Лев Гросман
Колеж за магьосници (6)

Изчезналото момче

 

През последните две седмици на декември учениците в „Брейкбилс“ бяха разпуснати за ваканция. Отначало Куентин не разбираше защо толкова се страхува от завръщането си у дома. Накрая истината му проблесна — боеше се, че ако напусне колежа, няма да го приемат обратно. Никога нямаше да намери пътя — щяха да заключат след него тайната врата към градината и той щеше завинаги да остане впримчен в реалния свят.

В крайна сметка се върна за пет дни в дома си в Бруклин. За миг, докато се изкачваше по стълбите към входната врата, попадна под магията на познатите миризми на готвено, боя, персийски килими и прах. Щом зърна широката усмивка на майка си и усети крепкото ръкостискане на баща си, изведнъж отново стана онзи Куентин от миналото. Подаде се на илюзията, че не е трябвало да напуска дома си, че му е отредено да води тъкмо този живот.

Само че магията бързо се разсея. Не можеше да остане. Бащиният му дом беше станал непоносим. Как да се върне в мизерната си стаичка с олющена бяла боя и зарешетени прозорци, гледащи към дворче с висока ограда, след като имаше на разположение уютната си стая в кулата на Къщата? Нямаше за какво да разговаря с добронамерените си, но не особено любопитни родители. И вниманието им, и пренебрежението им бяха еднакво непоносими след пребиваването му в другия объркан, интересен и магически свят.

Върнал се беше у дома в четвъртък. На следващия ден изпрати съобщение на Джеймс по мобилния си телефон и в събота се срещна с него и Джулия в изоставен хангар за лодки край канала Гоуанъс. Харесваха това убежище може би защото се намираше близо до домовете им и бе уединено. Намираше се в края на задънена уличка, стигаща до водния канал, и човек трябваше само да се прехвърли през ръждясала метална ограда, за да се озове там.

Куентин се зарадва на срещата със старите си приятели, но още повече го зарадва осъзнаването колко се е променил самият той. В „Брейкбилс“ беше израснал. Вече не беше загубенякът, който вечно се взираше в земята, не беше верният паж на Джеймс, нито момчето, безнадеждно влюбено в Джулия. След като с Джеймс се поздравиха и прегърнаха, не изпита към него някогашната почит — приятелят му да е винаги главното действащо лице в пиесата. Щом зърна Джулия, потърси в сърцето си някогашната си любов към нея. Тя не беше изчезнала, ала бе като притъпена болка от шрапнел, който лекарите не са могли да извадят.

Не му беше хрумнало, че те може да не изпаднат във възторг от срещата си с него. Вярно, че беше изчезнал ненадейно и без всякакво обяснение, но нямаше представа колко обидени и предадени се чувстват приятелите му. Седнаха един до друг и докато се взираха във водата, той им разказа накратко за непознатото, но много престижно учебно заведение, което посещаваше. Запази в тайна изучаваните предмети и се съсредоточи върху описанието на сградата на колежа. Джеймс и Джулия се притискаха един до друг, за да прогонят мартенския студ (в Бруклин вече беше месец март) — приличаха на двойка възрастни съпрузи, седнали на скамейка в парка. Като дойде неговият ред, Джеймс заразказва за дипломната си работа, предстоящия абитуриентски бал, за учителите, за които Куентин не се бе сещал от половин година. Невероятно беше, че още държи на тези неща и не проумява как всичко се е променило. А Джулия… „Нещо се е случило с нежната луничава Джулия, докато ме е нямало“ — помисли си Куентин. Запита се дали не си въобразява, защото вече не я обича като преди. Не, сега косата й беше по-дълга и тя си я беше изправила, а под очите й се бяха вдълбали тъмни сенки. Преди тя пушеше само на купони, а сега палеше цигара от цигара. Дори Джеймс изглеждаше изнервен от поведението й. Тя равнодушно се взираше в двете момчета, а хладният вятър развяваше черната й пола. По-късно Куентин се запита дали изобщо е проговорила.

