Лев Гросман
Колеж за магьосници (10)

Страната на Мери Бърд

 

От деня на постъпването си в „Брейкбилс“ Куентин (като всички останали) се мъчеше да отгатне мистерията с четвъртокурсниците. Известно беше, че всяка година през септември половината внезапно се изпаряваха от Къщата. Никой не говореше за отсъствието им. В края на декември изчезналите се завръщаха, но бяха изнемощели и само кожа и кости. Смяташе се за проява на лош вкус да се говори на тази тема, затова странното събитие беше забулено в мълчание. Останалите четвъртокурсници изчезваха през януари и се завръщаха в края на април.

Сега самият Куентин беше ученик четвърта година, наближаваше краят на първия семестър, а той така и не беше научил нищо повече за странните изчезвания. Тайната за мястото, където отиваха четвъртокурсниците, и какво правеха там или какво им причиняваха, беше пазена строго. Дори колежаните, които се майтапеха с всичко друго в „Брейкбилс“, предпочитаха да си мълчат по този въпрос, а когато ги попитаха, намръщено отвръщаха:

— Виж, говоря сериозно — не ти трябва да се интересуваш…

Предишната година злощастният инцидент със Звяра беше нарушил установената традиция. Първият контингент четвъртокурсници изчезна по график и те отсъстваха по време на разигралата се трагедия, но групата от втория семестър, в която бяха Елиът, Джанет и Джош, завърши учебната година както обикновено. Членовете на въпросната група започнаха да наричат себе си „пощадените“. Явно онова, което ги чакаше, беше достатъчно неприятно и без опасността да станат жертва на неизвестен хищник.

Сега обаче традицията беше възстановена. Половината четвъртокурсници се изпариха по график заедно с неколцина петокурсници. Дали случайно, или нарочно, но всички Физици щяха да се отправят заедно към неизвестното през януари.

Тази тема редовно се обсъждаше около очуканата маса за билярд във Вилата.

— Знаете ли какво си мисля? — каза Джош една неделна утрин през декември. Предишната вечер се бяха напили и сега лекуваха махмурлука с големи чаши кока-кола и обилно количество бекон. — Бас държа, че ще ни изпратят в обикновен колеж. В някое тъпо държавно училище, дето ще ни накарат да четем „Улица Консервна“ на Стайнбек и да зубрим за Гражданската война. Още на втория ден Елиът ще ридае в тоалетната, задето са го лишили от гъшия пастет, а някой грубиян ще го насилва отзад със стик за лакрос.

— Абе, какви са тия хомо-фантасмагории? — присмя му се Джанет.

— Знам от сигурен източник — намеси се Елиът, — че мистерията около четвъртокурсниците е за заблуда. Целта е да изкарат ангелите на по-слабохарактерните. В действителност „изчезналите“ прекарват целия семестър на частния остров на Фог на Малдивите, изтягат се на великолепния плаж и им поднасят ром с тоник.

— Ако е така, Елиът — намеси се Куентин, — защо всички се връщат толкова отслабнали?

Самият той още беше раздвоен относно изпитанието и се питаше дали то спада, или не спада към нещата, които го плашат.

— Защото по цял ден плуват голи в океана.

— Ха-ха-ха! — изграчи Джанет.

— Идеално упражнение за Куентин — добави Джош.

— Да бе. И за твоя дебел задник.

— Не ми се заминава — въздъхна Алис. — Не може ли да си взема бележка от лекар? Вие не се ли страхувате?

— Направо ме втриса. — Този път Елиът явно не се шегуваше. — Не съм силен като вас. Аз съм мекушав, приличам на деликатно цвете.

— Не се бой, Скъпо Деликатно Цвете. — Джанет взе стика и удари топката, без да сведе поглед към масата за билярд. — Страданието ще те направи по-силен.

 

 

Дойдоха за Куентин през една януарска нощ.

Той знаеше, че ще се случи през нощта — винаги на закуска забелязваха изчезването на четвъртокурсниците. Навярно беше към три след полунощ, но той се събуди веднага щом Ван дер Веге почука на вратата му. Знаеше какво става. Като чу дрезгавия й глас в мрака, си спомни за първата си вечер в „Брейкбилс“, когато тя го заведе в стаята му след приемния изпит.

— Време е, Куентин! — подвикна му. — Качваме се на покрива. Не вземай нищо със себе си.

Той стана и нахлузи домашните си чехли. На стълбището вече се бяха строили негови съученици, които изглеждаха объркани от събуждането посред нощ.

Никой не продума, когато Ван дер Веге ги преведе през врата, за която той беше готов да се закълне, че до вчера не съществуваше. Безмълвно се заизкачваха по стъпалата към покрива. Бяха общо петнайсет души, от които петима четвъртокурсници, а останалите от пети курс. Всички носеха еднаквите сини пижами, които им бяха дали при постъпването в колежа. Само Гретхен не беше спазила нареждането на преподавателката и заедно с бастуна си беше взела любимото си плюшено мече. Ван дер Веге отвори капандурата и един по един всички се качиха на стръмния покрив. Покрай перваза имаше нисък железен парапет, който в никакъв случай не можеше да предпази някого от падане, дори напротив — човек можеше да се спъне в него, ако вървеше заднешком и не го забележеше.

Куентин обгърна с ръце раменете си. Все още никой не беше продумал, никой не беше погледнал другарите си по съдба. Все едно още спяха и дори една-едничка дума щеше да прогони лекия им сън. Дори Физиците се държаха помежду си като непознати.

— Съблечете се — каза Ван дер Веге.

Момчетата и момичетата безропотно се подчиниха. Случващото се беше толкова сюрреалистично и напомнящо транс, че изглеждаше съвсем логично въпреки студа да останат голи и да не изпитват срам. По-късно Куентин си спомни как Алис се облегна на рамото му, докато смъкваше долнището си.

Неколцина притискаха пижамите към гърдите си, но Ван дер Веге им нареди да ги хвърлят на покрива. Вятърът отнесе дрехите на Куентин, обаче той дори не се опита да ги хване. Вече му беше все едно. Преподавателката ги строи в редица и минавайки покрай всеки, намаза челото и раменете му с тебеширенобяла паста. Огледа ги, за да се увери, че са изпънати като войници, и изрече само една дума.

Миг по-късно непоносима тежест притисна раменете на Куентин и го накара да се приведе. Той приклекна и се опита да се освободи от нея. Още малко и щеше да го сплеска… Насили се да овладее паниката си. Първата му мисъл беше, че Звярът се е върнал, само че този път се случваше нещо друго. Докато се навеждаше, усети как коленете му се сливат с корема. Да му се не види, защо проклетата Ван дер Веге не им се притичаше на помощ? Шията му започна да се удължава и той установи, че е безпомощен да прекрати ужаса. Сънуваше ужасен кошмар. Искаше му се да повърне, но не можеше. Пръстите на краката му се разтапяха и се сливаха, а тези на ръцете му се удължаваха и се разперваха. Нещо меко и топло поникваше от раменете и гърдите му и покриваше цялото му тяло. Устните му се издуха гротескно, после се втвърдиха.

Ненадейно тежестта изчезна. Той клечеше на покрива и дишаше тежко. Ако не друго, поне вече не му беше студено. Погледна Алис и тя впери поглед в него. Само че това вече не беше Алис. Беше се превърнала в голяма сива гъска, той също.

