Йосип Новакович
Курс по творческо писане (18) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Пресъздаване на образа

Начинът, по който образът е пресъздаден, е от толкова съществено значение, колкото и неговият първоизточник. Уплътняването на образите от различни страни би могло да изгради целия разказ. Ето защо, ако се научите да карате героите ви да действат като на сцена в обстановката, която сте изградили, определено ще можете да пишете разкази. В този раздел ще намерите набор от различни начини за пресъздаване на образ.

Обобщение

Можете да заявите направо какво представляват художествените ви образи и какво правят. Ако сте отговорили на въпросника в края на предходната рубрика, вие имате грубо обобщение на образа. Свържете онези черти, които ви се струват най-важни, и ще имате пълно описание на характера на героя като цяло. Ето пример за класическо обобщено представяне на образа от „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес:

„… Нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари лова, пък дори и имота си…

С една дума, нашият идалго се задълбочи дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си.“ (Превод: Тодор Нейков)

Сервантес представя цялостно героя си на няколко страници, но струва ми се, този откъс ще ви даде представа какво е въздействието на такова цялостно портретиране. Пред нас се разкриват заниманията и навиците на Дон Кихот, неговите хобита и страсти, както и последиците от тях — това, че е напълно обсебен от книгите, е причина да се разболее и да стигне до безумството си.

Преимуществото на този метод се състои в простотата и четивността му. Авторът веднага насочва вниманието към основното противоречие на героя и създава изходната представа, която ни е необходима. Когато методът се използва в началото или почти в началото на разказа, това създава определени очаквания за всичко, което би могло да последва. В случай че не изграждате повърхностно общата представа за образа, читателят лесно ще разбере с какво са свързани основните характерологични особености на героя и конфликтите, свързани с него.

Недостатък на този метод е, че авторът е принуден да разказва, вместо да показва какво представлява героят му този метод не ни позволява да видим и чуем героя. Когато правим обобщено пресъздаване на образа, няма драматизъм на действието, липсва диалогът. Ние изчакваме. И въпреки това, в много случаи си струва да рискуваме и да изградим обобщено представяне на героя. След като сте ориентирали читателя бързо и ясно, няма да ви се налага да прекъсвате драматизма на действието (за да допълните основното описание), след като вече сте започнали да го разгръщате.

Ето още един пример за това как въздейства цялостното пресъздаване на образа, който ще вземем от „Слънце изгрява“ от Ърнест Хемингуей. Вижте колко бързо разбираме основните тревоги на героя:

„Робърт Коун беше навремето шампион по бокс на Принстън в средна категория. Не си мислете, че подобна титла в областта на бокса ме изпълва с особено почитание, но за Коун тя означаваше наистина много. Боксът не го интересуваше особено, той дори не го обичаше, но го усвои с много усилия и достигна съвършенство в него, за да преодолее онова чувство на непълноценност и срам, което винаги изпитваше, когато в Принстън се отнасяха към него като към евреин. Изпитваше утеха, когато си представяше, че може да повали с юмрук всеки, който си позволяваше да се отнася високомерно към него, макар че поради своята срамежливост и съвършена доброта никога не се биеше, освен в гимнастическия салон.“

Това е началото на романа. Няма картина, която да си представим, но пред нас героят се очертава с основните си психологически характеристики и мотиви. По-нататък ще видим героя в действие, ще чуем думите му, но засега имаме само една водеща идея за него (и романа), която ще ни помогне да разберем онова, което ще последва.

Ако такъв подход ви се стори прекадено „разказвачески“, опитайте се да представите цялата информация в една драматична сцена и ще разберете, че са ви необходими поне няколко страници за това.

Доколкото действието, което е в центъра на вниманието на Хемингуей, не се отнася до миналото, а до драма в настоящето (която ще последва), драматизираното връщане към миналото би размило фокуса на внимание в романа. Обобщението ни предава значимите аспекти на миналото, така че да останем при драматизма на сегашния момент. Макар и това да не е най-елегантният метод, определено е полезен.

