Йосип Новакович
Курс по творческо писане (30) (Основни принципи, ясни насоки, подкрепени с примери от творчеството на класически и съвременни автори, изобретателни упражнения и методи за оценяване на вашия напредък)

Гледната точка в трето лице

Повествованието е в трето лице тогава, когато авторът използва местоимения като „той“, „тя“ или „те“, вместо първото лице „аз“. След като е избрал да пише в трето лице, писателят трябва да подбере коя от стратегиите е най-подходяща за неговото произведение.

Всевиждаща гледна точка в трето лице

При тази повествователна гледна точка, която не се използва твърде често при съвременната проза, авторът знае всичко за всички герои, места и събития, за които се разказва. Тъй като не всичко би могло да бъде едновременно пресъздадено, авторът скача от мислите на единия герой към другия. Ние наблюдаваме действието от различни ъгли. „Камерата“ с готовност се мести там, където се разгръща действието, подобно на начина, по който се предава по телевизията баскетболна игра.

В примера, който ще приведем от „Мидълмарч“, роман, изграден най-вече от гледната точка на един всезнаещ разказвач в трето лице, писателката Джордж Елиът често прави коментари от първо лице, давайки панорамен поглед върху повествованието, обхващайки някои исторически моменти, както и философски и индивидуални възгледи:

„Понастоящем налага се да представя новодошлия Лидгейт по-подробно, така че всички, които се интересуват, да го опознаят и то повече от онези, които са го виждали многократно след появата му в Мидълмарч…

Лидгейт притежаваше белезите на посредствеността, които можеха да се открият в неговите предразсъдъци, които, независимо от благородните му намерения и симпатии, бяха сходни с тези на най-обикновените хора от света: неговата мисловна изключителност, която можеше да се отнесе до интелектуалните му претенции, не проникваше чувствата и разбиранията по отношение на мебелите и жените, нито пък желанието му да се знае (макар че той не го разкриваше), че има по-благороден произход от останалите провинциални лекари.“

Както виждате, авторката като че ли знае всичко. Тя може да ни каже повече за новодошлия в сравнение с когото и да било, включително и с него самия. Тя прави коментари за същността на човешкия характер и съвсем не се интересува, че повествованието може да изглежда малко изкуствено изградено. Натрапва се по време на разказа, като споделя по-нататъшните си намерения. Натрапва се може би не е точната дума, защото макар че повествованието се води от една всезнаеща гледна точка, то приканва читателя да сподели това всезнание. Очаква се, че този читател просто трябва да си дава сметка за известна изкуствено създадена позиция на повествователя.

Един пример за повествование с всезнаещ разказвач от произведението „Мечтите на Айнщайн“ на Алън Лайтман:

„В някакъв момент от миналото учените са установили, че времето забавя своя ход колкото повече се отдалечаваме от центъра на Земята… Когато това явление става известно, някои хора, които се стремят да се запазят млади, се преместват да живеят в планините… Хората, които се стремели да живеят най-дълго, изградили къщите си на най-високите възвишения и наистина някои къщи се издигат на половин миля височина, покачени върху вретеновидни дървени подпори. Височината се е превърнала в мерило за статус. Когато някой трябва да вдигне поглед през прозореца на кухнята, за да види своя съсед, той е убеден, че съседът му няма да страда от сковаване на ставите, няма да опада косата му, нито да се сбръчка, няма да загуби желанието си за романтични преживявания толкова рано… Някои се хвалят, че са живели цял живот високо в планините, че са родени в най-високите къщи на най-високия планински връх и че никога не са слизали в долината. Те се поздравяват за своята младост пред огледалото и се разхождат голи на балконите си.“

Тук повествованието не навлиза конкретно в размислите на хората. Гласът на разказвача знае всичко — научните изводи, обичаите — но авторът не се намесва пряко и не разкрива своята гледна точка. Прякото навлизане в съзнанието на двама или трима души и пресъздаването на техните размисли е стандартна характеристика на повечето повествования, които се водят от една всезнаеща гледна точка. Ето пример от „Август 2002: нощна среща“ на Рей Бредбъри:

„Господи, какъв сън само“, въздъхна Томас, с ръце на кормилото, докато си мислеше за ракетите, жените, чистото уиски, танците и цялото събиране.

