Лев Гросман
Колеж за магьосници (7)

Физиците

 

След шест месеца, през септември, Куентин и Алис прекараха първия ден от трети курс в „Брейкбилс“, седнали пред малка викторианска постройка на около километър от Къщата. Всъщност беше миниатюрна къщурка, причудливо творение на архитектурата, което навремето може би е било вила за гости или голяма градинска барака.

На покрива се мъдреше ветропоказател от ковано желязо с формата на прасе, който посочваше навсякъде другаде, но не и към мястото, откъдето духаше вятърът. Отвъд къщурката се простираше широка ливада.

Куентин надникна през няколко прозореца, не видя нищо, но му се стори, че чува някакви хора да разговарят вътре.

— Тъпо е! — възкликна. — Почукай отново.

— Ти почукай. — Алис кихна. — Чуках най-малко двайсет… двайсет… — Тя отново кихна. Беше алергична към цветен прашец.

— Наздраве.

— Двайсет минути. Благодаря. — Алис си издуха носа. — Вътре са, но не отварят. Според теб как да постъпим?

Куентин се позамисли и отвърна:

— Не знам. Може да е някакво изпитание.

След последните изпити през юни всички второкурсници преминаха през залата за практическо приложение, за да получат разпределението си за специализация. За всеки бяха отредени по два часа, но понякога разговорите продължаваха повече от предвиденото. В крайна сметка събеседването продължи цели три дни. Повечето курсисти и преподаватели бяха раздвоени по отношение на специализацията, защото общо взето се изучаваха същите предмети. Обаче традицията повеляваше всеки колежанин да се специализира в дадена област. Алис нарече случващото се „кръщение в магията“.

Лабораторията беше преобразена заради събитието. Шкафовете бяха отворени. Всички маси и работни плотове бяха отрупани със старовремски дървени и метални инструменти, колби, мензури, часовникови механизми, везни, увеличителни стъкла, стъкленици, пълни с живак, и други по-трудно различими вещества. В „Брейкбилс“ се работеше по технологии от викторианската епоха и то не заради превзето маниерничене. Обясниха на Куентин, че уредите с вградена електроника се влияят от магиите и не може да се разчита на показанията им. Общо взето атмосферата в лабораторията беше като в голям цирк. Директор на „цирка“ се явяваше преподавателката Съндърланд. Напоследък Куентин я избягваше. Любовта му към нея беше угаснала дотолкова, че вече можеше да я погледне, без да изпита желание да вплете пръсти в косата й.

— Така. — Тя прибра някакви сребърни инструменти в малко куфарче и го заключи. — Курсистите в „Брейкбилс“ безусловно притежават магически способности, но всеки има наклонност към определена магия. Свързано е с мястото, на което сте родени, с положението на луната и метеорологичните условия, плюс още куп подробности, в които не си струва да задълбаваме. Ако проявявате любопитство, колегата Марч ще ви ги изброи на драго сърце.

— Каква е вашата специалност? — попита Куентин.

— Свързана е с металургията. Други лични въпроси?

— Да. Защо да държим допълнителен изпит? Не можете ли да определите в какво да се специализирам въз основа на рождената ми дата и другите данни, които споменахте?

— Би могло. Теоретично. Но на практика ще излезе една голяма глупост. — Тя се усмихна и Куентин усети как любовта му към нея отново се разпалва. — Много по-лесно е да действаме по индукция, докато улучим вярната посока.

Тя сложи в дланите на Куентин по един скарабей и го накара да каже азбуката първо на гръцки, после на иврит, а междувременно го наблюдаваше през уред, напомнящ сгъваем телескоп. Той чуваше как металните бръмбари в ръцете му бръмчат под въздействието на предишни магии. Потръпна от ужас, като си представи как внезапно крачката им се размърдват.

Съндърланд постави пред него мъничко дърво бонзай и го накара да се взира в него от различни ъгли, а растението се огъваше под напора на несъществуващ вятър. След теста тя взе дървото, застана встрани и проведе с него кратко съвещание. Накрая се обърна към Куентин и отсече:

— Със сигурност не си билкар!

