Йосип Новакович
Курс по творческо писане (39) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Встъпления

След оформлението на корицата и заглавието, встъпителните думи са първото впечатление или по-скоро огледалото на нашата изразност. Корицата може да изглежда чудесно, заглавието да е звучно, но ако първите няколко реда звучат безинтересно, и първото впечатление ще бъде такова. От социална гледна точка знаем, че първото впечатление често е най-важното и че след като се уталожат всички други впечатления, последното впечатление вероятно ще прилича на първото. Предвид това схващане много писатели работят задълбочено върху встъпленията си, за да ги направят „умопомрачителни“.

Докато за първите няколко реда е важно да звучат интересно, при встъпленията трябва да се постига много повече. Ще си послужа с обширно сравнение. При започването на партия шах целта ви е да спечелите и да контролирате възможно най-голямо пространство с възможно най-малко ходове. Придвижвате фигурите си, поставяте ги в обсега на действие на фигурите на противника си с оглед на схватката — централната фаза, през която ще маневрирате към окончателно спечелване на играта. Може да се стремите към превъзходство в пешки, така че след размяна на по-силните фигури наличието на пешка в повече да се окаже решаващо. Добрият играч никога не се опитва да изиграе номер при първите пет хода, ако уважава противника си. Аналогично, ако уважавате читателите си, не прибягвате към хитрини във встъпителната част, защото те се оказват краткотрайни. Както при доброто начало на партия шах, встъплението на художествена творба трябва да постига цели, по-мащабни от „брилянтните комбинации“. (Тях можете да запазите за кулминацията.) Представете героите си, посочете мястото и времето на историята и вмъкнете въпрос, усложнение или критичен момент, който се очаква да следим — нещо, което да ни заинтригува и да ни накара да продължим да четем.

За разлика от сензационната журналистика, която разчита на встъпление с гръм и трясък, встъпленията в белетристиката може да не бъдат толкова „шумни“. Ето пример за бомбастично начало от Труман Капота в „Деца на рождения си ден“: „Вчера следобед автобусът в шест часа прегази госпожица Бобит.“

Вярно е, че това привлича вниманието ни, но какво следва? Трудно ще се постигне същата наситеност като на началото. Историята започва с кулминация, вместо да ни води към нея — не отправяме поглед в бъдещето, гледаме в миналото, а целият разказ може да се окаже антикулминация. (Всъщност въпреки недостатъка на бомбастичното начало, Капота наистина успява с поразително умение да напише добър разказ. Това обаче е постижение, което не може да се очаква от начинаещ.)

В някои случаи бомбастичното начало може и да работи ефективно, при условие че е в добре премерен момент и леко забавено, както в следния откъс от „Новата улица на литературната бохема“ на Джордж Гисинг:

Когато семейство Милвейн седна да закусва, часовникът на църквата на паство Уотълбъроу удари осем; беше на две мили от Милвейнови, но западният вятър довяваше ударите много отчетливо в есенната утрин. Джаспър, заслушан, преди да чукне яйце, отбеляза бодро:

— В момента бесят някого в Лондон.

Това е майсторско предизвикателство — не е безцеремонен удар в първото изречение, а във второто. В първото изречение се обрисуват с лирични щрихи героите и подредена благонравна обстановка (което е полезно, защото е важно читателите да знаят къде се намират и с кого). Така съобщението за обесването сепва. По-трудно е да стъписаш читателите още в първото изречение, защото преди него няма база за постигане на контраст. Въпреки това, дори при леко отлагане на труса и съответно на подсиления му интензитет, остава проблемът: оттук насетне какво става, ако героят е обесен още във второто изречение?

Ако не започнете с нечие убийство в първата страница, има по-малко очаквания, които да оправдавате по-нататък, и все пак можете да създадете интрига, както прави Хайнрих фон Клайст в началото на „Маркиза О-“. Не само има качеството на „примамка“ (а не на разтърсване), впримчваща очакванията на читателя за развитието на разказа чрез конкретен въпрос, но въвежда също критичен момент и герой:

В М—, важен град в Северна Италия, овдовялата маркиза О-, дама с неопетнена репутация и майка на няколко добре възпитани деца, пусна обявление във вестниците, разкриващо, че неизвестно защо, се е озовала в доста деликатно положение, че би искала бащата на очакваното от нея дете да й разкрие самоличността си и че с цел опазване на репутацията на близките си, бе готова да се ожени за въпросния господин.