Същата нощ, изпитвайки неутолима носталгия към магическия свят, който тъй наскоро беше напуснал, той прерови библиотеката си и до три сутринта препрочете „Летящата гора“, една от най-слабите книги в поредицата за Филория. В нея Рупърт, най-задръстеният от братята Чатуин, заедно с красивата Фиона проникваха в чудната страна, изкачвайки се по едно дърво, и до края на романа търсеха откъде идва тиктакането, което пречи на приятеля им сър Големи петна (леопард с много остър слух) да заспи. Виновниците се оказваха племе джуджета, които бяха издълбали отвътре грамадната скала и я бяха превърнали в гигантски часовник (едва сега Куентин забеляза до каква степен авторът е обсебен от часовниците). Накрая Рупърт и Фиона повикваха на помощ приятелски настроен великан, който с кирката си заравяше по-надълбоко часовника, заглушавайки дяволското му тиктакане. Така сър Големи петна вече можеше да заспи, а джуджетата бяха доволни, защото като всички пещерни обитатели харесваха да са под земята. После двамата пътешественици се отправяха към кралската резиденция в замъка Беловръх, построен във формата на гигантски часовников механизъм. Главната пружина под замъка се задвижваше от вятърни мелници и кулите му бавно се въртяха, сякаш танцуваха.

След като вече знаеше нещо повече за истинската магия, Куентин беше по-критичен читател. Искаше от автора да посочи техническите подробности, свързани с магиите. И защо джуджетата са направили грамадния часовник. Отгоре на всичко развръзката му се стори безкрайно неубедителна — напомняше му на финала на „Издайническото сърце“, където се казваше, че нищо не остава погребано завинаги. А и къде беше летящата гора в „Летящата гора“? Къде бяха Амбра и Умбра, овните — близнаци, които патрулираха във Филория и поддържаха реда? Всъщност те се появяваха едва след като братята Чатуин им свършваха работата. Изглежда единствената им роля беше да се грижат братята да не се застояват във Филория, затова в края на всяка книга неизменно ги прогонваха обратно в Англия. Куентин не можеше да се примири с този похват на автора. Защо не им позволяваше да останат? Какво толкова лошо имаше в това.

Беше очевидно, че Кристофър Пловър хабер си няма от истинска магия. Всъщност дори не беше англичанин. Според биографичната бележка на обложката авторът беше американец, който натрупал състояние през двайсетте чрез търговия с галантерийни^[1] стоки, преселил се в Корнуол малко преди борсовия крах и станал по-голям англофил от самите англичани. Пловър твърдеше, че братята Чатуин не са плод на фантазията му, а живеели наблизо. Често го посещавали и му разказвали за Филория, а той записал историите им.

Според многобройните почитатели на поредицата и академиците — анализатори обаче истинската мистерия в „Летящата гора“ се съдържаше в последните страници. След като се справят с тиктакането на часовника, Рупърт и Фиона си устройват банкет заедно със сър Големи петна и семейството му, състоящо се от грациозната му съпруга и пет очарователни леопардчета. Но не щеш ли при тях цъфва Мартин, най-големият от братята Чатуин, който в романа „Светът в стената“ пръв открива Филория.

Мартин вече е тринайсетгодишен, прекалено голям, за да броди из Филория, търсейки приключения. В предишните книги той внезапно изпада от добро настроение в депресия и обратно. В „Летящата гора“ Мартин е в депресия. Не след дълго се сбива със симпатягата Рупърт, докато леопардите развеселено ги наблюдават. Накрая Мартин се разкрещява на брат си, че той е открил чудната страна и само той има право да се забавлява там. Възкликва още, че не е честно винаги да ги връщат у дома. Той е герой във Филория, а у дома е кръгла нула. Фиона пренебрежително му просъсква да не се държи като дете. Мартин хуква към гъстата Здрачна гора, леейки сълзи като лигав английски ученик. И… никога не се завръща. Филория го поглъща. Той не се появява и в следващите три книги „Тайното море“, „Момичето, което измерваше времето“ и „Блуждаещата дюна“ — и братята му напразно го търсят (което напомни на Куентин за горкия брат на Алис). Като повечето почитатели на поредицата и той предполагаше, че авторът е възнамерявал да върне Мартин в последната книга — жив и здрав, но изпълнен с разкаяние. Само че Пловър внезапно починал (едва петдесетинагодишен), докато романът „Блуждаещата дюна“ още бил под формата на ръкопис, в който нищо не подсказвало отговора на загадката. И така Мартин завинаги останал момчето, което изчезнало във Филория и повече не се върнало.

