Лев Гросман
Колеж за магьосници (13)

Пета година

 

После дойде септември и останаха само Куентин и Алис. Другите си бяха заминали при първите слани сред вихрушка от опадали листа. Раздялата си бе жива мъка, но подобно на ликьор в коктейл тя беше примесена с още по-осезаемо чувство на облекчение. Куентин искаше отношенията им да са добри, даже съвършени. Обаче съвършенството си е тягостна работа, понеже зърнеш ли най-малкия недостатък, всичко заминава на кино. Съвършенството съставляваше част от митологията на Куентин за „Брейкбилс“, повествование за тамошния му живот, старателно съчинен разказ и благоговейно поддържан като във „Филория и отвъд“. Как би искал не само да го разказва, но и да вярва! Само че му ставаше все по-трудно. В някакъв подземен резервоар се беше натрупало напрежение и накрая всичко гръмна. Дори Куентин със своя безграничен капацитет да си затваря очите за очевидното беше започнал да схваща някои неща. Може би Алис беше права, може би Джанет наистина я мразеше и обичаше Елиът. Може би ставаше въпрос за нещо друго, толкова очевидно, че Куентин не би понесъл директен сблъсък. Така или иначе връзките помежду им се износваха и те губеха вълшебната си способност да се обичат с лекота. А сега, въпреки че никога нямаше да е същото, въпреки че никога нямаше да бъдат заедно постарому, той поне щеше да запомни всичко, както му изнасяше. Спомените бяха безопасни, навеки запечатани като в кехлибар.

Със започването на семестъра Куентин свърши нещо, което твърде дълго беше отлагал: отиде при директора Фог и призна какво се е случило с Джулия. Фог само се начумери и каза, че щял да има грижата. На Куентин му идеше да го сграбчи за ревера и да го раздруса заради страданията, на които я беше подложил, прецаквайки заклинанията за памет. Опита се да му обясни, че е накарал Джулия да се мъчи по начин, недопустим за живо същество. Фог само го гледаше, без да се помръдне. Накрая Куентин го накара да обещае, че ще приложи разпоредбите максимално в нейна полза. За друго не се сети. На излизане от кабинета се чувстваше по-зле, колкото при влизането.

Докато вечеряше или между занятията се разхождаше по прашните коридори, огрявани от косите лъчи на следобедното слънце, постепенно осъзна, колко малко от другите колежани познава, колко изолирани са били с Алис през изминалите две години. Сами по себе си всички групи представляваха клики, но Физиците бяха особено сплотени, а сега от тях бяха останали само той и Алис. Все още имаше занятия с другите петокурсници и разговаряше с тях, но знаеше, че вниманието им е насочено другаде.

— Бас държа, че ни взимат за страшни сноби — подхвърли един ден Алис. — Как само страним от тях.

Седяха върху хладния каменен ръб на фонтана, познат като „Змиите“, евтина имитация на „Лаокоон“ в Рим. Змиите удушаваха жреца — отстъпник и синовете му, ала от устните им весело шуртеше вода. Бяха излезли да изпробват една шантава домашна магийка за премахване на петна (от полата на Алис), само че бяха забравили ключовата съставка — куркума, а още не им се прибираше. Беше чудно неделно утро, всъщност почти пладне, а температурата опасно се колебаеше на границата между топло и студено.

— Така ли мислиш?

— А ти?

— Вероятно си права — въздъхна той. — Копелдаци такива! Те са снобите!

Алис замери фонтана с жълъд, който се хлопна в набитите колене на умиращия жрец и цамбурна във водата.

— Как мислиш, дали сме такива? Сноби, де? — запита Куентин.

— Де да знам. Не непременно. Май не сме. Нямаме нищо против тях.

— Точно така. Някои са свестни.

— Към някои изпитваме огромно уважение.

— Точно така. — Куентин потопи пръсти във водата. — Е, какво ще кажеш? Да пробваме ли да се сприятелим?

Тя сви рамене.

— Те са единствените магьосници на нашата възраст на континента. Ще бъдат и единствените ни връстници.

Отражението на синьото небе, прорязвано от клоните на дърветата, потрепваше във фонтана.