Въведението — „дама с неопетнена репутация“ — контрастира със следващите редове. Повдига се въпрос, който ще впримчи вниманието ни до края на новелата — кой е извършил деянието? Кой е отговорен за бременността на дамата? Читателите не са примамени като рибата, а по-скоро като рибаря — в очакване на думите, които ще последват, в настървението да хванат виновника.

Наистина действието трябва да се развива доста интензивно, за да надмине шока от това забременяване от неизвестен мъж, и Фон Клайст наистина успява да доведе до ескалация на събитията — грабеж, изнасилване и убийство. Линията на развитие започва от възходяща точка, минава през лек спад и стига до още по-драматичен възход. На езика на музиката това би могло да се изрази като алегро-адажио-алегро виваче. Доброто встъпление способства за тази динамична структура. Винаги когато представяте драматична „примамка“ за читателите, трябва да удовлетворите свързаните с това очаквания.

На страници 72–73 цитирах друго превъзходно встъпление от Фон Клайст („Михаел Колхас“). При него ефектът на слисването идва в края на първия абзац, а не в самото начало. Добродетелният мъж, довел добродетелността си до крайност, се превръща в убиец. Мотивирани сме да научим как може да се породи подобен парадокс. А убийството не е кулминацията на разказа — връхната точка е предстоящият бунт на селяните и опожаряването на Дрезден.

Фон Клайст е успял да отговори на високите очаквания, обусловени от встъпителната примамка.

Вместо със зашеметяваща примамка за читателското внимание, можете да започнете с нещо по-съществено: герой, обстановка, тема и стил. Ако целта е да приканите читателите да се потопят в разказа, обикновено е добре да започнете с виртуозно писание — покажете на читателите, че могат да се доверят на разказвача, че той има умението, палавостта, хумора и чара да разказва добре — като Чарлс Дикенс в „Малката Дорит“:

„Един ден, преди тридесет години, Марсилия се простираше изпепелена под жежкото слънце. По онова време пламтящото слънце в неприятен августовски ден не бе по-голяма рядкост в Южна Франция от което и да било друго време преди или след това. Всичко живо в Марсилия и около Марсилия се бе зазяпвало в пламтящото небе и в отговор бе подлагано на жарък взор, докато захласването не се бе превърнало в общоприета привичка по тези земи. Непознатите бяха невъзмутимо заглеждани от втренчени бели къщи, втренчени бели стени, втренчени бели улици, втренчен изсъхнал друм, втренчени хълмове, чийто листак бе изгорял. Единствено лозите, натежали от грозд, не бяха неумолимо и заплашително втренчени. Те намигаха лекичко от време на време, когато горещината раздвижваше едва-едва немощните им листа.“

Ако това встъпление се появи в работата на обучаващ се в курс по творческо писане, предполагам, че повечето участници биха наскачали срещу творбата с настояване да се намалят повторенията на „втренчен“. Тези повторения обаче имат стилистична функция — Дикенс прокарва темата за втренчването, както музикант би поддържал дадена тема, вплитайки я в дълъг пасаж, изграждайки настроение и игрив ритъм. Втренчване, заплашително зазяпване и намигане — очевидно е, че той се е забавлявал в процеса на писане. Същевременно ни представя обстановката (Марсилия) и важна тема (критичното и щателно вглеждане).

Ако не успеете да сътворите встъпление, в което недвусмислено да представите тема по парадоксален начин, както прави Клайст в „Михаел Колхас“ (или Дикенс с „Бяха най-добрите и най-лошите времена“), не се отчайвате. Помислете върху варианта полагане на тема и повишаване на очакването имплицитно, на метафорично, поетично ниво. Откъсът по-долу е едно предложение за сполучливо встъпление от „Червеният знак за храброст“ на Стивън Крейн, което функционира по-скоро на базата на образи, отколкото на идеи:

Студът неохотно се отдели от земята, а вдигащата се мъгла разбули армия, разстлана из хълмовете в блажена почивка.