Куентин си мислеше, че отговорът може би се крие в книгата „Магьосниците“, която за толкова кратко бе негово притежание, само че тя отдавна беше изчезнала. Той преобърна Къщата и разпита всички, обаче така и не я намери. Някой в „Брейкбилс“ я беше взел или я беше забутал някъде. Но кой и защо? Може би тя изобщо не беше реална.

В неделя се събуди призори и изпита непреодолимото желание да разпери криле и да отлети. Тук само си губеше времето, а в „Брейкбилс“ го очакваше новият и вълнуващ живот. Изпитвайки минимално чувство за вина, на бърза ръка съчини история за пред родителите си — някакъв богат съученик настоятелно го поканил на ски в Ню Хемпшир. Също така на бърза ръка си стегна багажа — и без това беше оставил повечето си дрехи в училището — и след половин час вече крачеше по бруклинските улици. Отиде право в обществената градинка и навлезе сред най-гъстите храсталаци. Известно време обикаля напред-назад, газейки плевелите и замръзналите гниещи тикви, като с всяка изминала минута все повече се изнервяше. Как го беше направил преди? Дали не му трябваше писмото… или книгата? Вероятно допускаше някаква грешка, но не знаеше каква. Така или иначе магията не се случваше. Помъчи се да си спомни точно какво е направил миналия път. Може би беше прекалено рано…

Отиде в една пицария, за да се подкрепи. Молеше се да не влезе някой познат, защото се предполагаше, че вече пътува за Ню Хемпшир. Не знаеше какво да прави. Седеше в сепарето, взираше се в отражението си в огледалните стени (защо всички пицарии бяха с огледални стени?) и четеше полицейската сводка в местния безплатен вестник. Не усети кога шумът в голямото помещение напълно стихна. Огледалата потъмняха, светлината се промени, плочките на пода се превърнаха в дъски и когато той отново отмести поглед от вестника, вече се намираше в общата стая в „Брейкбилс“.

 

 

Без всякакви церемонии Алис и Куентин станаха второкурсници. Занятията се провеждаха в зала в дъното на Къщата. Сутрин часовете водеше възрастна и малко смахната хавайка на име Петипоа, която носеше островърха черна шапка и настояваше да се обръщат към нея с „госпожо магьоснице“. Много често, когато някой й задаваше въпрос, тя отвръщаше: „Няма страшно, прави каквото трябва.“ Но скоро стана ясно, че изкривените й старчески пръсти са много по-сръчни дори от тези на много по-младата Съндърланд. Следобедните практически занимания се водеха от Хеклер, дългокос германец с вечно набола брада, висок почти два метра.

Второкурсниците не приеха с отворени обятия новопостъпилите. Куентин и Алис се бяха превърнали в клас от двама души — първокурсниците ги мразеха, другите ги пренебрегваха. Алис вече не беше „звездата на представлението“. Второкурсниците си имаха свои звезди, сред които най-изявената беше Аманда Орлоф, дъщеря на прославен армейски генерал — грозновато широкоплещесто момиче с права мазна коса. Аманда правеше магии с убийствено безразличие, сякаш подреждаше невидимо кубче на Рубик. Дебелите й пръсти бяха невероятно ловки. Другите ученици предполагаха, че Куентин и Алис вече са приятели и може би гаджета, което още повече ги сближи. Чувстваха се по-непринудени един с друг, откакто тя сподели тайната на пристигането си в „Брейкбилс“. Алис сякаш почерпи сила от признанието си: вече не изглеждаше толкова деликатна и плаха, понякога повишаваше глас и не шепнеше. Дори се шегуваше с Куентин. Той се чувстваше като касоразбивач, който — отчасти благодарение на късмета си — от първия път беше разгадал първата цифра от комбинация за заключване на сейф.

Един неделен следобед реши, че му е писнало да го отбягват, намери Сурендра, бившия си лабораторен партньор, и го накара да се поразходят. Слънцето грееше, но студът още беше жесток. Двамата бавно минаха през лабиринта. Подрязаните храсти бяха натежали от топящия се лед. Сурендра беше син на натурализиран индиец от Сан Диего, натрупал безмерното си богатство като компютърен специалист. Всеки, който погледнеше облото му ангелско лице, нямаше да предположи, че този човек притежава отровен език и склонност към убийствен сарказъм.

