Лев Гросман
Колеж за магьосници (15)

Манхатън

 

След два месеца беше ноември. Не в „Брейкбилс“, а в реалния свят — Куентин непрекъснато трябваше да си напомня, че сега пребивават в реално време. Допря чело до студения прозорец. Далеч долу виждаше квадратния парк с червени и кафяви дървета. Тревата беше изпогазена, на някои места личеше пръст — досущ канавата на износен килим.

Куентин и Алис се излежаваха по гръб на широкия креват до прозореца, държаха се лениво за ръце, обхванати от усещането, че току-що са се озовали на безмълвен безлюден остров, след като салът им е бил запокитен на брега от прибоя. Лампите бяха загасени, но млечнобялата светлина на следобеда проникваше в стаята през притворените щори.

На близката масичка стоеше шахматна дъска с партия шах. Апартаментът беше оскъдно мебелиран и почти без украса ако не се брои разнородната сбирщина от предмети, натрупани по неволя. Бяха се настанили тук без разрешение: благодарение на една изключително досадна магия, си бяха осигурили този недвижим имот в Ийст Сайд, докато законните му собственици бяха заети другаде.

Дебела плътна тишина висеше в неподвижния въздух, като вкочанено пране на простора. Никой не бе проговорил почти час и никой не чувстваше нуждата да проговори. Намираха се в земята на лотоса.

— Колко е часът? — най-накрая се обади Алис.

— Два. Минава два. — Куентин извърна глава към часовника. — Два.

Звънецът иззвъня. Никой не се помръдна.

— Вероятно е Елиът — измърмори Куентин.

— Аха. Вероятно. Не ми каза, че ще излизате рано.

Куентин бавно се надигна и едновременно измъкна ръката си изпод главата на Алис. Отвори вратата с дистанционното да пусне Елиът. Щяха да ходят на парти.

От дипломирането бяха изминали само два месеца, но „Брейкбилс“ изглеждаше спомен от друг живот. Със светска мъдрост Куентин разсъди, че е двайсет и една годишен, а вече кара трети или четвърти живот.

Очакваше, че ще бъде поразен и запленен от зашеметяващата реалност на Ню Йорк, че от лъскавия пашкул на „Брейкбилс“ ще попадне в големия безумен мръсен град, където истински хора водеха истински живот в истинския свят и се трудеха истински за истински пари. Определено бе истински, ако под това прилагателно разбираш невълшебен, луднал на тема пари град и кирлив като риза, непрана от сто години. Напълно беше забравил какво е непрекъснато да се намираш в обикновения свят. Нищо не бе магическо: всичко беше каквото си е и нищо повече. Всяка свободна повърхност беше отрупана с думи: плакати за концерти, рекламни табла, графити, карти, знаци, предупреждения, разпоредби за паркиране — само че те не можеха да се сравняват със заклинанията. В „Брейкбилс“ всеки квадратен сантиметър от колежа, всяка тухла, храст, дърво бяха омагьосани под силата на чародейство или амулет, мариновани във вълшебства столетия наред. Навън властваше примитивна физика и баналността беше епидемиологична. Като коралов риф, напуснат от жизнения смисъл, превърнал се просто в цветна скала. В очите на магьосника Манхатън приличаше на пустиня.

Пустиня, пустиня, но ако се поразровиш, откриваш закърнели, изчанчени следи от живот. Извън шепата Брейкбилски образован елит налице беше магическа култура, но тя битуваше само в имигрантските крайни квартали. По-големите Физици — название, което бяха оставили в „Брейкбилс“ и никога нямаше повторно да използват — разведоха Куентин и Алис. В едно кафене без прозорци на втория етаж на булевард „Куинс“ гледаха как казахстанци и хасидимци съставят теория за числата. Във Флъшинг хапнаха галушки с корейски мистици и видяха как съвременните поклонници на Изида репетират египетски улични чародейства в една испанска бакалия на Атлантик Авеню. Взеха ферибота до Стейтън Айлънд, където се настаниха около един ослепително син басейн, поръчаха си джин с тоник и присъстваха на тайното заседание на филипинските шамани.

