Йосип Новакович
Курс по творческо писане (6) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fiction Writer’s Workshop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Steis (2015 г.)
Допълнителна езикова корекция и корекция на форматирането
NomaD (2015 г.)

Издание:

Йосип Новакович. Курс по творческо писане

 

Американска, първо издание

 

Fiction Writer’s Workshop

Copyright © 1995 by Josip Novakovich

 

Превод от английски: Мария Кръстева

 

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Кристина Симеонова

Коректор: Люба Камарашева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16

Печатни коли 20,25

 

ISBN: 978-954-28-0500-77

 

Издателство Сиела софт енд паблишинг АД, София

Печатна база Сиела

История

  1. — Добавяне

Устната традиция

Когато ровех в паметта си, във въображението и книгите, за да открия нещо, което би могло да роди разказ, се надявах да мога да разчитам на богато развитата сред народа на моя роден край устна традиция. Аз толкова отчаяно търсех материал за разкази, че използвах дори това чувство като материал. Ще видите какво се случва в търсенето на белетристичен материал от следните наситени откъси от моя разказ „Горящата обувка“:

„Ненад ми разказа за Марко Кралевити, който сукал от майчината си гръд в продължение на седем години и още седем не вкусвал нищо, освен мед. Марко можел да пусне вода от дънер, съхнал девет години. Конят му можел да прескочи девет левги надлъж и три левги на високо. Марко убил Муса Кеседжия, който имал три сърца зад три гръдни коша — първото от тях туптяло, второто танцувало, а третото криело спяща змия. Когато змията се събудила, мъртвият Муса скочил върху пустата земя.

Когато двайсет години по-късно си спомних за разказа на Ненад, помислих си, че вместо да посещавам практически семинар по творческо писане в САЩ, ще е по-добре да слушам Ненад да разказва няколко дни и нощи и да се опитам да накарам разказваческото изкуство да бликне от нашата обща земя. Веднага потеглих за Плачеща върба, селото, където живееше той. Там, където навремето коне бяха орали полята край прашния път, сега тракторите оставяха зелени мазни следи по асфалта. Напукана дървена обувка висеше на една греда пред къщата на Ненад, за да рекламира занаята му — майстор на букаи.

Здрависахме се и той ме попита какво правя напоследък. Макар, разбира се, да говореше толкова много, че аз не можах да вметна нито дума, накрая успях да го прекъсна и да попитам:

— Ненад, къде се научи да разказваш така хубаво? Може би край огнището, седнал на коленете на дядо си?

— Ходех в библиотеката — отвърна той, — четях и веднага подир туй ти ги разказвах, докато историите са ми още пресни в ума.

Един мит рухна за мен при тези думи.

— Разбира се — каза той, — добавял съм по нещо тук и там.

— Но аз си мислех, че ти си разказвач на епически истории!

— Ти след всяка история казваше: «Още!» — и аз, какво да правя? Ходех в библиотеката през обедните почивки.

— И все пак, кой те научи как да разказваш истории? Твоите баби ли?

— Не. Защо толкова много държиш да знаеш? Да разкажеш някоя история не е нищо кой знае какво, лесна работа. Тръгваш от тук и повеждаш слушателя надалеч, или тръгваш отдалеч и го довеждаш до тук.

— Лесно е да се каже, но е трудно да се направи!

— Ето например, държиш тази бирена халба. Е, добре, да започнем от нея. Много, много отдавна, имало бирена халба и тя живеела в една кръчма, в нещастното семейство на двайсет и три бирени халби. Много пресъхнали устни… и така се продължава. Виждаш ли?

— И все пак, какво става нататък?

В отговор той се разсмя и ме потупа по рамото, така че не разбрах дали можеше да продължи, или просто ми се надсмиваше. А може би простодушното ми упорство го забавляваше.

— Искаш пак да отворя торбата с приказките ли? — попита той.

Аз настоявах да ми разкаже история и му заявих, че няма да му позволя да ме отпрати, докато не го стори, също както Яков не е пускал Божия Ангел, докато не получил благословия — макар случаят да не е достоен за такова древно сравнение.

