Лев Гросман
Колеж за магьосници (21)

Гробницата на Амбра

 

Бърдото бе гладко и зелено. В основата му видяха проста врата: две огромни каменни плочи и трета отгоре им. В пространството, което заграждаха, цареше мрак. На Куентин то му навяваше мисли за вход към метростанция.

Беше едва призори. Тревата бе посипана с бледа роса. Ни звук, ни стон. Хълмът изписваше чиста изумрудена синусоида^[1] на фона на просветляващото небе.

Спряха на стотина метра — окаяни и неизкъпани — за да се окопитят. Утринта бе мразовита. Куентин разтърка длани и опита заклинание за топлина, което го остави трескав и леко замаян. Искаше му се само да стои тук и да гледа розовеенето на зората.

Формата на бърдото зачегърта дълбоко в паметта му. Сети се за височинката, която виждаха в онова омагьосано огледало в „Брейкбилс“. Май бе същата. Но, от друга страна, си беше просто поредният хълм.

— Да няма недоразумения — спокойно казваше Елиът на водачите. — Нарича се Гробницата на Амбра, но Амбра не е погребана вътре. И не е мъртва.

Колкото по-дълбоко навлизаха във Филория, толкова повече Куентин се тресеше от нерви, а Елиът, обратно, ставаше по-уверен.

— Всяка епоха намира приложение на това място — отговаряше Фен. — Рудник, крепост, ковчежница, затвор, гробница.

— Значи сте били тук и преди? — поинтересува се Анаис. — Имам предвид вътре?

Фен поклати глава.

— Вътре не. Но сме влизали в стотици подобни съоръжения.

— Само че короната е в тукашното. А как точно се е озовала там?

Куентин също се беше питал. Хрумвало му бе, че щом короната е била на Мартин, може би той се е скрил тук. Може би е загинал тук.

— Короната е вътре — сопна им се Динт и нетърпеливо развя пелерината си. — Влизаме и я взимаме. Стига въпроси.

Алис стоеше много близо до Куентин. Изглеждаше дребничка, притихнала и студена.

— Куентин, не ми се влиза вътре — пророни тя, без да го поглежда.

През изминалата седмица Куентин бе отделил буквално часове да фантазира какво ще каже на Алис, ако тя отново му проговори. Ала всички грижливо запланувани речи станаха на пух и прах от звука от нейния глас. Няма да й се обяснява с реч. Много по-лесно бе да си гневен. Така се чувстваше силен, въпреки че (и противоречието с нищо не намаляваше гнева му) се сърдеше само защото се намираше в адски неизгодно положение.

— Иди си у вас — каза й той.

Как можа да го изтърси? Нямаше време да се поправи, защото някой тичаше към тях. Шантавото беше, че двете същества пробягаха разстоянието от сто метра по росната трева за цяла минута. Чак беше смешно. Не бяха хора, не спадаха към един и същи вид, но и двете бяха сладки. Едното представляваше огромен заек със сивкавокафява козина, висок към метър и двайсет и също толкова широк. Подскачаше решително към тях, присвил назад дългите си уши. Другото приличаше повече на пор — или на мангуста? На невестулка?

Куентин си поблъска главата за най-близкото до това животно. Във всеки случай тичаше изправено и беше високо поне два метра. Предните зъби стърчаха от муцуната му.

Странната двойка се носеше към тях без бойни викове, сякаш да ги поздрави, но Зайко държеше къси дебели мечове в предните си лапи, а Порът беше нарамил сопа.

Изминаха петдесет метра и групичката от „Брейкбилс“ неволно се сви. Динт и Фен не се помръднаха. Куентин си даде сметка, че тук никой няма да пипа с памук. Тук щеше да пада сеч.

Порът пристигна първи. Спря се задъхан и лекичко се олюля. Замига с очи и развъртя сопата във въздуха, описвайки виртуозни осморки.

— Ху! — кресна Фен.

— Ха! — отговори Динт.

— Майко мила! — в транс прошепна Куентин. — Майко мила!

Сопата сияеше със зловещо оранжева светлина. Фен я избегна, привеждайки се напред от кръста, и грациозно, почти лениво, нанесе удар с широко махово движение на крака. Улучи Пора точно под зъбите и главата му направи четвърт оборот встрани.

Порът се ухили с окървавена уста, само че го чакаха още лоши вести. Следващият ритник на Фен беше точно в коляното му. Той залитна и се опита да удари Фен в лицето, но тя улови сопата с голи ръце — краят й изшляпа в нейната длан като изстрел с карабина. Другият край бавно се насочи към шията на Пора, където би трябвало да се намира адамовата му ябълка, а десният й крак пневматично риташе раненото му коляно — пак и пак.