Повторяеми действия или навици

Това е основната най-обща представа за образа — очакването как ще се държи героят в определена ситуация въз основа на наблюдението, че се е държал по този начин многократно и че си е изработил навик. Това може да се окаже ефективен начин да бъде характеризирана личността, когато няма достатъчно време да се навлиза в сцени, които да разкрият поведението й. Ето един пример от „Накъде отиваш, къде беше?“ на Джойс Каръл Оутс:

„Тя беше петнайсетгодишна и имаше смешния навик да изпъва бързо и нервно врата си, за да се погледне в огледалото или да огледа физиономиите на околните, за да се увери, че нейната е наред.“

Сега знаем, че в много случаи момичето се държи по такъв начин. Много време би отнело, за да се покаже драматургично този навик. Ако единственият смисъл на сцените е да бъде показан този й навик, такива сцени биха изтощили читателя. Когато разкриете такава характеристика обобщено, това ще спести време. Това е предимството. Недостатъкът е, че такова представяне ще забави навлизането в драматургичните сцени, където се разгръща историята.

Автопортрет

Писателят може да остави героят да ни се представи сам. И в този случай това е обикновено обобщение на онова, което най-вече го занимава, поне в началото. Забележете, че автопортретът може да бъде постигнат косвено, както при разказвача в „Слънце изгрява“ на Хемингуей чрез обобщена характеристика. Разказвачът казва: „Не си мислете, че подобна титла в областта на бокса ме изпълва с особено почитание, но за Коун тя означаваше наистина много.“ Това изречение показва известно чувство за превъзходство, някаква гордост от страна на разказвача. Когато характеризира Робърт Коун като момче, притежаващо „срамежливост и съвършена доброта“, гласът на разказвача също се долавя отчетливо. Кой би говорил за двайсетгодишен младеж като за момче, притежаващо „съвършена доброта“? Ето че вече можем да обобщим косвените препратки на разказвача. Обобщената характеристика, направена от разказвача, ни разкрива ясно образа на Робърт Коун, а същевременно представлява косвен автопортрет. Това е прекрасна художествена пестеливост.

Ето един непосредствен автопортрет на разказвача от „Записки от подземието“ на Фьодор Достоевски:

„Аз съм един болен човек… Аз съм озлобен човек. Противен съм. Боледувам от черен дроб, сигурен съм в това. Нищо не зная за тази болест, а и не съм сигурен какво точно ме боли. Не ходя на лекар и никога не съм ходил, макар да почитам медицината и докторите. На всичко отгоре съм ужасно суеверен, поне дотолкова, че да почитам медицината (образован съм достатъчно, за да не бъда суеверен, но съм). Не, отказвам да ида на лекар от злоба… Имам болен черен дроб, е, добре, нека се влоши още повече!“

Преимуществото на такъв автопортрет пред обобщеното представяне на героя в трето лице се състои в това, че постройката и свързването на изреченията, ходът на мислите доизграждат представата ни за образа също толкова, колкото и самото съдържание на мислите. Човекът от подземието мисли чрез парадокси, злостно, съзнателно си противоречи. Той ни подготвя за комичните и самоунищожителни действия, които ще последват, така че недостатъците на неговия метод на саморазкриване — това, че не е драматургичен и не е онагледяващ, нямат особено значеше.

Външност

Външността не е всичко, но говори за много неща. От това как изглежда един човек, може да се направят изводи за неговата същност — но външният вид може също и да ни подведе. Въпреки това могат да се подберат и изтълкуват някои елементи от външния вид, които да подскажат на читателя какво да очаква.

Джордж Елиът използва такъв подход в следния абзац от „Мидълмарч“:

„Госпожица Брук притежаваше такава красота, която сякаш още повече се открояваше от бедното облекло. Ръката и китката й бяха така изящни, че можеше да си позволи ръкави, лишени от всякакъв стил, подобно на тези, с които италианските художници са си представяли блажената Дева. Профилът, както и цялата й фигура и излъчване придобиваха сякаш още по-голямо достолепие на фона на простичкото облекло, което редом до провинциалната мода й придаваше внушителност, каквато би могъл да има изящен цитат от Библията — или някой от по-старите поети — посред редовете на някой от съвременните ни вестници.“

Елиът пресъздава портрета на жена от Викторианската епоха, която се облича толкова скромно, че с това привлича вниманието ни. Непосредствено след това авторката загатва как бихме могли да си обясним външния й вид. „За нея обикновено говореха, че е забележително умна, но добавяха и това, че сестра й Силия е по-благоразумна.“ Госпожица Брук е толкова аскетична, че сама си създава проблеми — самозаробва се в безплоден брак с един набожен учен. Външният й вид ни насочва към ключовия конфликт в романа.