През следващия час го подложи на дузина тестове, повечето от които му се струваха безсмислени. Накара го да направи магиите, изучавани през първата година, и измери ефективността на всяка чрез набор от различни инструменти. Следващата му задача беше да каже заклинание, застанал до голям месингов часовник със седем стрелки, една от които се въртеше на обратно, и то с шеметна бързина. Няколко пъти Съндърланд взе от полиците някакви дебели томове и дълго се консултира с тях. Междувременно Куентин се почувства още по-неловко.

— Ти си интересен случай — промърмори тя накрая. После се опита да го принуди да задреме, за да надникне в сънищата му. Само че той не можа да заспи и тя му даде да изпие някаква отвара с дъх на мента.

Очевидно сънищата му не й подсказаха нещо, което тя вече да не знае. Сложи ръце на кръста си и дълго се взира в него.

— Да опитаме един експеримент — каза тя с пресилен оптимизъм. Спусна дървените щори и помещението потъна в мрак. Разчисти една маса, седна на нея, запретна полата си над коленете и направи знак на Куентин да седне с лице към нея на отсрещната маса. — Направи така. — Съндърланд протегна ръце, сякаш се канеше да дирижира невидим оркестър.

Куентин се подчини. Тя го накара да направи поредица от жестове, познати му от Попър, макар че никога не ги беше виждал съчетани по този начин, след това вдигна ръце над главата си:

— Сега направи така.

Нейният жест не предизвика никаква реакция, но когато той последва примера й, от върховете на пръстите му засвяткаха големи бели искри. Беше невероятно — струваше му се, че са били в него през целия му живот и са чакали той да направи подходящото движение. Искрите озариха мрака, стигнаха до тавана, спуснаха се около него, подскочиха няколко пъти, щом се удариха в пода, и накрая помръкнаха. Дланите му се бяха затоплили и го сърбяха.

Облекчението беше почти непоносимо. Куентин отново вдигна ръце, този път изскочиха само няколко искри, но не така ярки. При третия опит се появи само една.

— Какво означава това? — попита той.

— Нямам представа. Ще те класирам към Неопределените. Ще опитаме отново след година.

— След цяла година ли? — разочаровано промърмори Куентин и я проследи с поглед, докато тя вдигаше щорите. — Какво говорите? Какво ще правя дотогава?

— Ще чакаш. Случва се понякога. Хората придават прекалено голямо значение на тези неща. Бъди така добър и кажи на следващия да влезе. Вече изоставам от графика, а е едва пладне.

Лятото се проточи като на забавен каданс. Разбира се, в света отвъд „Брейкбилс“ вече беше есен и когато Куентин се върна у дома за лятната ваканция, се озова в един студен и сивкав Бруклин с улици, обсипани с почернели листа.

В бащиния си дом той се чувстваше като привидение — налагаше се да положи големи усилия, за да го забележат родителите му, които вечно изглеждаха леко изненадани, че призрачният им син иска да привлече вниманието им. Джеймс и Джулия бяха заминали за университетите си. Куентин запълваше дните си с дълги разходки, дриблираше с топка на баскетболни площадки с липсващи мрежички и с големи дъждовни локви в ъглите. Неговият свят не беше тук, а другаде. Често си разменяше отчаяни съобщения по електронната поща с приятелите си от „Брейкбилс“ (Алис, Елиът, Сурендра, Гретхен) и неохотно прелистваше задължителното си четиво за през ваканцията, а именно „История на магията“, издание от средата на осемнайсети век. Наглед томчето изглеждаше тънко, но се оказа, че по някаква библиографична магия съдържа цели 1832 страници.

