Харлан Коубън
Погрешен удар (6)

Глава пета

Когато на следващата сутрин Майрън излезе на улицата, черна лимузина закова пред него. Двама мъже, приличащи на мамути, без вратове, излязоха от колата. Носеха лошо скроени делови костюми, но Майрън не обвиняваше шивача им. Хора с подобно телосложение винаги изглеждат зле облечени. И двамата имаха придобит в солариум тен и макар да не можеше да потвърди съмненията си, Майрън бе убеден, че гърдите им са идеално обезкосмени, също като краката на Шер.

Един от булдозерите каза:

— Влизай в колата.

— Мама ми е казвала никога да не се качвам в колата на непознати — отвърна Майрън.

— О — обади се другият булдозер. — Попаднали сме на комик.

— Така ли? — запита първият булдозер и наклони глава към Майрън. — Вярно ли е това? Комик ли си?

— Освен това съм и страхотен певец — обясни Майрън и попита. — Искате ли да чуете изпълнението ми на „Воларе“?

— Ще запееш с другия край на задника си, ако веднага не влезеш в колата.

— Другият край на задника ми — повтори Майрън и погледна замислено. — Не схващам. Да запея със задника си, ясно. Но с другия край? Какво точно означава това? Искам да кажа, че ако разгледаме храносмилателната система, другият край на задника е просто устата, нали?

Булдозерите се спогледаха, после приковаха очи върху Майрън. Той не беше особено изплашен. Бандитите бяха просто доставчици. А не биха си позволили да доставят пратката повредена. Щяха да си създадат проблеми. Освен това човек никога не трябваше да издава страха си на подобни типове. Ако усетеха страх, щяха да се възползват от него и да те съсипят. Разбира се, Майрън можеше и да греши. Съществуваше опасност булдозерите да са неуравновесени психопати, които да откачат и при най-леката провокация. Една от малките загадки на живота.

— Господин Ейк иска да те види — каза булдозер номер едно.

— Кой по-точно?

— Франк.

Мълчание. Това не беше хубаво. Братя Ейк бяха от водещите мафиоти в града. Херман Ейк, по-старият брат, бе водачът, човек, отговорен за толкова много престъпления, че можеше да накара един диктатор от третия свят да му завиди. Но в сравнение с откачения си брат Франк, Херман Ейк не бе по-лош от Мечо Пух.

Биячите раздвижиха невидимите си вратове и се усмихнаха на мълчанието на Майрън.

— Вече не си такъв веселяк, а, умнико?

— Тестисите — каза Майрън, като се приближи към колата. — Свиват се, когато използваш стероиди.

Това беше стар лаф на Болитар, но Майрън никога не се изморяваше от класиките. Всъщност нямаше избор. Трябваше да отиде. Плъзна се на задната седалка на дългата лимузина. В нея имаше бар и телевизор, който предаваше програмата на Реджис и Кати Лий^[1]. Кати Лий досаждаше на зрителите, разказвайки им последните подвизи на Коди.

— Моля ви, не ме мъчете повече — каза Майрън. — Ще си кажа всичко.

Булдозерите не загряха. Майрън се наведе напред и изключи телевизора. Никой не възрази.

— В „Кланси“ ли отиваме? — попита Майрън.

Таверна „Кланси“ беше любимото място на братя Ейк. Преди няколко години Майрън бе ходил там с Уин. Надяваше се, че никога вече няма да се върне.

— Облегни се и млъкни, задник.

Майрън замълча. Поеха по магистралата Уест Сайд на север — в обратната посока на таверна „Кланси“. Завиха надясно по Петдесет и седма улица. Когато стигнаха до гаража на Пето авеню, Майрън осъзна накъде са се отправили.

— Отиваме в офиса на „ТруПро“ — отбеляза той.

Булдозерите не отговориха. Но това нямаше значение. И бездруго не го бе казал заради тях.

„ТруПро“ беше една от големите спортни агенции в страната. В продължение на години тя бе ръководена от Рой О’Конър, змия в костюм, който беше страхотен експерт в нарушаването на законите. О’Конър беше майстор в нелегалното привличане на спортисти, когато те едва прохождаха, използвайки като примамка плейофите и финото изнудване. Но като повечето хора, които се забъркват в незаконни работи, Рой също беше прецакан в крайна сметка. Майрън бе виждал същото да се случва и преди. Подобно на жена, която си мисли, че може да е само „малко бременна“, тези типове смятаха, че може и да си само „леко забъркан“ с престъпния свят. Но мафията не действа по този начин. Подаваш им пръст, а те грабват цялата ръка. Точно това се случи и с „ТруПро“. Рой дължеше пари и когато не успя да плати, братя Ейк превзеха компанията му.

