауза и хепиендът ти е в кърпа вързан. Така е на книга. На практика никой няма да ти поднесе нещо даром. Истинският свят не е такъв.

— Може би твоят свят не е такъв, Куентин — смигна му Джош. — Ние не сме в него.

— Не желая да превръщам разговора в теологически спор — с достойнство се намеси Ричард, — обаче по този въпрос има място за две, че и повече мнения. Дори да не вярваш, че този свят си има бог, длъжен си да признаеш, че Филория си има. И то два.

— Мнението ти е шантаво, но повдига един абсолютно уместен въпрос. Какво ще правим, като стигнем там? — попита Елиът.

— Ще търсим магическото цвете — каза Джош. — Онова, дето го помирисваш и автоматично ставаш щастлив. Помните ли приказката? Ще натрупаме цяло състояние.

Докато никой не ги гледаше, Джанет улови погледа на Куентин, повдигна вежди и похотливо се облиза. Куентин даже не мигна. Значи така, а? Саботирала е връзката му с Алис. Сексът с нея бе толкова различен. Миризмата, допирът на кожата й, деловият й маниер. В смътен проблясък си спомни, че изпитваше срам и ужас, но въпреки това не беше спрял.

А Елиът буден ли е бил?

Леле майко! Защо нямаше бич да покаже колко се разкайва!

— Можем да открием Мартин Чатуин — обади се Ричард.

— Можем да открием Животното търсач — промълви Куентин.

— Какво? — набърчи чело Джош. Не бе специалист по Филория.

— От „Момичето, което измерваше времето“, помниш ли? Животното, което не може да бъде хванато. Хелън тръгва по дирите му.

— И какво ще го правиш, като го хванеш? Ще го изпапкаш ли?

— Не зная. Току-виж ме завело до съкровище? Или до тайна мъдрост? Или до каквото и да е? — Мисълта му течеше бавно. Животното бе важно за Чатуинови, но сега не се сещаше защо. Може би въобще не бе уточнено. Така и не ставаше ясно как изглежда въпросното Животно търсач.

— Така и не става ясно — каза Пени. — Никога не го залавят и Пловър не го споменава повторно. Хрумването си го бива. Обаче ми се въртеше в ума, че може да ни направят царе и царици — като Чатуинови.

Беше толкова очевидно, защо не се беше сетил? Разбира се, че щяха да станат царе и царици. Щом Града бе истински, защо и другото да не е вярно? Току-виж заживели в замъка Беловръх, а Алис му станала царица.

Майко мила, канеше се да се съгласи с Пени. И това ако не беше белег за опасност!

— Я виж ти… — Будното мозъче на Джанет сериозно обмисляше предположението. — Ще трябва ли да се оженим?

— Не е задължително.

— Уф, не знам — оплака се Анаис. — Звучи тежкарски: царица. Вероятно е свързано с много бюрокрация и административни дейности.

— Обаче е доходоносно. Корона, скиптър, скъпоценности…

— Ако книгите са точни — отбеляза Елиът. — И ако троновете са вакантни. Плюс това, те са четири, а ние сме седмина.

— От мен да знаете, трябва ни бойна магия — измъдри Анаис. — Военна магия. Защита, нападение. Освен ако вие, големи и силни мъжаги, не знаете как се върти меч. — Тя се ухили нагло на последвалата гробна тишина.

— На такива неща ли ви учеха в университета? — сякаш се стъписа Джош.

— В Европа не сме чисти и непорочни като вас, американците.

— Бойната магия не е незаконна във Филория — кимна Пени.

— И дума да не става! — отсече Ричард. — Давате ли си сметка как ще ни погнат? Кой, освен мен си е имал работа с Магическия съд? Я да чуя?

— Затънали сме до гуша в лайна, Ричард. Да не мислиш, че копчето ще е законно, ако съдът научи за него? Анаис е права. Не заминавам за Филория невъоръжен.

— Можем да си извадим разрешително за пистолети — целомъдрено продължи Ричард. — Налице са прецеденти. Запознат съм с изискванията.

— Пистолети ли? — нацупи се Елиът. — Какво ти става бе, човек? Филория е непокътнато и неопетнено общество. Изобщо гледал ли си „Стар Трек“? Имаме шанс да опознаем свят, който не е бил скапан от разни задръстеняци. Схваща ли някой от вас колко е важно това нещо?

Изненадващо, ала думите на Елиът бяха лишени от ирония. Куентин не се сещаше кога за последно го е виждал толкова съсредоточен и ентусиазиран. Завладя го облекчение.