Ван дер Веге отново мина покрай редицата от ученици. Хващаше с две ръце всеки и го хвърляше във въздуха. Въпреки шока, а може би тъкмо заради него, всички машинално разперваха криле и полетяваха, преди да попаднат в безжалостната хватка на голите дървета. Един по един някогашните ученици, превърнати в птици, изчезваха в мрака.

Куентин закряка в знак на протест. Дланите на Ван дер Веге бяха жестоки, страшни и сякаш прогаряха перушината му. Обзе го ужас и той се изцвъка върху преподавателката. В следващия миг обаче се озова във въздуха и полетя надолу като камък. Разпери криле и панически ги размаха, докато накрая се издигна към небето.

Оказа се, че гъшият му мозък не е пригоден за разсъждения. Куентин схвана само няколко основни положения. Например, че това тяло е пригодено само за седене или за летене, а тъкмо сега той изпитваше огромно желание да лети. Всъщност му се искаше да лети повече от всичко, за което беше мечтал през живота си. Интуитивно със съучениците му се подредиха в клинообразен строй. Начело летеше четвъртокурсничка от Мичиган, на име Джорджия. Майка й беше секретарка, баща й работеше в автосалон, а тя бе постъпила в колежа против волята им. За разлика от Куентин, беше признала пред тях какво представлява „Брейкбилс“ и като награда за откровеността й, техните се бяха опитали да я вкарат в лудница. Благодарение на магическата намеса на Фог, те смятаха, че дъщеря им посещава специализирано учебно заведение за юноши, страдащи от душевно разстройство. Сега Джорджия, чиято специалност беше малко познат аспект на лечителството, донякъде аналогичен с ендокринологията, размахваше силните си криле и водеше другарите си на юг. Позицията й беше чиста случайност — всеки от тях би могъл да е водач на ятото. Куентин смътно осъзнаваше, че при преобразяването е изгубил голяма част от умствените си способности, но пък е придобил нови сетива. Например, можеше съвсем точно да прецени скоростта и посоката на вятъра, както и температурата на въздуха. Сега виждаше небето като триизмерна карта на въздушни течения и вихрушки, добронамерени топли фронтове и опасни атмосферни депресии. Чувството му за посока също се беше изострило дотолкова, че сякаш в центъра на мозъка му бяха монтирали идеално балансиран компас. Усещаше как от него във всички посоки се разпростират невидими линии и изчезват в далечната синева. Те очертаваха магнитните полета на Земята и Джорджия следваше една от тях, водейки ятото на юг. Призори летяха на височина около две хиляди метра и със скорост сто километра в час, задминавайки автомобилите по магистралата край река Хъдсън. Минаха над Ню Йорк — искрящ каменен гигант, излъчващ неземна топлина и токсични газове. Летяха цял ден ту над океана, ту над заскрежени поля. Понякога се рееха, понесени от въздушните течения. Усещането беше неописуемо. На Куентин му се искаше никога да не спира. Учудваше се на силата си, която му помагаше неуморно да размахва крилете си. Не можеше да се сдържи, трябваше да сподели емоциите си.

— Кряк! — извика.

— Кря-кря-кря-кряяяк! — Съучениците му се съгласиха.

Понякога ятото кацаше да си почине или да се нахрани край някое езеро, голяма локва сред морава или сред служебен паркинг в предградие (нехайството на озеленителите беше златна мина за гъските). Често споделяха тези безценни парцели с други гъски, но истински, които долавяха трансформираната им същност и ги наблюдаваха с учтиво пренебрежение.

Куентин нямаше представа колко време летяха. От време на време зърваше позната земна формация и се опитваше да изчисли изминатото разстояние — ако летят с Х скорост и заливът Чесапийк се намира на Х километра от Ню Йорк, значи са изминали Х броя дни, откакто… Хиксовете и многобройните бели пространства упорито отказваха да придобият значения, подпомагащи решаването на уравнението. Гъшият мозък на Куентин нямаше необходимия капацитет да борави с числа, нито проявяваше достатъчно интерес към онова, което те трябваше да докажат.

Продължиха на юг, прелетяха над флоридските крайбрежни рифове, надничащи от синьо-зелената океанска шир, после над Карибския залив и край Куба, навлизайки в територии, в които нито една здравомислеща гъска не бива да припарва. Прелетяха и над Панамския канал и вероятно предизвикаха изумлението на естествознателите, наблюдаващи навиците на птиците, които отбелязаха в дневниците си странното явление.

Изминаха дни, седмици, може би месеци и дори години. Кой знае, на кого му пукаше? Никога досега Куентин не беше изпитвал толкова безметежно спокойствие и душевен мир. Забрави миналото си като човешко същество, „Брейкбилс“, Бруклин, Джеймс, Джулия, Пени и директора Фог. Защо му беше да ги помни? Вече нямаше име, не притежаваше индивидуална идентичност и не желаеше да притежава. Каква полза от подобни човешки артефакти? Той беше птица. От него се искаше да превръща погълнатите буболечки и червейчета в мускули, тлъстина и пера, които да улесняват летенето му. Подчиняваше се само на другите птици от ятото, на вятъра и на законите на Дарвин. И на онази сила, която го тласкаше по невидимите магнитни линии все по на юг. Отляво вече бяха каменистите брегове на Бразилия и острите върхове на Андите, вдясно се простираше необятната синя шир на Тихи океан. Само че летенето ставаше по-трудно. Все по-рядко кацаха за отдих в доста екзотични междинни станции, отстоящи на големи разстояния една от друга, които вероятно предварително бяха набелязани за тях. Понякога, докато Куентин се рееше във въздуха и усещаше болка в гръдните мускули и в празния си стомах, виждаше нещо да блести в далечината и не след дълго се озоваваха на наскоро окосено футболно игрище или до басейн край изоставена вила на някой новобогаташ.

След дългата им тропическа интерлюдия отново застудя. Бразилия отстъпи място на Чили и ветровитите патагонски пампаси. Всички бяха изнемощели, запасите им от подкожни мазнини се бяха изчерпали, но никой не се поколеба и за миг, когато продължиха самоубийствения си полет на юг от нос Хорн над ужасяващия син хаос на Магелановия пролив. Невидимата магистрала, по която се движеха, не допускаше отклонения.

Вече никому не беше до закачливи крякания. Веднъж Куентин погледна към другото крило на клинообразната формация и зърна черното око на Джанет, напомнящо копче, в което гореше фанатична решимост. Пренощуваха на гостоприемна баржа в пролива Дрейк, натоварена с благинки като люцерна и детелина. А когато студеният мрачен бряг на Антарктика запълни хоризонта, те не изпитаха облекчение, а отчаяно примирение. В езика на гъските нямаше название на тази страна, понеже те не летяха дотук, а пък ако го стореха, никога не се връщаха. Куентин виждаше как магнитните линии се сливат във въздуха като меридианите, които се събират в основата на земното кълбо.

Птиците от „Брейкбилс“ летяха на височина три хиляди метра, но заради чистия въздух нагънатата земна повърхност под тях се виждаше като през телескоп.

Вместо океански бряг зърнаха големи скални блокове, върху които се бяха събрали групички пингвини. После на тяхно място се разпростря безкрайна ледена шир, замразеният череп на Земята. Куентин беше уморен. Студът хапеше тялото му през тънката дреха от перушина. Той вече не знаеше какво ги държи във въздуха. Беше сигурен, че ако един от тях полети към земята, другите ще се предадат, ще свият криле и ще полетят надолу към порцелановобелия сняг, който жадно ще ги погълне.