— Дадено — съгласи се Куентин. — Само че не с всички.

— Кой ти говори за всички? Ще бъдем придирчиви. Пък и не се знае дали те ще искат да се сприятелим.

— Така си е. Е, с кои?

— Има ли значение?

— Разбира се, Лис. — Лис беше умалително от Лисичке, намек за тяхната антарктическа интерлюдия. — Това все пак са хора. Кои?

— Сурендра.

— Дадено. Разбрахме се. Уф, той обаче ходи с оная ужасна второкурсничка. Оная, зъбатата. Дето непрекъснато се опитва да накара хората да танцуват мадригал след вечеря. А какво ще кажеш за Джорджия?

— Може би не бива много да му мислим. Насила хубост не става. Нека се случи от само себе си.

— Добре. — Куентин наблюдаваше как Алис съсредоточено разглежда ноктите си. Понякога изглеждаше толкова красива, че направо не беше за вярване. Чувстваше се безпомощен. Нима тя наистина съществуваше?

— Обаче ти поемаш щафетата. Оставиш ли на мен, нищо няма да излезе. Знаеш ме каква съм патетична.

— Знам те.

Тя го замери с жълъд.

— Не биваше да се съгласяваш.

Ето как двамата излязоха от изолацията си и съгласувано подеха закъсняла кампания по сприятеляване с колегите си, от които лека-полека съвсем се бяха отчуждили. В крайна сметка ключът се оказа не Сурендра или Джорджия, а Гретхен — русото момиче, което ходеше с бастун. Помогна това, че двете с Алис бяха префекти, което едновременно беше източник на гордост и притеснение. Постът почти не вървеше с официални задължения и общо взето представляваше поредният абсурд; инфантилно хрумване, заимствано от системата на английските държавни училища; симптом на англофилството, внедрено дълбоко в институционалната ДНК на „Брейкбилс“. Длъжността се заемаше от четиримата студенти в четвърти и пети курс с най-висок успех, които получаваха сребърна игла във формата на пчела, за да я забодат на сакото си. Отговорностите им се състояха в дреболии като регулиране на достъпа до един надживял времето си телефон с въртяща се шайба, приютен от дървена телефонна будка ветеран. Тя бе натикана под едно стълбище, до което неизменно се виеше опашка от десетина студенти. В замяна префектите имаха достъп до учителската стая — специална дневна в източното крило, която се заключваше.

Дневната имаше висок прозорец с красива чупка отгоре и барче, винаги заредено със сладникаво лепкаво шери, от което Алис и Куентин насила си пийваха. Мястото беше идеално за секс, ако предварително се споразумееш с другите префекти кога да го ползваш, но последното обикновено не представляваше проблем. Гретхен проявяваше разбиране, тъй като самата тя си имаше гадже, а третият префект беше едно популярно момиче на име Беатрис, с щръкнали руси кичури, което никой не смяташе за особено умно, преди да получи този пост. Беатрис така или иначе не използваше стаята. Но четвъртият префект се извъди не кой да е, а Пени.

Съобщението, че Пени е назначен за префект, предизвика такава всеобща изненада, че това беше тема за разговори до края на деня. Куентин не беше разменил и две думи с него след прочутото им стълкновение, нито го беше потърсил. От онзи ден нататък Пени се превърна в самотник, в призрак, което не беше лесно в малък колеж като „Брейкбилс“, но на Пени му идеше отръки. Вървеше бързо по коридорите с очи, изцъклени на кръглото му като палачинка лице, в стола на две на три изгълтваше храната си, правеше дълги разходки, следобедите се усамотяваше в стаята си, лягаше си рано, ставаше призори.

Никой нямаше представа какво друго върши. Когато студентите бяха разпределени в групи по специалността си в края на втората година, Пени не беше зачислен никъде. Носеше се слух, че кандидатствал за толкова тайнствена и причудлива наука, че тя не се вмествала в стандартните схеми. За всеки случай до името му в официалния списък Фог просто беше поставил „независим“. След това Пени рядко се вясваше на лекции, а когато въобще си покажеше носа, се спотайваше мълчаливо в дъното на залата с ръце в джобовете на овехтелия си блейзър. Не задаваше въпроси, не си водеше записки. Създаваше впечатлението, че знае неща, неизвестни на другите. Понякога го забелязваха в компанията на Ван дер Веге, под чието ръководство уж се занимавал интензивно.