През ноември получи кремав плик, който невидими ръце пъхнаха в „История на магията“. Вътре имаше елегантна покана, гравирана с герба на колежа, с която го призоваваха да се върне в училището в шест вечерта през тясна безлюдна уличка край Лютеранската църква на десет пресечки от дома му. Той покорно се яви на указаното място и в указаното време. Тъй като беше късна есен, слънцето беше залязло още в четири, но времето беше необичайно топло за месеца. Докато стоеше до църквата, се вслушваше в колите, профучаващи на улицата зад него, и се оглеждаше за клисари, които можеха да го обвинят, че е влязъл без разрешение на тяхна територия, или още по-лошо — да му предложат духовно напътствие. Той изпита абсолютна увереност, че халюцинира и Бруклин е единствената съществуваща реалност, а всичко, случило му се през последната година, е плод на въображението му и доказателство, че скуката на реалния свят най-накрая го е тласнала към пълна и необратима лудост. Уличката беше толкова тясна, че му се наложи да се обърне настрани, за да мине по нея с двата си претъпкани сака, които все пак се отъркаха във влажните каменни стени от двете страни.

Ала щом стигна до края й, усети полъха на прекрасен топъл летен въздух и зърна необятната зелена морава. Забрави колко тежки са саковете му и затича към нея…

Сега беше първият ден на семестъра и с Алис стърчаха като кръгли глупаци на напечената от слънцето ливада пред бялата викторианска къщурка. Същата, в която хората от курса по физична магия се събираха всеки вторник следобед за ежеседмичния си семинар.

По време на изпита Алис беше проявила завидни умения в областта на специалност, свързана с манипулирането на светлината (каза, че се наричала фосфоромантия), затова я бяха записали в курса по физична магия. Куентин беше тук, понеже тази група наброяваше най-малко членове и му се виждаше като тихо пристанище, където да изчака, докато получи своя специалност. Първият семинар трябваше да започне в дванайсет и половина и двамата с Алис отидоха по-рано, от страх да не закъснеят, а сега наближаваше пет следобед и още висяха отвън. Бяха уморени, жадни и ядосани, но не искаха да се откажат и да се върнат в Къщата. Ако искаха да бъдат включени в групата, очевидно трябваше да се докажат, като влязат през парадния вход.

Седнаха под голям бук, който се издигаше наблизо, безразличен към злочестата им съдба, и се облегнаха на дебелия ствол. Миниатюрни прашинки танцуваха в светлината на късния следобед.

— Какво искаш да направим? — промърмори Куентин.

— Не знам. — Алис отново кихна. — Ти какво искаш?

Той отскубна стръкче трева. В къщата избухна смях. Ако достъпът ставаше с парола, не я бяха открили. С Алис цял час търсиха скрито послание — изследваха вратата във всеки спектър, който им хрумна, видим и невидим, от инфрачервени до гама-лъчи, помъчиха се да свалят боята, за да надникнат отдолу, само че не успяха. Алис дори опита някакви сложни графоложки заклинания, обаче дървената плоскост безучастно се взираше в тях. После изпробваха енергийни потоци към бравата, но не можаха да я отключат. Напразно търсиха четириизмерен път около вратата. Накрая събраха кураж и призоваха на помощ призрачна брадва, която дори не одраска дървото. Известно време Алис вярваше, че вратата е илюзия и въобще не съществува, само дето на вид и на допир изглеждаше реална, но двамата не откриха заклинания, които да развалят.

— Само я погледни! — процеди Куентин. — Прилича на тъпата колиба на Хензел и Гретел. Мислех, че Физиците са върхът на сладоледа.

— Вечерята е след час — отбеляза Алис.

— Ще я пропусна.

— Менюто е печено агнешко с розмарин. И картофи със сметана по френски — замечтано промърмори Алис, която притежаваше невероятната способност да запомня дори ненужни подробности.

— Какво ще кажеш да си проведем собствен семинар? Тук, на открито.

— Да, ще им натрием носовете.

Букът се издигаше край наскоро окосена ливада. Високите канелени купи сено хвърляха дълги сенки.

— Каква беше ти? Фотомантка ли?

— Фосфоромантка.

— И какво умееш да правиш?