— Добре, докато караме към къщи, ще ти разкажа една история.

И ние се отправихме към колата му — копие на «Фиат» («Юго»). Отваряйки вратата, той започна:

— Виждаш ли онази, високата къща? На това място беше къщата, където прекарах детството си. Беше направена от кирпич. В началото на войната немците нахълтаха, вдигнаха баща ми от масата и го застреляха край плевнята.

След няколко години десетина германци влязоха в двора. Скрих се в леглото и треперех под козяка. Чифт ботуши пристъпваха по дъсчения под и приближаваха към мен. Чуваха се все по-силно. Някой издърпа завивката и над мен се надвеси огромен войник. «Ох!» — отрони се от гърлото ми. Немецът протегна ръка — да ме удуши, както си помислих. Положи студена длан на челото ми. Подир туй наля чаша вода от ведрото в кухнята, пусна някакви бели хапчета във водата, смачка ги с една лъжица и поднесе чашата към устните ми пред стиснатите ми зъби. Течността беше толкова горчива, че целият потръпнах. Струваше ми се, че ще се сгърча и ще умра. Не беше отрова, а аспирин.

После той извади едно хартиено пакетче от кожената си чанта и измъкна от него меденка. Подаде ми я. Гледаше ме навъсено в устата, докато дъвчех. Като свърших, даде ми още една и аз бавно задъвках. Когато преглътнах и последната хапка, обърнах очи към хартиеното пакетче.

Немецът вдигна показалец, размаха го и каза: «Nein!» После излезе в градината, извика нещо на войниците и те всички отмаршируваха, вдигайки подире си кълба прах. Е, братко мой, не можеш да си представиш как се почувствах. Първо той — германецът, който за мен бе един и същ — убива баща ми, а после ми дава вкусни меденки, каквито не съм ял никога преди, нито след това.“

Историята продължава. Отивам на другия ден при разказвача, но той отказва да разказва, защото е сънувал кошмари под въздействието на спомена за меденките и моето посещение. Но ето че един ден отново заразказва:

„Котката тигрова порода на Ненад скочи, сграбчи края на шапката му и започна да се опитва да му я издърпа от ръката. Ненад я почеса по главата и промълви: «Милото ми котенце.»

Погали я така нежно, както никога не бях виждал мъж на неговата възраст да го прави, поотпусна се и заговори:

— Една нощ немците влязоха в селото и се канеха да съберат трийсет души и да ги убият, защото партизаните бяха убили трима немски войници. Първо обаче заклаха няколко пилета, за да си ги сготвят тихомълком на хълма с ябълковата овощна градина, където никой от селото не можеше да ги види. Там се навъртаха черни котки, а в нашата махала черни котки не идваха. Затова и когато мярнах една, побягнала по пътя с окървавена глава на петел в уста, извиках: «Немците идват!»

Побягнахме в гората и оттам чувахме изстрелите. Немците убиха десетима, но повечето хора от селото се спасиха — благодарение на черната котка!

Той вдигна котката си, която приличаше на парашутист в камуфлажно облекло.“

Разказът продължава. Но за мен в случая е важно, че онова, което бях приемал за устна традиция, се оказа взето от книгите, неавтентично. Същевременно чрез случката, която току-що предадох, човекът ми разказва история от собствения си живот. Разказвачът сподели собствените си преживявания с характерните за устната традиция повторения, на хърватски диалект, но аз я възпроизвеждам по памет, в различен ритъм и без особени повторения. Моят преразказ я превръща в традиция, тоест препредаване на разкази от едно поколение на друго, от поколението на Втората световна война до моето поколение — това на съвременните Балкански войни. Тези разкази се предават както устно, така и писмено.

Художествена или нехудожествена измислица е „Горящата обувка“? И двете. Повечето материали съм почерпил непосредствено от своя опит и от разговорите си с един човек, когото познавах от детството си. Историята с котката и още някои други, включени в разказа, които тук не мога да възпроизведа, тъй като обемът не позволява, съм заел от другаде, но вложих всички в устата на разказвача. Някои подробности и шеги са привнесени от мен, но основното съм чул и видял.