Дневната на префектите ставаше все по-важна за Куентин и Алис, защото тяхното старо светилище, Вилата, вече не бе неприкосновено. На Куентин не му беше хрумвало, че миналата година по чиста случайност никой не е бил разпределен към Физиците и така се е запазила целостта на тяхната малка клика. Но в края на предишния семестър цели четирима изгряващи третокурсници бяха разпределени към физиците и въпреки че отвсякъде изглеждаше нередно, сега имаха право над Вилата, колкото Куентин и Алис.

Постараха се да бъдат великодушни. През първия ден на занятията търпеливо изчакаха в библиотеката новаците да минат през ритуала и да нахълтат във Вилата. Задълбочено обсъдиха какво да поднесат на колегите си и накрая се спряха на едно доста прилично шампанско и — понеже не искаха да бъдат егоисти, макар че се чувстваха точно такива — на неприлично скъпо блюдо с хапки от скариди и хайвер.

— Яко! — възкликваха новите Физици, докато един по един се промъкваха вътре. Пулеха се на интериора. Разглеждаха разните джунджурии, пианото, шкафът с клонките, наредени по азбучен ред. Изглеждаха невъзможно млади. Куентин и Алис си побъбриха с тях за туй-онуй, мъчейки се да проявят духовитост. Третокурсниците насядаха на дивана и на бърза ръка си изпиха шампанското, шавайки нервно — като деца. Любезно се поинтересуваха от картините и библиотеката. Можело ли да се изнасят книги за вкъщи? Вярно ли е, че го имало първото издание на „Елементарната Аркана“, написана от ръката на самия Псевдо-Дионисий? Вярно. А кога била построена Вилата? Вярно ли? Преди цяла вечност!

После вкупом изчезнаха в билярдната. Не проявиха особено желание да си имат придружители, а Куентин и Алис не проявиха особено желание да ги виждат отново. С напредването на вечерта се разнесоха звуците от юношески съвкупления. За Куентин и Алис стана очевидно, че са останки от предишна ера. Бяха изминали пълен кръг. Отново бяха аутсайдери.

— Чувствам се като някой стар доцент — оплака се Куентин.

— Вече им забравих имената — отвърна Алис. — Все едно са четворка близнаци.

— Хайде да ги номерираме. Ще ги излъжем, че е традиция.

— И ще започнем да бъркаме номерата. Направо ще ги направим на маймуни. Или пък ще кръстим всички „Денис“.

— Даже момичетата ли?

— Предимно момичетата.

Посръбваха си от топлото изветряло шампанско. Напиваха се, само че на Куентин не му пукаше. От съседната стая долетя дрънченето на строшен кристал — вероятно чаша за шампанско — а след малко се чу звукът от отварянето на прозореца и някой взе да повръща.

— Проблемът — изфилософства Куентин — е, че когато пораснеш, непорасналите индивиди вече не те кефят.

— Да му бяхме драснали клечката на това място — увеси нос Алис. Питието ги хващаше. — Трябваше да излезем последни, да му дръпнем една факла и да се отдалечим на фона на пламъците: като на кино. Краят на една ера. На една епоха. Кое? Ера или епоха? Каква е разликата?

Куентин не знаеше. Замаяно си помисли, че трябва да намерят ново убежище. Тук не можеха да останат повече. Не можеха да вървят назад, а само напред.

— Дали и ние сме били такива? Като тези хлапетии?

— Като нищо. Даже и по-зле. Как ли са ни изтърпели останалите.

— Права си. Права си. Уф, а бяха къде-къде по-свестни от нас.

