Лев Гросман
Колеж за магьосници (25)

Царе и царици

 

Като младши член на счетоводния отдел при „Плакс-Ко“ консултант Куентин Колдуотър почти нямаше други задължения, освен чат-пат да ходи на събрания и да се държи възпитано с колегите, с които се сблъскваше в асансьора. В редки случаи, когато истински документи успееха да се озоват в пощата му или на бюрото му, той им удряше печат, без да ги чете. По една случайност бюрото на Куентин бе необичайно голямо за ново попълнение от неговия ранг, особено предвид младостта му (макар че побелялата коса му придаваше достолепие, несвойствено за годините), неясното образование и съмнителния трудов стаж. Един ден просто цъфна, зае офиса, опразнен от вицепрезидент, три пъти по-възрастен от него, и започна да взема заплата, както и да получава здравни и социални осигуровки (плюс гарантиран шестседмичен отпуск). В замяна на това джиткаше игри на гъзарския компютър, останал от пенсионираното вице.

Само че Куентин не инспирираше негодувание у колегите си, нито пък възбуждаше кой знае какво любопитство. Всички си мислеха, че другите знаят неговата история, а когато тази презумпция биваше оборена, приемаха, че някой горе знае. Ужким Куентин бил суперзвезда в някакъв надъхан европейски университет и владеел свободно сума ти езици. Фирмата беше щастлива да го има за кадър. Щастлива!

Пък и младежът беше приятен, нищо че се държеше малко чалнато. Вероятно беше умен. Изглеждаше умен. При всички положения работеше в счетоводството на „Плакс-Ко“, а в консултантската фирма на „Грънингс Хънсакър Суон“ цареше отборен дух.

Директорът Фог посъветва Куентин да се откаже. Трябвало да си почине, да обмисли нещата, може би да започне психотерапия. Но Куентин се беше напочивал. Беше видял достатъчно от магическия свят, за да му държи влага до гроб, и издигаше между себе си и него бариера, която никаква магия не можеше да разруши. В крайна сметка Фог се оказа прав, въпреки че не му стискаше да превърне в реалност собствения си довод: хората си бяха по-добре без магия, оправяйки се както могат с реалния свят. Навярно имаше такива екземпляри, които можеха да понесат властта на мага и които я заслужават, но Куентин не бе от тях. Време беше да порасне и да се изправи лице в лице с този факт.

И тъй, Фог го уреди на чиновническа работа във фирма, която въртеше огромни количества магьоснически пари. Куентин се возеше на метрото, ползваше асансьора и си поръчваше обяд като останалото човечество — добре де, като онези 0,1 процента най-привилегировано човечество. Поне родителите му бяха доволни. Облекчение беше да кажеш на майка си и баща си с какво си изкарваш хляба, без да ги излъжеш.

„Грънингс Хънсакър Суон“ беше абсолютно всичко, на което се бе надявал — тоест място, където да поминува максимално незабележимо. Кабинетът му беше спокоен и тих, с климатик и наклонени френски прозорци. Офис материалите бяха в изобилие и от първо качество. Можеше да разглежда бизнес планове и търговски отчети колкото му душа иска. В интерес на истината Куентин изпитваше превъзходство над всички, които все още се замотаваха с магия. Той вече не беше магьосник, а мъж; мъжът поема отговорност за постъпките си.

През почивните дни чет нямаха разнообразните безсмислени развлечения, с които истинският свят снабдяваше Куентин. Видеоигри, порно по интернет, лелки в бакалията, които обсъждаха по мобилния си здравословното състояние на своите свекърви, найлонови торбички с щампата на някой супермаркет, заплели се в клоните на дърветата, разгърдени дядковци, които седяха на верандите пред къщите си, огромните авточистачки на синьо-белите автобуси от градския транспорт, премахващи огромни количества дъждовна вода от предното стъкло — напред-назад, напред-назад, напред-назад.

Само това му беше останало и трябваше да му стигне. Като маг той се нареждаше сред сенчестите монарси на света, но абдикира от трона. Свали си короната и я заряза: нека си я сложи следващият глупак. Le roi est mort, „Кралят е мъртъв“. Този нов негов живот представляваше своеобразно вълшебство, върховното вълшебство, което щеше да сложи край на всички вълшебства — завинаги.

Един ден, след като покоси няколко различни герои в няколко различни компютърни игри и след като прерови разни уебсайтове, от които хич, ама хич не се интересуваше, Куентин забеляза, че неговият електронен бележник му показва, че има събрание. Беше започнало преди половин час на един доста отдалечен етаж в корпоративния монолит на „ГХС“. Куентин реши да отиде.

