Лев Гросман
Колеж за магьосници (8)

Звярът

През цялото си пребиваване в „Брейкбилс“ — първата година, изпитите, нелепия сблъсък с Пени… чак до вечерта, когато стана член на клуба на Физиците, Куентин несъзнателно беше сдържал дъха си дотолкова, че едва не посиняваше от хипоксия. Едва сега си даваше сметка, че е очаквал колежът да изчезне като рухнала въздушна кула.

Освен че тук непрекъснато и редовно се нарушаваха всички закони на термодинамиката, всичко беше прекалено привлекателно, за да е реално. В това отношение колежът приличаше на Филория. Филория неизменно се изплъзваше от хората. В края на всяка книга Амбра и Умбра прогонваха хлапетата Чатуин. Дълбоко в душата си Куентин се чувстваше като турист, който късно следобед отново ще се повлече към мърлявия и смрадлив автобус и ще потегли обратно към дома си. Ще стиска в потната си длан кичозна сувенирна картичка и ще наблюдава как кулите, живите плетове и часовниковите кулички постепенно се смаляват в огледалцето за обратно виждане.

Само че това не се бе случило. Сега вече разбираше и осъзнаваше, че няма опасност това да стане. Толкова дълго се измъчваше с мислите: „Сигурно сънувам“ и „Нищо не е вечно“, че бе крайно време да започне да се държи както подобава на деветнайсетгодишен възпитаник на таен колеж за истинска магия.

След като вече беше приет от Физиците, можеше да си позволи да ги наблюдава отблизо. При запознанството си с Елиът беше предположил, че всички в „Брейкбилс“ са като дългуча аристократ, само че изобщо не беше така. Първо, дори в това училище за гении Елиът се отличаваше с блестящия си ум. Може би не беше гениален като Алис, но тя се скъсваше да учи и да се упражнява, докато той не си помръдваше и пръста. Или ако го правеше, то се прикриваше много успешно. Според Куентин той изобщо не учеше. Единственото, което го интересуваше, беше външността му, и то най-вече скъпите ризи, които носеше с копчета за ръкавели, макар непрекъснато да го наказваха с принудителен труд за нарушаване на училищните правила.

Джош ходеше с униформа, обаче някак си съумяваше да изглежда така, сякаш е цивилен — сакото вечно беше усукано около едрата му снага, намачкано или прекалено тясно в раменете. Цялата му персона беше като тъпите вицове, които той непрекъснато разказваше. Едва след известно време Куентин разбра, че шишкото не очаква хората да го приемат на сериозно и се наслаждава (понякога дори изпитва злорадство) на момента, в който те осъзнаваха — прекалено късно, че са го подценили. Той не беше погълнат от себе си като Елиът и Джанет, затова беше най-проницателният в групата и не пропускаше нищо от случващото се около него.

Сподели с Куентин, че от няколко седмици е очаквал Пени да превърти, после добави:

— Нима не ти направи впечатление, че този тип е загадка, обгърната от мистерия и прикрепена към бомба с тиктакащ часовников механизъм. Вариантите бяха два — или да удари някого, или да си направи блог. Честно казано, доволен съм, че те цапардоса.

За разлика от другите Физици Джош беше посредствен ученик, но овладееше ли някое заклинание, се превръщаше в изключително могъщ маг. През първата си година в „Брейкбилс“ съумял да задвижи чрез магия стъкленото топче едва след шест седмици, обаче щом овладял това умение (така разказваше Елиът), топчето с такава сила изхвърчало през прозореца на класната стая, че се забило в ствола на клена отвън и вероятно още си стои там.