Ненадейно линията, която следваха, се изви като пръчка за откриване на подпочвена вода и те с облекчение се плъзнаха надолу по нея. О, колко божествено беше да не полагат усилия да се задържат във въздуха, размахвайки изморените си криле! Куентин зърна каменна къщичка в снега — истинска аномалия сред безличната бяла пустош. Постройката принадлежеше на хора и при други обстоятелства той щеше да се изплаши, да прелети над нея и да я забрави.

Но не, безсъмнено пътят им свършваше тук, на някой от многобройните покриви на къщата, затрупани със сняг. На единия стоеше човек, стиснал дълга тояга. Куентин изпита силно животинско желание да отлети далеч от него, но умората и магнитната логика на невидимата линия бяха по-силни. В последната секунда разпери изтощените си криле, които грабнаха последните остатъци от кинетичната му енергия и омекотиха падането. Тупна върху заснежения покрив и безпомощно се опита да вдиша разредения въздух. Очите му се замъглиха. Човекът не беше помръднал. „Майната му! — помисли си Куентин. — Да прави с нас каквото си поиска, да ни оскубе, изкорми и да ни изпече.“ Изобщо не му пукаше, стига да можеше поне за миг да отмори крилете си, пулсиращи от болка.

Човешкото същество изрече някаква непозната дума и почука с пръчката по покрива. Петнайсет голи юноши лежаха в снега под бледото полярно слънце.

 

 

Куентин се събуди в малка стая. Нямаше представа колко време е спал. Гърдите и раменете му сякаш бяха натъртени и ужасно го боляха. Погледна грозните си розови човешки ръце без перушина, докосна лицето си. Примирено въздъхна — отново беше човешко същество.

Всичко в стаята беше бяло — стените, завивките, пижамата му, металното легло и чехлите, оставени на студения каменен под. От онова, което видя през квадратното прозорче, разбра, че помещението е на втория етаж. Отвън се простираха безкрайни заснежени полета. Бялото небе, стигащо до хоризонта, беше като безсмислена абстрактна линия, намираща се на разстояние, което той не можеше да определи. „Ужас! — помисли си. — В какво се забърках?“

Наметна върху пижамата тънкия халат, който беше окачен на кука, забита във вратата, и се затътри по коридора. Слезе по стълбището и се озова в просторно помещение с гредоред, което напомняше салон в скиорски хотел в Алпите. Покрай едната стена имаше дълга маса, от двете страни на която бяха поставени скамейки.

Куентин се настани на една скамейка. От другата страна седеше някакъв човек, който пиеше кафе от голяма порцеланова чаша и мрачно се взираше в остатъците от обилната си закуска. Беше рижав и с шкембенце. Брадичката му почти се сливаше с шията. Халатът му беше много по-луксозен от този на Куентин. Очите му бяха воднистосини.

— Оставих те да се наспиш — заяви. — Другите вече станаха.

— Благодаря. — Куентин се премести така, че да седи срещу него, и затърси чиста вилица сред купищата използвани прибори и чинии.

— Това е „Южен Брейкбилс“. — Непознатият имаше лек руски акцент и докато говореше, не гледаше събеседника си. — Намираме се на около осемстотин километра от Южния полюс. След Чили си прелетял над Белигхаузеново море и над територия, наречена Елзуърт Ланд. В тази част на Антарктика й казват Земята на Мери Бърд. Адмирал Бърд я е нарекъл на съпругата си. — Той машинално почеса рижавата си грива и добави: — Аз пък се казвам Маяковски и ще ви преподавам.

— Знаеш ли къде са другите? — попита Куентин, пренебрегвайки официалностите — все пак и двамата бяха по халати и формалното обръщение щеше да прозвучи нелепо. Бодна си от студените пържени картофи и му се сториха божествени. Едва сега разбра колко е гладен.

— Освободих ги до обяд. Заниманията започват следобед.

Куентин кимна и попита, без да престава да дъвче:

— Какви занимания?

— Какви занимания ли? — повтори Маяковски. — Тук ще започне обучението ти в магия. Нима си въобразяваш, че Фог ви е научил на нещо важно?

Подобни въпроси смущаваха Куентин, затова предпочете да отговори откровено:

— Така си и мислех.

— Тук си да усвоиш основните механизми на магията. Досега само си се подготвял за истинското обучение. Упражнявал си се по Попър и си наизустявал връзки, отклонения и модификации. Кои са петте третостепенни условия?

Отговорът начаса изплува в съзнанието на Куентин и той изрецитира:

— Надморска височина, епоха, положение на съзвездието Плеяди, фазата на луната, най-близкият воден басейн.

— Отлично — иронично подхвърли рижавият. — Ти си истински гений.

Куентин не се засегна. Още беше под въздействието на дзенбудисткото си изживяване като гъска. И на вкусните пържени картофи. Затова само смотолеви:

— Благодаря.

— Изучавал си магията, както папагал би изучавал Шекспир. Рецитираш отговорите, като че ли произнасяш клетва за вярност. Обаче не ги разбираш.

— Така ли?

— За да си магьосник, от теб се иска нещо съвсем различно. Магията не се научава. Трябва да я погълнеш. Да я смелиш. Да се слееш с нея. И тя с теб. При заклинанията магьосникът не си повтаря наум главните, второстепенните, третостепенните и четвъртостепенните обстоятелства. Не се вглежда в душата си, за да определи фазата на луната, къде се намира най-близкият воден басейн и кога за последно си е избърсал задника. Пожелае ли да направи магия, просто я прави. Пожелае ли да лети, просто лети. Поиска ли да се измият съдовете, те се измиват.

Маяковски промърмори нещо, почука по масата и чиниите с тракане се заподреждаха една върху друга, като че ли бяха намагнетизирани.

— От теб се иска повече, Куентин — да възприемеш принципите на магията не само със съзнанието си, а с костите, кръвта, черния си дроб, сърцето, с пишката си! — Той се хвана за чатала. — Ще вградим езика на заклинанията в самото ти същество, за да е винаги с теб, когато ти потрябва, а не само когато си го учил за изпита. Няма да се впуснеш в загадъчно приключение, младежо. Процесът е дълъг, мъчителен и невъобразимо… — той изкрещя последната дума — … скучен! Възприемането се улеснява от тишината и усамотението. Затова си тук. Престоят в „Южен Брейкбилс“ няма да ти достави радост. Не се опитвай да изпиташ удоволствие.

Куентин не прекъсна тирадата. Не харесваше този човек, който току-що беше споменал пениса му и чието име още нищо не му говореше. Насили се да не мисли за него и се съсредоточи върху задачата да зареди с храна изнемощялото си тяло.

— И как да го направя? — промърмори след малко. — Да възприема знанията чрез костите си и… другите си органи?

— О, много е трудно. Не всеки успява. Не всеки може.

— Аха. И какво ще стане, ако не мога?

— Нищо. Ще се върнеш в „Брейкбилс“. Ще се дипломираш. И до края на живота си ще останеш посредствен магьосник. Случва се с мнозина. Навярно няма да разбереш какво е станало. Дори няма да осъзнаеш, че си се провалил.

Куентин се зарече, че това няма да му се случи, но, от друга страна, едва ли някой се захващаше с изучаването на магиите с мисълта, че ще се издъни.

В „Южен Брейкбилс“ нямаше часовници, които да измерват времето. Човек не можеше да се ориентира и по слънцето — белезникав флуоресциращ диск, сякаш закован с кабарчета на два сантиметра над белия хоризонт. Куентин се сети как Наблюдателката вечно се опитваше да спре времето. Тук много щеше да й хареса.

