Лев Гросман
Колеж за магьосници (16)

Разказът на Пени

 

Пени изсумтя и избърса нос в ръкава си.

Куентин знаеше, че Пени никога няма да се принизи дотам, че да поздрави, да се поинтересува как са и да обясни какво, мамка му, търси тук. Беше благодарен. В момента не би изтърпял подобни любезности.

— Как влезе тук? — изграчи Куентин. Устата му беше пресъхнала.

— Портиерът ви дремеше. Спокойно може да го уволните.

— Не е бил портиерът. Сътворил си някакво заклинание.

— За прокрадване. На Чъмли.

— Елиът направи защитна магия на целия етаж. А аз му помогнах.

— Ние ще поставим нова. Аз развалих старата.

— Ега ти… Я давай поред. Кои сме „ние“? Второ… Пени, гадино, правихме тази магия цели два дена! — В този миг най-съкровеното му желание бе да натопи лице в леген с топла вода. И може би някой да му държи главата, докато се удави.

Пени беше проникнал в защитата им все едно беше детска игра. Куентин се помъчи да се държи като непукист — не искаше да показва колко е впечатлен.

— Ами ключът?

Пени бръкна в джоба си и му го подхвърли.

— Взех го от портиера. — Сви рамене. — Такива работи се научават на улицата.

Куентин се накани да го захапе, че не представлява трудност да откраднеш ключ от портиер под въздействието на „Чъмли“, но думите му натежаха като камънаците, които седемте козлета натъпкали в търбуха на вълка. Защо да си губи времето в разправии? С Алис трябваше да говори.

Само че другите вече бяха чули гласа на Пени. Ричард се дотътрузи от кухнята, където почистваше — вече буден и изкъпан, а също така фризиран, наконтен и изгладен. Джанет скоро се измъкна от стаята на Елиът, царствено загърната с някаква покривка, все едно през изминалата нощ не се бе случило нищо необичайно. Щом зърна Пени, изписка и изчезна в банята.

Куентин си даде сметка, че трябва да се облече. С идването на деня се беше озовал в царството на привидността, лъжите и преструвките. Щяха да си приготвят бъркани яйца, да си разправят как ги цепи главата, да пийнат по някой коктейл „Мимоза“ или „Блъди Мери“ било със сос табаско, било с черен пипер и да се държат така, сякаш Куентин не е разбил сърцето на Алис. Също така — ха-ха! — да изслушат и Пени.

В края на четвърти курс той решил — обясни, когато публиката му се събра (вече всички бяха облечени, държаха чаши с напитки и чинии с храна, някои останаха прави, други се изтегнаха на диваните или насядаха по пода), че „Брейкбилс“ го е научил на каквото го е научил, затова се отписал и се преместил в едно градче в Мейн, малко на юг от Бангор. Казвало се Осло, западнало курортно селище, чието население се свивало с осемдесет процента през мъртвия сезон.

Пени избрал Осло, защото там нямало какво да го разсейва. Пристигнал в средата на септември и безпроблемно наел фермерска къщурка в покрайнините на път с едно платно.

Неговият хазяин бил пенсиониран учител, който му предал ключовете и отпрашил към зимната си вила в Южна Каролина. Най-близките съседи на Пени били порутена сектантска църква от едната страна и летен лагер за деца със забавено умствено развитие от другата. Било съвършено. Имал всичко, от което се нуждаел: тишина, самота, завидна библиотека с магически заклинания, народни приказки, балади, монографии, справочници. Имал здраво писалище, светла стая, прозорец с изглед към неокосен заден двор, който не те изкушава да зяпаш навън. Бил в рая. Но няколко седмици след пристигането си, докато седял зад бюрото, а бледосините му зорки очи се плъзгали по думи с върховна мощ, написани преди столетия с перо от крилат кон, Пени установил, че съзнанието му блуждае. Едрото му, обикновено гладко чело, се намръщило. Нещо пречело на концентрацията му. Дали някой съперник — изследовател не го атакувал? Кой би дръзнал? Разтъркал очи, поклатил глава и се съсредоточил още по-силно. Ала продължил да блуждае.

Оказало се, че така Пени открил в себе си слабост, недостатък, който не би заподозрял у себе си и за хиляда години — възраст, която възнамерявал да доживее с няколко внимателни видоизменения у себе си. А ето го недостатъка: бил самотен.