Куентин тъкмо си помисли, че вече не може да гледа, и Порът направи последната си грешка. За миг пусна сопата и май се протегна за ножа, затъкнат на бедрото му. С това допълнително преимущество Фен натисна силно, повали го на земята и дъхът изсвистя от тялото му.

— Ха! — Кракът й яростно смачка на два пъти косматото гърло. Вдигна сопата, опря я в коляното си и я скърши отведнъж. От счупените краища по тревата потекоха оранжеви искри. Фен се наведе и изкрещя във физиономията на Пора:

— Хааааааааа!

Бяха изминали има-няма шейсет секунди.

— Майко мила, майко мила! — шептеше Куентин, притискайки ръце към гърдите си. Някой повръщаше. И през ум не му беше минало да помогне. Не беше готов за такива изпълнения. Не за това беше дошъл във Филория.

Междувременно другият похитител, дундестият, но якичък Зайко, така и не стигна до тях. Динт беше сторил нещо със земята под дългите му заешки крачка — или с чувството му за равновесие — и той не можеше да се изправи. Лазеше безпомощно по тревата като върху мокър лед и плачеше. Динт се обърна към възпитаниците на „Брейкбилс“:

— Може ли някой да го махне от тук? — Куентин не бе сигурен дали водачът им се е вкиснал, че не помагат, или пък просто се държи любезно, предлагайки им да вземат участие в екшъна. — Който и да е от вас?

След като не дочака отговор от групичката, Динт се извърна с омерзение. Направи жест с ръката си, сякаш изтръскваше пепелта от цигара, и тазобедрената кост на заека изпука. Животното изпищя във фалцет.

— Хей! — Анаис си проби път напред покрай пребледнялата като смъртник Джанет. — Дай да опитам.

Куентин не проумяваше как Анаис е в състояние да говори и да се движи точно сега. Тя подхвана заклинание, само че на няколко пъти заекна, обърка се и трябваше да започне отначало. Динт чакаше с нетърпение. При третия си опит тя измайстори приспивно заклинание, на което Пени ги бе научил. Зайко престана да драпа. Полегнал на тревата изглеждаше много сладък. Порът все още хриптеше немощно, оцъклил очи към небето, а от устата му излизаше червена пяна, ала от шията надолу бе напълно обездвижен.

— Ето — гордо се изпъчи Анаис. — Сега ще го убием без проблем! — добави тя, преливаща от щастие.

Като малък, пък и като по-голям, Куентин често се изживяваше като каратист, дирещ правда, но сега разбра, че ще стори всичко необходимо, ще пожертва каквото трябва, за да избегне физическа саморазправа. Даже не го досрамя. Прие новата си самоличност на бъзльо. Би побягнал в другата посока. Би се проснал на земята, би плакал, би затулил главата си с ръце, би се престорил на мъртъв.

Помъкнаха се след Динт и Фен — що за изчанчени имена бяха това? — и влязоха през вратата. Каменен коридор, дълъг четиристотин метра, водеше до камера, която изглеждаше голяма почти колкото самия хълм. Зеленикава светлинка се процеждаше през овално прозорче по средата на тавана. Беше пълно с прахоляк. В ъгъла се издигаха останките на огромен планетариум, който приличаше на изсъхнала елха: със свалена коледна украса, изхвърлена на бунището. Никой не забеляза грамаданския триметров гущер, преди той да се размърда и да изчезне в сенките сред изпотрошени маси, пейки и сфери. Ноктите му драскаха по каменния под. Ужасът бе едва ли не приятен: той заличи всичко друго като груб абразивен почистващ препарат.

Бродеха от празна стая в празна стая, стъпките им кънтяха по пустите коридори.

Анаис пъплеше след Динт и Фен като нетърпеливо пале и поглъщаше огризките, които благоволяха да й подхвърлят за боесраженията:

— Нямаха шанс — безучастно я увери професионалистката Фен. — Сопата не е свястно оръжие. Заема прекалено много пространство. Трябвало е да се спотаят, да ни причакат в онази голяма камера. Да ни изненадат.

— А защо тогава ни се нахвърлиха? — захласнато попита Анаис.

— Не зная — намръщи се Фен. — Въпрос на чест например. Или пък блъф — мислели са, че ще побегнем. Може да са били подвластни и на магия.