Следобеда на първия си ден в новия колеж момчетата и момичетата останаха с часове на покрива на западната кула — струваше им се, че ако са заедно, по-лесно ще възприемат непознатата обстановка. На никого не му се слизаше от покрива, затова дори след като се умориха да стърчат прави и изчерпиха всички теми за разговор, те седнаха с гръб към каменната стена и безмълвно впериха погледи в мъглявата далечина. Странната всепроникваща бяла светлина, отразена от снега, озаряваше лицата им.

Куентин се облегна на стената и затвори очи. Усети, как Алис отпусна глава на рамото му. Хрумна му, че в краен случай тя ще му е опора. Каквото и друго да се беше променило, Алис си оставаше все същата.

По-късно — може би след минути, часове или дни — той отвори очи. Опита се да каже нещо и установи, че не може да говори. Маяковски се беше изкатерил на покрива. Изглеждаше нелепо с белия халат, завързан с колан над облото му шкембенце.

— Позволих си да ви отнема дар словото — обяви и посочи адамовата си ябълка. — В „Южен Брейкбилс“ не се разговаря. С това най-трудно се свиква. Установил съм, че преходът се приема по-лесно, ако през първите седмици ви попреча да говорите. Разрешено ви е само да изричате заклинания, но нищо повече.

Момчетата и момичетата нямо се взираха в него. Маяковски изглеждаше по-спокоен, след като знаеше, че никой не може да му възрази.

— Ако обичате, последвайте ме долу — добави той. — Време е за първия ви урок.

Открай време един факт относно магията, описана в книгите, озадачаваше Куентин — всичко изглеждаше прекалено лесно. Споменаваха се белобради старци с чела, сбърчени от усилието да се съсредоточат, дебели томчета, съдържащи мистериозни знания, и какво ли още не. Всъщност, когато човек наизустеше заклинанието (или в краен случай го прочетеше от дадената книга), той започваше да събира чудодейни билки, да размахва жезъла, да смесва отвари и да изрича думите, отприщващи неведомите сили. Беше като да правиш салата или да сглобяваш мебели от хипермаркет — просто още едно умение, което се придобива. Разбира се, овладяването му изискваше усилия и време, но в сравнение с висшата математика или свиренето на обой това изглеждаше направо фасулско. Излизаше, че всеки малоумен може да прави магии.

Куентин изпита перверзно облекчение, като разбра, че се изисква много повече. Безусловно притежаването на талант беше задължително условие, но по-важно беше да се трудиш неуморно. Всяка магия се пригаждаше и променяше по стотици начини в зависимост от предходните Обстоятелства (в „Брейкбилс“ винаги пишеха тази дума с главна буква), при които е била направена. Въпросните Обстоятелства бяха най-разнообразни: магията беше сложен инструмент, който се настройваше много фино спрямо конкретния контекст. Куентин беше наизустил безброй таблици и диаграми, свързани с Главните Обстоятелства и начина, по който въздействаха на дадено заклинание. Наложило му се беше да назубри и стотиците заключения и изключения от правилата. Донякъде магията приличаше на говорим език. И също като при говоримия език учебниците и преподавателите я представяха за стройна система (за да улеснят усвояването й), но всъщност тя беше сложна, хаотична и органична. Подчиняваше се на правилата само доколкото й бяха изгодни, затова съществуваха безброй изключения и вариации. Изключенията бяха отбелязани с куп звездички, кръстчета и други странни представители на типографската фауна, подканващи читателя да се запознае с бележките под линия, запълващи белите полета на справочниците по магия.

Маяковски възнамеряваше да накара пленниците си не само да наизустят всички тези подробности, ами да ги осмислят и да могат да ги прилагат. Обясни им, че най-великите магьосници притежават талант, но в същото време и необикновена мисловна машина с деликатни и взаимосвързани механизми, необходими за лесен достъп и управление на огромния поток от информация.

Първия следобед Куентин очакваше да присъства на лекция, само че Маяковски не им преподаде урок, а им отне способността да говорят. После показа на всеки някакво малко помещение със зарешетено прозорче и каменни стени, напомнящо монашеска килия, в което имаше само един стол и квадратна дървена маса. На едната стена с болтове беше прикрепена полица, отрупана със справочници по магия.

— Седни — нареди той на Куентин, когато дойде и неговият ред. Момчето се подчини. Рижавият постави пред него чук, дървено трупче, кутия с гвоздеи, лист хартия и книжка, подвързана с паус. Почука с пръст по хартията и обясни: — Льограновата магия с чука. Знаеш ли я?

Всички я знаеха. Обикновено преподавателите я използваха с дидактична цел. Теоретично беше много лесна — идеята беше само с един удар на чука целият гвоздей да се забие в дървото, като осъществяването изискваше изключителна прецизност. Съществуваха буквално хиляди варианти, зависещи от Обстоятелствата.

Маяковски посочи тънкото книжле:

— На всяка страница в това томче е описана комбинация от различни обстоятелства. Различни! Ясно ли е? Място, атмосферно време, звезди, сезон… сам ще се убедиш. Прелистваш страниците, правиш магията според Обстоятелствата и забиваш гвоздейче. Много полезно упражнение.

Куентин забеляза, че руският акцент на преподавателя вече беше по-силен. Освен това рижавият вмъкваше в речта си и думи от родния си език. Той изчака Маяковски да излезе и едва тогава отвори книгата. Някой, който явно не бе притежавал бог знае какво въображение, беше написал на първата страница „НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ“. Куентин подозираше, че преподавателят е видял надписа, но нарочно не го е заличил.

Не след дълго той владееше Льограновата магия с чука по-добре, отколкото му се искаше да владее която и да е магия. След всяка страница Обстоятелствата, описани в книжката, ставаха все по-екзотични и невероятни — денем и нощем, зиме и лете, на планински върхове или на хиляди метри под земната повърхност. Направи я според Обстоятелствата под вода и на повърхността на Луната. После по време на снежна буря на остров Мангарева, каквато никога нямаше да се разрази там, защото островът се намираше в южната част на Тихия океан. Направи я в ролята на мъж, на жена и веднъж — на хермафродит. Направи я гневно, после с противоречиви чувства и накрая с горчиво съжаление.

Устата му беше пресъхнала, пръстите му бяха изтръпнали. Четири пъти беше стоварил чука върху палеца си. Дървеното блокче гъмжеше от сплескани главички на гвоздеи.

Вратата рязко се отвори. Маяковски влезе с поднос, от който се разнасяше мелодично дрънчене, и го остави на масата. Върху подноса имаше чаша с горещ чай, чаша с вода, чинийка с бучка жълто масло, похлупено с комат хляб, и още една чаша, съдържаща, както се разбра по-късно, два пръста лютива водка, половината от която Маяковски изгълта на един дъх. След това пристъпи до Куентин и го зашлеви с все сила:

— Наказание, задето се усъмни в себе си.

Куентин се втренчи в него. Допря длан до страната си и си каза: „Този тип е луд за връзване. Може да прави с нас каквото му скимне. Тук сме в ръцете му.“

Рижавият прелисти книгата обратно на първа страница. Обърна наопаки листа хартия с магията и го потупа с пръст. На гърба беше написана друга магия — Бужолдово вълшебство за изваждане на гвоздеи.

— Започни отначало, ако обичаш — нареди и си излезе.

