Йосип Новакович
Курс по творческо писане (3) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Мнозина са писателите, които твърдят, че във всичко могат да открият повод за разказ. Опитът е най-великият първоизточник на художествената проза. Не е задължително това да бъде ваш личен опит — бихте могли да наблюдавате житейската битка на другиго и да я използвате като повод за своята белетристика. Николай Гогол например е написал прочутата си повест „Шинел“ по повод анекдот, който чул по време на вечеря с приятели. Беден човек с години спестявал пари, за да си купи ловна пушка, ала преди да успее да отиде на лов, някой му я откраднал. Гогол, макар и далеч по-добър сатирик от когото и да било на онова събиране, бил единственият, който не се смял на тази история. Той бил покрусен и изпълнен с жалост към онзи човек. Прибрал се вкъщи и под влияние на това съпричастие написал повест за един чиновник, който дълго пести, за да си купи шинел. Купува го, но му го открадват и човекът изпада в отчаяние, докато всички наоколо му се смеят и подиграват.

Гогол претворява белетристично първоначалния факт. Вместо пушка, той използва шинел. Вместо към лова, вниманието се насочва към работата на чиновника. Самият писател е бил чиновник и това му е дало възможност да внесе реалистични подробности в своя разказ. Подигравките и насмешките вероятно са заети от присъстващите на онова събиране и техния присмех над човека с пушката. В своята работа писателите могат да използват собствения си опит, както и чуждия. Преобразени от творческото въображение на автора, дори и съвсем автентични подробности, като например онези, които Гогол заимства от преживяванията си на чиновник, се превръщат в художествено повествование.

Не е нужно много за творческия импулс, за зародиша на едно белетристично произведение. В есето „Изкуството на художествената проза“ Хенри Джеймс разказва как англичанка създала роман за френски протестанти. В Париж, докато се изкачвала по едно стълбище, тя „минала покрай отворена врата, през която зърнала жилището на пастор. Край масата били насядали неколцина младежи протестанти, току-що свършили вечерята си. Този бегъл поглед, пред който се мярнала картината, траял едва миг, но миг на истинско преживяване.“

Френският белетрист Клод Симон твърди, че е достатъчно да се разходиш из квартала, за да събереш материал за повествование. Върни се, разкажи за онова, което си видял, помислил, почувствал, запомнил и прочее — и това е всичко! Е, може и да е малко преувеличено, но е ясно какво се има предвид: не е нужно преживяването ви да е забележително, за да се окаже полезно като материал за художествено повествование.

Клод Симон потвърждава този принцип: пишете за онова, което знаете. От друга страна, някои автори препоръчват: пишете за нещата, които не познавате, защото тогава ще разполагате с повече свобода на въображението — знанието ограничава. Методът, който описва Джеймс — да се пише въз основа на бегло впечатление, така че да не знаеш много за хората, които описваш, но да знаеш за техния свят (писателката, за която говори Джеймс, е имала богати познания за френското протестантство) — предоставя много добро компромисно положение: достатъчно познания, но и достатъчно незнание и неосветленост, за да се досещаш и да си представяш.

Дали да пишем въз основа на онова, което знаем, или да се осланяме на незнанието не е еднопосочно решение. Не мога да пиша за нещо, което изобщо не познавам, но не мога да пиша и за нещо, което познавам всецяло, защото какво е всъщност знанието? Сократ е смятал, че единственото, което знае, е, че нищо не знае. Миналата седмица на тръгване за университета установих, че съм си забравил на барчето ключовете от колата. Но не ги намерих там. Търсих ги около час. Намерих ги на един перваз в друга от стаите. Споменът ми не означаваше знаене, фактически той беше фикция, художествена измислица. Дори ако разказвате по спомени, ще има достатъчно елементи, които не познавате или за които не сте сигурни, така че да не бъдете ограничени от знанията си.

Трябва да кажа обаче, че познавам доста хора, които сляпо следват линията на събитието в белетристиката си (техният аргумент е: „Но тъкмо това се случи!“), въпреки че ако променят някой детайл, нещо съвсем дребно, повествованието ще се окаже по-убедително.

Възможно е да предпочитате да работите не въз основа на мимолетни впечатления, а на част от живота, биографично, както Марсел Пруст и Харолд Бродки, които са разчитали на непосредствения си опит за всичко — за сюжета, подробностите, образите. Но възможно е също като при мен предпочитанията ви да се променят с всяко ново произведение.