Ала след няколко седмици енергията за тези образователни пътешествия се изпари. Твърде много неща ги разсейваха, а те нямаха стимул да не се разсейват. Магията представляваше къртовски труд и нямаше да му избяга. Куентин искаше да го удари на живот. Магическият ъндърграунд на Ню Йорк беше ограничен, обаче броят и видовото разнообразие на питейните му заведения бяха изумителни. Тук можеше да се докопаш до наркотици — наркотици, братче! Имаха цялата сила на света, нямаха работа и никой не можеше да ги възпре. Разлудуваха се.

Алис изобщо не намираше града за вълнуващ като Куентин. Бе отложила аспирантурата или стажа, за да остане в Ню Йорк с Куентин и другите, само че показваше признаци на непресторено академично любопитство, поради което прекарваше немалка част от деня в учене на магия, вместо, да речем, в излежаване и скитосване по нощните клубове. Куентин се чувстваше леко засрамен, че не следва нейния добродетелен пример, даже подхвърли, че можел пак да се пробва с пътешествие до Луната, обаче то си остана само на думи. (Алис му лепна няколко прякора на пътешественици в космоса — Скоти, майор Том, Лайка — които станаха по-скоро унизителни, отколкото забавни, щом пролича липсата на напредък от негова страна.) Чувстваше се призван да изпусне парата, да се отърси от петгодишното сбиране на прашец в „Брейкбилс“ и да се наживее. Елиът споделяше мнението му. „Нали затова ни е черният дроб? — майтапеше се той с преувеличен орегонски акцент.“ Няма лошо. С Алис просто бяха различни. Нали това й е интересното на една връзка?

При всички положения на Куентин му бе интересно. Чувстваше се възхитително. Първата година след дипломирането финансовите му нужди се поемаха от грамаден фонд, натрупан тайно в течение на векове чрез магически уголемявани капиталовложения, който предоставяше редовна издръжка в реална валута за всички новоизтупани магьосници. След четири монашески години в „Брейкбилс“ парите изглеждаха като своеобразна магия: средство да превърнеш едно нещо в друго, да направиш от нищо нещо. С тази магия Куентин се ширеше из целия мегаполис. Богаташите го мислеха за бохем, бохемите го мислеха за богаташ, а и едните, и другите — за умен и хубав. Канеха го къде ли не: на благотворителни мероприятия, в незаконни покер клубове, подводни барове, гъзарски партита, купони с наркотици в предълги лимузини, които цяла нощ обикаляха навред. С Елиът се представяха за братя и бяха хитът на сезона.

Нощ подир нощ Куентин се връщаше в апартамента — сам. На разсъмване някое грандоманско самотно такси, напомнящо жълта катафалка, го оставяше пред сградата. Улицата се къпеше в синя светлина — деликатното ултразвуково сияние на ембрионалния ден. Усещаше тялото си, което излизаше от въздействието на кокаина и екстазито, чуждо и натежало, като голям къс от свръхплътен звезден метал, първо паднал от небето, после охладен и приел човешка форма.

Да беше си останал в апартамента с Алис. Но нали и двамата щяха да се отегчат до смърт! Какво да предприемат? Така не можеше да продължава. Толкова благодарен беше, че Алис не вижда с каква жажда се отдава на ексцесии, как се друса и се сваля като невидял с разни мацки.

Събличаше си дрехите, вонящи на цигари, подобно на змия, която си сменя кожата. Алис се надигаше в леглото, белият чаршаф се плъзваше надолу и разгонваше налетите й гърди. Притискаше се до него и двамата гледаха зазоряването. Боклукчийски камион колебливо се потътряше по улицата, а пневматичният му бицепс блестеше, докато лакомо поглъщаше храчките на огромния град. Куентин изпитваше надменно съжаление към боклукчиите и всички редови граждани. Чудеше се какво толкова намират в живота си, далеч не като на кино, та да смятат, че си струва да го живеят.

Чу как Елиът натиска заключената брава и си търси ключа. Елиът живееше с Джанет в Сохо, но толкова често се отбиваше у Куентин и Алис, че бе по-лесно да му извадят ключ. Куентин неохотно се изправи и с яростни движения събра опаковките от презервативи, бельото и развалената храна, и ги изхвърли в кофата за смет. Апартаментът, част от бивша фабрика, беше красив — с лакиран дебел дървен под и големи прозорци, извити в горната част, но бе виждал и по-грижовни наематели. Куентин с изненада установи, че макар той да е равнодушен стопанин, истинският мърляч е Алис.