Мисълта била безумна и на всичкото отгоре — унизителна. Той, Пени, бил закоравял самотник. Същински Хан Соло от „Междузвездни войни“. Обичал тази черта на характера си. Изкарал четири безконечни години в „Брейкбилс“, заобиколен от идиоти — с изключение на Мелани, както наричал Ван дер Веге — и най-сетне се откъснал от простотиите им. Да, но взел да пощръклява. Стоял край язовира до фермата и хвърлял камъчета, за да разтроши тънката коричка лед. Изминавал пеша два километра до центъра на градчето, за да джитка видеоигри в компютърния клуб зад аптеката заедно с тийнейджъри с безжизнени изцъклени погледи. Разказвал за проблемите си на четири бизона, които живеели в една ферма до Бар Харбър Роуд. Даже му минало през ума да прескочи оградата и да погали огромните им глави, обаче не му стискало. Бизоните са големи и никога не знаеш какво си мислят.

Това било през септември. През октомври си купил зелено субару „Импреса“ и започнал редовно да посещава един танцувален клуб в Бангор. Докато шофирал четирийсет и пет минути през девствени борови гори, той надигал шишето с водка, защото клубът бил за всички възрасти и там не се сервирало алкохол. Работел само в петък и събота вечер и Пени играел билярд с разни самотници като него. Само че през една от тези съботни вечери за свой таен ужас — и с тайна благодарност — зърнал позната физиономия в смътно осветения салон. Неприятна физиономия, физиономията на изсъхнал труп с ужасен мустак на горната устна. Мустакът на пътуващия търговец Лавлейди.

Над халба с бира и няколко партии билярд, които Лавлейди лесно спечелил — не може цял живот незаконно да пренасяш фалшиви магически вещи, без да придобиеш някакви реални умения — споделили един на друг какво ги е довело тук.

За хляба си Лавлейди почти изцяло зависел от късмета и от лековерието на непознатите. Повечето си време прекарвал в лов из световните битпазари, вехтошарски магазини и по разпродажби, както рибарите ловят риба в морето. Влизал в контакт с емоционално уязвимите вдовици на наскоро починали магьосници, та дано се докопа до вещ с истинска стойност или до вещ, която с малко обработка ще замяза на нещо с истинска стойност. Последните няколко месеца изкарал в мрачното предградие на Хъл, Северна Англия, в една гарсониера над гараж. Гледал да удари кьоравото в антикварните магазини и в книжарниците за книги втора употреба. Цял ден се разкарвал с автобуса, а извадел ли късмет — на древно колело с една скорост, което заемал без разрешение от гаража.

По някое време Лавлейди започнал да страда от нежелано внимание. Обикновено той приветствал клиентското внимание, но тук се касаело за нещо различно. Непознати пътници в автобуса се пулели насреща му без причина. Уличните телефони звънели, щом минавал край тях. Броял си рестото и всички монети били от годината на раждането му. Пускал телевизора и виждал собствения си образ на фона на загадъчен пуст град. Лавлейди не бил нито учен, нито кой знае колко интелигентен, обаче в оцеляването се ръководел от инстинктите си, а те му нашепвали, че сериозно е сгазил лука.

Насаме в гарсониерата хубаво преценил ситуацията. Предположил, че неволно е придобил вещ с истинска мощ, жадувана от някаква магическа същност.

Същата нощ Лавлейди се изселил. Прежалил предплатения наем, накачулил се с амулети и фетиши, взел автобус до Лондон, качил се на влака за Париж, а оттам прекосил Атлантика, за да злоупотреби за пореден път с милостта на „Брейкбилс“. Един изтощителен следобед бродил в горите северно от Ню Йорк, търсейки познатия двор.

Когато слънцето тръгнало да залязва и лютият зимен мраз защипал ушите му, ужасяващата истина бавно си пробила път. Намирал се където трябва, но „Брейкбилс“ не му се явявал. Той или стоките му били несъвместими със защитните заклинания на колежа.

Тогава избягал в Мейн. Ама че ирония: за пръв път Лавлейди ударил кьоравото, но му дошло в повече. След живот, изкаран в алчност и икономисване, сърце не му давало да зареже всичките си стоки посред замръзналата гора. Наел си хижа (евтино, защото не било в активния сезон) и направил инвентаризация.

Найлоново пликче, завързано с ластик, сред партида от невзрачни украшения за костюми. Лавлейди тутакси го разпознал. Не знаел какво представлява, но силата му щяла да ти избоде очите. Дръпнал Пени в един ъгъл, бръкнал в джоба на опърпаното си палто и поставил пликчето на кръглата талашитена масичка. В него имало обикновени копчета стари модели: с две дупки, с четири дупки, от фалшива кожа, имитация на костени копчета, ъглести копчета на допотопен радиоапарат, бакелитени копченца за якички, даже ръкавели. Очите на Пени незабавно се заковали в едно плоско бисерно бяло копче, голямо около два сантиметра и половина. Тежало повече, отколкото трябвало. Направо вибрирало с едва сдържана магическа сила.