— Мърдай, задник — каза един от булдозерите.

Майрън последва Бъба и Роко — ако това бяха имената им — в асансьора. Качиха се на осмия етаж и минаха покрай секретарката. Главата й беше сведена, но тя все пак хвърли поглед към тях. Майрън й махна и продължи напред. Спряха пред вратата на кабинета.

— Претърси го — каза единият.

Булдозер номер едно започна да го опипва.

Майрън затвори очи.

— Господи — рече той. — Това е страхотно. Малко по-наляво.

Булдозерът спря и се вторачи в него.

— Влизай — нареди той.

Майрън отвори вратата и прекрачи прага на кабинета.

Франк Ейк разпери ръце и пристъпи към него.

— Майрън!

Каквото и богатство да бе натрупал Франк Ейк, той очевидно не го харчеше за дрехи. Падаше си по велурени анцузи, които приличаха на нещо, носено от актьорите в „Загубени в космоса“. Анцугът, избран от Франк днес, бе яркооранжев с жълта украса. Ципът беше смъкнат толкова надолу, че се виждаха сивите му космати гърди, приличащи на пуловер. Франк имаше голяма глава, тесни рамене и пояс от тлъстина на кръста, който би предизвикал завистта и на рекламното човече на „Мишлен“. Едър и подпухнал, беше започнал да оплешивява солидно и главата му изглеждаше сякаш бе изригнала от косата му по време на земетресение.

Франк прегърна Майрън мечешки. Майрън се изненада. Обикновено Франк бе толкова любвеобилен, колкото чакал, страдащ от цирей.

Франк хвана Майрън за раменете и го отдалечи на една ръка от себе си.

— Господи, Майрън, изглеждаш страхотно — каза той.

Майрън се опита да не се намръщи.

Франк му се ухили широко и разкри два реда криви, жълти като царевица зъби. Майрън потръпна.

— Колко време мина? — попита Франк.

— Малко повече от година.

— Бяхме в „Кланси“, нали?

— Не, Франк, не бяхме там.

Франк погледна озадачено.

— А къде бяхме?

— На едно шосе в Пенсилвания. Ти простреля гумите ми, заплаши да избиеш всички членове на семейството ми, а после ми нареди да се разкарам от колата ти, преди да използваш топките ми за храна на катериците.

Франк се разсмя и прасна Майрън по гърба.

— Добри времена, а?

Майрън не се усмихна.

— Какво мога да направя за теб, Франк? — попита той.

— Бързаш ли?

— Просто искам да стигна до същността.

— Хей, Майрън — каза Франк и разпери ръце още по-широко. — Опитвам се да се държа дружелюбно. Аз съм нов човек. Промених се.

— Да не си станал религиозен, Франк?

— Нещо такова.

— Аха.

Усмивката на Франк бавно угасна.

— Старото ми поведение повече ли ти харесваше? — попита той.

— Беше по-честно.

Усмивката изчезна напълно.

— Пак започваш, Майрън.

— Какво?

— Да ми се качваш на главата — отговори Франк. — Уютно ли е там?

— Уютно — отвърна Майрън, кимайки. — Да, Франк, това е подходящата дума.

Вратата зад тях се отвори. Влязоха двама мъже. Единият беше Рой О’Конър, символичният президент на „ТруПро“. Той влезе тихо, сякаш искаше позволение да съществува. И вероятно беше така. Сигурно когато Франк се навърташе наоколо, Рой вдигаше ръка за разрешение да отиде до тоалетната. Вторият тип беше на около двайсет и пет години, безупречно облечен. Приличаше на банкер, току-що завършил университета.

Майрън махна с ръка.

— Здрасти, Рой — поздрави той. — Добре изглеждаш.

Рой кимна вдървено и седна.

Франк каза:

— Това е хлапето ми — Франки Младши. Можеш да го наричаш ФМ.

— Здрасти — каза Майрън.

ФМ?

Хлапето го изгледа мрачно и седна.

— Рой току-що назначи ФМ — съобщи Франк.

Майрън се усмихна на Рой.

— Процесът на подбор сигурно е бил кошмарен, а, Рой? Да прегледаш всички документи и автобиографии.

Рой не отговори.

Франк заобиколи бюрото си.

— Ти и ФМ имате нещо общо, Майрън — каза той.

— Така ли? — попита Майрън.

— Ти си учил в Харвард, нали?

— Да, правния факултет — отговори Майрън.

— ФМ взе магистърската си степен там.

Майрън кимна.

— Също като Уин — каза той.

