Йосип Новакович
Курс по творческо писане (16) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fiction Writer’s Workshop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Steis (2015 г.)
Допълнителна езикова корекция и корекция на форматирането
NomaD (2015 г.)

Издание:

Йосип Новакович. Курс по творческо писане

 

Американска, първо издание

 

Fiction Writer’s Workshop

Copyright © 1995 by Josip Novakovich

 

Превод от английски: Мария Кръстева

 

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Кристина Симеонова

Коректор: Люба Камарашева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Формат 60/90/16

Печатни коли 20,25

 

ISBN: 978-954-28-0500-77

 

Издателство Сиела софт енд паблишинг АД, София

Печатна база Сиела

История

  1. — Добавяне

Многостранни и черно-бели образи

Повечето от героите в горепосочените примери могат да бъдат определени като многостранни образи, защото са триизмерни като кълбо. Това са сложни образи, притежаващи противоречиви характеристики. Госпожа Лоазел е едновременно фриволна и отговорна. Шведът е параноичен, но проницателен. Джон Марчър е чувствителен, но и коравосърдечен. Когато пишете, не трябва да опростявате нещата — не бива да създавате черно-бели плоски образи. (Няма нищо лошо да изграждате двуизмерни образи като част от обстановката, но това не се отнася за активните лица, героите, които изграждат разказа.)

Двуизмерните герои притежават не много характерни черти, при това са напълно предсказуеми и не пораждат истински конфликти. Плоските образи често се свеждат до стереотипи: дебело ченге, което се тъпче с понички, разсеян професор, развратен шофьор на камион, добродушен дебелак, крадец, който върти очи на всички страни, манекенка, която страда от анорексия. Ако използвате такива образи-клишета за въвеждане в прозаичния текст като второстепенни герои, това би придало чувство за хумор и динамика на разказа ви, но ако те са главните ви герои, това би оприличило прозата ви на сглобяемо жилище, с което се явявате на архитектурен конкурс. И още по-лошо — ще звучите като ограничен фанатик. В качеството си на писател трябва да се стремите да разбирате разнообразието на човешките преживявания, а тесногръдието означава, че изключвате и обиждате една част от хората (и техните преживявания), като ги свеждате до плоски типажи.

Но дали е възможно да се изгражда образ без типажи? Какво би представлявала литературата без комарджиите и скъперниците? Мисля, че отговорът е съвсем прост: Рисувайте портрети на скъперници, но не ги типизирайте като скъперници, а ги опишете като обикновени хора, които постъпват скъпернически (които по една случайност са стиснати). И ако докато изграждате скъперници, не успявате да създадете образи, а хора, толкова по-добре. Ърнест Хемингуей казва: „Пишейки роман, писателят трябва да създава живи хора — хора, а не образи. Образът е карикатура.“ И така, пресъздавайте хора. („Покажете ми мен на мен самия.“) Нека скъперникът в мен да оживее — и да се черви — докато чете вашия разказ.