Докато вървяха към моравата, към тях се присламчи второкурсничката Гретхен. Беше русокоса и с телосложение на примабалерина, само че имаше някакъв вроден дефект на сухожилието на едното коляно, куцаше силно и ходеше с бастун.

— Привет, момчета — подвикна им.

Гретхен не се срамуваше от недъга си. Обясняваше на всеки, който пожелаеше да я изслуша, че силата й идва от дефектния крак и че ако го оперира, ще изгуби способността си да прави магии. Никой не знаеше дали това е вярно, или не.

Стигнаха до моравата и спряха. Може би бяха допуснали грешка. Сякаш нито един от тримата не знаеше накъде да тръгне, нито какво търси тук. Отгоре на всичко Гретхен и Сурендра се познаваха само бегло.

Няколко минути водиха банален разговор — за изпитите и преподавателите, но Сурендра не беше в час с живота на второкурсниците и явно се чувстваше изолиран. Куентин грабна един мокър камък и го хвърли с все сила. Не носеше ръкавици и от влагата дланта му съвсем замръзна.

— Тръгваме натам! — най-накрая отсече Гретхен и тръгна да прекосява моравата. Вървеше учудващо бързо за човек, който куца. Минаха по тясна пътека, посипана с чакъл, и се озоваха на полянка до най-отдалечения край на периметъра.

Куентин я беше виждал веднъж. Това беше игрище, разделено на квадрати, като излязло от „Алиса в страната на чудесата“. Квадратите бяха различни — от вода, камък, пясък, трева, два бяха от потъмнял метал. Тревните бяха грижливо окосени като игрище за голф. Водните представляваха тъмни вирчета, в които се отразяваше синьото небе.

— Какво представлява това? — попита той.

— Как така какво? — изгледа го Сурендра.

— Искате ли да играем? — Гретхен заобиколи игрището, насред което се мъдреше висок стол, боядисан в бяло като онези на спасителите или на съдиите на тенис мачове.

— Значи е игра, така ли? — Куентин поглеждаше ту Сурендра, ту Гретхен.

Индиецът присви очи:

— Понякога не те разбирам. — Явно осъзнаваше, че знае нещо, което не е известно на Куентин. Гретхен съзаклятнически се спогледа с него и благоволи да обясни:

— Това е уелтърс.

— Игра? — попита Куентин.

— Нещо повече от игра.

— Страст — обади се Сурендра.

— И начин на живот — добави Гретхен.

— Състояние на духа — допълни индиецът.

— Мога да ти го обясня, ако разполагаме с десет години. — Гретхен се опита да стопли с дъха си премръзналите си длани. — В общи линии правилата са следните — двата отбора застават в противоположните краища на игралното поле и се опитват да завладеят квадратите.

— Как се завладява квадрат?

Тя размърда пръсти във въздуха:

— С магииия!

— Как се играе?

— Прилича повече на шахмат. Измислили са я преди около петдесет милиона години. Мисля, че първоначално са я прилагали като средство за обучение. Някои твърдят, че била алтернатива на дуелирането. Учениците взаимно се избивали, затова ги насърчавали да упражняват това занимание.

— Славни времена са били.

От един заснежен бряст излетя врана. Слънцето се спускаше зад дърветата, оставяйки подир себе си розова переста диря.

Сурендра размаха ръце и обяви:

— Не си чувствам пръстите. Да се прибираме.

Мълчаливо тръгнаха обратно по пътеката към моравата.

След като слънцето залезе, стана още по-студено. Дърветата се превърнаха в черни силуети на фона на небето. Десетината диви пуйки, патрулиращи из гората, изглеждаха странно заплашителни, сякаш бяха птици, изникнали от праисторическото минало.

Докато прекосяваха моравата, Сурендра заразпитва Куентин за Елиът.

— Наистина ли сте приятели?

— И добре ли го познаваш? — намеси се Гретхен.

— Всъщност не. Той дружи предимно със своите хора. — Куентин тайно се възгордя, че го мислят за приятел на Елиът, въпреки че напоследък двамата разговаряха много рядко.

