Лев Гросман
Колеж за магьосници (17)

Ничиите земи

Куентин плуваше в тъмата. Всъщност би могъл да заплува, ала само се носеше в безтегловност. Водата бе ледена. Тестисите му се свиха от студа. Отвори очи и отново ги затвори. Какво великолепно облекчение: нямаше нищо за гледане. Цялата му вцепененост бе разкошна. В непоносимо болезнен миг светът, обикновено неотзивчив по душевните въпроси, необяснимо му бе направил услугата да изчезне.

Спор да няма, нуждаеше се от въздух. Положението бе кофти, но удавянето беше твърде краен курс на действие.

Желязна халка бе приклещила китката му. Ръката на Алис, която безмилостно го теглеше нагоре. Куентин неохотно зарита към повърхността. Главите им едновременно се показаха от водата.

Намираха се в центъра на притихнал празен квадрат, в кръглия фонтан. Тишината бе абсолютна: нямаше вятър, птички, насекоми. Във всички посоки се простираха широки каменни плочки, чисти и равни, сякаш току-що настлани. От четирите страни на квадрата се издигаха редици с каменни здания. Те създаваха впечатлението за неописуема възраст — не бяха разнебитени, но личеше, че в тях са живели хора. Стилът изглеждаше смътно италиански, това можеше да е Рим или Венеция. Но не беше. Навъсеното небе бе покрито с облаци, ръмеше дъждец. Сякаш квадратът бе припряно изоставен, но дали преди пет минути, или преди петстотин години — невъзможно бе да се каже.

Куентин се подпря с две ръце на надраскания ръб на фонтана и се прехвърли на сухо.

— Майко мила — прошепна той с пуфтене. — Пени, гадино смотана! Истина е!

Ето, бяха в Града, в Ничиите земи, или поне в тяхна шантава имитация. Да не повярваш! Неговата най-наивна и безметежна детска мечта се беше сбъднала. Олеле, грешал бе за всичко.

Няколко пъти вдъхна дълбоко. Все едно бяла светлина струеше през него. Не знаеше, че е възможно такова щастие. В сравнение с него всичко, което го потискаше — Джанет, Алис, Пени, всичко — изведнъж стана илюзорно. Ако Града беше реален, същото можеше да се отнася и за Филория. Снощи беше катастрофа, апокалипсис. Сега пред него имаше толкова много щастие.

Обърна се към Алис:

— Това е точно…

Юмрукът й го цапардоса в лявото око. Ударът беше момичешки, без набрана мощ, но Куентин не видя откъде му се зададе. Лявата половина от света проблесна в бяло.

Наведе се, затиснал с длан окото си. Тя го изрита в пищялките — първо едната, после другата — със смайваща точност.

— Недоносче! Мухльо!

Лицето й беше пребледняло. Зъбите й тракаха.

— Мръсник! Шибан страхливец!

— Алис — продума той. — Алис, извинявай. Слушай… Виж… — опита се да й покаже света наоколо и в същото време да провери дали роговицата му не е разкъсана.

— Ти ли ще ми казваш да слушам, бе! — Заудря го бясно по главата и раменете. — Мръсник! Долен развратник!

Той залитна назад, мъчейки се да избяга, но тя го последва като рояк гневни пчели.

— Алис! Алис! Поне за секунда забрави всичко! За секунда! Обърках се. Животът ми се струваше толкова празен, а трябва да живеем, докато можем. Просто всичко излезе от контрол. — Защо дрънкаше такива клишета? Нека го дава по същество. — Всички бяхме страшно пияни…

— О, ама това не ти попречи да се въргаляш с нея. — E, сега го хвана натясно. — Бих могла да те убия. Разбираш ли? Лицето й бе страшно. Върху страните й бяха избили две нажежени петна. — Бих могла да те изпепеля на мига. По-силна съм от теб.

— Слушай, Алис. — Трябваше да я накара да млъкне. — Кофти се получи, много кофти. Никога няма да узнаеш колко ми е болно. Толкова е важно да ме разбереш!

— Ти да не би да си дете? Объркал се бил! Защо просто не приключи, Куентин? Ясно е, че отдавна загуби интерес. Ясно е, че не си достатъчно мъж за истинска връзка. Даже не си достатъчно мъж да приключиш истинска връзка. Аз ли трябва да се нагърбя с всичко? Ти толкова се ненавиждаш, че би наранил всеки, който те обича. Така е, нали? Само и само да му го върнеш, задето те обича.

Тя поклати невярващо глава и млъкна. Както първия път преди два часа, отново я порази, че й е изневерил, и то не с кого да е, а с Джанет. Куентин го виждаше: все едно я бяха изритали в стомаха. Все едно киселина бе плъзнала по вените й.