Родителите на Джанет бяха невероятно богати адвокати, чиито клиенти бяха предимно прочути холивудски актьори. Тя беше израснала в Лос Анджелис под грижите на различни знаменитости, които (ако я притиснеха, но не много) бе готова да назове и по име. Куентин предполагаше, че именно заради това е толкова жизнена, безцеремонна и артистична. Беше по-скоро привлекателна, отколкото красива. Тялото й бе някак ъгловато, обаче тя умело прикриваше малките си физически дефекти (например изпращаше у дома училищните си униформи, за да бъдат прекроени така, че да прилягат на фигурата й), а жадният й поглед беше невероятно секси. Човек изпитваше желание да бъде погълнат от очите й.

По отношение на мъжете имаше ужасен вкус. Най-ласкателното, което можеше да се каже за безкрайната върволица нейни любовници, бе, че нито един не оставаше дълго с нея. Понякога беше голяма досадница, но Куентин никога не скучаеше в компанията й. Беше вярна до гроб на приятелите си. Понякога бе прекалено дръзка и безцеремонна, но само защото дълбоко в себе си таеше милосърдие и състрадателност. Затова бе лесноранима, а когато я засегнеха, на мига отвръщаше на удара. Тормозеше всички около себе си, но само защото самата тя беше по-изтормозена от всеки друг.

Въпреки че вече беше включен в групата на Физиците, Куентин прекарваше повече време с другите третокурсници: заедно с тях посещаваше занятията, упражняваше се в лабораторията по приложна магия и учеше за изпити, а вечер сядаше на масата при тях. Както всяко лято лабиринтът беше променен и те изгубиха цяла седмица да го изучат наново — подвикваха си през високите живи плетове, когато се изгубеха или откриеха пряк път.

В училището устроиха голямо тържество по случай есенното равноденствие: запалиха висока клада, свиреше музика. Илюзионистите представиха невероятно светлинно шоу и всички останаха навън, докато лицата им се зачервиха от огъня. Алис и Куентин научиха другите на заклинанието за извайване на форми от пламъците, а Аманда Орлоф разкри, че през последните два месеца тайно е варяла медовина. Напитката беше сладка и пенлива, но отвратителна, и на следващия ден всички, които бяха прекалили с нея, се чувстваха на прага на смъртта.

През есента Куентин започна да изучава и нови дисциплини освен жестове и мистериозни езици. Цял месец посветиха на архитектурни магии за подсилване основите на сгради и изолиране на покривите от влиянието на природните стихии. Практическите занимания се провеждаха в мизерна барачка с размерите на голяма кучешка колиба. На Куентин му бяха необходими цели три дни да запомни заклинанието за устойчивост на покрива срещу мълнии, при това се наложи да репетира жестовете си пред огледало, за да постигне необходимата бързина и въздействие. Заклинанието пък беше на развален староарабски и много трудно за запомняне. А накрая преподавателят Марч сътвори малка буря с една мълния, която начаса развали магията на Куентин и дъждът го накваси до кости.

Всеки втори вторник той работеше с Бигби, неофициалния наставник на Физиците — дребничък човечец с воднисти очи и ниско подстригана прошарена коса, който вечно носеше дълго палто по модата от викторианската епоха. Движеше се леко приведен, обаче не изглеждаше немощен или сакат. Куентин си беше внушил, че Бигби е политически бежанец. Непрестанно подчертаваше, че е станал жертва на конспирация, и описваше заканително какво ще направи с враговете си след неизбежното си връщане на власт. Притежаваше скованото достойнство на емигрантите от интелигенцията.

Един следобед по време на поредния семинар (Бигби беше специалист по нелепо трудни магии, които трансформираха елементите чрез манипулиране на структурата им на квантово равнище) той прекъсна заклинанието и направи нещо странно — изви назад първо едната, после другата си ръка и сякаш разкопча нещо. След миг на гърба му се появиха четири прозрачни крила като на водно конче, обагрени в цветовете на дъгата. Бигби ги размаха и доволно въздъхна, като промърмори:

— Извинете ме. Нямаше как да издържа и секунда повече.

— Господин Бигби — обади се Куентин, — нима сте… — Той млъкна. Какъв отговор очакваше? Че онзи е елф? Или ангел? Даваше си сметка, че постъпва невъзпитано, но не можеше да се въздържи. — Елф ли сте?