Описанието на Елиът въздейства като картина, в която външните детайли подсказват същността на характера и настроението. Понякога външният вид на героя може да наподобява една добра рисунка, камея, както е в следния пример от „Патриотизъм“ на японския писател Юкио Мишима:

„Красотата на булката, облечена в бяла официална рокля, нямаше равна на себе си. Кръглите очи изпод нежно очертаните вежди, изящният нос и меките устни издаваха едновременно чувственост и изисканост. Едната й ръка, свенливо подаваща се изпод ръкава на роклята, държеше ветрило и връхчетата на пръстите, нежно събрани един до друг, бяха като напъпила маргаритка.“

Забележете, че и в двата примера авторите описват ръцете по-добре от лицата. Докато в картините е по-трудно да се придаде изразителност на ръцете в сравнение с лицата, то при писането е точно обратното, защото писаното слово може да предаде движението и действието по-добре от живописта. Ръцете могат да бъдат по-подвижни, отколкото лицата — ако не става дума за мимове, но дори и при тях ръцете са поне толкова изразителни, колкото и лицата. Когато се изобразяват лица, описанието се свежда до усмивка или намръщена физиономия и трудно се постига оригинален образ. Ръцете дават възможност за по-голям набор от изразителни движения.

Човек може да бъде характеризиран дори и чрез ходилата и походката, както това прави Томас Харди в „Кметът на Кастърбридж“:

„Отмерената му, спокойна походка беше походката на провинциален благородник, напълно различна от начина, по който обикновените труженици се тътреха и поклащаха. Той отместваше ходила и твърдо отмерваше всяка стъпка с нехайство и цинично безразличие към самия себе си.“

Независимо по какъв начин изобразявате външния вид на героя си, читателят трябва да съумее да си го представи нагледно. Ако разчитате на определения и не повече от това, едва ли ще успеете да ни накарате да видим каквото и да било. В своя роман „Цитаделата“ Арчибалд Кронин допуска подобна грешка и ни дава пример какво да не правим:

„Един късен октомврийски следобед през 1921 година неугледен мъж напрегнато се взираше през прозореца на третокласното купе в почти празния влак, който идеше от Суонси и пуфтеше нагоре по долината Пеноуел.“ (Превод: Кръстан Дянков, Владимир Аврамов)

Такова е първото изречение в романа. То създава доста добра представа за обстановката, но прилагателното неугледен не добавя нищо към това. Съдейки от факта, че героят пътува в третокласен вагон, можем да си изградим впечатлението за бедност и без друго. Характеризирайки младия мъж като неугледен, ние не добиваме представа за външността му. „Цитаделата“ е великолепен роман и е добре да видим, че не е задължително всичко да бъде идеално, за да е успешен един роман. Ако не желаете да изобразявате външния вид на героя, може да минете и без него, но не се правете, че правите описание. Задраскайте неугледен.

Сцена

Когато изграждате сцена, вие разкривате героя в динамика. Особено ако той говори, можете да ни го представите в действие, без да ви се налага да обобщавате и генерализирате, макар че може да подкрепите сцената с обобщителен коментар.

Кристофър Ишъруд в „Сали Баулс“ е характеризиран чрез диалогична сцена:

— Много ли закъснях, скъпи Фриц?

— Само половин час, струва ми се — провлачи Фриц думите, усмихвайки се самодоволно. — Може ли да ви представя: господин Ишъруд — госпожица Баулс? Господин Ишъруд е известен на всички като Крис.

— Не ме наричат така — казах аз. — Фриц е единственият човек в живота ми, който ме е наричал Крис.

Сали се разсмя. Беше облечена в черна коприна с къса наметка на раменете и малка шапчица като на паж, наперено килната на една страна.

— Може ли да използвам телефона, скъпи?

— Разбира се. Заповядай — Фриц ме стрелна с поглед. — Ела в другата стая, Крис.