„Колко странно е това видение“, мислеше си марсианецът, устремен напред, като мислите му се рееха към фестивала, каналите, лодките, жените със златисти очи и песните.

Ако трябва да бъдем по-точни, повечето повествователни форми с всезнаещ разказвач представляват поредица от няколко гледни точки, които са ограничени разказвачи в трето лице, с есеистични обяснения от време на време за това как изглеждат нещата междувременно.

Ограничена гледна точка на разказвача в трето лице

Тази гледна точка и нейните варианти се използва най-често в наши дни. Съществуват поне три вида ограничени гледни точки на повествованието в трето лице.

Субективна гледна точка в трето лице. Разказът в трето лице в случая наподобява разказа в първо, но на стандартен английски, вместо на характерния за разказвача език. Например: „Джуди гледаше как маймуните скачат по дърветата и си мислеше, че трябва да си възстанови формата. Тогава си спомни, че майка й бе изразила желание да й купи скиорска шапка.“ В случая са ни представени размислите и чувствата на героинята, също както това ни се представя и в повествованието от първо лице.

Обективна гледна точка в трето лице. Наблюдаваме какво прави героят или героинята в трето лице, без да имаме пряк достъп до нейните или неговите размисли и без да приписваме тези наблюдения на друг от героите. Не разкриваме наблюдателя — поне както не виждаме човека, който снима с камерата. „Обърната с лице към клетката с маймуните, тя намаза тънките си устни с вазелин.“

Ограничено всевиждаща гледна точка в трето лице или подвижна гледна точка в трето лице. Само по себе си това е противоречие. Ако гледната точка е ограничена, тя не може да бъде всевиждаща. Тъй като обаче понятието е широко разпространено, и ние можем да го използваме, макар че аз предпочитам да използвам понятието подвижна гледна точка в трето лице. Двете названия за тази гледна точка са взаимозаменими. И двете са влезли в употреба. Тази гледна точка комбинира обективен и субективен подход. „Обърната с лице към клетката с маймуните, тя намаза тънките си устни с вазелин и си спомни, че майка й бе изразила желание да й купи скиорска шапка.“ Виждаме Джуди и едновременно узнаваме какво мисли. (Този подход дава възможност за повествователна ирония, доколкото авторът знае повече от героя си. Прочетете абзаца, в който Флобер разкрива играта на Бовари.) Въпреки че разказвачът не се разкрива, трябва да има един инкогнито разказвач. Трудно е да се направи разграничението между разказвача в трето лице и автора. Може би приемате, че повечето читатели ще си изтълкуват всичко, което казва скритият разказвач в трето лице, предавайки го като гледна точка на автора.

Ето един пример за субективна гледна точка в трето лице от романа на Дорис Лесинг „Навик да обичаме“:

„Той обаче не желаеше да постъпи в болница. Докторът назначи сестри, които да се грижат денонощно за него. Той се подчини на това, докато приятелският и жизнерадостен подход на сестрите не го натъжи до такава степен, че едва издържаше. И тогава помоли лекаря да позвъни на съпругата му… Тя обеща да му намери някой, който няма да бъде в бяла престилка и няма да пуска шеги.“

И по-нататък в същото произведение, след като мъжът се оженва за сестра на свободна практика:

— Но ти си само едно дете — каза нежно той. Не можеше да разбере какво се крие зад тъмните тъжни очи, с които тя го гледаше сега. Беше седнала с кръстосани крака в черен лъскав панталон пред огъня и приличаше на малка кукличка.

Ала той почувства сигнал за тревога и не посмя да каже нищо повече.

От обективна дистанция на повествование се пренасяме в съзнанието на главния герой, а оттам наблюдаваме как другите герои изглеждат и се държат, разшифроваме как се чувстват, без да навлизаме в техните съзнания. Ограничени сме до знанията на третото лице, от името на което се разказва.