Бигби кисело се усмихна и крилете му прошумоляха.

— Всъщност съм добро духче — обясни той. Явно беше доста чувствителен на тази тема.

Една ранна утрин Марч изнасяше лекция върху магии за атмосферното време и предизвикваше циклони. Беше необичайно пъргав за толкова едър мъж. Само като го гледаше как подскача, при което червеникавата му коса се полюшваше, а червеното му лице почервеняваше още повече, на Куентин му се прииска да се пъхне обратно в леглото. Сутрин Чеймбърс поднасяше катраненочерно еспресо. То бе приготвяно в екзотично приспособление, в сърцевината на което имаше мъничко позлатено отделение от стъкло. Само дето кафето свършваше много бързо и не стигаше за всички… Момчето отвори очи и осъзна, че Марч му говори нещо:

— … между циклоните в субтропичните зони и в умерените ширини? Куентин? Отговори на френски, ако можеш.

Куентин примигна. Изглежда, беше задрямал.

— Разликата ли? — измънка и реши да рискува. — Има ли разлика?

Настъпи неловко мълчание, което той се опита да запълни с думи, опитвайки се да разбере точно какъв е бил въпросът, и за всеки случай да изрече колкото е възможно повече пъти фразата „Бароклинични зони, при които повърхности с постоянно налягане се пресичат от други с постоянна плътност“. Другите младежи взеха да се въртят на чиновете си. Марч, който беше надушил прекрасната миризма на унижението, беше готов да чака. На Куентин му се искаше да потъне вдън земя. Най-несправедливото беше, че в действителност бе учил по тази тема.

Времето сякаш спря. Той почувства, че лицето му гори. Не беше честно — това дори не беше магия, а метеорология, да му се не види!

— Не разбирам — обади се някой от мястото си.

— Питам Куентин, Аманда.

— Все пак може ли да обясните на всички ни? — настоя Аманда Орлоф със самочувствието на човек, чиито умствени способности надвишават средното ниво. — Дали тези циклони са баротропични? Тоест става въпрос за атмосферни условия, при които зони с еднакво налягане съвпадат със зони с еднаква плътност, така ли? Нещо не ми е ясно.

— Всички тропически циклони са баротропични, Аманда! — нервно се тросна Марч.

— Аз пък мислех, че има и баротропични, и бароклинични — намеси се Алис.

Последва ожесточен спор, който заплашваше да провали часа, затова Марч се принуди да се откаже от въпросите си към Куентин и да продължи лекцията. Ако можеше да го стори незабелязано, Куентин щеше да изтича при Аманда и да я целуне по челото. Вместо това се задоволи да й изпрати умствен сигнал на благодарност.

Марч подхвана сложна магия, за която нарисува на черната дъска символ, напомнящ мандала^[1].

Прекъсваше на всеки трийсет секунди, отстъпваше назад, слагаше ръце на кръста си, шепнеше си нещо, после се спускаше обратно към черната дъска. Целта на магията беше съвсем обикновена — да предизвиква градушка или да предпазва от нея. Куентин го слушаше с половин ухо, пък и принципът беше почти един и същ.

Обикновена или не, но явно не беше по силите на Марч — заклинанията бяха на средновековен холандски, който той очевидно не владееше добре. На Куентин му хрумна, че ще е върховно, ако даскалът се издъни. Хрумна му още да си направи с него малка шегичка.

Общо взето класните стаи в „Брейкбилс“ бяха обезопасени срещу пакости, обаче всички ученици знаеха, че подиумът е ахилесовата пета на всеки преподавател. С малко повечко усилия и умения човек можеше да го поразклати. Куентин провеси ръце между коленете си и направи няколко движения под масата. Подиумът се размърда, като че ли беше протягащ се човек, после отново стана неподвижен. „Успях!“ — помисли си момчето. Марч продължаваше да се изтезава със старохоландския. Усети раздвижването и погледна надолу, поколеба се за миг, обаче се съсредоточи и продължи. Нямаше избор, иначе щеше да се наложи да започне заклинанието от самото начало.