Тя се върна в спалнята да се облече. Още беше по нощница.

— Добро утро. — Елиът прекрачи прага. Носеше балтон и пуловер, който е бил скъп, преди да го нападнат молците.

— Само да си взема палтото — отвърна Куентин.

— Кучешки студ е навън. Алис ще идва ли?

— Не останах с такова впечатление. Алис? — Повиши глас. — Алис?

Отговор не последва. Елиът вече се бе скатал в коридора. Напоследък май бе отписал Алис като човек, който споделя увлечението му по търсене на удоволствия. Куентин предполагаше, че спокойното й прилежание го подсеща за бъдещето, което изобщо не изглеждаше обещаващо. Поне на него Алис така му действаше.

На прага се поколеба. Кому дължеше вярност? Вероятно тя щеше да бъде благодарна да остане да учи на спокойствие.

— Май Алис ще дойде после.

— Чао, мамо! — провикна се Елиът. Вратата се затвори.

Елиът беше различен в Ню Йорк. В „Брейкбилс“ винаги се държеше надменно и затворено. Личностното му обаяние, нестандартният външен вид и магически талант го открояваха. Но откакто Куентин се премести в Манхатън балансът на силите се промени. Елиът вече не се извисяваше над дребнавите пререкания. Чувството му за хумор бе станало по-язвително и горчиво. Куентин помъдряваше, а Елиът младееше. И мършавееше. Беше потиснат и ставаше заядлив, когато Куентин се опитваше да го разтуши. Раздразнеше ли се, обичаше да повтаря: „Леле, как още не съм се пропил…“, а сетне се поправяше: „Чакай, бе, съм, как да не съм“. Отначало беше горе-долу смешно. В „Брейкбилс“ Елиът взе да пие на вечеря през делниците и по-рано през почивните дни, в което нямаше лошо, защото всички от горните курсове пиеха, макар че не всички разменяха десерта си за чаши с вино от колегите си въздържатели. В Манхатън, където нямаше преподаватели да ги надзирават и занятия, за които да се готвят, Елиът от ранния следобед започваше с чашката. Обикновено ставаше дума за сравнително невинно питие — кампари или бяло вино, или пък бърбън със сода и потракващи кубчета лед. И все пак… Веднъж Елиът се лекуваше от настинка, която все отказваше да му мине, и Куентин небрежно подхвърли, че не е зле да приеме нещо по-здравословно от водка с тоник.

— Аз съм болен, не мъртъв — озъби му се онзи. Безсмислено беше да се разправяш с такъв чешит.

Поне един негов талант беше оцелял след дипломирането: още беше неуморен търсач на бутилки с великолепно вино. Още не бе станал такова пиянде, че да забрави снобските си навици. Ходеше на еноложки дегустации и приятелски бъбреше със собствениците на винарни и магазини за вино. Веднъж на няколко седмици събереше ли около десетина бутилки, с които особено се гордееше, Елиът оповестяваше, че устройват вечерно парти. За такова парти се готвеха сега с Куентин.

Престараваха се. Вложената енергия надвишаваше удоволствието, което биха могли да извлекат. Мястото винаги беше Сохо, огромният апартамент на Елиът и Джанет, построен отпреди войната, бъкащ от спални — такъв декор направо плачеше за френски фарс. Джош се изживяваше като главен готвач, а Куентин като негов помощник и управител на кухнята. То се знае, Елиът беше сомелиерът. Приносът на Алис беше, да се откъсне от четивото си и да седне да яде.

Джанет отговаряше за обстановката: тя определяше дрескода, правеше музикалното оформление, ръчно изписваше и илюстрираше невероятно красиви еднократни менюта. Освен това избираше сюрреалистични и доста противоречиви украси за масата. Темата за таз вечерното парти беше кръстосване на расите и Джанет беше обещала — въпреки възраженията от естетическо, нравствено и орнитологическо естество — да достави Леда и Лебеда като одушевени ледени скулптури. Щяха да се съвкупяват, докато се разтопят.