При смяната на пейзажните краски от кафяво в зелено, армията се разбуди и шумът на мълвата я накара да се разтрепери от нетърпение. Множество очи се впериха в друмите, които се разрастваха и от дълги кални корита се превръщаха в истински пътища. Реката, обагрена в кехлибарено от сенките, хвърляни от бреговете й, ромолеше в краката на армията. А вечер, когато потокът се превръщаше в печална тъма, човек можеше да зърне отвъд него червенеещите се отблясъци на вражеските лагерни огньове, разпалени като чифт очи под веждите на далечните хълмове.

Това встъпление създава очаквания. Качеството на образите ме убеждава да продължа да чета, а обещанието за дремещо (а не незабавно) откритие впримчва неустоимо интереса ми да търся. Примамката може и да не е видима, но това няма значение — тя е стръвта. Тематично погледнато, от заглавието знам, че ще чета за смелост, храброст, а от първия абзац ми става ясно, че ще чета за страх — „разтрепери (се) от нетърпение“. „Червенеещите се отблясъци на вражеските лагерни огньове, разпалени като чифт очи под веждите на далечните хълмове“, пък ми нашепва, че слушам опитен разказвач.

Забележете, че абзацът е проточен. Не е гръмко начало. Моите наблюдения и неофициални проучвания сред курсисти и приятели сочат, че най-често повечето хора четат най-малко половината от първата страница хаотично. За мен това означава две неща. Първо, не е нужно да започвате разказа с трясък или хитрост. Вашите умения да боравите с езика и образните средства ще уверят читателя по-силно от бляскава метафора извън контекста. Отпуснете се и се съсредоточете върху разгръщането на разказа и въвеждането на читателите в него по най-подходящия начин предвид конкретната тема.

Второ, ако действително разполагате с нещо особено и фантастично, посочете го преди края на тази половин страница, или дори още в началото. В първите няколко изречения читателите ще приемат почти всичко, което ще функционира като основа за разказа. Ако героят ви е ангел или мислещ галош, кажете го направо, докато още сте в благодатното начало на полагането на основите и обещанията. Разбира се, добре е това, което предстои, да бъде убедително.

Различни начини на встъпление

Има много начини да се започне разказ. Научете и прилагайте тези методи, както добрият шахматист не разчита само на един похват за започване на партия шах. Различните видове встъпления могат да ви насърчат да пишете по различни начини, което е важно според мен, особено когато експериментирате в търсене на най-успешния за вас работен модел.

Обстановка. Следва пример за встъпление с представяне на обстановката от „Нежна е нощта“ на Ф. Скот Фицджералд:

„На приятния бряг на Френската Ривиера, някъде по средата между Марсилия и италианската граница, се издига внушителен, горд, розов хотел. Почтителни палми разхлаждат поруменялата му фасада, а пред него се разстила къс заслепителен бряг. Напоследък се бе превърнал в летен курорт за знатни и светски личности…“

Това полага основите на сцената и повишава очакванията ни — представители на висшето общество ще се появят тук и ще се разиграе някакво действие. Използването на наречието за време „напоследък“ може да показва, че ще си имаме работа с новобогаташи, и да има известен ироничен оттенък. „Поруменялата му фасада“ може да доведе до въпроси, свързани със срам и външен блясък. Предимството на това начало е, че ние знаем къде сме и вече сме започнали да очакваме действащите лица, но все още нямаме определени въпроси. Настаняваме се в романа (като в хотел), което е добър подход, може би в духа на темата.

Идеи. Ако започнете разказа си с идея, поемате риск — творбата може да дава обещание за твърде високоинтелектуална, суха, есеистична. Въпреки това понякога идеите обгрижват множество цели, особено ако са изразени в първо лице или диалог (или монолог), както ще видите в следния пример от „Тежки времена“ на Чарлс Дикенс.

„Сега, искам Факти. Научете тези момчета и момичета само и единствено на Факти. Само Фактите са нужни в живота. Не посявайте никакви други семена и изкоренявайте всичко различно. Можете да формирате умовете на разум-имащите животни само на базата на Факти — нищо друго не би им послужило…“

Идеята за фактите, като за всичко, което е необходимо в живота, косвено разкрива говорещия (директор) и мястото (пансион). А идеята става тема, почти лайтмотив за романа. Дотук, родена от суха абстракция, една идея може да постигне толкова, колкото и сполучливо намерен образ.