Името предизвика мълчание в стаята. Рой О’Конър кръстоса крака и пребледня. Беше се сблъсквал с Уин отблизо. Но и всички други го познаваха. Уин сигурно щеше да се зарадва на реакцията им.

Постепенно стаята се оживи отново. Всички седнаха. Франк сложи дебелите си ръце на бюрото.

— Чухме, че представляваш Бренда Слотър — каза той.

— Къде го чухте? — попита Майрън.

Франк сви рамене, сякаш с това искаше да подчертае колко глупав бе въпросът.

— Вярно ли е, Майрън?

— Не.

— Значи не я представляваш?

— Точно така.

Франк хвърли поглед към Рой, който започна да се сковава като втвърдяващ се пластилин. После погледна към ФМ, който поклати глава.

— Нейният дъртак още ли й е мениджър? — попита Франк.

— Не знам, Франк. Защо не попиташ нея?

— Ти беше с нея вчера — каза Франк.

— Е, и?

— Какво правехте заедно?

Майрън протегна крака и кръстоса глезени.

— Кажи ми, Франк, какъв е твоят интерес от всичко това?

Очите на Франк се разшириха. Той погледна към Рой, после към ФМ. Накрая посочи към Майрън с дебелия си пръст.

— Извини шибания ми език — каза той, — но мислиш ли, че съм седнал тук, за да отговарям на шибаните ти въпроси?

— Напълно новият човек — отбеляза Майрън. — Дружелюбен и променен.

ФМ се наведе напред и се вторачи в Майрън, който отвърна твърдо на погледа му. В очите на ФМ не можеше да се прочете нищо. Ако очите наистина бяха прозорец към душата, то тези казваха: „Тук няма свободни места“.

— Господин Болитар? — Каза ФМ с мек и кротък глас.

— Да?

— Майната ти.

ФМ прошепна думите със странна усмивка на лицето. Не се облегна назад, след като ги каза. Майрън усети как нещо студено пропълзя по гърба му, но не отмести поглед от младежа.

Телефонът на бюрото иззвъня. Франк натисна едно копче.

— Да? — каза той.

— Обажда се сътрудникът на господин Болитар — съобщи женски глас. — Иска да говори с вас.

— С мен? — учуди се Франк.

— Да, господин Ейк.

Франк погледна озадачено. Сви рамене и натисна друго копче.

— Да — каза той отново.

— Здрасти, Франсис.

Стаята замръзна.

Франк се прокашля.

— Здравей, Уин.

— Надявам се, че не преча — рече Уин.

Тишина.

— Как е брат ти, Франсис?

— Добре е, Уин.

— Трябва да му се обадя. Не сме се чували от сума ти време.

— Да — съгласи се Франк. — Ще му кажа, че си питал за него.

— Чудесно, Франсис, чудесно. Е, трябва да изчезвам. Моля те, предай поздравите ми на Рой и на очарователния ти син. Проявих се доста грубо, като не ги поздравих преди малко.

Тишина.

— Хей, Уин.

— Да, Франсис?

— Тези загадки не ми харесват, чу ли?

— Чувам всичко, Франсис.

Щрак.

Франк Ейк изгледа Майрън мрачно.

— Изчезвай — каза той.

— Защо толкова се интересуваш от Бренда Слотър? — попита Майрън.

Франк се надигна от стола.

— Уин е опасен — каза той. — Но не е безсмъртен. Кажи още една дума и ще те завържа на стола, а после ще ти подпаля ташаците.

Майрън не си направи труда да се сбогува.

 

 

Той слезе долу с асансьора. Уин, с истинско име Уиндзър Хорн Локуд III, стоеше във фоайето. Тази сутрин се беше издокарал в син блейзър, светлокафяв панталон, бяла оксфордска риза и ярка вратовръзка „Лили Пулицър“, по която имаше повече цветове, отколкото в бара на голф клуб. Русата му коса като че ли беше сресана от Господ, брадичката му стърчеше напред по обичайния начин, високите му скули приличаха на порцеланови, а очите му бяха леденосини. Да се вгледаш в лицето на Уин означаваше да го намразиш. Човек веднага започваше да си мисли за надменност, снобизъм, антисемитизъм, расизъм, стари пари, спечелени от експлоатация на бедните и т.н. Хората, които съдеха за Уин само по външния му вид, винаги грешаха. А често това бе опасна грешка.

Уин не погледна към Майрън. Стоеше неподвижно и зяпаше през прозореца, сякаш позираше за паркова статуя.

— Тъкмо си мислех — каза Уин.

— Какво?

— Ако се клонираш и правиш секс със себе си, това кръвосмешение ли е или мастурбация?