— Трябваше ли да ги убиваме? — избухна Куентин. — Не можеше ли просто…

— Какво? — подигра му се Анаис. — Може би трябваше да ги задържим в плен, а после да ги превъзпитаме?

— Да ги завържем? — безпомощно рече той. — Виж какво, не съм си представял така нещата. Да убиваме хора.

Спомни си за деня, в който се бе появил Звяра — същото бездънно чувство, сякаш въжето се бе скъсало и те пропадаха.

— Това не са хора. И те първи се опитаха да ни убият.

— Щяхме да проникнем в техния дом.

— Славата си има цена — твърдо заяви Пени. — Не го ли знаеше, щом си тръгнал да я търсиш?

— Да, ама цената я платиха те!

За негова изненада Елиът също му се нахвърли:

— Точно ти ли взе да мрънкаш? Ще ми клинчи човекът! — Елиът се изсмя брутално.

— Не клинча! Само казвам…

— О, боже! — сряза ги Анаис и с погнуса поклати къдриците си. — Я млък!

След четири часа, три стълбища и километър и половина пусти коридори Куентин внимателно разглеждаше една врата, когато тя внезапно се отвори рязко и го фрасна в лицето. Той се отдръпна и притисна опакото на дланта си към горната си устна. Интересуваше го дали носът му е счупен. Иззад ръба на вратата в него се взря тясното, сърдито лице на елф. По рефлекс Куентин затвори вратата с ритник. Тя се отвори отново — този път мелодраматично бавно, скърцайки на пантите — и постепенно разкри мъничко човече с остри черти в черно кожено въоръжение. Елфът измъкна рапира от колана си и зае фехтовална поза. Куентин се отдръпна, скърцайки със зъби от страх и примирение. Да му се не види, Филория току-що беше избълвала нов екземпляр от насъсканата си менажерия.

Може би умората бе притъпила страха му, ала неусетно за себе си Куентин произнасяше заклинанието за Магическата ракета на Пени. Беше го упражнявал в Ню Йорк и сега по инерция го хвърли срещу Черния елф — такъв епитет му прикачи. Ужасът и физическата болка изостриха и опростиха неговата морална вселена. Той запрати вълшебните стрелички право в сърцето на елфа.

Черният елф се закашля и тупна на пода с удивено изражение. Физиономията му направо си просеше кунгфу ритник, затова Куентин, в акт на героична смелост, жестоко заби ботуша си в нея. Рапирата изтрополи на каменните плочи.

— Хааааааааа! — Както при боя с Пени, страхът го беше напуснал. Дали това бе гняв на воин? Щеше ли да стане боец като Фен? Толкова е хубаво да не се боиш. Допреди да изкрещи, никой не бе забелязал какво става. Сега още четирима черни елфи, нарамили какви ли не оръжия, изпъплиха през отворената врата. Последваха ги двама мъже с кози крака и два гигантски стършела с размера на баскетболни топки. След тях излезе някаква топчеста безглава твар с четири крака и туловище тънко като на оса и рехаво като мъглица.

Двата отбора взеха да се измерват с погледи. Фен и Динт шепнеха и сочеха, избирайки си мишени. Фен замери леко с камъче единия фавн (сега те зли животни ли бяха?), който не се отдръпна и камъчето отскочи от кръглия кожен щит, привързан с ремък към предмишницата му. За сметка на това изглеждаше здравата ядосан.

Динт измъкна пръчицата от пелерината си и сякаш изписа с нея разни букви във въздуха. Изрече няколко слова във връхчето й, все едно беше микрофон, и посочи с нея единия фавн — като диригент, даващ знак на солист. Фавнът избухна в пламъци.

Самият ад се разрази. Куентин вече не можеше да гледа. Опита да намери опора във веселата кръвожадност отпреди малко, да я възкреси за живот, но някак му се беше изплъзнала между пръстите в суматохата.

Фен просто цъфтеше. Очевидно за това се бе обучавала. Чак сега Куентин осъзна, че нейната инк ага е хибридна техника; бойно изкуство, интегрирано с тясно специализиран стил магия.

Елиът даде своята лепта, като хвърли върху втория сатир кинетично заклинание и го прикова на тавана. Джанет се беше притиснала до стената с лице, мокро от сълзи. Очите й бяха пусти. Тя не беше тук.