Куентин беше разочарован. Обаче непогрешимата Алис се наведе към него и му прошепна:

— Тъпанар! Пропусна втората сричка. Трябваше да каже…

В този момент за частица от секундата реалността като че ли се изплъзна. Светът се килна, после се върна в началното си положение, все едно нищо не се беше случило. Но се случи. Сякаш поради някаква грешка до Марч стоеше човек. Беше дребничък, носеше консервативен сив английски костюм и тъмночервена вратовръзка, прикрепена със сребърна игла във формата на полумесец. Марч продължи да говори, сякаш не забеляза появата на непознатия, който заговорнически помаха на момчетата и момичетата в аудиторията, като че ли споделяше с тях някаква шега по адрес на преподавателя им. Куентин забеляза нещо странно — стори му се, че човекът стана безлик. Едва след миг разбра каква е причината — пред лицето му стърчеше листата клонка, която почти закриваше чертите му. Клонката се беше появила от нищото. Не беше прикрепена към нещо, а просто висеше пред лицето на човека със сивия костюм.

Изведнъж Марч млъкна и се вкамени.

Алис също се беше вцепенила. Настъпи гробна тишина. Някакъв стол изскърца. И Куентин не можеше да помръдне. Нищо не го възпираше, но проводникът между мозъка и тялото му беше прекъснат. Непознатият ли беше предизвикал прекъсването? Кой беше той? Всичко и всички бяха замрели. Движеше се само човекът на подиума.

Сърцето на Куентин заблъска в гърдите му. Непознатият наклони глава и се навъси, като че ли чуваше туптенето. Куентин не разбираше какво се е случило, но нещо не беше наред. Адреналинът нахлуваше в кръвта му, обаче нямаше къде да се излее. Мозъкът му вреше в собствените си сокове. Човекът се заразхожда по подиума и се заоглежда, за да се запознае с обстановката. Изражението му беше като на благородник, пътешестващ с балон, който по погрешка е попаднал в екзотична страна — изглеждаше и любопитен, и развеселен. Клонката пред лицето му пречеше да се разгадаят намеренията му.

Човекът заобиколи Марч. Походката му беше странно гъвкава. Едва когато застана под светлината Куентин видя, че това не е човешко същество… или ако е било някога, вече се беше превърнало в нещо друго. Ръцете му, стърчащи от маншетите на бялата му риза, бяха с по три-четири пръста повече от нормалното.

Изминаха петнайсет мъчителни минути, после половин час. Колкото по-дълго съществото отказваше да разкрие мотивите си, толкова по-страховити изглеждаха намеренията му. Разгледа учебните помагала на Марч. Обиколи залата. Извади джобно ножче и подряза ноктите си. Предметите неспокойно се размърдваха, когато ги доближеше. Куентин не можеше да си завърти главата и съществото с човешки облик ту влизаше, ту излизаше от полезрението му. То взе от масата на преподавателя дебел железен прът и го изви като сламка. Веднъж направи заклинание (говореше прекалено бързо и Куентин не схвана подробностите), от което прахът в залата лудешки се завихри във въздуха, после отново се слегна. Докато съществото говореше, допълнителните му пръсти се разперваха и свиваха.

Измина час, сетне втори. Страхът на Куентин ту го напускаше, ту се връщаше с нова сила и го връхлиташе като вълни, причиняващи изпотяване. Убеден беше, че се случва нещо много лошо, обаче още не беше наясно какво е. Знаеше, че по някакъв начин е свързано с шегата, която си беше направил с Марч. Защо беше постъпил толкова глупаво? Донякъде беше доволен, че не може да помръдне — така имаше оправдание, че се държи като долен страхливец, вместо да предприеме нещо смело.