— Не искам да се навъртам около Пени, ако е въоръжен с пистолет — отсече Джанет.

— Виж, Анаис е права. Ще разработим базови заклинания за атака, колкото да не е без хич. Няма да вършим щуротии. Просто ще си подсигурим няколко коза. Не забравяйте за какодемоните. И за копчето.

— И за „голите пищови“ в ръка — изкикоти се Анаис.

На другия ден Ричард, Елиът, Джанет и Анаис отидоха в Бъфало за продоволствия. Понеже бе от Ел Ей, единствена Джанет имаше шофьорска книжка. Куентин, Джош, Алис и Пени трябваше да разработват бойни магии, само че Алис отказваше да проговори на Куентин (тази сутрин той сума ти време тропа на вратата й, но тя не отвори), а пък Джош не беше по техническата част, затова същинската работа се падна на Алис и Пени. Скоро масата в хола се зарина под книгите от караваната на Пени. Като двамата най-големи зубрачи в групата те бяха напълно погълнати един от друг. Говореха на някакъв импровизиран жаргон. Пени изписа топове хартия с архаични символи, а Алис кимаше над рамото му и сочеше с пръст. Дейността им бе творческа, тъй като трябваше да измислят заклинания: не бе адски трудно, обаче всякакви опити в тази област бяха засекретени.

Куентин бе обхванат от ревност, докато ги наблюдаваше. Слава богу, че ставаше дума за Пени, иначе направо щеше да полудее. С Джош прекараха следобеда в пиене на бира, ядене на чипс и хамбургери и гледане на кабелна телевизия.

Към пет часа Елиът слезе да ги събуди.

— Идвайте, че ще пропуснете големия спектакъл на Пени.

— Как беше в Бъфало?

— Като апокалиптично видение. Купихме кожуси и ловджийски ножове.

Виждайки, че Елиът е щастлив, развълнуван и очевидно трезвен, Куентин пак заподозря, че са на прав път, че всичко може да се поправи. Метна си шал и нахлупи на главата си руската ушанка, която бе изровил от дрешника.

Слънцето залязваше зад далечните планини — студено, самотно зарево в маранята. Пени сочеше с ръка едно дърво, а Алис измерваше с крачки разстоянието до него.

— Всички да се дръпнат — извика той.

— Накъде още? — поинтересува се Джош, който седеше на очуканата мраморна балюстрада и от време на време надигаше една бутилчица.

— Добре, огън!

Като опитна асистентка Алис отиде до масата на моравата и постави там едно празно шише.

Пени бързо си пое дъх и измърмори поредица от насечени срички, завършвайки с рязко движение на китката. Три лъча от нещо като стоманеносиви капчици се изстреляха от пръстите му. Два пропуснаха целта, третият отряза чисто гърлото на шишето. Последваха рехави аплодисменти.

— Кръстихме го „Магическа ракета“ — похвали се той.

— Майко мила, магическа ракета! — Дъхът на Джош излезе на пара в студения въздух. Лицето му грееше от възбуда. — Че това е като в играта „Тъмници и дракони“!

Пени кимна.

— Да, в старите ролеви игри има много практична мисъл.

Куентин не се усмихваше. Никой ли нямаше да коментира, че това е черна магия? Сто процента не беше някоя ощипана мома, обаче това заклинание бе предназначено да осакатява плътта, да ранява физически.

— Дано не се налага да го използваме.

— Не се превземай, Куентин. Не си просим белята. Просто гледаме да сме готови. — Джош едва се сдържаше. — Съвсем като в „Тъмници и дракони“, дявол да го вземе!

Пени коленичи и се изплю на посърналата трева. После разпери широко ръце и взе гротескно да ги размахва в противоречие с улегналия си стил. Виолетова светлина затрептя в събраните му шепи, костиците на пръстите взеха да прозират. Той изкрещя някакви слова и сякаш запрати нещо нагоре. Сияеща оранжева искрица се отдели от дланта му и полетя над моравата. Отначало изглеждаше безобидна до абсурдност и глупавичка — като играчка или насекомо. Ала плавайки към дърветата тя разцъфтя в искряща комета с големината на плажна топка — пращяща, пулсираща, пружинираща. Изглеждаше величествено, докато се въртеше бавно около центъра си и същевременно се носеше в здрача. Кометата порази един кипарис, който се скърши надве с пукот. Заля ги силна топлина. Съсирен пламък се издигна до небесата и изчезна.

— Огнено кълбо! — излишно оповести Пени.