Твърде много неща се случваха накуп. Куентин изтръпна, когато осъзна, че един елф си е набелязал Алис и пристъпва към нея, въртейки два дълги прави ножа — ками в ръцете си. По лицето на Алис личеше, че всички заклинания, които някога е учила, са изхвръкнали от главата й. Тя падна на коляно и сключи ръце на тила си. Никой в историята на световните конфликти не е изглеждал по-беззащитен.

В миг, побрал в себе си цялата безкрайност, нежността го заля като вълна (изненада се, че още я има — влажна и непокътната — под грозно изпепеления слой на гнева). Блузата на Алис се раздра и едно жилаво двукрако същество излезе от гърба й. Купонджийски номер, също като гола мацка от тортата. Алис бе освободила своя какодемон. Спор да няма, демончето бе най-щастливото същество в гробницата. Точно такъв купон му е бил в мечтите. То подскочи на пръсти като обръгнал тенисист, който бие сервиз, и след миг бе заровило страшната си физиономия в меката шия на елфа.

Джанет беше излязла от вцепенението си и предпазливо вървеше към безглавата четирикрака твар, която се беше заклещила в ъгъла и уплашено подскачаше в различни посоки. Джанет извади от полата си нещо малко и тежко. Стисна го здраво и произведе пет изстрела. Пистолетът правеше откат всеки път и всеки път Джанет се прицелваше наново. Създанието се свлече на пода като спукан балон и изсвири като развален акордеон. След петия куршум стана ясно, че е мъртво.

И толкоз. Надвиха противника. Елфите и стършелите бяха повалени. От изгорения сатир се носеше кисел пушек. Пени хвърляше приспивно заклинание върху сатира, прикован от Елиът за тавана. Куентин дребнаво забеляза, че той е без щит, което означаваше, че Фен е изгорила сатира с щита и вече не може да гепи щита му като плячка. Под носа му беше засъхнала кървава коричка мустак.

Колкото по-навътре навлизаха, по-студено ставаше. Шест етажа под земята Куентин мръзнеше в дебелия си пуловер и носталгично си спомняше за пухкавите топли кожуси, които бяха изоставили. Спряха да починат в една кръгла стая с красива спирала от сини скъпоценни камъни, инкрустирани в пода. Отнякъде извираше тъмнозелена светлина. Динт застана в поза лотос, уви се в пелерината си и започна да медитира. От земята го деляха петнайсетина сантиметра. Фен се зае да прави гимнастика. Паузата определено не беше заради тях: те бяха опитни планинци, които нетърпеливо превеждаха стадо богати, тлъсти и заядливи клиенти по склоновете на Еверест. Групичката от „Брейкбилс“ беше пакет, който те по договор трябваше да доставят.

Алис седна на една мраморна пейка, опря гръб в близкия стълб и се загледа в мозайката на стената, която изобразяваше морско чудовище — нещо като октопод, само че по-голямо и с много повече от осем пипала. Куентин обкрачи пейката срещу нея. Тя се взря в него. В погледа й не се четеше нито разкаяние, нито прошка.

Двамата заразглеждаха мозайката. Малките й камъчета се движеха много бавно и се преподреждаха. Бурните сини вълни лека-полека стихнаха. Това беше лесна декоративна магия. А Алис беше черна дупка, която се опитваше да го погълне, да го одере жив с токсичната си гравитация.

Най-накрая тя извади манерката си и намокри едно бяло чорапче.

— Я да оправим носа ти.

Понечи да избърше лицето му, но в последната секунда той си даде сметка, че не желае докосването й. Внимателно пое от нея чорапчето, което порозовя, щом обърса горната си устна.

— Какво беше усещането? Да освободиш демона.

Битката бе отминала, Алис не беше в опасност. Упойката го отпусна. Гневът пак го връхлетя. Едва се сдържаше да не каже нещо злобно. Тя вдигна крак на пейката и взе да развързва маратонката си.

— Добре — отвърна предпазливо. — Мислех, че ще боли, но изпитах облекчение. Все едно си кихнал. Сякаш не можех да дишам нормално, докато това нещо бе под кожата ми.

— Интересно. Добре, колкото чукането с Пени ли?

Твърде трудно бе да се държи възпитано. Думите се изплъзнаха неволно от устата му. Чудно, какво ли още щеше да изтърси. Пълен съм с демони, помисли си. Не само с този, който Фог ми постави.

Ако беше наранил Алис, тя не се издаде. Свали си чорапа. Грозен бял мехур покриваше петата й. На мозайката беше изплувала лодка, пълна с хора. Работата им изглеждаше спукана в зелените пипала на чудовището.

— С Пени не беше… — Тя спря и започна наново. — Не беше добре.