Както винаги ставаше, нестандартният замисъл взе да дразни още преди партито да е започнало. Куентин си беше закупил къса пола от трева в някакъв магазин за антики и възнамеряваше да я съчетае с риза и горнище на фрак, обаче поличката го боцкаше и дращеше, затова се отказа. Друго не му хрумна и се ската за цял следобед, като избягваше Джош, който бе прекарал изминалата седмица в издирването на рецепти, изискващи контрастни съставки — сладко и пикантно, черно и бяло, замръзнало и разтопено, източно и западно. Сега неистово блъскаше вратичките на фурната и шкафовете, караше го да опитва туй-онуй и го съсипваше от критики. Докато вечерята започне, всички бяха пияни, гладни и здравата изнервени. Но както понякога се случва, всичко се получи спонтанно и стана съвършено. Предишния ден Джош, който си беше обръснал брадата (все едно се грижа за някакъв тъп таралеж) съобщи, че ще си доведе гаджето. Щом слънцето залезе над река Хъдсън и обагрените в розово слънчеви лъчи нахлуха в огромния хол на апартамента, Елиът раздаде коктейли в изстудени чаши за мартини. Куентин сервира миниатюрни сладко-кисели ролца от раци и всички изведнъж започнаха да изглеждат (а може би действително бяха такива?) очарователни, красиви и мъдри.

Джош отказа предварително да разкрие самоличността на дамата си, затова щом вратите на асансьора се разтвориха, Куентин и хабер си нямаше, че ще я познае: люксембургската мацка трепач, капитан на паневропейския тим по уелтърс, който беше нанесъл смъртоносен удар на спортната му кариера. Оказа се (приказваха един през друг, очевидно бяха репетирали), че с Джош се сблъскали в метростанцията, където тя се опитвала да омагьоса един банкомат да преведе пари по картата й. Казваше се Анаис и носеше такива възхитителни панталони от змийска кожа, че никой не се сети да попита какво общо имат с темата на вечерта. Имаше руси къдрици, навирено носле и Джош явно беше хлътнал по нея. Жестока ревност прободе Куентин.

Цяла вечер почти не си проговориха с Алис — той непрекъснато правеше курсове до кухнята, претопляше, разпределяше в чиниите и сервираше ястията. Докато се появи с ордьоврите — свински пържоли с шоколадови стърготини — се беше смрачило и Ричард изнасяше реч по теория на магията. На фона на виното, храната, музиката и свещите думите му почти можеха да минат за интересни.

Разбира се, Ричард бе мистериозният непознат, който се пръкна с другите Физици в деня на дипломирането. Някога той също е бил Физик от поколението, предшестващо Джош, Елиът и Джанет, и единствен от всички тях бе навлязъл в света на порядъчното професионално магьосническо съсловие. Ричард беше висок, с голяма глава, тъмнокестенява коса и четвъртита брадичка — по франкенщайнски хубав. Работеше във финансовия тръст, който управляваше огромните авоари на магическата общност. Без да бие на очи, беше набожен християнин. Такива рядко се срещаха сред магьосниците.

Куентин се опита да хареса Ричард, защото така щеше да бъде по-просто. Обаче този тип беше адски сериозен. Не бе глупав, но му липсваше каквото и да било чувство за хумор — шегите го изкарваха от релси, разговорът замираше и някой, обикновено Джанет, обясняваше на какво са се засмели останалите, а Ричард бърчеше гъстите си вулканови вежди, втрещен от човешките слабости на своите събеседници. Куентин подозираше, че Джанет е спала с него един-два пъти в „Брейкбилс“. Не беше изключено да го правят и сега.

— Магията — бавно оповести заруменелият Ричард, — е инструмент. Инструмент на Твореца. — Почти никога не пиеше и двете чаши вино го бяха ударили в главата. Огледа се първо наляво, после надясно, за да се увери, че цялата маса го слуша. Ама че тъпанар! — Няма какво да се заблуждаваме. Изправени сме пред сценарий, в който Той е построил Къщата и си е тръгнал. — Ричард удари с длан по масата, за да отпразнува този триумф на разума. — А на отиване е оставил сечивата Си в гаража. Ние сме ги намерили и сме започнали да се чудим как работят. Сега се учим да ги използваме. А това е магия.

— Това са такива глупости, че дори не знам откъде да започна.

— Е, и? Започни все отнякъде.