— Да, знам — кимна Сурендра. — С Физиците. Големи нещастници са.

— Кои наричаш Физици?

— Ами онази шайка. Джанет Уей, шишкото Джош и подобните на тях. Всички правят физични магии. — Индиецът обясни, че в началото на третата година в „Брейкбилс“ колежаните избират магическа дисциплина, в която да се специализират… по-точно преподавателите я избират и разделят учащите се на групи според специалностите. — Всъщност това разделение става и социално — хората от всяка специалност общуват само помежду си. Физиците са най-елитната група и си падат малко сноби. А пък Елиът… знаеш за него.

Сурендра повдигна вежди. Носът му се бе зачервил от студа. Вече наближаваха терасата. Последните отблясъци на залязлото слънце обагряха в розово високите остъклени врати.

— Не, не знам — заяви Куентин. — Защо не ми обясниш?

— Не знаеш ли?

— Боже мой! — възкликна Гретхен и се вкопчи в рамото на индиеца. — Бас държа, че Куентин е от момчетата на Елиът…

Не довърши, защото високите врати се отвориха. Пени излезе от Къщата и се затича към тях. Не носеше сако, ризата му се беше измъкнала от панталона и се развяваше. Белезникавото му обло лице беше пребледняло още повече. Изражението му беше като на човек, изпаднал в транс. Движеше се с енергията на безумец. Щом се приближи, замахна и с все сила заби юмрук в лицето на Куентин.

Подобно поведение беше невиждано в „Брейкбилс“. Учениците клюкарстваха по адрес на съперниците си, стараеха се да провалят практическите им упражнения, но почти никога не се стигаше до физическо насилие. В Бруклин Куентин беше присъствал на боеве между враждуващи банди, обаче никога не беше участвал. Мразеше проявите на грубост, а високият му ръст стряскаше грубияните и те не го закачаха.

Стори му се, че наблюдава на забавен каданс как юмрукът на Пени се приближава като комета, преминаваща в опасна близост със Земята, след миг мълния прониза дясното му око. Докато се мъчеше да осмисли случилото се, онзи отново го удари. Този път Куентин машинално се наведе и грубиянът улучи ухото му.

— Ох! — изкрещя Куентин и панически отскочи назад. — Какво ти става, бе? — Колкото и да беше стреснат, видя, че към прозорците на Къщата са притиснати безброй лица.

Сурендра и Гретхен бяха пребледнели и ужасено се взираха в него, като че ли случващото се беше по негова вина.

Пени театралничеше, подскачаше като петел, финтираше и въртеше глава като боксьорите във филмите.

— Какви ги вършиш? — извика му Куентин. Не го болеше много, но беше потресен.

Пени стискаше зъби, по брадичката му се стичаше слюнка, зениците му бяха разширени като на наркоман. Замахна силно към противника си, но Куентин отскочи, машинално закри с ръце главата си и след миг се окопити дотолкова, че да сграбчи през кръста грубияна, докато онзи още не си беше възвърнал равновесието.

Подпирайки се един в друг, двамата залитнаха като двойка пияници, танцуващи валс, и се строполиха в шубрака. Върху им се изсипа купчина сняг. Куентин беше с десетина сантиметра по-висок от противника си и ръцете му бяха по-дълги, обаче онзи беше по-як.

Накрая се препънаха в ниска скамейка и се строполиха на земята.

Куентин удари темето си в каменната тераса. Проблесна мълния. Болката беше непоносима, но прогони страха му и свързаните му мисли. Като че ли някой помете с ръка съдовете, поставени на маса. Остана само безпаметният гняв.

Затъркаляха се в снега, кръв бликна от раната на челото на Пени. Куентин се мъчеше да го изправи на крака, за да се боксират. Искаше да го срази с юмруците си. Смътно осъзна, че разярената Гретхен се опитва да удари Пени с бастуна си.

Тъкмо успя да възседне противника си и вдигна юмруци, когато някой почти нежно го хвана през кръста, дръпна го назад и му помогна да стане. Пени отскочи като човече на пружинка. Задъхваше се, по лицето му се стичаше кръв. Понечи да се спусне към Куентин, само че помежду им вече имаше цяла тълпа хора. Схватката беше приключила.