— Тогава защо му пусна?

Алис замислено наклони глава. Лицето й беше пребледняло.

— За да ти го върна. Защото се чувствах като изтривалка. Защото смятах, че не ти пука. Защото аз бях пияна, а той — силно възбуден…

— Изнасилил те е.

— Не, Куентин, не ме…

— Няма значение. Стига приказки.

— Не разбирах колко силно ще те нараня…

— Стига приказки, повече не мога да говоря с теб, не чувам какво ми казваш!

Беше започнал тази миниатюрна реч с нормален тон и беше завършил с крясък. В известен смисъл караниците са магия. Изричаш думите и те променят вселената. Чрез словото създаваш болка и вреда, предизвикваш сълзи, отблъскваш хората, повишаваш си самочувствието, скапваш си живота. Притворил клепачи, Куентин се наведе и допря чело върху хладния мрамор. Запита се колко ли е часът. Виеше му се свят. Като нищо би могъл да заспи. Искаше да каже на Алис, че не я обича, но не можеше, защото не бе истина. А чак толкова не можеше да излъже.

— Най-сетне да се свърши — пророни Алис.

— Кое?

— Тази мисия или приключение, наречи го както искаш. Искам да се прибера.

— Аз пък не.

— Забъркахме се в нещо зло, Куентин. Някой ще пострада.

— Ами дано. Ако умра, поне ще съм направил нещо. Ти също вземи да свършиш нещо, вместо да се мусиш патетично.

— Не ми говори за умирачка, Куентин. Нищо не знаеш.

Отсреща Анаис бе увлечена в разговор с Динт. Двамата разглеждаха картата с изминатия от тях път, която Динт бе начертал върху някаква хартия. Анаис сега се бе присламчила към бандата на водачите. Куентин видя как тя се наведе над картата и целенасочено притисна гърдите си в рамото на Динт. Джош никакъв не се виждаше. Пени и Елиът дремеха в центъра на пода, оборили глави върху раниците.

— Нима още искаш приключението, Куентин? Така де, какво търсим тук? Царе и царици ли ще ставаме?

— Разбира се, защо не? — Почти бе забравил защо са тук, обаче точно сега един трон би му се отразил супер. Настанен в замъка Беловръх, увенчан със слава и отрупан с всевъзможни благинки, той би намерил силата да преодолее всичко това. — Само ненормалник не би го пожелал.

— Знаеш ли кое е смешното? — Алис изведнъж се въодушеви. — Имам предвид, истински забавното? Че всъщност нито го искаш, нито ти е притрябвало. Даже ако нещата се получат без засечка, ти пак няма да си щастлив. Напусна Бруклин, напусна „Брейкбилс“, ще напуснеш и Филория. Много си опростил живота си. Имахме проблеми, но можехме да ги преодолеем. Обаче ти — не!

— Проблеми? Ние сме били имали проблеми. — Другите взеха да ги гледат и гласът му се снижи до яростен шепот. — Ти се изчука с гадината Пени! Ега ти проблема!

Алис не му обърна внимание. Ако не я познаваше добре, би казал, че от тона й лъха нежност:

— Няма да се муся патетично, Куентин. Вместо това ще рискувам. Поне за секунда виж колко съвършен е животът ти. Спри да се оглеждаш за следващата тайна врата, която ще те отведе до твоя истински живот. Спри да чакаш, няма нищо друго. Животът е пред тебе и по-добре пий с шепи или ще бъдеш нещастен, където и да отидеш — завинаги.

— Човек не решава дали да бъде щастлив.

— Да, така е, но за сметка на това решава дали да бъде нещастен. Това ли искаш да си? Неудачникът, който отиде във Филория, за да бъде нещастен и там?

В думите на Алис имаше нещо вярно, но Куентин не разбираше. То бе или прекалено елементарно, или прекалено сложно. Прекалено нещо си.

— Защо дойде, Алис? Щом дори не си искала?

Тя го погледна кротко.

— Ти как мислиш, Куентин? Дойдох заради теб. Дойдох, защото държах да те предпазя.

Куентин се огледа. Джанет се беше подпряла на стената със затворени очи, но май не спеше. Носеше червена тениска с бяла звезда и панталони в цвят каки. Сигурно й беше студено. Тя въздъхна и облиза устни, без да отваря очи, като малко момиченце.

Той не искаше да му е студено. Алис го гледаше. Зад нея мозайката бе вихър от зелени пипала, разбушувани вълни и плаващи отломки. Куентин се плъзна напред по мраморната скамейка и я целуна, хапейки долната й устна, докато тя не изохка.