Силни усещания. Усещанията бързо канят читателя да стане част от разказа ви и по тази причина много писатели предпочитат ориентирани към сетивата встъпления, като Джесика Хагедорн в „Кучеядци“:

„1956. Хладната тъма на театър «Авеню» бе просмукана с аромата на брилянтин с дъх на цветя, захаросани шоколадови бонбони, цигарен дим и пот.“

Това встъпление може и да е претрупано с усещания, но действа. Читателите добиват силно впечатление за обстановката. А част от нея, времето, научаваме веднага — „1956“ — дори преди да сме подирили изречение. Уводът прелива във въпросите кога и къде. Кога се предоставя като абстрактна информация незабавно и ненатрапчиво, а къде е сетивната атмосфера.

Едно-единствено силно усещане направо въвежда въображението ни в разказа. Не се налага да се захванем за работа веднага, да се опитваме да разгадаем сложен образ. В „Горяща плевня“ Уилям Фокнър се фокусира върху една миризма „Складът, в който заседаваше съдът, миришеше на сирене“. Въведени сме веднага в сцената, преживяваме заобикалящото ни, без да се налага да правим избор върху кое усещане да се съсредоточим. Няма нужда да ни подмамват.

Необходимост или мотив. Нищо не задвижва образите и читателите така ефективно, както определена необходимост, и колкото по-скоро тя бъде посочена, толкова по-добре. В „Брак по сметка“ Катрин Мансфийлд ни запознава с желанията на героите веднага:

„На път за гарата Уилям си спомни с нов прилив на болезнено разочарование, че не носи нищо на дечицата. Горкичките дребосъци! Нямаше да им е лесно. Когато тичаха да го посрещнат, първите им думи винаги бяха: «Какво ми носиш, тате?», а той нямаше нищо.“

Веднага узнаваме желанията на героите. Също толкова полезно би било да се започне с това, което героят не иска.

Действие. Нашите животински очи много бързо забелязват всяко движение. Започването на разказ с действие ще прикове вниманието на читателите. Обърнете внимание как Ъруин Шоу постига този ефект в „Бягане на осемдесет ярда“:

„Подаването бе високо и неточно и той скочи, за да улови топката. Почувства я да се пляска гладко в ръцете му и разтърси бедра, за да отхвърли от себе си полузащитника, който се хвърли към него с гмуркащ се скок.“

Секс. Сексуалните образи вълнуват някои хора и отегчават други, но като цяло тактиката повествованието да се започне със секс е донесла успех на много писатели. Това е повече от сигурно по отношение на Тама Янович в „Роби на Ню Йорк“:

„След като станах проститутка, пенисите присъстваха в живота ми с всякакви въобразими форми и размери. Някои бяха големи, други доста спаружени и с полюшващи се тестиси.“

Това встъпление таи обещание за големи (измислени) саморазкрития и откровения. А тъй като много хора четат белетристика, за да научат за аспекти от човешкия живот, които инак не се наблюдават лесно, подобен ход е добра примамка. Нерядко обаче употребата на сексуална образност може да звучи като отчаян зов за внимание. Предимството на встъпление, основано на сексуални елементи, е ефектът на приковаване на читателското внимание, а потенциалният недостатък е евентуалното усещане за пошлост.

Символика. Ако в първото си изречение опишете обект, независимо дали замисълът ви е да го изградите като символ или не, повечето читатели ще го възприемат като символ и вероятно ще се запитат: „Защо започваме с това? Какъв е смисълът му?“

Очакванията, обусловени от описанието на обект, могат да ви осигурят ефектно начало. Тази техника е успешна в „Провинциална любовна история“ на Джийн Стафорд:

„В двора си почиваше стара шейна; пласт по пласт снегът бе навят около ръждясалите й плъзгачи.“

Шейната провокира всякакви асоциации — Дядо Коледа, свобода, пътешествие и причудливостта на отминала епоха. А ръждясалите плъзгачи сочат, че отминалите моменти вероятно не могат да бъдат върнати. Предимството на изградено върху символизъм встъпление се крие не само в предоставените на читателите тематични очаквания, но и в конкретиката, която можем да визуализираме чрез обекта. Като недостатък на тази забележителна позиция може да се посочи вероятността от претоварване на очакванията на читателите и тълкуването на обекта, което да доведе до възприемане на въведението като твърде неуловимо.