Разбрал какво е то. Не го докоснал.

— Щура работа — обади се неприлично изтегнатата на креслото Джанет. — Какво е било това вълшебно копче?

— Не се ли досещаш? — попита Пени.

Куентин смяташе, че се досеща, но нямаше да изрече думите гласно.

— Какво предприе? — попита вместо това.

— Накарах го да дойде в къщата ми. Той не се намираше в безопасност, а аз поне имах елементарна защита. Обадихме се на жената, от която бе купил партидата, но тя настоя, че такова копче не фигурирало в архива й. На следващия ден заминахме за Бостън и аз му платих осемдесет хиляди долара. Той отказа в брой, само злато и диаманти. Практически изкупих витрината на една бижутерия, но си струваше. После пратих Лавлейди на майната му.

— Осемдесет хиляди долара — повтори Елиът. — Много евтина ще да е била тая бижутерия.

Пени не се трогна от коментара му.

— Това се случи преди два дена. Копчето привлича внимание. Снощи една чистачка загина при пожар в бостънския хотел два етажа над мен. Не се върнах в стаята си. Взех един китайски автобус от Южната гара. От Чайнатаун дотук ми се наложи да вървя пеша. Влезех ли в такси, двигателят отказваше.

— Важното е, че е истинско и че е наше.

— Наше ли? Кои сме ние? — попита Ричард.

— Ти — студено го скастри Куентин — да траеш.

— Куентин разбра — обобщи Пени. — Още някой?

— За какво говори той?

Копие от чист искрящ лед прониза сърцето му. Не беше чул кога Алис е влязла. Стоеше встрани с неумита и разрошена коса; сънено дете, събудило се посред нощ и появило се като призрак на купона за възрастни.

— Той не знае за какво говори — промърмори Куентин, измъчван от угризения. Чак й се сърдеше: толкова го болеше да я погледне.

— Ще обясниш или аз да го направя?

— Ти. Аз ще се скъсам от смях.

— Кой каквото ще казва, да го казва, че си лягам — подкани ги Елиът.

— Дами и господа — тържествено и величествено заяви Пени, — заминаваме за Филория! В края на „Блуждаещата дюна“ — започна той (очевидно беше репетирал) — Хелън и Джейн Чатуин получават подарък от Доблестни, капитана на платнохода със зайчи екипаж. Подаръкът представлява дъбово ковчеже с месингов обков, в което има пет вълшебни копчета с различни форми и цветове, по едно за всеки Чатуин, които по команда могат да пренесат притежателя си от Земята до Филория и обратно.

Всички в стаята бяха чели книгите, Куентин сума ти пъти, но въпреки това Пени припомни правилата. Копчетата те пренасят първо до нещо като междинен свят, слой между отделни измерения, откъдето правиш скока за Филория.

Никой не знае що за спирка е тази. Би могла да е алтернативна плоскост на битието или място между тези плоскости, като изсушено цвете между страниците на книга или равнина, която съдържа всички плоскости — гърбът на книгата. За необученото око тя прилича на безлюден град, безкрайна поредица от каменни квадрати, ала служи като контролно табло за измеренията. Всеки квадрат представлява площад с фонтан в центъра. Влез в който и да е фонтан, и ще се озовеш в друга вселена. Има стотици квадрати, никой не ги е преброил, както и съответен брой алтернативни вселени. Зайчетата наричат това място Ничиите земи, понеже не е нито един свят, нито друг, а понякога просто му казват Града.

Най-важно, изтъкна Пени, е, че в края на „Блуждаещата дюна“ Хелън скрива всички копчета в чичовата си къща в Уелс, чувствайки, че са твърде механични и правят пътуването много лесно. Ходенето до Филория не бивало да е концерт по желание, все едно хващаш автобус. Такова пътуване трябвало да се заслужи, да се извоюва. То било награда за достойните, избрани от Амбра и Умбра. Копчетата били извращение на тази божествена благодат. Те нарушавали правилата. По същността си Филория била религиозна фантазия, но копчетата изобщо не били религиозни, а магически инструменти, към които не са прикрепени стойности. Магически до степен на технологичност. Можеш да ги използваш за добро или зло.