 

 

В един определен момент стана невъзможно да пренебрегват факта, че са се изгубили. Коридорите се виеха като адски змии и редовно се разклоняваха. Започнаха да се чалдисват. Динт се вманиачи с картата си, заела вече шест листа милиметрова хартия, върху които той съсредоточено драсваше нещо всеки път, щом свиеха покрай ъгъл. В „Брейкбилс“ бяха усвоили заклинание, с което да оставят блестящи отпечатъци от стъпки, но Динт каза, че така само ще отведат хищниците при себе си. В стените бяха издълбани редици от груби, маршируващи фигури в профил — хиляди фигури, като всяка държеше различен тотем: палмово листо, факла, сабя, нар.

Стана по-мрачно. Светлинните заклинания се трупаха едно върху друго, но просто нямаше достатъчно въздух за огънчетата. Настроението беше като на пикник, заплашен от светкавици. Коридорът се разклоняваше ли, разклоняваше, водейки до задънена улица, принуждавайки ги да се връщат назад. Краката на Куентин го наболяваха в чисто новите ботуши; нещо го пронизваше в левия глезен.

Рискува и погледна в посоката, от която бяха дошли. Там тлееше алено зарево — нещо в лабиринта излъчваше пурпурна светлина. След десет минути се озоваха на поредното разклонение и Динт яростно взе да настоява за десен завой, а Джош, осланяйки се на мъгляви предчувствия („изглежда къде-къде по-перспективен“ и „май по него искаме да поемем“), за ляв.

Зад тях коридорът се изпълваше със светлина. Все едно изгряваше подземно слънце. Дисциплината им се наруши. Затичаха се. Куентин се съсредоточи върху Алис. Тя пъхтеше. Блузата й зееше на мястото, което демончето бе пробило, за да излезе. Някак си черната лента на сутиена й бе преживяла изпитанието.

Съжаляваше, че не е с яке да й го даде.

Настигна Динт.

— Трябва да намалим темпото. Иначе ще загубим някого.

Динт поклати глава.

— Преследват ни. Спрем ли сега, ще ни обкръжат.

— А бе, пич! Ти това не го ли планира?

— Това е планът, земно чедо — изръмжа му Динт. — Като не ти харесва, иди си вкъщи. Във Филория се нуждаем от царе и царици. Не си ли струва да умреш за висок сан?

Задръстеняк! Онази курвенска нимфа имаше право. Това не е вашата война.

Нахлуха през една врата, която от другата страна бе покрита с гоблен, очевидно за прикритие. Зад гоблена се простираше банкетна зала с маса, отрупана с прясна, димяща храна. Бяха сами, сякаш келнерите, сервирали блюдата, преди броени мигове бяха изприпкали на пръсти. На масата не й се виждаше краят. Гоблените бяха пищни и пъстри, сребърните съдове блестяха, кристалните бокали преливаха от вино — жълто като старо злато или пък червено като артериална кръв.

Заковаха се на място, мигайки учудено. Все едно бяха попаднали в съня на някой гладник.

— Никой да не яде! — нареди Динт. — Да не сте докоснали храната!

— Има твърде много входове — отбеляза Анаис, стрелкайки хубавите си зелени очи във всички посоки. — Могат да ни атакуват.

Беше права. В дъното се отвори врата и пропусна двама тънки и високи индивиди от семейството на маймуните, макар че Куентин не бе сигурен за точния им вид. Оцъклените им погледи издаваха отегчение. В съвършен синхрон бръкнаха в торбите, метнати на плешките им, измъкнаха оловни топки и замериха групичката.

Куентин сграбчи Алис за ръката и двамата се снишиха зад един тежък гоблен. Една топка цапардоса запаления свещник на масата, друга направи на сол четири винени чаши с един удар. При други обстоятелства Куентин би намерил това за супер готино.

— Някой да убие тези маймуни, моля! — с отвращение извика Джанет, която се беше скрила под масата.

— Тая простотия даже не е митологическа! — оплака се Джош през стиснати зъби. — Поне да бяха еднорози!

— Джанет, освободи демона си! — подвикна й Елиът.

— Вече го освободих в нощта след дипломирането! Домъчня ми за него!

Залегнал зад гоблена като дете, което подслушва на парти за възрастни, Куентин видя как един чифт крака се запъти към маймуните, без да бърза. Жестикулираше чевръсто с ръце и пееше някакъв напев с високия си тенор. Спокоен и сериозен, само по тениска и джинси, той приличаше на закоравял млад боен маг. Това ли беше видяла Алис, когато преспа с него?