— Още не знам със сигурност. През лятото опитах това-онова: да фокусирам светлината, да я пречупвам и да я огъвам. Ако я огънеш около предмет или човек, той става невидим. Само че искам първо да науча теоретичните постановки.

— Покажи ми нещо.

Алис се превърна в предишното срамежливо момиче.

— Не умея почти нищо.

— Виж, аз дори нямам специалност. Аз съм нищомант. Нуломант.

— Не се отчайвай, просто още не могат да разберат какво можеш.

— Я не ми се подигравай. Щом си толкова умна, покажи ми как се огъва светлината.

Тя се намръщи, но коленичи на тревата, протегна ръце и разпери пръсти. С Куентин се намираха един срещу друг и за пръв път той забеляза как едрите й гърди опъват блузата й.

— Наблюдавай сянката! — сопна му се Алис.

Тя направи нещо с пръстите си и сянката на ръката й изчезна, оставяйки подире си само няколко призрачни следи, обагрени в цветовете на дъгата.

— Интересно.

— Жалка съм, знам. — Тя махна с ръка и заличи магията. — Би трябвало цялата ми ръка да стане невидима, обаче изчезна само сянката.

Тук имаше нещо… Куентин усети как лошото му настроение започва да се изпарява. Отново ги подлагаха на тест, а загадката беше свързана с неумолима сила.

— Да пробваме нещо друго — замислено изрече той. — Можеш ли да фокусираш светлината… като лупа, да речем?

Алис не отговори веднага — явно разсъждаваше върху въпроса.

— Може би — промълви след малко. — Струва ми се, че съм чела нещо по въпроса. Обаче трябва да стабилизираш ефекта. И да го локализираш.

Тя сви в окръжност палеца и показалеца си и изрече пет дълги думи. Куентин видя как светлината се огъва в окръжността, а листата и тревата зад нея се разкривиха. След миг тя стана по-ярка и се превърна в бяла точка, която прояви в ретината му остатъчен образ и той побърза да извърне очи. Алис наклони ръка и земята под нея запуши. Тя промърмори:

— Ще те убия, ако заради теб ме изгонят от „Брейкбилс“! Ясно ли ти е? Не се шегувам. Знам как да го направя. Ще те умъртвя! И наистина ще го направя.

Куентин дори не я погледна.

Решиха да прогорят дупка във вратата и така да проникнат в къщичката. Куентин разсъждаваше, че ако това е поредният тест, няма значение как ще го разрешат, стига да се справят. Много важно, че ако изпепеляха проклетата къща, самодоволните приятелчета на Елиът щяха да изгорят заедно с нея. Така им се падаше.

Налагаше се да действат бързо, понеже дневната светлина бързо гаснеше. Слънцето вече беше добило бакърен оттенък и след няколко минути щеше да докосне върховете на дърветата отвъд ливадата. Внезапно захладня. В прозорците на къщичката заблещукаха жълтеникави светлини. Куентин чу (или поне така му се стори) изпукването на тапа, извадена от бутилка.

Алис вдигна ръце, все едно крепеше на главата си невидима кошница, създавайки магически еквивалент на увеличително стъкло — дланите й очертаваха окръжност, горната част на която беше на едно ниво с върха на бука, извисяващ се над комина на викторианската къщичка. Центърът на окръжността беше толкова ярък, че човек не можеше да гледа в него.

Алис стоеше на петнайсетина метра от вратата. Куентин застана встрани, засенчи с длан очите си и започна да дава указания на приятелката си:

— Нагоре! По-бавно! Още малко нагоре! Продължавай! Сега малко вдясно!

Топлината от фокусираното слънце сгряваше лицето му, усещаше сладникавия аромат на горящо дърво, примесен с острата миризма на обгоряла боя. Очевидно вратата беше уязвима на висока температура. Допреди малко се тревожеха, че слънцето ще залезе, обаче магията на Алис вече прорязваше вратата. За беда понякога тя не улучваше целта и един-два пъти прогори улей в стената.