И въпреки това повествованието се възприема като белетристика. Редакторите, които го публикуваха, така и никога не ме попитаха: „Истина ли е всичко това?“ Тях ги интересуваше само дали разказът въздейства като художествена проза. Историята с меденките следва класическия образец на сюжетно развитие в белетристиката (действие — кулминация — развръзка), така че, дори ако произтича от опита на разказвача (а аз не мога да докажа това), без особени промени от моя страна, тази история притежава художествена форма. Художествена по форма е и рамката на моята история — търсенията ми в областта на устната традиция. Въведението и мотивите ми се разкриват в началото — нужни са ми истории, за да се науча да пиша. Първата следа се оказа подвеждаща — това бе завръзката. Втората следа — историята за бирената халба — също се оказа нереалистична — втората завръзка. Желанието ми да чуя истинска история се осъществява едва когато бях готов да се откажа, да си тръгна. Това бе кулминацията, тогава се появи реалната случка — историята с меденките. Разказът продължава с действие, което води към развръзка, навързват се и други епизоди (историята за котката) и развръзката следва под формата на епифания:

„Докато крачех към гарата, листата в гората — езиците на вятъра — ми шепнеха. Камъните на банкета на пътя скриптяха под нозете ми и разказваха за това как Иисус е бил изкушаван в пустинята да направи хляб от камъни и как вместо това по-късно е направил вино от водата. Камъните преповтаряха разказа за това как жестоки армии и добри хора са минали по пътя си. И аз си мислех, че щом камъните могат да разказват истории, аз също мога.“

Не за това си мислех, когато за втори път си тръгнах след срещата с разказвача, така че развръзката е художествена. Съчиних по-голямата част от диалога и някои описания, като например как сините Босненски планини се издигат като ризи на хоризонта. Промених всички имена.

И все пак, в основни линии този разказ е автобиографичен. Забележете, че в анализа му аз съвсем свободно говоря за себе си в първо лице. Не казвам „разказвачът, от името на когото се води повествованието“, както бих говорил, ако това беше неавтобиографична проза, предадена от първо лице. (Повече по отношение на лицата, които водят повествованието, ще намерите в Глава пета.)

Търсенията ми по посока на устната традиция разбиха моите наивни представи, че съществува нещо като „Одисея“, която един селянин ми разказва. Нямах късмет в тези свои търсения. Някакъв старец, когото брат ми (той беше лекар) открил при визитациите си в едно славянско селце, бе умрял няколко дни преди да пристигна, за да се срещна с него, а една старица, която също можела да разказва прекрасни истории, когато я посетих, беше болна. Имаше неколцина други селяни, към които бих могъл да се обърна, някои сърби, а други хървати, но поради войната наскоро те не искаха да кажат нито дума и не се доверяваха на никого. Така това търсене ме доведе на задънена улица.

Но не е така с други неща, за които хората разказват. Полезно е да слушаш как разговарят и какво казват, защото едни от най-добрите разказвачи не са писателите. Общуването със слушателите за тях е най-същественото преживяване, когато разказват някоя история, и затова предпочитат да говорят, вместо да пишат. Онези измежду нас, които предпочитат да пишат и не умеят да говорят така словоохотливо, определено би трябвало да пресъздадат върху страниците живото слово на автентичния разказвач. Възможно е човек да открие такива сладкодумни хора.

Вярвам, че моят опит, свързан с проучванията и написването на „Горящата обувка“, ще ви бъде полезен. Може би вие ще потърсите източника, подходящ лично за вас — мястото, където сте прекарали детството си, където сте слушали старите железопътни работници да си говорят — Апалачите, Харлем, навсякъде. Направете го на всяка цена. Вие може би ще имате по-голям късмет от мен и ще успеете да откриете пряк източник. Но докато търсите едно, бъдете с отворено съзнание, за да можете да разпознаете и друго, което да се окаже също толкова полезно, ако не и по-добро. Докато търсех стари предания, аз открих едно ново. Ще ми се аз самият да можех да следвам този пример по-често, но ще бъда щастлив, ако вие успеете.