Куентин стана и се протегна, коленете му изпукаха. Вместо да започне отново, той се приближи до прозорчето и се загледа в заснежените поля, напомнящи лунен пейзаж. Безкрайната белота го подтикваше да халюцинира цветове. Слънцето въобще не беше помръднало.

Така измина първият месец от пребиваването на Куентин в „Южен Брейкбилс“. Магиите се променяха, Обстоятелствата бяха различни, но стаята беше същата и дните бяха винаги, винаги, винаги еднакви — същинска безкрайна и безмилостна пустош от повторения. Зловещите закани на Маяковски се сбъднаха, и то с пълна сила. Дори през най-ужасните си мигове в „Брейкбилс“, Куентин имаше усещането, че с присъствието си там се спасява от справедливо възмездие, че саможертвите, изисквани от преподавателите, са нищо в сравнение с предимствата на живота, който ще води като магьосник. В „Южен Брейкбилс“ той за пръв път почувства, че усилията му са оправдани. И разбра защо са изпратени тук. Маяковски искаше от тях невъзможното. Човешкият мозък не беше приспособен да поема подобно количество информация. Ако Фог се опиташе да наложи такъв порядък в „Брейкбилс“, в колежа щеше да избухне бунт.

Трудно му беше да се прецени как се справят другарите му по съдба. Всички се виждаха на закуска, обед и вечеря и се разминаваха по коридорите, но заради забраната за говорене само се споглеждаха и свиваха рамене. Магията не ги беше лишила само от дар слово, но и от способността да пишат.

Според Куентин това не беше болка за умиране, защото и без това вече губеше желание за общуване. Би трябвало да жадува за контакт с друго човешко същество, но вместо това започна да страни от другите и все повече да се затваря в себе си. Тътреше се като затворник по каменните коридори от спалнята до трапезарията и оттам до мъничката класна стая, през чието прозорче надничаше скучното бяло слънце с немигащ поглед. Веднъж се качи на покрива на западната кула и се натъкна на представление — дългучът Дейл правеше пантомима пред апатична публика. Само че той установи, че не си струва усилието да обърне глава, за да следи действието. Чувството му за хумор беше загинало в пустошта.

Маяковски не изглеждаше изненадан, сякаш знаеше, че това ще се случи, защото го беше виждал отново и отново всеки семестър при предишни ученици. Оказа се прав. След първите три седмици обяви, че е отменил магията, която им беше отнела говора. Новината беше посрещната с гробно мълчание. Никой не бе забелязал.

На втория месец той започна да разнообразява заниманията. Повечето време още беше посветено на зубрене на Обстоятелствата и безкрайните им изключения, но от време на време той възлагаше нови упражнения. В един празен коридор беше изградил триизмерен лабиринт, съставен от телени обръчи, през които чрез левитация колежаните щяха да прокарват различни предмети, за да усъвършенстват умението си да се съсредоточават и да упражняват контрол. Отначало използваха стъклени топчета, после — метални топки с малко по-малък диаметър от този на обръчите. При докосването на топката до обръча се получаваше искра и човекът, правещ магията, усещаше разтърсване като от електрически ток.

След време започнаха да прокарват през същия лабиринт светулки, въздействайки върху разума им чрез силата на волята си. Безмълвно се дебнеха взаимно, изпитваха завист от успехите на някого и презрение от провала на другиго. Режимът ги беше настроил един срещу друг. Джанет беше най-зле по отношение на експеримента със светулките — влагаше в магията си толкова сила, че ги изпепеляваше във въздуха. Маяковски невъзмутимо я караше да започне отново, без да обръща внимание на сълзите й предизвикани от няма безпомощност. Тормозът можеше и продължаваше с часове. Никой нямаше право да напусне коридора, докато целият клас не направеше упражнението. Неведнъж всички спаха на пода.

Седмиците се нижеха една подир друга и младежите, които продължаваха да мълчат, навлизаха все по-навътре в дебрите на магии, за които Куентин не беше вярвал, че ще дръзне да опита. Упражняваха се в преобразяване. Той научи заклинанието, което ги беше превърнало в гъски (оказа се, че магията се състои в разделяне, натрупване и възстановяване на разликата в телесната маса). Един следобед изкараха чудесно преобразени в полярни мечки — тичаха по отъпкания сняг и замахваха един към друг с големите си лапи, а дебелата им козина ги предпазваше от студа. Мечешките им тела бяха ужасно непохватни и ту един, ту друг тупваше по гръб, което предизвикваше всеобщо веселие.

Всички мразеха Маяковски, но беше очевидно, че той не е самозванец. Можеше да прави магии, които Куентин не беше виждал в „Брейкбилс“ и които според него не бяха правени от векове. Един следобед руснакът им показа (но не им разреши да опитат) магия, преобръщаща процеса на ентропията. Счупи стъклен глобус и го възстанови пред очите им, като че ли гледаха филмови кадри, прожектирани в обратен ред. Спука балон с хелий, после възстанови целостта му и го напълни с първоначалните хелиеви атоми, измъквайки ги от белите дробове на зрителите, които ги бяха вдишали. Задуши с камфор един паяк, след което, свъсвайки чело от усилие, съживи насекомото. Куентин наблюдаваше как горкото травматизирано създание запълзя в кръг по масата, после се сви в единия й ъгъл и безпомощно затрепери, докато Маяковски вече преминаваше към друга тема.

Един ден, след около три месеца от началото на семестъра, руснакът обяви, че следобеда ще се преобразят в полярни лисици. Изборът му беше странен — няколко пъти се бяха преобразявали в бозайници, което беше много по-лесно, отколкото превръщането в гъска. Оказа се, че е прекрасно да си полярна лисица. Щом се преобрази, Куентин се стрелна по снега. Лисичето му тяло беше толкова леко и гъвкаво, очите му бяха толкова близо до земята, че усещането бе сякаш лети ниско с реактивен самолет. Малките хълмчета и купчини сняг му приличаха на планини и морета. По едно време се опита да се обърне, но се движеше толкова бързо, че се подхлъзна и падна по гръб. Другите лисици се скупчиха върху него и шеговито затракаха със зъби.

Беше невероятна проява на масова радост. Куентин беше забравил, че е способен да изпитва подобно чувство, също както изгубеният в пещерата си мисли, че светлината на слънцето не съществува, че е само жестока измислица. Въпреки че умствените му способности бяха като на лисица, тоест ограничени, все пак му направи впечатление колко лесно разпознава всекиго под животинския му образ. Онази лисица със счупените зъби беше Елиът, а шишкавата — Джош. Малкото животинче с копринена козина и ококорени очи беше Алис.

По едно време им омръзна да се закачат и подхванаха игра всеки избутваше с лапи и муцуна възможно най-далеч парче лед, после скачаше върху него, докато не го изместеше следващият съперник.

Куентин откри още нещо: зрението не беше нещо, с което полярната лисица да се гордее, но обонянието й беше забележително. Новият му нос беше сензорен шедьовър. Дори сред мелето той разпознаваше съучениците си само като подушеше козината им. Постепенно една миризма започна да му се натрапва. Беше остра, парлива, мускусна и обикновеният човек би си казал, че така вони котешката пикня, но за лисицата този аромат беше като наркотик. Куентин я долови няколко пъти и се почувства като риба, която се мята на кукичката.

По едно време забеляза, че още побутва парчето лед, но все по-малко лисици си играят с него. Елиът се стрелна сред снежните дюни. Наблизо останаха само десет, после осем животни. „Къде се дянаха другите? — мярна се в лисичия ум на Куентин. — И каква е тази неустоима миризма?“ Ето че пак го лъхна! Този път определи източника — остатъкът от разсъдъка му подсказа, че миризмата се излъчва от Алис, и той зарови муцуна в козината й.