За Куентин следващият час премина като насън. Заведоха го в няколко непознати стаи. Разни хора се навеждаха над него, говореха му и бършеха лицето му с хавлиени кърпи. Някаква възрастна жена с грамаден бюст, нашепвайки на непознат азиатски език, му направи магия с кедър и тамян, от която пулсиращата болка в тила му понамаля. Още му се виеше свят и се чувстваше така, сякаш носеше скафандър и се движеше в безтегловност по коридорите, отминавайки любопитни рибки, които го поглеждаха и се стрелваха встрани. Връстниците му и по-малките хлапета със страхопочитание се взираха в обезобразеното му лице — ухото му се беше подуло, под окото му се мъдреше голяма синина. Големите явно намираха случилото се за безкрайно забавно. Реши да обърне всичко на шега и да се прави на непукист. По едно време пред погледа му изплува лицето на Елиът, на което беше изписано толкова искрено съчувствие, че Куентин едва не се разплака. Оказа се, че именно Елиът и Физиците са прекратили „боксовия мач“.

Куентин се появи в трапезарията едва когато поднасяха десерта. По правило закъснелите оставаха гладни, но заради него направиха изключение. Той не можеше да се отърси от замайването — струваше му се, че наблюдава света през обектив, а думите и звуците чува през чаша, допряна до стена. Още се питаше защо Пени го бе ударил. И защо някой, приет в „Брейкбилс“, ще провали бъдещето си заради такава глупост.

Каза си, че трябва да хапне нещо, но след първата хапка от шоколадовата торта без брашно му се стори, че е погълнал лепило, и едва стигна до тоалетната, където повърна. В същия момент могъщо гравитационно поле го впримчи и безвъзвратно го притисна към мръсния под, сякаш великан го събори с един удар на могъщата си ръка и се просна върху него с цялата си тежест.

Свести се в мрак. Беше в легло, но не в своето. Главата го болеше.

Всъщност „свести се“ беше пресилено. Още не можеше да се фокусира и не беше сигурен дали не е получил мозъчно увреждане. Знаеше, че в училището има амбулатория, но не беше стъпвал там, дори нямаше представа къде се намира. Беше преминал през друг таен портал и този път се беше озовал в света на болните и ранените.

Някаква жена се беше навела над него… красива жена. Той не я виждаше какво прави, но усещаше допира на хладните й пръсти. Прокашля се и промълви:

— Линейката на спешна помощ… Ти беше лекарката.

— Вярно е, бях. Миналото време е по-уместно, защото онова беше еднократна проява. Макар да не отричам, че ми беше забавно.

— Ти беше и тук. В деня, в който пристигнах.

— Да. Исках да се уверя, че си стигнал навреме за изпита.

— Защо си тук?

— Идвам от време на време.

— За пръв път те виждам.

— Старая се да бъда невидима.

Куентин стисна клепачи и задряма, но когато отново отвори очи, жената още беше до него.

— Харесвам косата ти — прошепна й.

Тя вече не носеше униформата на медицинско лице. Тъмната й коса беше прибрана на кок, придържан от две дървени пръчици. И преди, и сега изглеждаше много млада, само че Куентин не можеше да определи възрастта й, защото поведението й беше на улегнала възрастна жена.

— Онзи човек, който почина — какво всъщност се случи с него? Защо умря?

— Ами просто така. — Между веждите й се вряза вертикална бръчица. — Не трябваше, но се случи. Хората умират, нали знаеш?

— Реших, че по някакъв начин аз съм предизвикал смъртта му.

— Ако не друго, то самочувствието ти не е пострадало от схватката. Легни по корем.

Куентин се подчини и тя намаза тила му с някаква миризлива и щипеща течност.

— Значи смъртта му не е означавала нещо определено, така ли?

— Смъртта винаги има някакво значение. Обаче не търси символика в случилото се… Така, готов си. Пази се, младежо. Искаме те винаги във форма.

Той отново легна по гръб и затвори очи. Искаше да се съсредоточи, за да разбере каква роля играе тази жена в живота му, обаче не можа.

— Онази книга, която ми даде… — промърмори. — Май я изгубих. Така и не успях да я прочета.