Портрет на герой. Встъплението ви може да бъде външен поглед към герой, както в „Нейното истинско име“ от Чарлс Д’Амброзио:

„Скалпът на момичето изглеждаше сякаш бе опърлен — кичури от сламена червена коса се развяваха назад, а после се приплъзваха към лицето й, полепваха по кожата заедно с потта и слънцезащитния крем, с наветите песъчинки и прах от пътя.“

Разказът е съсредоточен върху смъртноболно момиче. Макар все още да не знаем, че тя умира, започваме да усещаме, че нещо е не както трябва. Безпокойството ни ще нараства с развитието на разказа, до настъпването на смъртта.

Недостатъкът се крие във факта, че ще измине известно време, преди да започне действието. Първо ще преминем през резюме от различни мисли и генерализации, преди да се разкрие епизод. Главното предимство е, че веднага се запознаваме с героинята, незабавно научаваме какво се случва с нея, чуваме гласа й. Преимуществото вероятно е по-голямо от недостатъка, защото когато започне действието, ще бъдем подготвени за него. Ще познаваме героинята, основните й грижи и идеи.

Въпрос. Като Иван Тургенев в „Баща и деца“, можете да започнете повествованието си с въпрос:

„Е, Пьогър, има ли вече някаква следа от тях?“ Това бе въпросът, зададен на 20 май 1859 г. на слугата — млад и як момък, с белезникав мъх по брадичката и малки мътни очи — от господаря му, господин на четиридесетина години, облечен с прашно палто и карирани панталони, като се подаде гологлав на долното стъпало на пощенската станция на главния път.

По-голямата част от мотивацията при четене се подклажда от въпроси. Четенето се превръща в търсене на отговори. Следователно задаването на въпрос е най-прекият път към привличането на читателя да се потопи в разказа.

Предимството е, че въпросът, ако е част от диалог, води незабавно към епизод — гмурваме се в центъра на действието, нещо се случва още в първия прочетен ред. Това обаче може да се окаже и недостатък, защото все още не познаваме разказвача, нито мястото, където се развиват събитията, а бързото предоставяне на тази информация непосредствено след въпроса може да не изглежда така непринудено, както се случва в примера по-горе. Все пак подобен ход може да бъде ефектно начало, защото е важно вашите читатели да имат въпроси.

Сцената. Сцената по естествен начин обединява действие, обстановка и герой. Дори и в кратък епизод може да се постигне единство на всички тези елементи, като във встъплението на „Дама пика“ от Александър Пушкин:

„В квартирата на Нарумов, офицер от гвардията, се вихреше игра на карти.“

С едно простичко изречение се въвеждат и трите елемента. Предимството е, че действието ще бъде в ход, когато читателите се включват. Пропускат подготовката и скачат направо в центъра на събитията. Все пак, за разлика от встъпление с обичайната примамка, не се случва нищо необикновено. Така действието може да се разгърне във възходяща, а не в низходяща градация.

Пътуване. При този похват героят и читателят споделят еднакво преживяване — и двамата пристигат на дадено място като чуждоземни. Този споделен опит е ефектно начало и ако ме бе използван толкова много пъти, несъмнено бих препоръчал подобен ход като един от най-добрите начини да се подмине разказ. Независимо от всичко, ако обстановката ви е достатъчно интересна, тази техника би следвало да работи успешно.

Пътуването като фон на повествованието може да моделира настроението, както в „Моят живот като куче“ на Райдар Понсон:

„Снежинките ме хипнотизираха. Обземаше ме все по-голяма сънливост, но трябваше да държа очите си отворени. Ами ако пропуснех спирката си и слезех на грешната, втурвайки се напълно замаян в бялата арктическа тундра, и бъда посрещнат от вълци, готови да ме разкъсат на парченца! Е, това би било непростимо и недостойно за един истински трапер!“

Това е успешно начало, защото читателите съпреживяват мислите и възприятията на разказвача. Обстановката, на която сме свидетели в хода на пътуването, предоставя достъп до самия герой.