Куентин не се прибра у дома през зимната ваканция. Около Коледа — Коледа в реалния свят — проведе с родителите си обичайния разговор за необичайната програма в „Брейкбилс“, свит в телефонната будка под стълбището, опрял крак в дървената й врата. А когато се зададе Коледата в „Брейкбилс“, в реалния свят беше месец март и чудо голямо, като не се прибереш. Ако го бяха помолили — примерно ако бяха казали, че са се затъжили да го видят или че ще се разочароват не ги ли навести — сигурно щеше да отстъпи. Начаса щеше да се подаде на увещанията им. Но както винаги те се вълнуваха от други неща много по-силно отколкото от поредната кратка среща със сина си. Вместо това отиде да гостува на Алис. Идеята беше нейна, макар Куентин да не бе сигурен защо го покани, при положение че перспективата й навяваше самоубийствени въжделения.

— Откъде да знам, бе! — тросна му се тя, когато я попита. — Гаджета сме, видя ми се нормално.

— Не е речено, че трябва да дойда. Ще си измисля, че имам някаква курсова работа. Ще те видя през януари.

— Не ти ли се идва? — нададе вой тя.

— Разбира се, че ми се идва. Иска ми се да видя откъде си. Родителите ти да знаят кой съм. Бог ми е свидетел, че няма да те заведа при нашите.

— Добре. — Не личеше тревогата й да е поотслабнала. — Обещаваш ли да ги намразиш колкото мен?

— Може би повече от теб.

Отварянето на порталите открай време си беше сложна и отегчителна процедура. Огромен брой възпитаници на „Брейкбилс“, помъкнали багажа си, неминуемо образуваха нестройна редица в студения коридор с дъбова ламперия към главната дневна, където Ван дер Веге отговаряше за разпределението им. Всички изпитваха облекчение, че сесията е приключила, и чакането неизменно биваше съпътствано от ръчкане, бутане, пищене и разни пиротехнически магийки. Куентин и Алис чакаха един до друг с натъпканите си чанти — тържествено и мълчаливо. Куентин се беше постарал да изглежда максимално прилично, въпреки че почти не му бяха останали дрехи, които да не са част от униформата му.

Знаеше, че Алис е от Илинойс и че Илинойс е някъде на запад, но не би могъл да посочи точното местоположение на щата в радиус от хиляда километра. Като се изключи една ваканция в Европа в прогимназията, не беше мърдал от Източното крайбрежие. Образованието в „Брейкбилс“ с нищо не бе подобрило познанията му върху география на Америка. Накрая стана така, че пак не видя нищо от Илинойс.

Ван дер Веге настрои портала да се отвори директно в преддверието на къщата на Алис. Каменни стени, равен мозаечен под, вратички от всички страни. Точно беше пресъздадено традиционно жилище на буржоа от древен Рим. Звукът ехтеше като в църква. Все едно си прескочил червеното кадифено въже в музея. Магията се предаваше от поколение на поколение в повечето семейства — в това отношение Куентин беше изключение — и майката, и бащата на Алис бяха магьосници.

— Добре дошъл в къщата, която времето е забравило да забрави — нацупи се изгората му и изрита чантите си в ъгъла.

Поведе го за ръка по обезпокоително дългия мрачен коридор към една дневна с възглавнички и твърди канапета, наслагани в шантави комбинации. В средата шуртеше скромно фонтанче.

— На всеки няколко години татко променя всичко. Занимава се предимно с архитектурна магия. Когато бях малка, стилът беше барок — златни брави до насита. Беше кажи-речи хубаво. Обаче с японските хартиени паравани се чуваше всичко. После на мода излезе Франк Лойд Райт с „Фолингуотър“, докато на мама кой знае защо не й писна да живее в плесенясала ферма. Известно време пребивавахме в голям стар ирокезки вигвам с пръстен под. Стени нямаше. Голям купон беше. Едва измолихме татко да направи тоалетна. Той май сериозно смяташе, че ще го гледаме как ходи по голяма нужда в някаква си дупка. Съмнява ме, че индианците са го правели, по-скоро е било татково нововъведение.

Алис се тръшна върху коравото канапе, облицовано с изкуствена кожа, разгърна книга и потъна във ваканционното си четиво.