— Още не беше дошло времето. Пак ще я намериш, ако търсиш усърдно. Поне това мога да ти обещая.

Хората все така казваха, станеше ли дума за Филория. Жената постави нещо хладно върху горящото му чело и той изгуби съзнание. Когато отново се свести, тя си беше отишла. Обаче той не беше сам.

— Получил си сътресение на мозъка — каза някой.

Може би го беше събудил именно този глас, който го викаше по име. Беше му познат, но той не се сещаше на кого принадлежи. Така или иначе усещането за нещо познато му подейства успокояващо.

— Ей, спяща красавице, събуди ли се? Морети каза, че имаш мозъчно сътресение. — Гласът беше на Пени. Куентин видя, че онзи се е проснал през едно легло от неговото. — Затова се издрайфа. Шибнал си си главата в нещо твърдо. — Нямаше и следа от побеснелия Пени. Сега той беше ведър и разговорлив.

— Да, знам — бавно изрече Куентин. — Нямаше как да не усетя, след като става въпрос за собствената ми глава.

— Сътресението няма да навреди на умствените ти способности, ако се притесняваш за това. Така каза Морети. Специално я попитах.

Умълчаха се. Някъде тиктакаше часовник. В последната книга от поредицата за Филория, озаглавена „Блуждаещата дюна“, имаше трогателен епизод, в който Джейн, най-малката от хлапетата Чатуин, хваща настинка и прекарва цяла седмица на легло на борда на кораба „Брулен от вятъра“, където за нея се грижат зайчета. Куентин открай време харесваше Джейн, която се различаваше от другите Чатуинови — беше по-вглъбена и с непредсказуемо чувство за хумор.

Запита се колко ли е часът. После неохотно (още не можеше да прости на грубияна) промърмори:

— Ти как си? Нарани ли се?

— Разцепих си челото от зъба ти. А ти ми счупи носа с твърдата си глава.

— Не знаех, че съм те ударил с глава.

Пени отново се умълча. След трийсетина секунди попита:

— Насиних ли ти окото? От тук не мога да видя.

— Синината е грамадна.

— Така си и мислех.

Куентин отпи от чашата с вода, оставена на нощното шкафче, и се отпусна на възглавниците. Болката пронизваше главата му като с нажежени шишове. Лекарката или която и да беше онази жена, беше облекчила страданията му, но само временно. Още го беше яд на Пени, само че нямаше сили да си излее гнева.

— Мамка му, защо ме удари така? — промърмори.

— Мисля, че се налагаше. — Пени изглеждаше леко шокиран, че някой повдига въпроса.

— Налагало се е, така ли? — Куентин си каза, че май не е толкова уморен. — Нищо не съм направил.

— Не си направил нищо. О, да. Точно така. — Пени тихичко се изкиска. Говореше спокойно, сякаш много пъти беше репетирал речта си, но Куентин усети как яростта отново започва да клокочи зад привидното хладнокръвие на някогашния му приятел. — Можехте да разговаряте с мен. Можехте да проявите елементарно уважение. Двамата с милото ти гадже.

— Пени, какви ги дрънкаш? За Алис ли говориш?

— Я не ми се прави на света вода ненапита! Наблюдавам ви как се споглеждате, как ми се надсмивате, и то без да се прикривате. Смятахте, че ще ми се стори забавно, а? Че тримцата ще си гукаме заедно? Откъде ви скимна, че ще си го помисля?

Като го слушаше, Куентин изведнъж си спомни как преди време родителите му бяха дали под наем сутерена на къщата на един наглед нормален човек, който започна да ги засипва с бележки да престанат да го снимат с камера всеки път, когато изхвърля боклука.

— Не дрънкай глупости — сопна се той на Пени. Не можеше да махне с ръка и да забрави. Току-виж онзи пак го удареше и му причинеше друго сътресение.

— Знаеш ли как изглеждате отстрани? Перчите се като някакви богоизбрани и очаквате другите да ви ближат подметките, за да ги приемете в компанията си, а? — Пени така се разпали, че седна в леглото. — Онази вечер с Алис си тръгнахте, без да ме поканите да ви придружа, без дори да се сбогувате. А после, а после изкарахте изпита. А пък аз — не. Справедливо ли е? Справедливо ли е, а? Какво очаквахте да направя?