След бърз преглед в компютъра Куентин бе научил, че целта на това конкретно събрание е анализ на реструктурирането на „Плакс-Ко“, което очевидно бе завършило триумфално преди няколко седмици, въпреки че този съдбоносен детайл някак беше убягнал от вниманието му. В дневния ред беше и нов проект, ръководен от група хора, които Куентин никога преди не беше виждал. Улови се, че хвърля погледи на една жена от групата.

Затрудняваше се да прецени какво я откроява, като изключим, че освен него тя единствена не се изказа. Беше с няколко години по-възрастна и не се отличаваше с особена красота. Остър нос, тънки устни, миша коса, дълга до брадичката, с изключително интелигентно изражение, белязано от изключителна досада. Не беше сигурен как разбра; може би по възлестите й пръсти, може би по чертите на лицето й, застинали като маска. Нямаше съмнение коя е: друг възпитаник на „Брейкбилс“ под прикритие в реалния свят. Интригата се заплита, помисли си той.

След събранието хвана един колега — някой си Дан, Дон или нещо подобно — и научи името й. Емили Грийнстрийт. Единствената, неповторимата и опозорената. Момичето, заради което бе умрял братът на Алис.

Ръцете му трепереха, докато натискаше копчетата за асансьора. Уведоми асистентката си, че излиза в болнични до края на следобеда. Може би до края на седмицата.

Само че закъсня. Емили Грийнстрийт също го беше видяла, защото още същия ден получи от нея електронно съобщение. На следващата сутрин му беше оставила гласова поща и се беше опитала да постави дистанционно дата за обяд в електронния му бележник. Накрая се докопа до телефонния му номер от списъка на компанията и му пусна следния sms:

„Що отлагаш неизбежното?“

Що не, помисли си той. Само че тя беше права. В действителност не разполагаше с избор. Поискаше ли да го намери, рано или късно тя щеше да успее. С пораженчески чувства натисна Приеми върху поканата за обяд. На следващата седмица се срещнаха в страшно скъп френски ресторант от старата школа, любим на изпълнителните директори на „ГХС“ от незапомнени времена.

Не се оказа чак толкова зле. Устата й не спираше да мели, имаше мършава фигура и толкова изправен гръб, че изглеждаше чуплива. Седнали един срещу друг, почти сами в приглушения кръг от кремави покривки, стъкларии и тежки потракващи сребърни прибори, Куентин и Емили поклюкарстваха за работа. Той едва обелваше по някое име на колега, но тя говореше за двама им. Разказа му за живота си — хубав апартамент в Ийст Сайд, котки. Откриха, че споделят еднакво чувство за черен хумор. По различни пътища бяха открили същата истина: да изживееш детските си фантазии като възрастен означава да си търсиш и получиш белята. Кой би могъл да го знае по-добре от тях: мъжът, гледал как Алис умира, и жената, по същество убила брат й? Поглеждайки я, той виждаше себе си след осем години.

Емили обичаше да си пийва — още нещо общо помежду им. На масата се трупаха чаши от мартини, винени бутилки, чашки за уиски, докато техните мобилни телефони и блекберита безуспешно се опитваха да привлекат вниманието им.

— Я си кажи — почна Емили Грийнстрийт, когато се бяха отрязали достатъчно, за да създадат илюзията за отколешно задушевно познанство. — Липсва ли ти? Магьосничеството?

— Честно мога да заявя, че никога не съм мислил по въпроса. Защо се интересуваш? Ами ти?

— Ами аз… такова. — Тя нави кичур от мишата си коса между два пръста. — Разбира се. И двете.

— Съжаляваш ли, че си напуснала „Брейкбилс“?

Емили рязко поклати глава.

— Съжалявам единствено, че не го напуснах по-рано. — Изведнъж се въодушеви и се приведе към него. — Само мисълта ме докарва до нервна лудост. Те са деца, Куентин! С цялата тази мощ! Това, което се случи с мен и Чарли, може да се повтори с всяко едно от тях — всеки ден, всяка минута. И то в далеч по-лош вариант. Цяло чудо е, че това място още съществува. Понякога ми се струва, че трябва да разбия прикритието им, да заведа там истинското правителство, за да се въведе ред. Учителите и Магическият съд никога няма да си посегнат на привилегиите.