— Не ме оставяйте сама с този мъж, за бога! — възкликна тя. — Та той ще ме съблазни по телефона. Прекалено, ужасно е страстен.

Докато набираше номера, забелязах, че ноктите й са лакирани в изумруденозелено — цвят, особено неподходящ, защото привличаше вниманието към ръцете й, които бяха пожълтели от цигарите и зацапани като на малко момиченце.

В този случай героинята ни е представена чрез гласа, външния вид, поведението като в театър и тя е определено театрална. Ето думите й: „Прекалено, ужасно е страстен“. Подреждането на три епитета е софистицирано преувеличение, което постига театрално звучене, сякаш слушаме иронично изявление на актьор. Ишъруд ни насочва в тълкуването на подробностите, за да си представим малкото момиченце зад претенциозната външност. Ръцете й са мръсни като на малко момиченце. Изумруденозеленият лак на ноктите изглежда прекомерен и безвкусен. Тя се опитва безуспешно да бъде изискана, но успява да привлече вниманието, особено чрез флирта в думите: „Та той ще ме съблазни по телефона.“

Преимуществото на въвеждането на героя чрез сцена се състои в това, че чуваме гласа и дикцията му и виждаме личността му. По такъв начин, когато разказвачът анализира характера му, той не го прави абстрактно, а в съответствие с онова, което сме наблюдавали и преживели. Сцената обединява външен вид, действие и диалог — това е многостранен подход. Недостатъкът се състои в това, че е трудно да се изгради фон на сцената, без да се забави действието.

Понякога героят може да бъде въведен чрез действие и ние започваме да го наблюдаваме без за това да е нужен особен диалог, както това прави Боби Ан Мейсън в „Шайло“:

„Съпругата на Лерой Мофит, Норма Джийн, прави упражнения за гръдния кош. Вдига двукилограмови гири за загряване и продължава с десеткилограмова щанга. Така както е разкрачила крака, тя напомня на Лерой за жената чудо.

— Какво ли не бих дала, да можех да развия тези мускули — казва Норма Джийн. — Пипни ми ръката. Не е твърда колкото другата.“

Преимуществото на този метод е, че веднага хващате читателя, който си представя и преживява сцената. Можете да покажете и внушите онова, което иначе ще трябва да разказвате — например, че Норма Джийн е побъркана на тема фитнес, занимава се с бодибилдинг и е изключително самовлюбена. Сцената подсказва цялата тази информация, без непременно да налага толкова натрапчива интерпретация. Ето защо тя е не толкова оценъчна, колкото би било едно обобщаващо представяне на образа. (Това е много правдоподобно. Ние наблюдаваме поведението на хората, а не виждаме абстрактни качества, като например самовлюбеност — виждаме само признаците, симптомите, които тълкуваме.) Авторът дава възможност на читателя да прецени сам. Винаги когато е възможно, представяйте характеристиките на героя в живи сцени. Ако искате пряко да дадете оценка на характерите на героите, разбира се, осланяйте се на обобщения и тълкуване. (Преценката има своите добри страни — тя е абстрактна и дава възможност за философска интерпретация.)

Неудобството при сценично характеризиране на героите се състои в това, че е трудно да се изграждат сцени, които са извън основната времева рамка на разказа и е необходимо връщане във времето и включване на спомени. Връщането във времето трябва да бъде в известни граници, за да се прилага, без да се наруши повествованието. А и нещата, които могат да бъдат показани, също са ограничени. Така че, макар сцените да са най-привлекателният метод на характеристика, все пак се налага да се дават обобщени характеристики на поведението на героя и неговите склонности извън времевата рамка на повествованието.

Комбинирани техники

Най-добре развитите описания на характерите на героите съчетават два или повече подхода. При написването на един роман авторът е този, който прави подбора. Това е също близо до реалния живот — човек едва ли се сблъсква с всички страни на характера на своите приятели отведнъж. Това изисква време — различни ситуации, общуване, възприятия и размисли.

В „Изкуственият негър“ на Фланъри О’Конър наблюдаваме три подхода: навици, обобщение и външен вид.