— Чувствам се като кръгла глупачка! — извика тя. — Докъде стигнахме?

— Напредваме!

— Гърбът ме заболя! Към края ли сме?

— Почти! — излъга Куентин.

Алис увеличи радиуса на магията, за да компенсира намаляващата светлина. Шепнеше нещо, но не беше ясно дали изрича заклинания, или ругатни. По едно време Куентин забеляза, че някой ги наблюдава — един от по-възрастните преподаватели, беловласият Брезински, специалист по отварите, който носеше пуловерчета без ръкави, пушеше лула и изглеждаше като инженер на „Ай Би Ем“ от 1950. Панталоните му бяха вечно покрити с ужасни петна. Беше прекъснал разходката си и стоеше наблизо. В един друг живот, по време на приемния изпит, същият Брезински беше дал на Куентин въженцата с многобройните възли.

„Мамка му! — каза си момчето. — Ще ни обади на директора и ще ни изхвърлят!“

Обаче Брезински само промърмори: „Продължавайте!“, обърна се и тръгна обратно към Къщата.

Едва след десетина минути Алис разряза странично вратата, после повтори процедурата. От прореза заструи червена светлина.

Щом свърши, Куентин се приближи до нея.

— Цялото ти лице е в пепел. — Тя прокара пръсти по челото му.

— Не знам дали да го направим още веднъж. Ей така, за всеки случай. — Ако и това не подействаше, идеите му се бяха изчерпали, а нямаше никакво желание да пренощува тук. Нито пък му се искаше да се върне в Къщата и да признае поражението си.

— Светлината е прекалено слаба — въздъхна Алис. Изглеждаше капнала от умора. — Накрая обсегът на лупата ми достигна около четиристотин метра. Отвъд тя губи целостта си. Разпада се по краищата.

„Четиристотин метра? — помисли си момчето. — Колко ли голяма е силата й?“

Приближиха се до вратата. Стомахът на Куентин протестиращо закурка. Вече се беше здрачило и небето беше зашеметяващо тъмносиньо. Втренчиха се в набраздената от белези почерняла врата. Отблизо се забелязваше, че при втория опит Алис се беше отклонила от целта и на места дървеният плот беше прорязан на две места. Ако бяха сгафили, Елиът щеше да ги убие.

— Да се опитам ли да я отворя с ритник?

— Ами ако някой стои зад нея? — намръщи се Алис.

— Какво предлагаш?

— Не знам… — Тя вдигна от земята една метална панта, която вече беше изстинала. — Струва ми се, че почти успяхме…

Чукчето на вратата представляваше ръка, държаща метална топка.

— Ще се пробвам — заяви Куентин. — Отдръпни се назад! — Здраво се хвана, сложи крак на вратата, нададе вик като състезател по бойни изкуства и с все сила блъсна напред.

Горната половина на вратата зейна — навярно се беше държала само на магия. Куентин падна по гръб на пътеката.

На прага застана девойка (той позна една от четвъртокурсничките), която беше обгърната от мека светлина и държеше чаша с червено вино. Тя равнодушно изгледа Куентин. Алис се беше облегнала на стената на къщата и се смееше, но от гърлото й не излизаше нито звук.

— Вечерята е почти готова — каза непознатата. — Елиът приготвя италианско ястие, наречено аматричиана. Не разполагахме с месо от лама, както е по рецептата, но мисля, че става и с бекон. Нали?

Въпреки жегата навън, в камината гореше огън.

— Шест часа и дванайсет минути — обади се някакъв шишко с чуплива коса, който се беше настанил на кожено кресло.

— Горе-долу нормално постижение.

— Кажи им колко време отне на теб, Джош — намеси се момичето, което ги беше посрещнало на вратата. Куентин си спомни, че името й е Джанет.

— Двайсет и четири часа и трийсет и една минути. Беше най-дългата нощ в живота ми. Не е рекорд, но почти го достигнах.

