Лев Гросман
Колеж за магьосници (24)

Белият елен

Ловът на Животното търсач го отведе до поречието на необятното Северно тресавище, а после на юг, в подножието на Голямата къпина, после пак на север, порейки на запад през Здрачната гора, където нежно бълбукаше Долно Пенливо. Все едно посещаваше места от своите сънища. Пиеше от потоците, спеше на земята и ядеше печен дивеч, който сам си улавяше — беше станал приличен стрелец, а когато не му вървеше с лъка и стрелите, малко нечестно си помагаше с магия.

Неуморно яздеше нежната дореста кобила, която изглежда не съжаляваше, че е зарязала кентаврите. Съзнанието на Куентин беше изпразнено от мисли, както гората и полята бяха изпразнени от хора. Езерцето в главата му отново беше замръзнало и този път ледът беше дебел трийсет сантиметра. В най-добрите му дни минаваха часове, без да се сети за Алис.

Мислеше ли, то беше за белия елен. Сега беше поел на издирване, само че на негово собствено, а не чуждо. Озърташе се за бодливите му рога или за бледите му хълбоци. Знаеше какво върши. За това си мечтаеше непрекъснато в Бруклин. Това беше най-важната му фантазия. Да я осъществи и можеше да затвори книгата завинаги.

Животното търсач го отведе още по-далеч на запад, отвъд планини и долини, за които книгата дори не споменаваше. Преброждаше девствени територии, ала не се спираше да ги изследва или да кръщава върховете. Спусна се по искрящо бяла варовикова скала до ивица черен вулканичен пясък на брега на едно голямо, неоткрито море. Щом зърна преследвача си, еленът се понесе върху прибоя като върху суша. Прехвърляше се от вълна на вълна, от гребен на гребен, сякаш скачаше от скала на скала — с навирени рога, с морска пяна в ноздрите.

Куентин въздъхна. На идния ден продаде нежната кобила и подири брод през Западното море.

Нае едномачтово корабче, управлявано от трима мълчаливи братя и тяхната едра, загоряла от слънцето сестра, които изпаднаха в благоговение пред неговите дървени протези. Две седмици изкараха във весел тропически архипелаг, осеян с мангови мочурища и поляни с овце, за да се запасят със сладка вода (а пък платната все искаха поправки и кърпене) и продължиха нататък. Подминаха остров, населяван от сърдити, кръвожадни жирафи и едно плаващо животно, което предлагаше допълнителна година живот в замяна на пръст от ръката им (сестрата се съгласи три пъти). Подминаха пищно украсено дървено стълбище, което се виеше надолу в морето, и една млада жена, носеща се върху разтворена книга с габаритите на малък остров. Тези приключения не вдъхнаха на Куентин нищо, което да наподобява удивление или любопитство. Край вече.

След пет седмици слязоха на опърлена от слънцето черна скала и екипажът заплаши с бунт, ако необърнат курса. Куентин ги измери с поглед, блъфира с магическата си мощ и накрая им увеличи петкратно надницата. Продължиха напред.

Лесно е да се правиш на храбрец, когато по-скоро би умрял, отколкото да отстъпиш. Умората нищо не означава, когато желанието ти е да страдаш.

Куентин никога преди не се беше качвал на платноходка, широка колкото да се завъртиш, но сега се беше източил и почернял като екипажа си. Слънцето стана огромно, солените водни пръски пареха. Всичко вибрираше от електрическо напрежение. Обикновените предмети ставаха източник на необикновени оптически ефекти: радиация, слънчеви петна и корони. Звездите представляваха огнени орбити, видимо сферични, заредени с непонятен смисъл. Мощна златиста светлина прорязваше всичко, сякаш светът бе тънка театрална завеса, зад която грееше великолепното слънце. Еленът все така рипаше пред тях. Най-сетне непознат континент изпълни хоризонта. Вълшебна зима царуваше там, борове растяха гъсто досами брега — солената вода се плискаше в коренищата им. Куентин хвърли котва и нареди на екипажа, който зъзнеше в тънките си тропически дрехи, да чакат седмица и да се връщат, ако той не се появи. Даде им останалото злато, целуна седмопръстата сестра за сбогом, спусна лодката и с гребане отиде на брега. Нарами лъка на гърба си и се залута из снежната гора. Хубаво му се отрази отново да е самичък.