Независимо от първоначалната дистанция спрямо героя, тази гледна точка е подобна на разказвача в първо лице: проследяваме мислите на един герой и виждаме останалите от неговата гледна точка. Подходът на Дорис Лесинг е субективен. Читателят не може да се отстрани от съзнанието на героя и да го наблюдава. В повествованието по-нататък, когато авторката трябва да направи описание на този мъж, тя въвежда огледало, за да не напуска неговата гледна точка.

В обичайния случай, когато повествованието се води от гледната точка на трето лице с ограничена перспектива, авторът не трябва да се включва и да разкрива собствени мисли или универсални истини. Ако авторът се намеси по този пряк начин, това би създало известно затруднение, тъй като ще трябва да се извърши допълнителен скок от ограничената гледна точка към всевиждаща гледна точка.

Всевиждащият разказвач в трето лице е най-гъвкав и в известен смисъл най-всеопрощаващ, тъй като дава възможност на автора да каже всичко, което пожелае. Ето защо е изненадващо, че тази гледна точка не е модерна. Вероятно поради това, че сме скептични по отношение на почти всичко, всевиждащият разказвач звучи твърде догматично. Въпреки това обаче, давайки свобода на разказвача да изтъкне именно художествената гледна точка, всевиждащият разказвач в трето лице може да звучи по-малко догматично, отколкото преминаването от една гледна точка към друга в трето лице.

Множествена гледна точка в трето лице

Това звучи подобно на всевиждащия разказвач и разликата наистина е твърде недоловима, но най-добре е да разглеждаме множествената гледна точка като поредица от разказвачи в трето лице с ограничен поглед без авторитарната авторова намеса. Чешкият писател Милан Кундера редува две гледни точки във всяка поредна глава в своето произведение „Нека старите мъртви освободят място за младите мъртви“.

[Глава първа]

Той се завръщаше у дома по улицата на малък чешки град, където бе живял няколко години. Вече се бе примирил със своя не особено интригуващ живот…

 

[Глава втора]

Тя знаеше пътеката до гроба на съпруга си по спомен, но днес почувства изведнъж, че отива на това гробище за първи път.

 

[Глава трета]

Неотдавна бе навършил трийсет и пет и точно тогава забеляза, че косата на върха на главата му оредява съвсем видимо.

Разказът следва гледните точки на протагонистите — ние знаем какво мислят и какво виждат те — така че наблюдаваме редуване на две субективни гледни точки в трето лице.

Обективна гледна точка

Понякога тази гледна точка се размива зад обективната гледна точка от трето лице, но ние трябва да разграничаваме обективна гледна точка, която не се фокусира върху един човек, от ограничената обективна гледна точка. Другото й название е театрална гледна точка. Наблюдаваме действията на двама или повече герои, без да се фокусираме изключително върху един от тях, сякаш гледаме пиеса. Наблюдаваме действията на двама или повече герои, като не отдаваме предпочитания на никой от тях и не съсредоточаваме вниманието си изключително върху нещо също както в пиеса. Авторът нищо не коментира, не прониква в съзнанието на героите си, а ни представя драмата колкото се може по-обективно. В идеалния случай няма скрито трето или първо лице, което да се намесва в повествованието. Съществуват, разбира се, ограничения на обективизма. Някои смятат всичко за субективно. Без съмнение авторът хвърля нюанси върху повествованието, но доколкото това става неуловимо, сцената ще изглежда обективна. Ърнест Хемингуей в разказа си „Хълмове като бели слонове“ изгражда един от най-популярните примери за подобно повествование:

„Топлият вятър подухна завесата от мъниста и тя се удари в масата.

— Бирата е хубава и студена — каза мъжът.

— Приятна е — каза момичето.

— Това е ужасно проста операция, Джик — каза мъжът. — Дори не е и операция.“

Повествованието предлага един вид запис на разговора, в който една двойка вероятно обсъжда бъдещ аборт. Дава се възможност читателят да прецени какво става, но разбира се, на него му се налага да бъде по-активен от обикновено, за да осмисли онова, което стои зад непосредствения разговор.