— Решихме, че се опитва да ни умори от глад. — Джанет наля виното, останало в бутилката, в две чаши и ги подаде на Куентин и Алис. Въпреки че на пода стояха още две празни бутилки, никой от компанията не изглеждаше пиян.

Намираха се в занемарено, но уютно помещение, служещо за библиотека, осветявано от свещи и от огъня на камината. Куентин осъзна, че къщата е много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън, и вътре е много по-студено — тук усещането беше за мразовита есенна вечер. Полиците бяха претъпкани с книги, други томчета бяха натрупани в ъглите на помещението, имаше дори върху полицата над камината. Мебелите бяха изискани, но в различни стилове, а някои почти бяха предали богу дух. Между лавиците с книги на стените бяха окачени обичайните необясними артефакти, които обикновено се натрупват в частните клубове: африкански маски, кошмарни картини с пейзажи, церемониални кортици, остъклени шкафчета, пълни с географски карти, медали и жалки останки от екзотични пеперуди, за които се предполагаше, че са уловени с цената на много усилия и материални средства.

Куентин, който умираше от горещина, се почувства неподходящо облечен, но безкрайно облекчен, че най-сетне е в къщичката.

Заедно с него и Алис присъстващите бяха само петима. Елиът разглеждаше книгите на една лавица и се преструваше, че още не е забелязал новодошлите. Полагаше усилия да обясни някои основни положения на теорията на магията, само че никой не го слушаше.

— Съкровище, имаме гости — изчурулика Джанет. — Ако обичаш, обърни се към нас. — Беше висока, жизнена и с прическа на кралски паж, която изглеждаше малко анахронична. Беше и доста приказлива. Куентин я беше чувал да надприказва съкурсниците си по време на разходките из лабиринта и да изнася речи в трапезарията по време на вечеря.

Елиът прекъсна монолога си и се обърна. Беше препасал кухненска престилка.

— Привет! — провикна се, без да му мигне окото. — Радвам се, че успяхте да влезете. Алис, чух, че си ни изгорила половината врата.

— Куентин ми помогна.

— Гледахме ви през прозореца — намеси се Джош. — Извадихте късмет, че Брезински не ви спипа на местопрестъплението.

— Кой е правилният метод? — попита Алис. — Наистина влязохме, но сигурно има по-уместен начин. — Тя опита виното си и веднага след това отпи голяма глътка.

— Няма такъв — обясни Джанет. — По-точно, няма установено правило. Тъкмо в това е същността на въпроса. Това е физична магия. Тук не общуваме с горските духове. Методите ни са нестандартни, понякога дори жестоки. Стига да не съборите сградата, усилието ви се зачита. Но дори да я разрушите, сигурно пак ще се смята, че сте издържали теста.

— Ти как влезе? — срамежливо попита Алис. — Когато и ти си била подложена на изпитанието.

— Замразих вратата и я разбих. Правя специални студени магии, те са моята специалност. Отне ми шейсет и три минути. Това е истински рекорд.

— Навремето човек казваше „приятел“ на езика на елфите и го пускаха — промърмори Джош. — Сега прекалено много хора са чели Толкин.

— Елиът, скъпи, предполагам, че вечерята е готова — обади се Джанет. Трудно беше да се прецени какво е отношението й към Елиът — ту изглеждаше, че го презира, ту беше невероятно любезна с него. Тя плесна с ръце и добави: — Джош, предлагам да се погрижиш за… — тя посочи към вратата, унищожена наполовина. — Комарите ще ни изпохапят.

Куентин, който още се чувстваше като замаян, последва Елиът в кухнята. И това помещение беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Белите шкафове стигаха до тавана, плотовете бяха от сапунен камък, наричан още стеатит. Имаше и хладилник с аеродинамична форма, каквито са се произвеждали през петдесетте години на двайсети век. Елиът изля малко вино от чашата си в тигана със сос, който къкреше на печката.

— Никога не готви с вино, което не би пил — заяви той. — Макар това да предполага, че съществува вино, което не бих близнал. — Не изглеждаше засрамен, че през последната година не обръщаше внимание на Куентин. Държеше се така, сякаш нищо не се беше случило.