Пожарът беше лумнал моментално. Дърветата весело горяха. Джанет нададе радостен крясък и запляска с ръце като мажоретка. Пени се усмихна едва-едва и стори театрален поклон.

Останаха в къщата още няколко дена. Изпиха всичкото хубаво вино, изгледаха всички DVD-та с филми и се изредиха да се къпят във ваната, а после да не си я почистват. Бяха толкова развълнувани, че не виждаха колко са уплашени. Замислеше ли се за щастието, очакващо го във Филория, Куентин се тормозеше, че не го е заслужил. Не бе готов. Амбра и Умбра никога не биха призовали някой като него.

Една вечер остана до късно да играе на карти с Джош и Елиът. Всяка игра на карти с магьосници се израждаше в съревнование кой ще направи най-много кент флошове и карета. Горе-долу се чувстваше по-добре. Пиеха грапа. Възела от срам и разкаяние в гърдите му се беше поразхлабил е, немного, но все пак. Може би беше време да покаже на Алис, че тя не бива да го избягва като чумав. Знаеше, че тя вероятно чака от него думите. Извини се и тръгна към третия етаж, сподирян от насърчителните възгласи на Джош и Елиът.

На площадката спря. Навсякъде би познал звука, който Алис издаваше по време на секс. Замъгленото му от алкохола съзнание се изправи пред главоблъсканица: тя се любеше, но не с него. Не беше възможно. Звукът пронизваше ушите му, пред очите му заплуваха петна, точици. Кръвта му кипна като отворена бутилка газирано или като киселина. Киселината се разля по неговото тяло, прогаряйки ръцете, краката и мозъка му. После стигна до сърцето му като смъртоносен съсирек.

Явно се любеше с Пени или с Ричард. Вдървено се запъти към стаята на втория етаж, отвори вратата с ритник и щракна лампата. Ричард подскочи и запримигва насреща му в глупавата си викторианска нощница. Куентин изключи лампата и затръшна вратата.

— Какво става? — Джанет беше излязла в коридора по пижама. Той грубо я блъсна с рамо, за да мине.

— Простак! Заболя ме!

Заболяло я било! Тя пък какво знаеше за болката? Светна в стаята на Пени. Леглото бе празно. Хвърли лампата на пода и тя се разби. Куентин никога не се бе чувствал така. Удивително: гневът го даряваше със свръхсили. Буквално бе способен на всичко. Е, почти. Опита се да разкъса завесите, но те не подадоха, въпреки че увисна на тях с цялото си тегло. Затова отвори прозореца, изтръгна завивките от леглото и ги изхвърли. След тях метна будилника, а после взе да вади книгите от рафтовете.

Пени имаше много книги. Но какво от това, разполагаше с цялата нощ и с цялата енергия на света. Даже не беше сънен, все едно се бе надрусал. Е, след малко му стана по-трудничко да вади книгите, понеже Джош и Ричард държаха ръцете му. Куентин налудничаво се мъчеше да се отскубне, като сърдито пеленаче, което се учи да ходи.

Ама че тъпотия. Как не му е изболо очите: оправил е Джанет, Алис оправя Пени. Сега би трябвало да са квит. Но той беше пиян! От къде на къде ще са квит? Не си е давал сметка какво върши! А Пени… майко мила! Поне да беше Джош.

Затвориха го в бърлогата, дадоха му бутилка грапа и цял наръч DVD-та. Болката бе чувство за пропадане. Все едно бе герой от анимационно филмче, който пада от покрива. Бум, удря се в сенника и го пробива. Бум, пробива още един. И още един. Надолу, надолу, надолу. Копнее падането да спре, дори ако това означава да се размаже на тротоара, но само затъва по-надълбоко в болката.

Куентин превключваше каналите на грамадния телевизор и лочеше от бутилката, докато слънцето не поаленя на хоризонта като кръв, стекла се от прободеното му сърце.

Не дремна нито миг. Идеята му хрумна призори и той се опита да почака, обаче не му се удаде. Дядо Коледа бе дошъл тук. В седем и половина, пиян-залян, се измъкна от бърлогата и затропа по вратите в коридора. Даже се изкачи по стълбището и отвори с ритник вратата на Алис, като зърна окръгления бял задник на Пени — ух!

— Хора, ставайте! Хайде, стига сте се излежавали! Време е! Днес! Хора, хора, хора!

Изпя стих от глупавата школска песничка на Джеймс:

„Живееше нявга едно момче,

младо, силно и храбро бе то.“

Изживяваше се като мажоретка, подскачаше като пумпал и викаше, колкото му глас държи:

— За-ми-на-ва-ме за Фи-ло-ри-яяя!