Куентин разбираше, че понякога е по-добре да изчака мрачните й периоди да преминат от само себе си. Всеки има идиопатична реакция към дома на своето детство. Затова следващия час се мота из помпейското буржоазно жилище, фрашкано с порнографски фрески. Беше автентично до степен на вманиаченост освен тоалетните, които очевидно бяха компромис. Даже вечерята, сервирана от три одушевени дървени марионетки, които се движеха с потракването на влакова композиция, бе отблъскващо историческа: телешки мозък, папагалски език, печена змиорка, поръсени с чер пипер дотолкова, че не можеха да се ядат — ако изобщо са ставали за ядене. Добре, че имаше вино на корем.

Бяха стигнали до третото блюдо — свинско шкембе на пещ с плънка — когато някакъв нисък възпълен червендалест мъж се появи на прага. Носеше захабена тога, сивееща като непран чаршаф. Не се бе бръснал от няколко дни и тъмнеещата му четина се простираше надолу по шията, а малкото му останала коса плачеше за ножица.

— Ave atque vales! — гръмко оповести той и направи римски поздрав, който всъщност не се отличаваше от хитлеристкия. — Добре дошли в domus-а на Danielus! — Гримасата му загатваше, че ако смешката не се е получила, то зрителите са виновни.

— Здрасти, тате. Да те запозная с приятеля ми Куентин.

— Здравейте. — Куентин се изправи. Беше опитал да се храни полегнал като римляните, само че се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше, и гърбът му се бе схванал. Бащата на Алис раздруса ръката му.

— Наистина ли ги ядете тия простотии?

— Не знаехме, че има друго. Мама къде е?

— Кой ли да знае? — Опули очи, все едно изправен пред нечувана мистерия. — Последно я видях да работи по композиция.

Бодро изприпка в стаята — сандалите му изшляпкаха по каменните плочи — и си наля вино от гарафата.

— И кога беше това? През ноември?

— Не ме питай. Изгубих ориентация за времето.

— Защо не вземеш да сложиш прозорци, татко? Много е тъмно.

— Прозорци ли? — Той отново опули очи, явно му беше привично. — Говориш за някаква варварска магия, за която ние, благородните римляни, не знаем нищичко!

— Сътворили сте чудеса тук! — подмаза се Куентин. — Изглежда съвсем автентично.

— Благодаря! — Бащата на Алис пресуши бокала, наля си още вино и се тръшна на едно канапе, като междувременно успя да се залее с пурпурната течност. Върху голите му прасци — пухкави и тебеширенобели — черните косми стърчаха в статично удивление. Куентин се запита дали в красивата Алис има генетична информация от тази особа.

— Три години я тъкмих тази къща. Три години. И да ти кажа ли честно? Втръсна ми след два месеца. Храната не мога да я ям, тогата ми се омърля за нула време, а от тия сандали ми падна напречният свод на стъпалото. Какъв е смисълът на живота ми? — Той го погледна разярено, сякаш действително очакваше отговор, а Куентин го криеше от него. — Ще ми каже ли някой, моля? Защото хал хабер си нямам!

Алис изгледа яростно баща си, все едно току-що беше утрепал кученцето й. Един протяжен миг тримата седяха в мълчание, после мъжът се изправи.

— Грациас — и лека нощ!

Преметна през рамо шлейфа на тогата и си излезе. Марионетките изтракаха по каменния под, докато попиваха разлятото вино.

— Това е баща ми! — шумно обяви Алис.

 

 

Ако не друго, къщата беше тиха и заредена с римско вино — сладко, но затова пък пивко. Освен това разполагаха с уединение — с Алис деляха една спалня, без нейните да ги е грижа. Баща й беше издълбал грамадни просторни римски бани под земята, които бяха изцяло на тяхно разположение. Всяка божа сутрин двамата се боричкаха по цял час: единият се опитваше да натика другия във врящия калдарий и ледения фригидарий — и двата еднакво непоносими, а сетне киснеха голи в тепидария — зала с топла вода.

В течение на две седмици Куентин зърна майката на Алис точно един път: тънка и върлинеста, с тясно лице и суха русолява коса, прибрана на тила. Тя добросъвестно го просвети в своите изследвания върху музиката на феите, която била предназначена за мънички камбанки и недостъпна за ушите на човешките същества. Цял час му чете лекция, без той да гъкне и без тя нито веднъж да го попита какво търси в нейната къща. По някое време едната й гърда се изплъзна от накриво закопчаната на голо жилетка; тя я прибра, без ни най-малко да се притесни. Куентин доби впечатлението, че от доста време не е разговаряла с когото и да е.