— Значи къщата е само за вас, така ли? — попита Куентин. Не искаше да издаде колко копнееше да се приобщи към тази елитна група… дори сега, когато вече беше един от тях.

— Нещо такова. Сега е и твоя.

— Всички специалности ли си имат клубове?

— Това не е клуб! — каза Елиът. Изсипа пакет макарони във висока тенджера с вряща вода и ги разбърка. — Трябва да врат около минута, не повече.

— Тогава какво е?

— Е, наистина е клуб, но не го наричай така. Викаме му Вилата. Тук провеждаме семинарите си и библиотеката е доста богата. Понякога Джанет рисува в стаята на горния етаж. Само ние имаме достъп тук.

— Ами Фог?

— О, и Фог, само че той никога не стъпва тук. И Бигби. Познаваш го, нали?

Куентин поклати глава.

— Чудно ми е, че не го познаваш — изкиска се Елиът. — Гарантирам ти, че ще го обикнеш. — Опита соса, прибави малко гъста сметана и разбърка сместа. Действаше със самочувствието и увереността на опитен готвач. — Всички групи си имат свое убежище. Естествениците се приютяват в глупавата къщичка на едно дърво в горските дебри. Илюзионистите имат къщичка като нашата, обаче само те знаят къде се намира. Учените — горкичките — си имат само библиотеката. Лечителите разполагат с клиниката…

— Елиът! — провикна се Джанет от другата стая. — Умираме от глад.

— Ей сега, ей сега! — извика той и се обърна към Куентин: — Дано обичаш макарони. Само това съм приготвил. Имаме и брускети… поне доскоро имахме. Ако не друго, виното е в изобилие. — Той изцеди макароните и ги добави към соса в тигана. — Обожавам да готвя! Ако не бях магьосник, сигурно щях да стана готвач. Нямаш представа как разтоварва след толкова магии и тормоз с видимото и невидимото… В интерес на истината истинският кулинар сред нас беше Ричард. Струва ми се, че не го познаваш, той се дипломира миналата година. Беше голям проклетник и ни клепаше пред Бигби, но поне можеше да готви. Вземи двете бутилки, ако обичаш. И тирбушона.

Масата в библиотеката беше застлана с бяла покривка, свещите бяха поставени в два масивни сребърни свещника.

Приборите бяха от различни комплекти, някои дори приличаха на хладни оръжия. Храната беше непретенциозна, но вкусна. Куентин беше забравил, че е гладен като вълк. Джанет направи фокус (той не беше сигурен дали трикът е магически, или само механичен) и превърна дългата маса за семинари в маса за хранене.

Тримата с Джош и Елиът клюкарстваха за колегите си от другите курсове и за преподавателите, както и за това кой с кого спи и кой с кого иска да спи. По едно време подхванаха безкрайно обсъждане за магическите способности на конкурентите си. Разговаряха със самочувствието на хора, които почти непрекъснато са заедно, обичат се и се уважават, знаят как взаимно да изтъкнат положителните си качества и да прикрият неприятните си навици. Куентин ги слушаше с половин ухо. Изведнъж се почувства възмъжал. Доскоро беше аутсайдер, но сега наистина беше пристъпил в духовния живот на училището. Това беше истинският „Брейкбилс“. Той се намираше в топлото сърце на тайния свят.

Тримата заспориха какво ще правят след дипломирането си.

— Мисля да се заселя на самотен планински връх — безгрижно подхвърли Елиът. — Известно време ще поживея като отшелник. Ще си пусна дълга брада и хората ще идват при мен за съвет като в анимационните филмчета.

— За какво ще ги съветваш? — презрително изсумтя Джош. — Каква вратовръзка подхожда на тъмен костюм ли?

— Умирам да видя как ще се опиташ да си пуснеш брада — добави Джанет. — Боже, какъв си егоист! Не ти ли се иска да помагаш на хората?