Животното търсач се показа на третата нощ. Куентин беше вдигнал бивак на една ниска скала с изглед към прозрачно вирче. Точно преди съмнало се събуди и го видя на брега. Отражението му потрепваше, докато пиеше жадно студената вода. Изчака минута, приклекнал на коляно. Това беше. Изпъна тетивата и зареди стрела от колчана. Помисли си, че прави неща, които не са се случвали даже на Хелън и Рупърт Чатуин. Тази мисъл не му донесе удоволствие. Прицели се в мускулестото дясно бедро на елена и пусна стрелата.

Слава богу, че не засегна артерия. Еленът не се опита да побегне, а клекна на задницата си като наранена котка. От примиреното му изражение Куентин доби впечатление, че му се налага да изтърпява нещо подобно на всеки стотина години. Кръвта му изглеждаше черна в сутрешния сумрак. Не показа страх, когато го доближи. Протегна гъвкавата си шия, здраво захапа стрелата с белите си зъби и я изтръгна с рязко движение. Изплю я в краката на Куентин.

— Заболя ме — оплака се Животното търсач.

От три дена Куентин не беше разговарял с никого.

— А сега какво? — прегракнало рече той.

— Желания, естествено. Имаш право на три.

— Моят приятел Пени си изгуби ръцете. Върни му ги.

Еленът мигновено се унесе в мисли, зареял поглед.

— Не мога. Съжалявам. Или е мъртъв, или не е в този свят.

Слънцето тъкмо започваше да се показва над тъмния масив от борове. Куентин си пое дълбоко дъх. Студеният въздух миришеше резливо на терпентин.

— Алис. Превърна се в дух — нифин. Върни я.

— Пак не мога.

— Как така не можеш? Това е желание!

— Не аз определям правилата — оправда се Животното търсач и облиза кръвта, която се стичаше по бедрото му. — Като не ти харесва, иди да простреляш някой друг омагьосан елен и тормози него с желанията си.

— Искам правилата да бъдат различни.

Еленът подбели очи.

— Изключено. Приемам първите ти три изцепки за едно желание. Кое е номер две?

Куентин въздъхна. Действително не беше се надявал.

— Плати на екипажа ми. Удвои онова, което им обещах.

— Готово.

— Това е десетократно в сравнение с надницата, за която ги наех, защото я упеторих наскоро.

— Казах „готово“, нали? Давай номер три.

Преди години Куентин си беше намислил какво точно ще си пожелае, ако някога хване златната рибка. Да отпътува за Филория и да остане там завинаги. Но това беше преди много години.

— Върни ме у дома.

Животното търсач тържествено затвори и отвори кръглите си очи. Насочи рогата си към Куентин.

— Готово.

Куентин предположи, че е трябвало да се изрази по-конкретно. Животното търсач би могло да го изпрати в Бруклин, в къщата на родителите му в Честъртън, в „Брейкбилс“ или дори в апартамента в северен Ню Йорк. Само че еленът подходи буквално и Куентин се озова пред последното си полупостоянно жилище, манхатънския апартамент, който делеше с Алис. Никой не забеляза, когато той внезапно се появи на тротоара в късната утрин на един, по всичко личеше, летен ден. Бързо се отдалечи. Даже не можеше да погледне тяхната врата. Лъка и стрелите изхвърли в една боклукчийска кофа.

Беше шок изведнъж да бъдеш обкръжен от толкова много човешки същества. Натрапваха се различни по цвят кожи, дефектните физиономии, дребнавата суета. Може би беше прихванал от снобизма на кентаврите. Отвратителна яхния от аромати — някои органични, други не, щурмува обонянието му. Челната страница на вестника, набавен от деликатесния магазин на ъгъла, го осведоми, че е отсъствал от Земята малко повече от две години.

Трябваше да се обади на родителите си. Фог сигурно им е замазал очите с някакви обяснения, но все пак. Едва не се усмихна. Какъв ли коментар щяха да измислят за косата му? Щеше да разбере скоро, ала не веднага. Поразходи се, за да се аклиматизира. Сега заклинанията за измъкване на кеш от банкомата бяха детска игра. Избръсна се, подстрига се и си купи дрехи, които не бяха ушити от кентаври и съответно не приличаха на ренесансов костюм. Поглези се. Обядва пържоли в луксозен ресторант и за малко не умря от удоволствие. В три часа пиеше московска водка в един дълъг, затъмнен и празен бар в Чайнатаун, където ходеше с Физиците. Отдавна не беше близвал алкохол. Скоро го налегна дълбока и чиста печал, упоителна и замайваща като наркотик.