Продължи да мели в същия дух. На Куентин му направи впечатление, че тя никога не казва „Брейкбилс“. Сякаш бяха алкохолици, каращи терапия, които са се окопали с кофеин и с евангелието, казват си колко се радват, че са трезвени, а после разговарят само за алкохол.

— Никога не съм се чувствала в безопасност на онова място. Никога, дори за минутка. Не ти ли е по-спокойно тук, Куентин? В истинския свят?

— Ако наистина искаш да знаеш, напоследък ми е доста чоглаво.

— Тогава защо се отказа? Трябва да си имал причина.

— Бих казал, че подбудите ми бяха безкористни.

— Чак пък? — Тя кокетно изви тънките си вежди. — Разкажи ми.

Куентин й разказа колко дълбоко е бил затънал. Сподели й за Алис и техния общ живот. Когато разкри спецификите около края на Алис, усмивката на Емили изчезна и тя юнашки си сръбна мартини. В края на краищата Чарли също беше станал нифин. Иронията беше ужасна. Ала не го помоли да замълчи.

Куентин очакваше, че когато приключи, тя ще го е намразила, колкото той самият се мрази. Може би даже колкото тя самата се мрази. Вместо това погледът й запрелива от доброта.

— О, Куентин! — възкликна тя и улови ръката му. — Не бива да се обвиняваш, за нищо на света. — Възтясното й лице грееше от съпричастие. — Трябва да проумееш, че цялото зло, цялата тъга произтича от магията. Никой не може да бъде докоснат от толкова много власт, без да се развали. Така се развалих и аз, Куентин. Да се откажа ми беше невероятно трудно. — Тонът й омекна. — Това уби Чарли — тихо прошепна тя. — А също и твоята клета Алис. Рано или късно магията винаги води до злини. Веднъж проумееш ли това, ще разбереш как да си простиш. Ще стане по-лесно. Обещавам ти.

Съжалението й беше като мехлем за израненото му сърце и той желаеше да го приеме. Тя му го предлагаше, само трябваше да се пресегне.

Сметката пристигна и Куентин натовари с астрономическата сума корпоративната си карта. Двамата бяха толкова пияни, че във фоайето си помогнаха с обличането на дъждобраните — цял ден не беше спирало да капе. И дума не можеше да става да се връщат в службата. Той не беше във форма, а и вече се стъмняваше. Обядът се беше оказал прекалено дълъг.

Навън под тентата се поколебаха. За миг смешната плоска уста на Емили Грийнстрийт се оказа неочаквано близо до неговата.

— Ела с мен да вечеряш. — Погледът й беше обезоръжаващо прям. — Ела на гости в апартамента ми. Ще ти сготвя.

— Тази вечер няма как — измъкна се той. — Може би следващия път.

— Слушай, Куентин. Знам, ти си мислиш, че не си готов за…

— Не съм готов.

— … само че никога няма да бъдеш готов. Не и докато не решиш. — Тя го стисна за ръката. — Стига драми, Куентин. Дай да ти помогна. Да си признаеш, че имаш нужда от помощ, не е най-страшното на този свят. Нали?

Нейната доброта го покърти силно. Посвоему добротата е вълшебство. А секс не беше правил, откакто спа с Джанет. Много лесно би било да се отдаде на Емили.

Но не го направи. Емили грешеше — нямаше да си помогне, като стовари вината за смъртта на Алис върху магията. Много мило от нейна страна да го опрости, но за гибелта на Алис бяха отговорни реални личности: той, Джейн Чатуин, самата Алис. И тези хора трябваше да изкупят греха си.

В този миг погледна Емили Грийнстрийт и видя една осъдена душа, сама сред фучаща пустота. Не изглеждаше по-различно от някогашния си любовник Маяковски, сам на Южния полюс. Не беше готов да се присъедини към нея. Но къде другаде да отиде? Как би постъпила Алис?

Измина още един месец. Дойде ноември и Куентин седеше в удобния си офис и зяпаше през прозореца. Отсрещното здание бе значително по-ниско от монолита на „Грънингс Хънсакър Суон“, затова ясно виждаше покрива му, който се състоеше от спретната чакълена алея с бежов цвят около сивата решетка на климатичната инсталация и отоплителните съоръжения. С настъпването на гневната есен климатикът беше замлъкнал, а огромните нагреватели се бяха съживили, изпускаха мъглявини от пара и ги превръщаха в абстрактни вихрушки: хипнотични, смълчани лениви форми, които никога не секваха и никога не се повтаряха; безсмислени димни сигнали, изпращани от никого на никого. Напоследък Куентин прекарваше много време в съзерцанието им. Асистентката му беше престанала с опитите да му насрочва срещи и събрания.