Елиът озадачено я изгледа.

— Хората ли? Кои хора?

— Бедните! Гладните! Болните! Онези, които не могат да правят магии!

— Какво хубаво съм видял от тях? Те не искат помощта ми. Наричаха ме обратен, а когато бях в пети клас, през едно междучасие ме хвърлиха в контейнера за смет, защото панталонът ми беше изгладен.

— Надявам се на планинския ти връх да има изба с вино — кисело каза Джанет. — Или добре зареден бар. Няма да издържиш и осем часа без питие…

— Ще си варя силна напитка от билки и плодове.

— … нито без химическо чистене.

— Да, това наистина ще е проблем. Нищо не ми пречи да използвам магия, но резултатът няма да е същият. Може като Елоиз да си взема апартамент в „Плаза“.

— Скучно ми е — изръмжа Джош. — Да направим Харпъровия трик с огъня.

Приближи се до висок шкаф с дузини чекмедженца, който се оказа нещо като картотека на клонките. На всяко чекмедже имаше табелка с название, написано на ръка. Харпъровият трик се оказа безполезна, но много забавна магия за разпъване на пламък, с който във въздуха се изписваха сложни калиграфски форми, които за миг проблясваха и после изчезваха. Фокусът се правеше с клонка от трепетлика. Петимата се опитаха да превърнат пламъците на свещите във все по-трудни или нецензурни думи и форми, което неизбежно доведе до подпалване на завесите (очевидно не за пръв път).

Това сложи край на играта с огъня. Елиът извади бутилка, пълна с италианската ракия грапа. Само две свещи бяха оцелели след триковете, но никой не си направи труда да замени другите. Петимата седяха в полумрака и доволно мълчаха. Джанет легна по гръб на пода и подпря краката си на скута на Елиът. Помежду им съществуваше физическа близост, която според Куентин изглеждаше странна, предвид сексуалните предпочитания на неговия ментор.

— Това ли е всичко? Наистина ли сме вече Физици? — попита Куентин. Грапата беше като огнено семе, което се прокрадна в гърдите му и се вкорени там. От него покълна нажежен филиз, който прорасна и се превърна в голямо разклонено дърво на добро настроение. — Не трябва ли да ни жигосате, да ни обръснете главите или нещо друго?

— Не и ако не го пожелаете — отвърна Джош.

— Не знам защо, но си мислех, че сте повече — продължи Куентин.

— Че сме повече — поправи го шишкото.

— Само толкова сме, откакто Ричард и Изабел се дипломираха — обясни Елиът. — Нямаме петокурсници. Ако не получим попълнение тази година, Фог заплашва да ни слее с Естествениците.

Джош театрално потрепери.

— Какви бяха онези двамата? — намеси се Алис. — Думата ми е за Ричард и Изабел.

— Бяха като огън и лед — отвърна Джош. — Като шоколад и марципан.

— Откакто ги няма, всичко се промени — отбеляза Елиът.

— Добре, че се махнаха — заяви Джанет.

— Всъщност не бяха толкова лоши — поправи я шишкото. — Помниш ли когато Ричард обяви, че може да съживи ветропоказателя и да го накара да се върти около оста си? Три дни стърча на покрива и маза устройството с рибено масло и други гадости, за които предпочитам да не мисля.

— Да, беше забавно, но се получи случайно и не се брои.

— Ти така и не се сближи с Ричард.

Джанет кисело се усмихна и промълви с изненадваща горчивина:

— Напротив, сближихме се прекалено.

Настъпи неловко мълчание. Беше първата фалшива нота през тази иначе прекрасна вечер.

— Няма значение, сега отново имаме кворум — побърза да каже Елиът. — И то кворум, достоен за уважение. В курса по физична магия винаги идват най-способните.

— За най-способните — обади се Джош.

Куентин вдигна чашата си за наздравица. Седеше сред най-високите клони на огненото си дърво и се полюшваше под топлия алкохолен ветрец.

— За най-способните.

Всички отпиха от чашите си.