„Будилникът не работеше, но събуждането му не зависеше от никакви външни средства. Шестдесетте му години не бяха притъпили неговите реакции; физическите му реакции, също както и моралните, се ръководеха от волята и силния му характер, а те ясно бяха изписани на лицето му. Издължено като тръба, с дълга закръглена отворена челюст и издължен и сплескан нос. Очите му бяха будни, но спокойни, и на причудливото сияние на лунната светлина издаваха овладян дух и древна мъдрост, сякаш бяха очи на някой от великите водачи на човечеството.“

„Силен характер“ е абстрактно обобщение, „издължено като тръба“ лице е карикатура, описание на външността. „Събуждането му не зависеше от никакви външни средства“ — обобщено представяне на навиците му. Тези характеристики изграждат лаконична представа за този човек, която е въведение към сцена, където ще го наблюдаваме в действие.

„Господин Хед отиде до печката и донесе месото в тигана на масата.

— Няма защо да бързаш — каза той. — И без друго ще стигнеш веднага, но няма гаранция, че ще ти хареса.“

Ето че го чуваме да говори. Малко по-нататък ще го видим да говори и действа по-надълго и всеки път ще го опознаваме по-добре. О’Конър разчита на художественото наслагване.

А ето портрет на параноиден шизофреник, извлечен въз основа на обобщение на навиците му, външния вид и психологическа характеристика. В „Палата № 6“ Антон Павлович Чехов пресъздава героя си с такава нежност, че подрива очакванията спрямо диагнозата на лудостта. В течение на разказа ние започваме да възприемаме руската психиатрия като безумна, поради което героят се оказва напълно оправдан в чувството си, че е преследван.

„Иван Дмитрич Громов… бе винаги в състояние на възбуда и вълнение, вечно под напрежението на някакво смътно, неопределено очакване. Дори и най-леко нещо да прошумолеше пред входа или някой да извикаше на двора и ето го — повдига глава и се вслушва: дали не идват за него? Дали него не търсеха?

Харесвам широкото му бледо лице с изпъкнали скули… Прави странни, болезнени гримаси, но фините, деликатни бръчки, издълбани от дълбоко и искрено страдание, издават разум и култура, а очите му блестят топло и искрено. Харесва ми този човек, винаги любезен, услужлив и изключително внимателен към всички с изключение на Никита. Ако на някого му падне копчето или лъжицата, той скача от леглото да му я подаде.“

Мисля, че това е прекрасен пример, който съчетава не само обобщение и сцена, но и симпатия. Чехов се отнася към типажа — параноичен шизофреник — с такава симпатия, че няма опасност човешките му качества и дълбочината на характера на Иван да се изгубят зад диагнозата. Иван се превръща за нас в жив човек.

Гюстав Флобер пресъздава образа на Мадам Бовари чрез поредица от различни подходи. Всеки път, когато я срещнем, пред нас се разкрива различен аспект от нейния характер в нова светлина и с нов подход:

[Кратка безмълвна сцена] „Тя нищо не каза. Но както шиеше, си убоде пръста и го облиза с устни…“

 

[Безмълвна сцена, навик, външност] „Стаята беше студена и тя леко потръпваше, докато се хранеше, като едва-едва открехваше плътните си устни. Когато не говореше, имаше навика да ги прехапва…“

 

[Психологическо обобщение] „Свикнала на спокоен живот, тя му обърна гръб, за да изпита вълнението от живота. Обичаше морето само когато беше бурно и зеленината само когато беше покарала посред руини. Имаше нужда да получава непосредствено удоволствие от всичко и отхвърляше като безполезно онова, което не й носеше такова удовлетворение. Беше по-скоро сантиментална, отколкото артистична по темперамент. Трябваха й емоции, а не красиви гледки.“

По-нататък, разбира се, Флобер пресъздава Мадам Бовари на сцената на действието, както Ишъруд представя Сали Баулс.

Препоръчвам този модел на многостранен подход, особено когато пресъздавате главните си герои в един роман. Ако имате сложен образ, можете да изпробвате всички подходи, които знаете, за да разберете образа, който пресъздавате. Читателите също ще се включат и ще се опитат да го разберат заедно с вас. Майсторството е в това да изпитвате истинско любопитство по отношение на образите, които населяват вашата художествена проза.