Тя протегна ръка с дланта напред, сякаш засланяше очите си от чудовищния му лик. Кичур мокра коса бе залепнал за бузата й. С мъка си поемаше дъх. Устните й бяха посивели, но продължиха да се движат:

— Струваше ли си? Винаги си я желал, да не мислиш, че не виждах? За тъпачка ли ме имаш? Отговаряй! За тъпачка ли ме имаш? Кажи, кажи. Наистина ли ме имаш за тъпачка?

Нахвърли му се и го зашлеви. Той пое цялата сила на удара.

— Не те имам за тъпачка, Алис. — Куентин се чувстваше като нокаутиран боксьор. Тя беше права, хилядократно права, но накара ли я да види неговата гледна точка… акцентира ли върху правилната перспектива… Задръстени жени! Сега пък Алис свърна към една от уличките за другите квадрати, оставяйки мокри отпечатъци. — Моля те, би ли се огледала! — Умоляваше я с прегракнал глас, мъкнейки се подир нея. Би ли признала за секунда, че има нещо по-важно от това кой къде си е завирал оная работа?

Тя не го слушаше или просто си беше наумила нещо и го казваше:

— Бас държа — смятал си, че като спиш с нея, ще станеш щастлив.

Алис притисна ръце към корема си, все едно болката беше от гастрит, и зарида сърцераздирателно. Мокрите дрехи прилепваха по нея, в краката й се образува локвичка. Куентин искаше да я утеши, ала не смееше да я докосне.

Стъпки по камъка. Куентин реши, че с радост ще приветства всяко същество, особено ако е месоядно и ще го изяде жив.

— Какво събиране, а?

Пени бодро се задаваше към тях. Сивата фасада на една пиаца с хералдически инкрустации — котва и три пламъка — се извисяваше над главите им. Пени изглеждаше блажен и отпуснат. Беше в стихията си и сияеше от гордост. Дрехите му бяха сухи.

— Извинявайте. Толкова време съм прекарал тук, но нямаше на кого да го покажа. А това има значение. Като дойдох първия път, един труп лежеше на земята — точно там. Май беше маори с татуировка на лицето. Сигурно е попаднал в капан — дошъл е, но водата не го е пуснала да си отиде. Навярно е умрял от глад.

Пени чак сега видя сълзите на Алис и посиняващото око на Куентин.

— Уф! — Изражението му поомекна. Той направи знак и изведнъж дрехите им станаха топли, сухи и изгладени. — Вижте, тук трябва да забравите разправиите си. Градът може да бъде опасен, ако не внимавате. Ще ви дам пример: кой е пътят за нашия квадрат?

Алис и Куентин покорно се огледаха. Мокрите им стъпки вече бяха изчезнали. Навсякъде имаше улички, а всяка уличка беше пресечена неравномерно от други улички и фонтани, губейки се в безкрая. Беше като илюзия с огледала. Слънцето се бе скрило, ако въобще имаше слънце. Пени имаше право: нямаха представа кой фонтан води до Земята, не знаеха даже горе-долу от коя посока са дошли.

— Не се безпокойте, белязах пътя. В книгата героите само вървят наслуки и винаги уцелват фонтана, но ние следва да сме по-предпазливи. Използвам оранжев спрей, за да очертая пътека. Всеки път го правя наново, защото боята изчезва.

Пени пое нататък. Колебливо, без да се гледат, Куентин и Алис го последваха. Дъждецът пак мокреше дрехите им.

— Спазвам строги процедури за действие. Няма посоки, затова ми се налага да ги измислям. Кръщавам ги на сградите в земния квадрат: дворец, вила, кула, черква. Няма как да е истинска черква, но така ми изглежда. Сега вървим в черковна посока.

Върнаха се при фонтана, ограден от Пени с хиксове във флуоресцентно оранжево. Недалеч се намираше груб заслон от промазано платно с легло и маса.

— Тук установявам базов лагер с храна, вода и напитки. — Изглеждаше страшно развълнуван: като богато, недолюбвано от съучениците си дете, което за пръв път води у дома приятелчета да разгледат скъпите му играчки. Дори не забеляза, че Куентин и Алис са се умълчали. — Мислех, че Мелани първа ще дойде тук, но заклинанията не й се удават. Помъчих се да я науча, но не е достатъчно силна. Е, донякъде се радвам, че сте вие. Знаете ли, че бяхте единствените ми приятели в „Брейкбилс“?

Само преди дванайсет часа Куентин и Алис щяха да се захилят съзаклятнически при мисълта, че някога са били приятели с него.

— А, за малко да забравя: никакви светлинни заклинания. Първия път се опитах да направя основна илюминация. После два часа не можех да виждам. Сякаш въздухът е свръхнаситен с магия. Една искра и всичко пламва.

Две каменни стъпала водеха до фонтана. Куентин седна на тях и се подпря на варовиковия ръб. Водата изглеждаше неестествено черна… като мастило.