„Мъжът“ като че ли не забелязваше, че се намира в зала, пълна с хора. В него имаше нещо комично гротескно — мълчанието му беше като на мим. Понякога се движеше много бавно, друг път светкавично се озоваваше от едно място на друго. Приближи се до корабния часовник, окачен на стената зад подиума, и промуши юмрука си през него. Не го удари, само притисна ръка към циферблата, счупи стъклото, прекърши стрелките и смаза механизма. Изглежда, смяташе, че така ще му причини по-голяма болка.

Часът трябваше да е свършил преди цяла вечност. Поне някой отвън вече би трябвало да усети, че става нещо необичайно. Къде бяха другите преподаватели? Къде беше Фог? Къде се беше дянала онази лекарка — медицинска сестра, та не беше тук да помогне в този критичен момент? Куентин се запита какво ли мисли Алис. Съжаляваше, че не може да завърти главата си съвсем мъничко, за да вижда лицето й. Гласът на Аманда Орлоф наруши тишината. Вероятно някак си се беше отърсила от магията и произнасяше заклинание — говореше бързо и ритмично, но спокойно. Куентин за пръв път чуваше такова заклинание — гневно, могъщо, ожесточено. Това беше бойна магия, целяща буквално да разкъса противника. Странно откъде я беше научила. В „Брейкбилс“ беше забранено да се споменават подобни магии, камо ли да се правят. Ала преди Аманда да свърши, гласът й, който постепенно заглъхваше, напълно секна. Отново се възцари тишина. Утрото беше заменено от следобед, времето се точеше като сън, изпълнен с паника и отегчение. Куентин се вдърви. Чу шум в коридора. Виждаше само един прозорец, и то само с периферното си зрение, но долови, че отвън става нещо и препречва светлината. Проехтяха силни удари и далечни гласове, които напяваха в унисон. Гигантска мълния проблесна до вратата с такава сила, че за миг дебелият дървен плот засвети и стана прозрачен. Чуваха се боботения, сякаш някой се опитваше да проникне в залата през пода. Съществото със сивия костюм изобщо не се трогна, нито се обезпокои. Куентин наблюдаваше през прозореца как едно-едничко червеникаво листо на върха на гола клонка, напусната през есента от другите листа, лудешки плющеше под вятъра. Струваше му се, че никога не е виждал толкова прекрасна гледка. Най-съкровеното му желание беше да погледа листото поне още минута. Би дал всичко на света само за още една минута с неговото червеникаво листенце. След миг изпадна в транс или заспа — не беше сигурен точно какво се случи. Събуди се и чу как „човекът“ на подиума тихичко и изненадващо нежно напява:

„Нани-на, детенце сладко.

Днес на лов отиде татко.

Кожа заешка ще има

да те топли цяла зима.“

Той затананика, после ненадейно изчезна. Случи се толкова безшумно и внезапно, че в първия момент Куентин не забеляза отсъствието му. Така или иначе номерът с изчезването беше засенчен от Марч, който до този момент, зяпнал като малоумен, стърчеше на подиума. Щом съществото се изпари, преподавателят се строполи на пода, удари си главата и изпадна в безсъзнание.

Куентин се опита да стане, но се изхлузи и тупна между редиците столове. Раменете, краката и гърбът му бяха изтръпнали, струваше му се, че силите му са се изцедили. Изпъна крака и почувства пареща болка, придружена с облекчение. Усещането бе, сякаш се изправяше след космически полет. Просълзи се от радост. Зловещото същество си беше отишло и нищо лошо не се беше случило. Алис също пъшкаше. В цялата аудитория отекваха стонове и ридания.