— Добре, преди всичко стои огромният проблем с мащаба. Тук никой не строи вселени. Не строим даже галактики, слънчеви системи или планети. За построяването на къща са ни необходими кранове и булдозери. Ако съществува Творец, за което, откровено казано, не виждам доказателства, той е действал на друга плоскост. Нашите сечива са все едно от детски конструктори.

— Мащабът не е непреодолима пречка. Може би ние просто не… — Ричард се загледа във виното си, търсейки точната метафора, — не пъхаме правилно щепсела в контакта…

— Ако говориш за електричество — намеси се Алис, — трябва да обясниш откъде идва енергията.

Да бе, и аз така трябваше да кажа, помисли си Куентин. Алис обожаваше теоретичните спорове не по-малко от Ричард, а беше много по-добра в тях.

— При всяко заклинание за топлина теглим енергия от едно място и я пренасяме на друго. Ако някой е създал вселената, това означава, че е създал енергията. Тя не се е взела от нищото.

— Добре, но…

— Плюс това магията не ми се връзва като инструмент — продължи Алис. — Представяш ли си колко досадно щеше да бъде, ако правенето на заклинание бе като включването на бормашина? Магията е разюздана и красива. Тя не е артефакт, а нещо органично. Не е произведена, а сама се е развила. — Алис грееше в тясната си черна копринена рокля. Куентин май забравяше какво съкровище е тя.

— Бас държа, че е извънземна технология — обади се Джош. — Или от четвъртото измерение. От посока, която дори не можем да видим. Или пък сме набутани в нещо като високотехнологична видеоигра.

— Не — най-сетне ги прекъсна Ричард, който все още предъвкваше довода на Алис. — Не непременно разюздана. От по-висок порядък, с по-други юзди.

— Аха, ето го отговора. — Елиът беше видимо пиян. — Отговорът на всичко. Бог да ни пази от магьосниците — християни. Звучиш като баба ми. Невежата ми баба християнка точно така би се изразила. Ако не ти пасва на теорията, недей се кахъри, всичко ще се намести, ама Бог е загадъчен, неведоми са пътищата му. Щото сме много грешни!

— Брей, що не се кръстим Мета-Физиците! — подвикна Джош.

— Кой е тоя „Творец“? — изръмжа разпалено Елиът. — За Бог ли приказваш? Ако е така, просто кажи „Бог“.

— Добре — спокойно отвърна Ричард. — Щом искаш, Бог.

— Тоя Бог нравствен ли е? Ще ни накаже ли, че използваме святата Му магия? Щото сме кофти магьосничета. Ще ни накаже ли, дето сме се скрили в гаража и сме си играли с татковите инструменти? Това е пълна тъпотия. Невежество. Никой за нищо не го наказват. Правим каквото ни е кеф и никой не ни спира, на никого не му е до нас.

— Ако ни е оставил инструментите си, значи е имал причина — отбеляза Ричард.

— И ти сигурно знаеш каква.

— Какво е следващото вино, Елиът? — весело попита Джанет. Тя винаги запазваше хладнокръвие в трудни мигове, може би защото през останалото време не съумяваше да се контролира. Тази вечер изглеждаше изключително пленителна със свободно падащата до коленете червена копринена рокля. Алис никога не би облякла подобна дреха. Не и с нейната фигура.

Ричард и Елиът май искаха втори рунд, но Елиът се остави да го отклонят.

— Отличен въпрос. — Той притисна длани до слепоочията си. — Получавам видение от Всемогъщия Творец… на крайно скъпа бутилчица бърбън от най-отбрана реколта… от която Бог… прощавайте, Творецът или Творкинята примерно, ми нарежда да ви налея тозчас.

Изправи се несигурно и с олюляване се понесе към кухнята. Куентин го завари потен и със зачервено лице да седи на табуретка край отворения прозорец. Отвън нахлуваше леден въздух, но Елиът като че ли не забелязваше. Беше зареял нетрепващ поглед към мегаполиса от светлини, които се стапяха в чернотата.

Вечерта вървеше към развръзка. Не след дълго Джош отведе Анаис, Ричард се оттегли и остави Куентин, Джанет и Елиът да господарстват над празните бутилки и смачканите салфетки. Една свещ беше прогорила дупка в покривката. А къде ли бе Алис? Дали се беше прибрала, или бе изчезнала в някоя от свободните стаи?