Беше против всички правила, но нарушаването им се оказа не по-малко забавно от спазването им. Да му се не види, как досега не му беше хрумнало? Играта продължаваше… всъщност не… лисиците вече не преследваха ледения къс, а се бяха разделили на двойки и се съвкупяваха. Той също се съвкупяваше с Алис. Животинските хормони и инстинкти надделяха над остатъка от рационалния му човешки мозък. Чувството беше и вълнуващо, и страшничко като в мига, в който човек усети въздействието на наркотик.

Куентин я захапа за врата, но явно не я нарани или поне реакциите й не подсказаха усещане за болка. Ставаше нещо налудничаво и съдбовно и нямаше начин да се прекрати… или пък имаше, но защо? Прекратяването беше от онези глупави човешки пориви, към които мъничкият му лисичи ум изпитваше само презрение.

Видя как Алис забели тъмните си очи, обзета от страх, после ги притвори в пристъп на удоволствие. От муцуните им излизаха белезникави облачета пара, сливаха се и изчезваха. Всеки път, когато Куентин проникваше по-дълбоко в нея, тя леко изръмжаваше. Искаше му се никога да не спира.

Снегът гореше под тях и пареше като нажежени въглени. Двамата се оставиха пламъците да ги изпепелят.

Непосветеният не би забелязал нещо по-особено по време на закуската на следващия ден. Младежите и девойките с обичайните си бели халати — униформата на „Южен Брейкбилс“, се настаниха до масата, без да говорят или да се споглеждат, и ометоха храната в чиниите си. Куентин се чувстваше, сякаш се намира на Луната: върви сред мъртвешка тишина, прави гигантски стъпки в безвъздушното пространство, а в него са вперени очите на милиони телевизионни зрители. Не смееше да погледне никого, камо ли Алис.

Тя седеше срещу него, лицето й беше безизразно, изглеждаше съсредоточена в овесената каша в чинията си. Куентин нямаше представа какво се върти в главата й. Знаеше обаче какво си мислят другите. Сто на сто знаеха какво се е случило. Та нали беше станало пред очите им! А може би бяха правили същото. Всички ли се бяха съвкупявали? Лицето му пламна. Дори не знаеше дали Алис е била девствена. И ако е била, дали още е невинна.

Щеше да е много по-лесно, ако разбираше какво означава за него случилото се. Възможно ли беше да е влюбен в Алис? Опита се да сравни чувствата си към нея с онова, което навремето изпитваше към Джулия, само че емоциите бяха коренно различни. Нещата бяха излезли от контрол, нищо повече. Съвкупявали се бяха животни, не човешки същества, затова актът не биваше да се приема на сериозно.

Маяковски седеше начело на масата и самодоволно се подсмихваше. „Знаел е какво ще стане! — помисли си Куентин и гневно забучи вилицата си в изстиналата вечеря. — Какво може да се очаква от тийнейджъри, впримчени цели два месеца в капана на снежната пустош. Съвсем естествено е да превъртят.“

Безспорно руснакът изпитваше перверзно удоволствие от случката с лисиците, но през следващата седмица стана ясно, че експериментът му има и положителен резултат, защото Куентин поднови заниманията си с отдадеността на човек, който отчаяно се стреми да избегне погледите на другите и анализа на чувствата си: например, какво изпитва към Алис и кой е правил секс с нея — самият той или лисицата. Отново залегна над Обстоятелствата, изключенията и хилядите мнемонични упражнения, предназначени да набият още хиляди факти в меката тъкан на вече препълнения му мозък.

Тийнейджърите изпаднаха в колективен транс. Пустошта на Антарктическия свят ги хипнотизираше. От време на време ледените блокове се раздвижваха от само себе си и отдолу лъсваха черни глинести шисти, единствената топографска забележителност сред един безличен свят. Колежаните я наблюдаваха от покрива, все едно гледаха телевизия. Гледката напомни на Куентин за пустинята в „Блуждаещата дюна“. Господи, откога не се беше сещал за Филория! Хрумна му идиотската мисъл, че другият свят и животът му преди постъпването в „Брейкбилс“ са били само странен сън. Струваше му се, че континентът Антарктика се е разпрострял върху цялото земно кълбо като метастаза на ледено злокачествено образувание.

Обзе го тиха лудост. Всички леко се побъркаха, само дето лудостта им се проявяваше по различни начини. Някои се вманиачиха на темата секс. Съзнанията им бяха толкова изтощени, че те се превърнаха в животни, жадни за всякакви удоволствия и контакти, които не изискваха работа на ума. Спонтанно си устройваха оргии. Няколко пъти Куентин попадна на такива „секс купони“, организирани в празна класна стая или в нечия спалня — полуголи двойки с изцъклени погледи и безразлични физиономии се чукаха сред пълно мълчание. Той не изпита желание нито да гледа, нито да участва — всеки път безмълвно се обръщаше и се отдалечаваше, изпитвайки превъзходство, но и необясним гняв. Може би се ядосваше, че нещо му пречи да се включи в забавата. Така или иначе изпита безкрайно облекчение, че никога не видя Алис да участва в оргиите.

Времето минаваше (поне се предполагаше, че минава), въпреки че Куентин не забеляза доказателства за това, с изключение на мустаците и брадите, които си бяха пуснали той и другите младежи. Колкото и да се тъпчеше, все повече отслабваше. Вече не беше в състояние на транс, а халюцинираше. Най-различни предмети — обло камъче, сламка от метла, тъмна черта върху бяла стена — придобиваха изключителна значимост, но след минути впечатлението се разсейваше. Понякога по време на заниманията виждаше фантастични същества сред състудентите си — грамадно кафяво насекомо, вкопчило пипалата си в облегалката на стол, огромен гущер с люспеста кожа, чиято глава бе обгърната от бял огън, въпреки че по-късно започваше да се пита дали не са били само плод на въображението му. Веднъж му се стори, че вижда човека, чието лице беше скрито от клонка. Струваше му се, че няма да издържи още много, ако виденията продължат.

Неочаквано една сутрин по време на закуската Маяковски обяви, че остават две седмици до края на семестъра и че е време сериозно да се замислят за последния изпит. Оказа се, че не е изпит, а по-скоро изпитание — от тях се искаше да изминат пеш разстоянието между „Южен Брейкбилс“ и Южния полюс, тоест приблизително осемстотин километра. Щяха да са голи, нямаше да носят храна и географски карти. Щяха да се пазят от студа и да се прехранват чрез магия. Нямаше да летят — задачата беше да се доберат до целта пеш и като човешки същества, а не като полярни мечки, пингвини или други животни, издържащи на студ. Взаимната помощ също беше забранена. Маяковски обясни, че по желание младежите могат да приемат изпита като състезание, че няма ограничения за време и че тестът не е задължителен.

Две седмици не бяха достатъчни за солидна подготовка, но срокът беше дори прекалено дълъг за вземане на решение. Да участват или да не участват? Руснакът изрично подчерта, че мерките за безопасност ще са минимални. Щял да ги държи под око по време на прехода, но нямало гаранция, че ако се издънят, ще може да спаси премръзналите им задници. Бедните тийнейджъри си задаваха куп въпроси: как да се предпазят от слънчево изгаряне, има ли опасност снегът да им причини временна слепота, трябва ли да закалят стъпалата си, или да създадат някакви магически обувки. Има ли начин да вземат от кухнята овча лой, необходима за магията на Картишвили, наречена „Закриляща топлина“? И най-важното, ако тестът не е задължителен, защо да си правят труда? Маяковски не благоволи да им обясни.