— Няма да повярвате, но тук съм изминал стотици километри! Сградите си приличат, обаче никога не се повтарят напълно. Веднъж видях прелял фонтан като запушен клозет, който беше наводнил квадрата си. В далечината съм мярвал квадрат с тучна градина, май с лимонови дръвчета, но както и да опитвах, не успях да стигна дотам. На два пъти видях затворени фонтани с бронзови капаци като кладенци. Веднъж се натъкнах на късове бял мрамор на паважа. Реших, че са от строшена скулптура, и се опитах да подредя парчетата, за да получа образ, но така и не успях.

Не може да се влиза в сградите. Какво ли само не опитвах! Шперцове. Чукове. Даже ацетилен. Прозорците са затъмнени, но си донесох супер мощно фенерче, каквото използват от бреговата охрана. Включих го на максимална мощност и видях съвсем мъничко. Къщите са пълни с книги. Независимо от външния си вид те представляват библиотеки.

Пени описа с големи технически подробности абсолютно неуспешния си опит да се покатери на постройките, за да види Града отвисоко. Веднъж успял да метне въже високо върху някаква декоративна зидария, но на половината път главата му се замаяла и той, ще не ще, слязъл обратно.

— Трябва да се връщаме — най-накрая се обади Алис.

— Защо? — попита Пени. Той се забавляваше както никога преди. Бил е невероятно самотен тук, помисли си Куентин. — Можем да седим колкото си искаме, Земята не отчита това време. Веднъж изкарах тук цял семестър, но в „Брейкбилс“ никой не забеляза. Вероятно съм около година по-възрастен от вас заради всичкото време, прекарано тук.

— Пени, какво правим тук?

Пени изглеждаше озадачен.

— Не е ли очевидно? Куентин, заминаваме за Филория. Налага се. Това ще промени всичко.

— Добре, де, добре. — Нещо го човъркаше, но как да го изрази с думи? Сякаш мозъкът му бе ръждясал. — Пени, хайде да намалим темпото. Чатуинови попадат във Филория само защото са избрани. От Амбра и Умбра, магическите овце. Овните. Там трябвало да извършат подвизи, да надвият Наблюдателката и разни други.

— Отишли са, защото е имало добрини за вършене — кимна Алис. — Наблюдателката, блуждаещата дюна, тиктакащият часовник в „Летящата гора“. Точно това казва Хелън Чатуин. Не можеш да се натрапиш неканен във Филория. Затова скрила копчетата — те били грешка. Филория не била като реалния свят, а съвършена вселена, където всичко е организирано завинаги. Амбра и Умбра контролират границите, но с копчетата всеки може да влезе там. Случайни хора. Но все пак хора. Копчетата не са част от логиката на Филория, а дупка в границата. Вратичка.

Пени се залюля напред-назад като аутист.

— Забравяш нещо, Алис. Ние не сме лоши. — Фанатично огънче просветна в очите му. — Ние сме добрите. Не си ли се замисляла, че може би затова сме намерили копчето? Може би Филория ни зове, защото се нуждае от нас.

— Друг път — най-сетне немощно се обади Куентин. — Нека да е друг път.

— Е, и? — Пени се изправи. — Ако не във Филория, ще се озовем някъде другаде. В чужд свят, Куентин. В милиони други светове. Ничиите земи са средоточието на всички светове! Кой знае дали някои въображаеми вселени няма да се окажат истински? Нищо чудно цялата художествена литература да е наръчник за мултивселената. Преброявал съм сто квадрата в една посока, а краят им не се виждаше. Не бихме могли да съставим карта на Града, дори да го изследваме цял живот. Той е новата граница, новото предизвикателство на нашето поколение и на следващите петдесет поколения! Всичко започва оттук, Куентин. Стига само да поискаш. Какво ще кажете?

— И аз мисля, че трябва да се връщаме — изморено повтори Алис. Изминалата нощ явно не бе спала много.

Тя извади тежкото копче от джоба си. Видът му беше нелеп. Олицетворяваше детската представа за вълшебен предмет. Но какво да очакваш от говорещи зайчета?

Тримата се хванаха за ръце и се наредиха на ръба на лотосовия фонтан, пазейки равновесие. Действаше им потискащо, че отново ще се намокрят. Куентин видя, че между две плочки е избуял филиз. Зачуди се с какво е построен Града и дали той някога ще бъде разрушен. Дали тук е имало гори? Дали отново ще има?

Алис застана от другата страна на Пени, за да не докосва Куентин. В синхрон издадоха напред десния си крак. Този път пътуването бе различно. Паднаха във водата, все едно бе въздух, настана мрак, а после се изсипаха в сивото петъчно небе над Манхатън — кафяви паркове, сиви здания, жълти таксита, чакащи на пешеходните пътеки, черни реки с влекачи и шлепове — и оттам тупнаха право в гостната, където Джанет, Джош, Елиът и останалите стояха застинали като на кадър, сякаш Алис току-що бе натиснала копчето в джинсите на Пени.

— Алис — весело подвикна Джанет, — извади си ръката от панталона на Пени!