— Кафе? — попита Джанет.

— Сирене — отвърна Елиът. — Имаме ли? Трябва ми сирене.

Кое ли е по-лошо, зачуди се Куентин. Ако Ричард е прав за съществуването на гневен нравствен Бог или Елиът, че нищо няма смисъл? Дали магията беше създадена целенасочено, или можеха да правят каквото си поискат с нея? Връхлетя го шока. Бяха го загазили. Нямаха опора, а така не можеше да продължава вечно.

— Има някаква френска марка в кухнята, която се връзваше с темата: два слоя, сутрешно и вечерно доене…

— Да, да, ясно — прекъсна го Джанет. — Дерзай, Куентин.

— Аз ще отида — каза Елиът, но вместо да стане, немощно се претърколи от дивана на пода. Чу се едно стряскащо силно „туп“, когато главата му се удари в паркета.

Смееше се, докато Джанет и Куентин го изправяха. Двайсет минути им отне да го заведат до спалнята — все едно се влачеха в наводнения коридор на „Титаник“. Светът беше станал по-малък и някак по-лек. Елиът се скъса да повтаря, че е добре, а Джанет съобщи, че се е попикала, буквално се е попикала от смях. На минаване край стаята на Ричард Елиът начена шумна реч от порядъка на „Аз съм могъщият Творец и ви поверявам инструмента си, щото съм пиян-залян и сега не ми е потрябвал, но само имайте късмета утре да не го намеря точно, ама точно където съм го оставил… ще заиграе каишът! Такъв махмурлук ме цепи, че ще ви го нацепя… и хич няма да ви хареса… каишът, де.“

Най-накрая го стовариха на леглото и се опитаха да му дадат вода. Дали заради милата домашна сцена — все едно Елиът бе техният обичен син, когото те грижовно завиваха в креватчето му — или пък заради досадата, този могъщ афродизиак, но още докато мъкнеха приятеля си по коридора, Куентин знаеше, че ще бръкне под полата на Джанет, само тя да му даде знак.

На следващата сутрин се събуди бавно. Толкова бавно, че изобщо не бе сигурен дали е заспивал. Тримата неволно се блъскаха един в друг, докосваха се и се отдръпваха.

Отначало не изпита съжаление. Какво толкова. Живееше на макс. Пиеше, отдаваше се на забранени страсти. Нали това бе урокът на лисиците. Ако Алис имаше кръв във вените си, щеше да се присъедини към триото им. Друг път! Легна си рано, досущ като Ричард. Е, добре дошла в света на порасналите магьосници, Алис. Магията не е решение за нищо. Нима не виждаше, че всичките загиват, че всичко е нахалост, че им остава само плюскане, поркане и безразборно чукане — с когото могат и докато още могат? Самата тя го бе предупредила за това в бащиния си дом в Илинойс. И се оказа права!

След малко не бе толкова твърд в убежденията си. По-късно случката стана злощастен пропуск, кривване, но все още в границите на простимото. После гаф, лоша грешка и в последната част на този стриптийз се разкри истинската й същност: ужасна и невероятно болезнена измяна. По някое време Куентин си спомни, че Алис май беше седяла с гръб към тях в долния край на леглото, увесила брадичка в ръцете си. Току му се струваше, че е само сън, че не е възможно тя да е била там. Но как да си криви душата? Изобщо не приличаше на привидение. Значи там е била, напълно облечена.

Към девет часа светлината на утрото изпълни стаята и Куентин вече не можеше да се прави на заспал. Нямаше я ризата му. Седна и установи, че е гол, както майка го е родила. В този миг би дал всичко за малко бельо. Може би Фог беше прав, може би магията препятстваше нравственото му развитие. Сигурно имаше начин да убеди Алис колко се разкайва. Издърпа едно одеяло от леглото — Джанет се размърда и измърмори насън — загърна се в него и затопурка из смълчания апартамент. В кухнята цареше пълна свинщина. Мъничката им планета бе съсипана.

Вратите на асансьора се разтвориха и Куентин помисли, че Джош се завръща от успешна нощ с Анаис. Вместо това беше Пени — блед, запъхтян и толкова възбуден, че едва се удържаше.