По-късно Куентин научи, че веднага след появата на „човека“ Фог мобилизирал целия учителски състав. Магиите, защитаващи колежа, на мига прихванали присъствието на непознатия, въпреки че не могли да му попречат да проникне в сградата. Директорът се проявил като изненадващо компетентен пълководец — хладнокръвен, бърз и точен в преценката на положението — и умело се възползвал от наличните си „воини“. Още до обяд кулата била опасана с временно скеле. Преподавателят Хеклер, надянал шлем на електроженист, за да предпази очите си, я подпалил чрез пиротехнически атаки. Съндърланд геройски се опитала да проникне през стената, само че ударила на камък (в прекия и преносен смисъл), пък и не било ясно какво би сторила при успех на начинанието. Дори Бигби се появил и демонстрирал екзотична неземна магия. (Слушайки разказа, Куентин остана с впечатлението, че похватите на наставника на Физиците са накарали другите преподаватели да се почувстват малко неловко.)

След вечерята и след като колежаните намусено изслушаха обичайните съобщения за предстоящи обществени или спортни събития в „Брейкбилс“, директорът Фог се опита да обясни случилото се през този ден. Застана начело на дългата маса в трапезарията още докато първокурсниците неохотно събираха приборите. Изглеждаше много състарен. Машинално подръпваше маншетите на ризата си и приглаждаше русата си коса, оредяваща на слепоочията.

— Мнозина от вас вече знаят, че съществуват и други светове, различни от нашия — подхвана той тихо. — Не е предположение, а факт. Не съм бил в тези светове и вие никога няма да попаднете там. Способността за преминаване от един свят в друг е раздел от магията, за който знаем много малко. Обаче знаем със сигурност, че някои светове са населени. Може би Звярът, който ни връхлетя днес, е грамаден.

Фог нарече Звяр съществото със сивия костюм и всички започнаха да използват това название.

— Навярно видяхме само периферията му, една малка част, която той благоволи да ни покаже. И преди са наблюдавани подобни същества. В старите книги ги наричат „израстъци“. Трудно е да отгатнем мотивацията им — Фог въздъхна. — За тях ние плаваме „кучешката“ по повърхността на техния свят на фона на небесната светлина и понякога дръзваме да се гмурнем, но никога не се спускаме надълбоко. По принцип те почти не ни забелязват. За беда нещо в днешното заклинание на колегата Марч, е привлякло вниманието на Звяра. Може би е допуснал грешка, която е позволила на чудовището да проникне в нашия свят.

Куентин потрепери, но се постара да изглежда невъзмутим. Никой не подозираше, че вината може би е негова.

Фог продължи:

— То изплува от дълбините като акула, която атакува плувеца откъм дъното. Трудно е да си представим какви са били намеренията му, но явно е търсело нещо или някого. Не знам дали е постигнало целта си. Това никога няма да узнаем… — Обикновено директорът беше олицетворение на самоувереността, но тази вечер изглеждаше объркан и няколко пъти изгуби нишката на мисълта си. Пооправи вратовръзката си и се насили да поднови обясненията: — Случаят е приключен. Всички свидетели на инцидента ще бъдат прегледани медицински и магически и накрая ще бъдат пречистени, в случай че Звярът ги е набелязал или омърсил.

Той млъкна и излезе от трапезарията, макар всички да очакваха, че ще каже още нещо. На следващия ден часовете бяха отменени.

Само че всичко това се случи по-късно…

Докато лежеше на пода след нападението, Куентин изпитваше само положителни емоции. Радваше се, че е жив. Катастрофата беше избегната. Беше допуснал ужасна грешка, но всичко отново беше наред. Дори столът, под който беше паднал, му се струваше много интересен и красив. Можеше да го гледа безкрайно. Донякъде дори беше вълнуващо да си имал досег с такава чудовищна сила и да си оцелял, за да опишеш преживяването си. Внезапно той се почувства почти като герой. Пое си дълбоко дъх и почувства под гърба си прекрасния солиден под.

Осъзна, че в момента най-много му се иска окуражаващо да стисне глезена на Алис, намиращ се до главата му. Чувстваше се на седмото небе от щастие, че отново може да я погледне. Тогава още не знаеше, че Аманда е мъртва.

Звярът я беше изял жива.