— Малко ме тревожат твоите родители — каза той на Алис същия следобед. — Като нищо може да са луди за връзване.

Бяха се прибрали в спалнята на Алис, където лежаха по халати на нейното грамаданско легло и зяпаха мозайката на тавана: Орфей пее на овен, антилопа и цял рояк прехласнати птички.

— Така ли?

— Алис, според мен си даваш сметка, че са малко… смахнати.

— Сигурно. Накратко, мразя ги, но те са ми родители. Не ги виждам като луди, а като нормални хора, които умишлено се държат така, за да ме тормозят. Казвайки, че са душевно болни, само ги оправдаваш. Помагаш им да избягат от правосъдието. Така или иначе мислех, че може да ги намериш за интересни. Знам колко се въодушевяваш, стане ли дума за магия. Voila, ето ти двама магьосници от бранша. Да са ти честити.

— За всеки случай виждам откъде си придобила комуникативните си умения.

— Не знаеш какво е да отраснеш в магьосническо семейство.

— Вярно, бе, не знаех, че се налага да носиш тога.

— Точно там е проблемът, Куентин. Не се налага да правиш каквото и да било. Тъкмо това не ти е ясно! Освен преподавателите не познаваш никакви възрастни магьосници. Можеш да се занимаваш с каквото ти скимне — нищо няма значение. Пълна пустота. Ако не искаш да изперкаш напълно, трябва да откриеш към какво да се привържеш истински. Мнозина магьосници така и не откриват такова нещо.

Гласът й беше странно настоятелен, почти гневен.

— Твоите родители също.

— Също, въпреки че имаха две деца, което им осигуряваше минимум две добри възможности. Е, сигурно щяха да се привържат към Чарли, но заедно с него загубиха всякакви ценностни ориентири.

— Нали майка ти се занимава с оркестри за… феи? Изглежда, сериозно е задълбала в тази област.

— Само дразни татко. Кой знае дали такива оркестри изобщо съществуват.

Алис се претърколи отгоре му и го възседна, затискайки с длани раменете му, което й придаде авторитетния вид на богиня, надвесила се от небесата. Косата й се спусна към лицето му като блестяща завеса и го погъделичка.

— Обещай ми, че никога няма да станем като тях, Куентин. — Носовете им почти се докосваха. Тялото й го възбуждаше, но лицето й бе сърдито и сериозно. — Въобразяваш си, че ще търсиш змейове, ще надвиваш злото и тем подобни като във Филория. Знам, че това ти се върти в главата. Но още не си разбрал. Там няма нищо. И тъй, обещай ми, че никога няма да станем хора с глупави хобита, за които никой не дава пукната пара. Че няма по цял ден да се занимаваме с безсмислици, да се ненавиждаме и да чакаме да умрем.

— Брей, трудно е да ти угоди човек. От мен да мине. Обещавам.

— Не си правя шегички, Куентин! Ще бъде много по-трудно, отколкото си мислиш. Те даже не знаят. Имат се за щастливи. Което е най-лошото.

Тя развърза долнището на пижамата му и го смъкна надолу, втренчена в очите му. Халатът й се беше разтворил на кръста, а под него не носеше нищо. Куентин чувстваше, че му е предала важна информация, но не проумяваше каква. Пъхна ръце под халата й, погали я по гладкия гръб. Налетите й гърди се търкаха в неговите. Тази магия щеше да ги съпътства винаги. Тогава…?

— Може би са щастливи. Може би просто са си такива.

— Не, Куентин. Не са. — Пръстите й стиснаха до болка косата му. — Боже, такова си дете понякога.

Движеха се в синхрон и пъшкаха. Куентин беше проникнал в нея и вече не говореха. Само Алис повтаряше:

— Обещай ми. Обещай ми. Само ми обещай.

Изричаше го с гневна настоятелност, непрекъснато, сякаш той й се опъваше, сякаш в този момент не би склонил на нищо.