В деня на изпита Куентин стана рано, за да измъкне от кухнята съставките, необходими за забранената магия. Беше решил да се състезава. Искаше да разбере какви са възможностите му.

Повечето шкафчета бяха заключени — вероятно не беше първият колежанин, на когото беше хрумнала същата идея, но той все пак натъпка джобовете си с брашно, намери сребърна вилица и няколко прораснали скилидки чесън, които можеха да му потрябват за нещо, и заслиза по стълбището. Алис го чакаше на площадката между двата етажа.

— Ще те питам нещо — каза тя без предисловия. — Влюбен ли си в мен? Няма да ти се разсърдя, ако отговориш отрицателно, но искам да съм наясно. — Говореше привидно спокойно, но накрая не издържа и гласът й затрепери.

Куентин не я беше поглеждал от следобеда, в който двамата бяха преобразени в лисици, а оттогава бяха изминали най-малко три седмици. Сега я изгледа изпод око и се запита как е възможно момиче, което не си е подстригвало и мило косата цели пет месеца, да е толкова красиво.

— Не знам — измънка. Гласът му, неизползван толкова време, скрибуцаше като паянтова врата. Думите му се струваха по-страшни от всяка магия, която беше правил. — Би трябвало да съм наясно с чувствата си, обаче… Наистина не знам.

Не искаше да я засегне, стараеше се тонът му да е лековат, но усети, че тялото му е натежало като олово. Етажната площадка, на която бяха стъпили, бързо се носеше нагоре. Той си даваше сметка, че от него се иска да е пределно откровен, обаче нямаше представа дали лъже, или казва истината. Толкова дълго беше залягал над учебниците, толкова магии беше усвоил тук, а не беше научил най-важното? Едно беше сигурно — че предаваше и себе си, и Алис.

— Няма нищо — прошепна тя и устните й се разтегнаха в усмивка, която бе като нож в сърцето на Куентин. — Така и предполагах. Питах се обаче дали ще ме излъжеш.

— Трябваше ли? — измънка той. Изобщо го нямаше по тази част.

— Не ти се сърдя, Куентин. Беше хубаво. Говоря за секса. Надявам се да разбираш, че е редно от време на време да имаш приятни емоции.

Той знаеше, че е права, само че му беше невъзможно да приеме истината. Алис му спести усилието да измисли подходящ отговор — изправи се на пръсти и нежно го целуна. Устните й бяха сухи и напукани, но езикът и беше мек и топъл.

— Постарай се да не загинеш — прошепна му, помилва го по страната и в полумрака на ранното утро затича надолу по стълбището.

След това изпитание Куентин вече не се страхуваше от теста. Маяковски пускаше младежите през равни интервали от време и един по един, за да не си помагат взаимно. Накара Куентин да си свали дрехите (откраднатото брашно, сребърната вилица и скилидките чесън останаха в джобовете) и гол да прекрачи отвъд границата на предпазните магии, които поддържаха приемлива температура в „Южен Брейкбилс“. Щом младежът излезе от невидимия периметър, невероятният студ смрази първо лицето му. Тялото му се загърчи. Усещането беше, сякаш го бяха хвърлили в горящ керосин. Въздухът прогори белите му дробове. Той се приведе и пъхна длани под мишниците си.

— Лек път! — извика му Маяковски и му подхвърли торба с цип, пълна с нещо сивкаво и мазно — овча лой. — Бог да те закриля.

Куентин знаеше, че само след секунди пръстите му ще са премръзнали и правенето на магии ще е невъзможно. Отвори чантата, пъхна вътре ръцете си и изрече заклинанието на Картишвили за закриляща топлина. След това вече беше по-лесно. Една подир друга направи магиите за предпазване от вятъра и слънцето, за бързина, издръжливи крака и закалени стъпала. Накрая дойде ред на магия за навигация и в белезникавото небе се появи голям светещ златен компас, видим само за неговите очи.

Куентин знаеше теоретично всички заклинания, но за пръв път ги прилагаше на практика. Почувства се като супер герой. Като най-могъщия човек на света. Вече беше истински магьосник.

Обърна се така, че да върви в посока юг, указвана от компаса, и се затича. Под босите му стъпала изригваха фонтанчета от сух сняг, напомнящ пудра захар. Усещаше бедрата си като пневматични бутала. Глезените му бяха стоманени амортисьори. Стъпалата му бяха издръжливи като обувки от кевлар.

По-късно установи, че онова, което се случи през следващата седмица и половина, почти се е заличило от съзнанието му. През цялото време му се струваше, че безучастно се наблюдава отстрани. Всичко се свеждаше до опазване на мъждукащото пламъче на живота, докато леденият континент се опитваше да изсмуче от тялото му топлината, захарта и водата, които не позволяваха пламъчето да угасне.

Спеше леко и много малко. Урината му доби тъмнокехлибарен цвят, после секна. Монотонността на пейзажа беше безмилостна. Куентин загуби представа за времето. От време на време си тананикаше песничката от анимацията за семейство Симпсън. Говореше на Джеймс и Джулия. Понякога объркваше Джеймс с Мартин Чатуин и Джулия с Джейн. Подкожните му мазнини се стопиха, ребрата му щръкнаха, сякаш се опитваха да пробият кожата му. Той непрекъснато си напомняше да внимава. Всяка грешка можеше да се окаже фатална. Използваше силни и трайни магии, съществуващи сами за себе си. Като нищо можеше да умре посред ледената пустош, а тялото му да продължи да подтичва към полюса.

Веднъж — два пъти дневно пред него зейваше дълбока ледникова пукнатина и му се налагаше да я заобиколи или да я прескочи с помощта на специална магия. Веднъж падна в дълбок процеп и се озова сред синкав мрак. Магиите, предпазващи голото му тяло, бяха толкова могъщи, че той дори не забеляза премеждието. Подпря се с лакти на гладките ледени стени, набра се нагоре, озова се на повърхността и продължи да тича.

След като силите го напуснаха, той започна да се осланя на магическата енергия, натрупана по време на престоя му в колежа на Маяковски. Вече не се изненадваше, че заклинанията му имат успех. Магическата и физическата действителност му се струваха еднакво реални. Посягаше за вълшебната сила, заключена в него, както човек посяга за солницата на масата. Установи, че притежава способността да импровизира, да си представя ефекта от Обстоятелства, които не беше запомнил. Резултатът беше зашеметяващ — осъзна, че всъщност магията притежава форма — неправилна и дори хаотична, но на подсъзнателно ниво мисловните му пръсти, работещи на сляпо, бяха започнали да я овладяват.

Спомни си една лекция на Маяковски, на която преди време не беше обърнал внимание. Сега, докато тичаше през заледената пустош, думите изплуваха в съзнанието му.