Мисли на героя. Сол Белоу започва романа си „Херцог“ с мислите на главния герой:

„Ако съм полудял, не ме е грижа“, помисли си Мойсей Херцог.

Попаднали сме в главата на героя, а това вероятно е точното място, където читателите биха искали да бъдат. Има смисъл да се озовеш там направо, особено в ориентиран към психологията роман. Недостатъкът на този метод е, че мислите са абстрактно понятие — все още не виждаме нищо. Така или иначе обаче мисълта е достатъчно интересна и парадоксална, за да ни заинтригува. Може да се запитаме: „Какъв човек е този, на когото не му пука, че е полудял?“

Предсказание. Ричард Йейтс започва романа си „Великденска процесия“ с елемент на предсказание:

„Никоя от сестрите Граймс нямаше да се радва на щастлив живот. Когато се връщаха назад в миналото, винаги изглеждаше, че неприятностите започнаха с развода на родителите им.“

Това поражда злокобен пророчески тон, който кара читателите да четат с усещането за надвиснало нещастие. Подобен похват от гледна точка на драматичното изкуство би бил успешен. Недостатъкът е, че подобно встъпление може да разкрие края (в общи линии) и така евентуално да намали напрегнатото очакване.

Анекдот. Антон Чехов започва „В клисурата“ със следния абзац:

Село Уклейево лежеше скрито в клисурата. От магистралния път и гарата се забелязваха само камбанарията и комините на фабриките за памук. Когато случайно минаващите пътници питаха кое село е това, отговорът гласеше: „Това е селото, където гробарите изядоха всичкия хайвер на погребението.“

Читателите са привлечени в повествованието от забавния анекдот. Хуморът обаче не подготвя за духа на разказа — трагедия, свързана със смъртта на бебе. Може би хумористичното настроение в началото усилва трагичността, а може би хайверът и погребенията са символично обвързани със смъртта на бебе. И все пак този пример ми напомня, че функцията на някои встъпления е да примамят читателите в разказа, без непременно да определят основното настроение, тема и така нататък. Вероятно върху това може да се гради много. Повечето читатели в крайна сметка вероятно ще кажат: „Хайде, позабавлявай ме!“

Последни бележки по встъпленията

Без съмнение, можете да започнете своя роман или разказ по много начини, някои от които не се споменават тук. Възможно е да измислите уникални подходи, въпреки че не уникалността е най-необходимият елемент на встъплението, а насочеността към читателите. За да подготвите читателя за разказа, с неголямо отлагане след първото изречение трябва да въведете обстановката, героя и проблема (или критичния момент) — нещо, което ще се разрешава в останалата част от произведението. А докато въвеждате тези елементи, накарайте читателите да започнат да виждат, чуват, преживяват, участват в творбата ви. Забавлявайте ги.

Как ще постигнете всичко това ще зависи отчасти от сюжета и отчасти, естествено, от случайността. Много хора смятат, че има само едно възможно „правилно“ начало за всеки разказ и понякога съм съгласен с това твърдение. Често обаче според мен можете да започнете разказ (описание на събития) по много начини и няколко от тях да проработят успешно. „Всички пътища водят към Рим“, се казва в старата поговорка. Можете да влезете в града от девет посоки и въпреки че мястото, от което влизате, ще моделира впечатленията ви от Рим, щом стигнете до Колизеума, това не би имало кой знае какво значение. Попаднали сте сред лъвовете. (Помнете обаче откъде сте влезли, ако искате да напуснете Колизеума и Рим.) Следователно колкото и да е полезно да се научим да поставяме начало по много начини, също толкова полезно е да не се загубим. Използвайте встъпленията по предназначение — преддверие към нещо по-голямо от самите тях. Началото трябва да води нанякъде. Нишките, изтъкани от вас в увода, трябва да имат посока. Встъплението (освен заключението) е най-неопрощаващото място за неспазени обещания. В него се посвещавате на теми, места, герои. Ако не успеете да изпълните поетия ангажимент, намерете друго начало, друг праг, който читателите да прекрачат.