С една ръка Пени спря оловна топка насред полета й, после втора. За момент топките увиснаха във въздуха като сюрпризирани колибри, преди да възвърнат тежестта си и да тупнат на пода. Пени оформи огнено семенце, което се изду като разтворен парашут и погълна двете маймуни. След това се разпадна, а върху три метра от банкетната маса забушува весел лагерен огън.

— Да-а-а! — изкефи се Пени.

— Аматьор — измърмори Динт.

— Ако косата ми е опърлена — немощно изписка Елиът — ще възкреся тия маймуни и ще ги убия отново.

Отстъпиха към другия край на тясната зала, тътрейки се тромаво покрай дървените столове с прави облегалки. Куентин скочи на масата и къде с плъзгане, къде с подскоци, помете блюдата от пътя си. Чувстваше се като герой от екшън.

В помещението взе да се тълпи любопитна менажерия, пръкнала се сякаш от „Алиса в страната на чудесата“. Различни животински видове и части на тялото се бяха омешали хаотично. Нима след Чатуинови всичко се беше сринало до степен животни да се смесят с хора? Освен порове и зайци, великански мишки и топуркащи маймуни имаше хора — мъже и жени с чудовищни глави: мъж с хитра лисича муцуна, който подготвяше заклинание; жена с дебел гущеров врат и огромни очи, достолепен копиеносец, върху чиито рамене от тънка нагъната шия се поклащаше главицата на розово фламинго.

Фен грабна един остър нож от масата, внимателно стисна острието между палец и показалец и го запрати във въздуха. Ножът се завъртя около центъра си и прониза човека лисугер право в окото.

— Темпо! — грубо кресна Фен. — Залегнете. Не допускайте да ви разделят!

Това не беше като първите битки. Работата се запече. Изглежда, залата продължаваше безкрайно, а ги атакуваха от всички страни. Нападателите изскачаха от какви ли не тайни входове и вратници — в стените, тавана, пода.

Куентин припкаше с изваден нож и се чувстваше тъпо като в часовете по физкултура: опитваше се да изглежда част от отбора, а в същото време отчаяно се надяваше никой да не му подаде топката. Ситуацията излизаше от контрол, нуждаеха се от стратегия за бягство. Коридорът се пълнеше с трупове и пушек. Дъхът на Куентин свистеше през зъбите му, в главата му кънтеше безсмислена психотична песен. Някъде по пътя ножът му се заби в нечий космат филорийски корем. Така и не видя лицето на създанието — не беше човек, не беше човек, не беше човек — но по-късно си спомняше усещането: как острието мина през диафрагмата и заседна в стегнатите мускули отдолу. Беше дръпнал ръка от дръжката като попарен.

Даде си сметка, че първо Джош, а после и Елиът се прегърбиха и освободиха своите какодемони. Този на Елиът изглеждаше особено страшен, от глава до пети в хоризонтални жълти и черни ивици. Хвърли се на масата, дращейки като котка, и се нахвърли на тълпата с неосъзната грация: вкопчваше се и разкъсваше.

— Да му се не види! — разпищя се Джанет. — Какво още! Какво още ще ни сполети!

— Селяния и простотия — дрезгаво крещеше Елиът. — Хора, да се измъкнем през някоя странична врата!

Настъпи предупредителна тишина, сякаш част от тварите се бяха досетили какво предстои да се случи. Подът се разтресе и един великан от нажежено до червено желязо събори стената и влезе. От него се излъчваше топлина, въздухът затрептя в омара, всичко се нажежи. Наведе се и опря длани в пода — с една трета надвишаваше височината на залата. Очите му нямаха зеници, също като разтопено злато. Въздухът се изпълни с прахоляк. Една тухла от рухналата стена беше повалила Фен на земята. Великанът стъпи с крак върху проснатото й тяло и тя изригна в пламъци.

Всички се разбягаха. Най-близките изходи бяха задръстени. Куентин побягна, огледа се за Алис, но видя Джош — шишкото стоеше сам-самичък посред залата. Беше призовал една от онези шантави черни дупки. Светлината помръкна до кехлибарено. Червеният великан очевидно бе запленен клечеше и изучаваше привидението.