— Сега разбрах. Налагало се е да ме пребиеш, защото се провали на изпита. Защо не удари и Ван дер Веге?

— Не съм заядлив човек. — Гласът на Пени отекваше в лечебницата. — Не искам неприятности. Но ако ме настъпиш по мазола, ще ти се случи случка. Така стоят нещата, умнико. Въобразяваш си, че това е лично твой фантазен свят? Че можеш да правиш каквото ти скимне? Опитай се да ме прегазиш и ще ти го върна тъпкано.

Говореха толкова високо, че Куентин не чу кога вратата се отвори и директорът Фог влезе в лечебницата. Носеше богато извезано кимоно и нощна шапчица като на Дикенсов герой. На Куентин се стори, че Фог държи свещ, но след миг разбра, че това е вдигнатият му показалец, който излъчваше мека светлина.

— Престанете — тихо каза директорът.

— Господине… — подхвана Пени.

— Престанете, казах! — все така тихо повтори Фог. Денем бе почти смехотворен, но сега, загърнат с кимоното и намиращ се на неприсъщата територия на лечебницата, изглеждаше могъщ и като пришълец от друг свят. — Нито дума повече, освен когато отговаряте на въпросите ми. Ясно ли е? — Куентин се запита дали това е въпрос и за по-сигурно кимна. Главоболието му вече беше непоносимо.

— Да, сър — каза Пени.

— До гуша ми дойде от вас! Кой беше подстрекателят?

— Аз — на мига отвърна Пени. — Сър, Куентин няма никаква вина.

Куентин не продума. Мислеше си какъв чешит е Пени. Безспорно беше луд, но имаше свои налудничави принципи и се придържаше към тях.

— И все пак по някакъв начин носът ти е влязъл в съприкосновение с челото на Куентин. Ще се повтори ли?

— Не, сър.

— Не.

— Добре. — Пружините изскърцаха — директорът седна на едно празно легло. — Само едно ме радва — че и двамата не сте прибягнали до магия, за да се нараните взаимно. Разбира се, не сте напреднали дотолкова, за да осъзнаете за какво говоря, но след време ще научите, че онзи, който прави магия, борави с невероятно силни енергии. И че контролирането им изисква хладнокръвие и здрав разум. Всеки, практикуващ магия, когато е обзет от гняв, ще нарани себе си, вместо противника. Съществуват строго определени заклинания… ако не можете да ги обуздаете, те ще ви преобразят в нечовешко същество, в дух, притежаващ неконтролируема магическа сила.

Куентин се втренчи в тавана. Чувстваше, че отново започва да губи съзнание. Като в просъница чу как Фог добави:

— Слушайте внимателно! Повечето хора са слепи за магията. Те обитават скучен и пуст свят. Водят скучен живот, но не могат да го променят. Копнежът ги изяжда отвътре и ги превръща в живи мъртъвци. Вие обаче живеете в магически свят и това е голямо предимство. И ако искате да загинете тук, ще ви се предоставят безброй възможности, без да се избивате взаимно.

Той стана и тръгна към вратата.

— Ще ни накажете ли, сър? — обади се Пени.

Директорът се спря. Светлината от пръста му почти беше угаснала.

— Да, Пени. Шест седмици обед и вечер ще миете чиниите. А повтори ли се днешната случка, ще ви изключим. Куентин… — Фог се позамисли. — Научи се да се владееш. Не искам повече проблеми.

Той излезе. Куентин въздъхна от облекчение. Затвори очи, стаята безшумно се откъсна от кея и заплува към океана. Хрумна му въпрос, чийто отговор не го вълнуваше кой знае колко — дали Пени е влюбен в Алис.

— Брей! — ококори се Пени, явно не беше стреснат, че месец и половина ръцете му ще гъбясват в сапунената вода. — Жестоко, братле. Чу ли какво каза старецът? Че магията те поглъща! За пръв път го чувам. А ти знаеше ли?

— Чуй ме — промърмори сърдито Куентин. — Първо, прическата ти е смешна. Второ, не знам как е по родните ти места, но ако още веднъж направиш нещо, заради което да ме върнат в Бруклин, няма само да ти счупя носа. Направо ще те пречукам!