— Не ме харесвате — подхвана руснакът. — Призлява ви, като ме гледате, скерлингс. — Така ги наричаше много често. Очевидно думата беше от речника на викингите и в свободен превод означаваше смотаняци или нещастници. — Но ако изобщо възнамерявате да ме изслушате, сега е моментът. Щом овладеете донякъде изкуството на магията, ще започнете свободно да манипулирате действителността. Не се отнася за всички. Например ти, Дейл, вероятно никога няма да преминеш този Рубикон. Някои от вас обаче след време ще овладеят това умение дотолкова, че ще правят магии почти машинално и без всякакво усилие. Настъпи ли този момент, искам да го осъзнаете и да бъдете нащрек. Защото за истинския магьосник няма ясно очертана граница между онова, което съществува в мислите му и в реалността. Пожелаете ли нещо, то ще стане истинско, низвергнете ли го, ще бъде унищожено. В това отношение опитният маг почти не се отличава от детето или от безумеца. Накратко, необходимо е да притежавате много остър ум и много силна воля, за да станете истински магьосници. Много скоро ще разберете дали у вас са заложени тези качества. — Руснакът се загледа с неприкрито презрение в смълчаните юноши, после слезе от подиума и промърмори: — Нещастници! Не разбирате нищо ни от вечност, ни от младост, макар да сте млади.

Нощем неописуемо красивите и ярки звезди обсипваха небето. Куентин тичаше, вирнал глава, и машинално свиваше колене. Тялото му вече беше изтръпнало от кръста надолу, той се чувстваше изолиран от целия свят и запленен от небесния спектакъл. Превърна се в бягащо привидение, миниатюрна топла плът сред безмълвна вселена на среднощен мраз.

Веднъж в продължение на няколко минути нещо заблестя на хоризонта. Куентин предположи, че това е негов събрат по съдба, друг скерлинг, който се движи по успореден маршрут, но далеч на изток. Хрумна му да се отклони от пътя си и да се свърже с другото човешко същество. Само че имаше ли смисъл да рискува да го дисквалифицират само за да каже здрасти? Какво общо имаше с другиго, след като беше само едно привидение, миниатюрна топла плът?

С безразличие си помисли, че който и да беше съперникът му, със сигурност прилагаше магии, които се различаваха от неговите. Разстоянието беше прекалено голямо, за да прецени какви са, но от тях се излъчваше силна розово-бяла светлина. „Ама че некадърник!“ — каза си той.

При изгрев-слънце го изгуби от поглед.

След известно време (не знаеше точно колко) Куентин примигна. Беше изгубил навика си да затваря очите си, защитени чрез магия от атмосферните условия, но сега нещо го тревожеше. Знаеше, че има основание за безпокойство, макар че съзнанието му не можеше да формулира причината. В полезрението му се беше появило някакво черно петно.

Пейзажът (ако изобщо бе възможно) беше станал още по-монотонен. Далеч зад него бяха останали миговете, когато от време на време ивици от черни замръзнали шисти загрозяваха белия сняг. Веднъж мина край нещо, за което беше почти сигурен, че е грамаден метеорит, забит в леда. Само че това беше преди много време. След безсънните денонощия умът му беше само машина за управление на магиите и за задвижване на краката му. Обаче нещо странно се случваше с компаса му. Стрелката лудешки трептеше, буквата „С“ се беше разплула и заемаше пет шести от окръжността, а буквата Ю, която му служеше за ориентир, се беше превърнала в микроскопична заврънкулка.

Черното петно подскачаше нагоре-надолу, докато той тичаше към него. Следователно беше някакъв предмет или животно, а не дефект на зрението. И с всяка изминала минута се уголемяваше. Оказа се, че е Маяковски, който стоеше сред снежната пустош и държеше одеяло. Вероятно се намираше точно на полюса. Куентин съвсем беше забравил къде отива и защо.

Щом се приближи, руснакът го подхвана, зави го с дебелото жулещо одеяло и го положи на снега. Краката на Куентин продължиха да се движат още няколко секунди, после той легна по хълбок и задиша тежко като риба на сухо. За пръв път от девет дни беше престанал да тича. Притъмня му. Повърна. Маяковски се наведе към него:

— Браво, Куентин. Браво, младежо. Успя. Връщаш се у дома. — Старият брадясал магьосник вече не говореше подигравателно, напротив — гласът му трепереше от вълнение. За миг устните му се изкривиха в усмивка и разкриха пожълтелите му зъби. Хвана под мишница юношата, за да го изправи на крака, замахна със свободната си ръка и във въздуха се появи портал. Той безцеремонно блъсна напред Куентин.

Младежът залитна и се озова сред сюрреалистична зеленина, която така безмилостно атакува възприятията му, че отначало не разбра какво става. Не разбра и че се намира на задната тераса в „Брейкбилс“ в горещ летен ден. След еднообразието на полярната пустош кампусът беше като лудешки водовъртеж от звуци, цветове и топлина. Той затвори очи. Беше си у дома.

Легна по гръб върху каменните плочи, напечени от слънцето. Песента на птиците беше оглушителна. Той отвори очи. Зърна нещо още по-странно от дърветата и тревата — през портала още се виждаше високият приведен магьосник, заобиколен от ледената Антарктика. Снегът се вихреше около него. Няколко снежинки преминаха през портала и се изпариха във въздуха. Само че магическият прозорец вече се затваряше. „Сигурно старецът се подготвя за завръщане в пустата си полярна къща“ — помисли си Куентин. Махна с ръка, но Маяковски не го гледаше, а се взираше в лабиринта и в кампуса на колежа. На лицето му беше изписан толкова силен копнеж, че младежът не издържа и извърна очи. След миг порталът се затвори. Всичко свърши. Беше краят на май и въздухът беше изпълнен с цветен прашец. След разредената атмосфера на Антарктика на Куентин му се стори, че не вдишва, а поглъща топла гъста супа. Беше също като през онзи далечен ден, когато беше попаднал в „Брейкбилс“ направо от студения Бруклин. Слънцето напичаше жестоко. Той кихна.

Чакаха го всички… или почти всички. Тук бяха Елиът, Джош и Джанет — носеха колежанските си униформи и изглеждаха напълнели, щастливи и спокойни, като че ли през последните шест месеца само се бяха излежавали и се бяха тъпкали с печени сандвичи със сирене.

— Добре дошъл — ухили се Елиът и отхапа от голямата жълта круша, която стискаше. — Едва преди десет минути ни съобщиха, че може би ще се прехвърлиш.

— Леле, братче! — ококори се Джош. — Ега ти колко си кльощав! Магьосникът спешно трябва да се нахрани. И да си вземе душ.

Куентин знаеше, че само след минута-две ще се разридае и ще припадне. Още беше увит с грубото вълнено одеяло на Маяковски. Сведе очи да погледне подбитите си ходила. Не изглеждаха измръзнали. Само единият му пръст леко стърчеше, но още не го болеше.

Беше му хубаво, адски хубаво да лежи по гръб върху напечените каменни плочи и другите да го зяпат. Даваше си сметка, че май трябва да стане — ако не за друго, то поне от учтивост, само че още не му се искаше да се помръдне. Щеше да си полежи още малко. Заслужил си беше почивката.

— Добре ли си? — попита Джош. — Как беше?

— Алис те изпревари — обади се Джанет. — Върна се преди два дни. Вече си е вкъщи.

— Беше в пустошта седмица и половина — намеси се Елиът. — Тревожехме се за теб.

Защо продължаваха да дърдорят? Щеше да е прекрасно, ако млъкнеха и го оставеха да ги гледа. Само да ги гледа, да слуша цвъртенето на птиците и да усеща топлината на каменните плочи. Ех, ако някой му дадеше чаша вода! Опита се да каже, че умира от жажда, но от пресъхналото му гърло се изтръгна само безпомощно писукане.

— Ти какво си мислеше? — усмихна се Джанет и отхапа от крушата на Елиът. — Никой от нас не се нави на изпитанието, освен ти и Алис. Да не сме луди?