Внезапно стъкленият прозорец, който заемаше цялата стена, се разби на парченца. Ултрамодерните венециански щори се разкривиха. Нещо дребно, кръгло и много тежко се изтърколи на килима и се блъсна в обувката му: синкаво мраморно топче, „земното кълбо“, с което откриваха мач по уелтърс.

Трима души се рееха навън, трийсет етажа над земята.

Джанет изглеждаше поостаряла, което, разбира се, беше вярно, но и по-улегнала. Ирисите на очите й излъчваха виолетова мистична енергия. Гърдите й заплашваха да се изтръгнат от прилепналото черно кожено бюстие. Около нея блестеше сребърен звездопад.

Елиът се беше сдобил с чифт огромни крила, с които пърхаше върху неуловимия ветрец. На главата му се мъдреше златната корона на Филория, която Куентин беше зърнал в пещерата на Амбра. Между Джанет и Елиът се рееше една висока, болезнено мършава жена, с дълга чуплива черна коса, която се стелеше на вълни. Горната част на ръцете й бе увита в черна коприна.

— Привет, Куентин — извика Елиът.

— Здрасти — обади се Джанет.

Другата жена не продума. Нито пък Куентин.

— Заминаваме за Филория — уточни Джанет. — Нуждаем се от още един цар. Двама царе, две царици.

— Не може вечно да се криеш, Куентин. Ела с нас.

Климатикът фучеше, мъчейки се да се справи с нахлулия студен въздух. Някъде в сградата се задейства аларма.

— Този път може и да се получи — каза Елиът. — Мартин го няма. Да не говорим, че така и не разбрахме каква е твоята специалност. Не те ли притеснява?

Куентин ги загледа втренчено. Минаха няколко секунди, докато си възвърна гласа:

— Ами Джош? Питайте него.

— Той е зает с друг проект. — Джанет забели очи. — Смята, че може да използва Ничиите земи, за да стигне до Толкиновата Средна земя. Наистина вярва, че ще открадне елф.

— Сериозно се замислих дали да не стана кралица — изтърси Елиът. — Във Филория са много разкрепостени. Но в края на краищата правилата са си правила.

Куентин остави чашата с кафе. Толкова отдавна не беше изпитвал други емоции освен тъга, срам и умствено вцепенение, че не разбираше какво се случва сега в него. Предлагаха му нещо, което категорично си бе отказал: надежда. В частица от съзнанието му, което смяташе за мъртво, се породи усещане. Болеше. Но в същото време искаше тази болка да продължи.

— Защо го правите? — попита ги колебливо. Трябваше да бъде ясен. — След това, което се случи с Алис? Защо ви е да се връщате? Защо искате да ме вземете? Само ще си влошите положението.

— По-лошо от това? — Елиът посочи с брадичка съсипания кабинет.

— Всички знаехме с какво сме се нагърбили — каза Джанет. — Ти и ние. Алис определено знаеше. Даже Пени знаеше. Всички направихме своя избор. А какво толкова ще се случи, ако дойдеш? Побелял си. Не можеш да изглеждаш по-шантаво, отколкото сега.

Куентин се завъртя с лице към тях на ергономичния си офис стол. Облекчение и съжаление прогаряха сърцето му, чувствата се разтапяха и смесваха, превръщайки се в нажежена бяла светлина.

— Проблемът е, че не искам да напускам точно преди раздаването на бонусите.

— Стига си се правил на шут. Всичко свърши. — В усмивката на Джанет имаше непозната топлина, а може би просто не я беше забелязвал? — Всички ти простиха, само ти не. А си толкова назад от нас.

Куентин взе синьото топче и го разгледа.

— И така, няма ме за пет минути, а вие сте изкопали отнякъде си тая дива вещица, непосещавала даже „Брейкбилс“?

— Виж я обаче какви джуки има — ухили се Елиът.

— Да ти го начукам! — каза Джулия.

Куентин въздъхна. Разтърка врата си и се изправи:

— Наложително ли беше да ми чупите прозореца?

— Не — любезно отвърна Елиът.

Куентин отиде до ръба. Парченца счупено стъкло скърцаха под подметките на скъпите му кожени обувки. Наведе се под разкривените щори. Доста време не го беше правил. Разхлаби вратовръзката си, пристъпи в студения зимен въздух и полетя.