Куентин се затича по един от пустите и тъмни странични коридори. Беше тихо — звукът бе изключен като на телевизор. Въздухът изгаряше дробовете му. Той опря ръце на коленете си. Гърбът го сърбеше болезнено точно зад дясната плешка. Протегна ръка да се почеше и напипа там стрела. Не се беше забила дълбоко, само на сантиметър — два. Измъкна я, без да му мисли, и струйка кръв шурна от раната. Радваше се, че го боли. Така имаше за какво да мисли.

Тишината бе удивителна.

Отново се намираше в безопасност. За няколко минути си позволи лукса да вдишва прохладен въздух, да не тича, да се усамоти в полумрака, да не го грози смърт. Ала ситуацията бе сериозна. Би могъл да е последният жив от групичката. Нямаше представа как да излезе навън. Можеше да загине. Почувства тежестта на скалите и почвата. Беше жив заровен. А дори да се добереше до повърхността, копчето не бе у него. Нямаше как да се върне на Земята.

Стъпки в мрака. Някой се задаваше. Ръцете на фигурата сияеха от излъчваното заклинание. Куентин уморено подхвана поредната „Магическа ракета“, но преди да я довърши, осъзна, че това е просто Елиът. Ръцете му рухнаха като отсечени и той се отпусна на пода.

Няколко минути останаха облегнати един до друг на стената и никой не проговори. Хладните камъни уталожиха болката в гърба на Куентин. Ризата на Елиът беше разгащена. От едната страна лицето му беше изцапано със сажди. Ако знаеше, щеше да побеснее.

— Добре ли си?

Елиът кимна.

— Фен е мъртва.

Елиът вдиша дълбоко и прокара грейнали ръце през гъстата си чуплива коса.

— Знам. Видях.

— Нямаше какво да сторим. Големия Червенокож не ни беше по силите, там е цялата работа.

Умълчаха се. Думите им бяха загубили връзка със света, а може би светът се бе откъснал от думите. Елиът му подаде плоско шише; Куентин отпи и го върна обратно. Силната течност сякаш възстанови комуникацията между него и тялото му. Събра колене и ги притисна към гърдите си.

— Улучи ме стрела. — Ама че глупост намери да каже. — В гърба.

— Да се връщаме — рече Елиът. — Опитай да намериш другите. Копчето е у Пени.

Цяло чудо беше, че Елиът успява да е толкова практичен след случилото се. Беше много по-силен от Куентин.

— Ами оня голям светещ пич…

— Да?

— Може би още е там.

Елиът сви рамене.

— Трябва да вземем копчето.

Куентин беше ожаднял, обаче нямаше вода. Губеше му се кога е захвърлил раницата си.

— Ще ти кажа една смешка — подхвърли Елиът. — Анаис се изчука с Динт.

— Какво? — Куентин неволно се усмихна. Сухите му устни се напукаха. — Откъде време?

— В почивката след втората битка.

— Охо. Яко го е нацепила на Джош. Обаче аплодисменти на тяхната инициатива.

— Определено. Ще ти кажа още една смешка. Не съжалявам, че дойдох. Всичко се прецака, но аз съм доволен. Не е ли това най-голямата глупост, която някога съм изтърсвал? Но е вярно. На Земята щях да се пропия, да стигна до дъното.

— Ти и тук можеш да се пропиеш и да стигнеш до дъното.

— На този етап нямам възможност.

Куентин се изправи. Краката му бяха схванати и го боляха. Но вече не се страхуваше. Само се тревожеше за Алис. Кръвта на гърба му беше засъхнала, слепвайки ризата му с раната от стрелата. При всяка стъпка платът се опъваше неприятно. Скоро стана ясно, че не могат да намерят пътя до банкетната зала. Сигурно бяха взели погрешен завой, може би няколко. Спряха и опитаха магия за ориентиране, но езикът на Куентин сякаш беше залепнал и изфъфляше думите, пък и бездруго се нуждаеха от паничка със зехтин, за да стане както трябва.

Не се сещаше какво да каже. Изчака Елиът да се изпикае върху стената. Май това беше краят, но нямаха избор, освен да продължат. Може би това беше част от историята: на пръв поглед всичко е на зле, но неочаквано нещата се оправят. Запита се колко ли е часът на повърхността. Подозираше, че са били в гробницата цяла нощ.

Мазилката ставаше по-трошлива, по-стара. В някои участъци даже я нямаше никаква и си личеше необработената скала. Намираха се в подстъпите на подземна вселена, сякаш скитаха между ерозирали планети и гаснещи звезди. Коридорът се виеше леко наляво и Куентин изпита усещането, че ги всмуква навътре като спирала. Скоро се оказа, че е бил прав.