Към пет барът започна да се пълни. Към шест вече бе шумно. Куентин тъкмо излизаше, когато забеляза едно стройно и хубаво момиче с руси къдрици да се гушка с мъж, който приличаше на манекен за бельо. Хал хабер си нямаше кой е моделът, но хубавицата определено беше Анаис.

Това не беше мечтана среща, но може би така бе по-добре. Седнаха отвън на стълбището. Тя опули очи на бялата му коса.

— Кой би повярвал! Измъкнахме се с триста зора. Джош страхотно го биваше. Страхотно. Никога не го бях виждала да прави такива магии. Нещо плуваше под пода, под камъните — като акула, само че всъщност плуваше в камъните. Докопа крака ти.

— Значи това е обяснението. — Куентин й показа дървеното си коляно и тя пак се опули. Алкохолът неимоверно улесняваше общуването. Куентин стоически се беше подготвил за порой от емоции, за кавалерийски щурм от скръб върху беззащитната си душа, но засега подобни ексцесии му бяха спестени.

— А в стените май е имало заклинание и затова сме се движели в кръг. Накрая пак се озовахме в пещерата на Амбър.

— Амбра.

— Това казах. Както и да е, трябваше да го развалим. — Анаис млъкна и махна на гаджето си през прозореца. Сякаш беше разказвала историята толкова пъти, че вече се чувстваше отегчена. — Мъкнехме се нагоре-надолу през цялото време. Нямаше да успеем, ако Ричард не ни беше намерил. Чак да го обикнеш! Направи ни невидими за чудовищата. Практически ни изведе навън. Още имам белег.

Тя заметна полата си, която бездруго не беше от дългите. На гладкото й бедро с бронзов загар имаше дебела, грозна, петнайсетсантиметрова ивица.

Колкото и да е учудващо, Пени оживял — поне за малко. Кентаврите не съумели да възстановят ръцете му, а без ръце той не можел да изпълнява заклинания. В Ничиите земи Пени се отделил от групата, все едно търсел нещо. Спрял пред един висок и тесен каменен дворец, необикновено стар и вехт, и умолително разперил чуканчетата си. Сякаш чакал нещо. След минутка портите на двореца се разтворили. Другите зърнали лавици с книги — топлото тайно книжно сърце на Града. Пени пристъпил напред и портите се затворили след него.

— Можеш ли да повярваш, че изобщо се е случило? Кошмар! Но сега всичко свърши.

Странно, не личеше Анаис да обвинява него или себе си. Беше намерила начин да преживее събитията. А може въобще да не е била засегната. Човек трудно разбираше какво се мъти под тези руси къдрици.

Тя непрекъснато се озърташе за модела на бельо и след малко Куентин се смили и я пусна. Сбогуваха се и се мляснаха по бузите. Не си обещаха да поддържат връзка. Какъв бе смисълът да лъжат на този краен етап от играта? По нейните думи вече всичко беше свършило. Куентин остана на стълбището в топлата лятна вечер, докато не се сети, че хич не желае да се сблъска с Анаис на излизане.

Стъмваше се, а трябваше да пренощува някъде. Би могъл да си намери хотел, но защо да си прави труд? И защо да чака? Беше изоставил почти всичките си притежания във Филория, но с железния ключ на Фог не се беше разделил. Извади го от джоба на чисто новите си джинси, както клечеше на осеяната с боклуци улица в Манхатън, вдъхвайки супения мирис на града. Поднесе го към ухото си и от ключа зазвуча висока нота, сякаш бе камертон. Досега не беше забелязвал. Чувстваше се безбрежно самотен и само мъничко поуплашен.

Куентин стисна ключа в две ръце, затвори очи, отпусна се и се остави да го повлече. Все едно пътуваше с лифт за ски спускане. Ключът отвори невидим шев във въздуха и го ускори през някакво субизмерение към каменната тераса в „Брейкбилс“. Болката от завръщането бе грандиозна, ала неволята бе още по-грандиозна. Имаше да уреди още една работа, а после всичко щеше да приключи завинаги.