Напълно разбираемо Джейн била неутешима и обърнала къщата с краката нагоре, но според „Блуждаещата дюна“ никога не ги открила. Пловър не написал други книги. „Блуждаещата дюна“ свършва през лятото на 1917 или 1918 година. Но я помислете, предложи Пени: колко дълго може да остане скрита кутия с копчета? Десет години? Петдесет? Рано или късно всичко излиза наяве. Навярно е възможно — дори неизбежно — камериерка, агент по недвижими имоти или друго момиченце да ги е намерило отново! И оттам да са попаднали на сивия пазар за магически вещи.

— Хм, я чакай малко — жизнерадостно се намеси Куентин. — Книгите за Филория не са ли художествена измислица? Нима описват действителни събития?

— Да и не — изненадващо разумно отговори Пени. — Допускам, че голяма част от повествованието на Пловър е плод на фантазията. Обаче стигнах до убеждението, че основната механика на пътуването между измеренията, описана от него, е напълно истинска.

Куентин знаеше, че Пени никога не блъфира, но продължи да се заяжда, тласкан от злоба.

— Сериозно? И как стигна до това заключение?

Пени го погледна състрадателно и нанесе смазващия си удар:

— Уверявам те, че Ничиите земи са реалност. Повечето от изминалите три години аз прекарах там.

Всички се умълчаха. Куентин най-накрая се осмели да погледне Алис, но изражението й представляваше маска. По-добре да изглежда сърдита.

— Не знам дали ви е известно (всъщност съм сигурен, че не ви е известно), обаче в „Брейкбилс“ пътешествах между алтернативните светове. Или между плоскостите, както ги наричаме. Доколкото ни се удаде да преценим, това е съвършено нова специалност. Аз бях първият студент по нея. Дарбата ми беше толкова необичайна, че Мелани — госпожа Ван дер Веге — реши, че вместо да ходя на лекции, ще се обучавам самостоятелно.

Страшно много импровизирах, магията беше съвсем новаторска. Страхотни изненади ме чакаха. С много задачи се справих, но някои проблеми още ми се опират.

— Например? — подхвърли Елиът.

— Засега пътувам сам. Мога да пренеса тялото си, дрехите си и малко провизии, но нищо друго и никого другиго. Второ, успявам да стигна до Ничиите земи и засядам там. По-широката мултивселена е затворена за мен.

— Тоест… само това ли? — Джанет хич не изглеждаше впечатлена.

— Не. Моите изследвания се ограничиха с Града. Той самият изобилства от находки и магически обученото око съзира в него изумително сложен артефакт. В книгите няма нищо ни зрънца информация — „Блуждаещата дюна“ е разказана от погледа на едно дете и не ми е ясно дали Пловър, или Чатуинови са имали контрол върху описаните техники. Отначало мислех, че става дума за виртуална среда, функционираща като триизмерен интерфейс, хакнат на контролното табло за измеренията. Не че това е интерфейс. Лабиринт от еднакви квадрати? Голяма помощ, няма що. Работата е, че колкото повече научавам, толкова повече ми се струва, че е точно обратното — нашият свят е много по-нереален от Града, а това, което преживяваме като действителност, е само бележка под линия на случващото се там. Епифеномен. Обаче сега имаме копчето — той потупа джоба на джинсите си — и ще научим повече. Ще стигнем надалеч.

— Пробва ли го?

Пени се поколеба. Куентин надуши кръв:

— Разбира се, че не е. Насрал се е от страх. Има представа само, че тая чудесия е адски опасна и иска някой да му послужи за опитно свинче.

— Абсолютно не е вярно! — възмути се Пени и ушите му почервеняха. — Артефакт на такова равнище изисква съмишленици и наблюдатели при съответните предпазни мерки! Никой разумен магьосник…

— Успокой топката, Пени. — Сега Куентин можеше да играе ролята на разумния и го стори максимално злобно. — Така си се олял, че не е за разправяне. Видял си стар град, няколко фонтанчета и чешмички и като имаш копчето, ти се е отворил меракът за Филория. Хващаш се за сламка. Глупости на търкалета! Поеми дълбоко въздух и направи крачка назад.

Никой не продума. Скептицизмът в стаята беше осезаем. Куентин чувстваше, че печели. Пени се огледа умоляващо, неспособен да повярва, че са го натирили.

Алис пристъпи напред. Гласът й едва доловимо трепна:

— Куентин, ти си невероятен гадняр!

С една ръка стисна китката му, а с другата бръкна в джоба на торбестите черни джинси на Пени. Пръстите й шавнаха.

После тримата изчезнаха.