Уин!

— Радвам се да чуя, че не си губиш времето — отбеляза Майрън.

Уин най-сетне го погледна.

— Ако все още бяхме в „Дюк“ — каза той, — вероятно щяхме да обсъждаме този проблем в продължение на часове.

— Да, защото щяхме да сме пияни.

Уин кимна.

— Така си е — съгласи се той.

И двамата изключиха мобифоните си и тръгнаха надолу по Пето авеню. Това беше сравнително нов трик, който Майрън и Уин използваха със страхотен успех. В момента, когато булдозерите бяха спрели до Майрън, той бе натиснал бутона, където беше програмиран номерът на Уин. Следователно Уин бе чул всяка негова дума от тогава нататък. Поради тази причина Майрън бе коментирал на висок глас накъде отиват. Така Уин разбра къде се намира Майрън и кога точно бе подходящо да се обади. Уин нямаше какво да каже на Франк Ейк. Той просто искаше да му покаже, че знае къде е Майрън.

— Ще те завържа на стола и ще ти подпаля ташаците — повтори Уин. — Това сигурно боли.

Майрън кимна.

— Да, тогава наистина ще можеш да говориш за парещо усещане при уриниране.

— Така си е.

Майрън започна да разказва. Както винаги Уин изглеждаше разсеян, сякаш въобще не го слушаше. Не поглеждаше към Майрън, а търсеше с очи красивите жени по улицата. През работно време средната част на Манхатън бе пълна с такива. Бяха облечели в делови костюми, копринени блузи и бели маратонки „Рибок“. От време на време Уин възнаграждаваше някоя от тях с усмивка. И за разлика от всеки друг в Ню Йорк, често му отвръщаха.

Когато Майрън му каза, че трябва да пази Бренда Слотър, Уин внезапно се закова на място и запя:

— И аз винаги ще те обичам…

Майрън го изгледа строго. Уин спря да пее и продължи да върви.

— Когато започна тази песен — каза Уин, — звучи все едно Уитни Хюстън е в стаята.

— Да бе — изхили се Майрън.

— Та какъв е интересът на братя Ейк към тази история?

— Не знам.

— Вероятно „ТруПро“ иска да представлява Бренда Слотър.

— Съмнявам се. Тя ще направи пари за някого, но не чак толкова, че да се занимават с подобни истории.

Уин се замисли по въпроса и кимна в съгласие. Тръгнаха на изток по Петдесета улица.

— Младият ФМ може да създаде проблеми — отбеляза той.

— Познаваш ли го? — попита Майрън.

— Слабо. Той е интересен случай. Татко го е отглеждал така, че да се захване със законен бизнес. Пратил го да учи в Лоурънсвил, после в Принстън и накрая в Харвард. А сега го настанява в бизнеса с представянето на спортисти.

— Но?

— Но той негодува срещу това. Все пак е син на Франк Ейк и следователно иска одобрението му. Иска да покаже, че въпреки възпитанието си е мъжко момче. По-лошото е, че той наистина е кръвен син на Франк Ейк. Искаш ли да чуеш мнението ми? Ако се поровиш из детството на ФМ, ще се натъкнеш на много паяци, останали без крака, и мухи, останали без крила.

Майрън поклати глава.

— Това определено не е хубаво.

Уин не отговори. Стигнаха до сградата „Лок-Хорн“ на Четиридесет и седма улица. Майрън слезе от асансьора на дванадесетия етаж. Уин продължи, тъй като офисът му се намираше два етажа по-нагоре. Когато Майрън погледна към бюрото на рецепцията, където обикновено седеше Есперанца, той едва не отскочи назад. Голямата Синди го наблюдаваше мълчаливо. Беше прекалено огромна за бюрото. Прекалено голяма дори за тази сграда. Всъщност бюрото беше повдигнато върху коленете й. Гримът й бе прекалено крещящ дори за някой от „Кис“. Косата й беше къса и с цвят на водорасли. Ръкавите на фланелката й бяха откъснати и се виждаха бицепси с размера на баскетболни топки.

Майрън й махна колебливо.

— Здрасти, Синди.

— Здравейте, господин Болитар.

Голямата Синди беше над метър и деветдесет, около сто и трийсет килограма. Навремето беше партньорка на Есперанца в борбата, позната под псевдонима Голямата мама. В продължение на години Майрън я беше чувал само да ръмжи, но не и да говори. Гласът й можеше да стане такъв, какъвто тя поиска. Когато работеше като бияч в бара на Десета улица, Синди говореше с акцент, който би накарал Арнолд Шварценегер да звучи както сестрите Габор. В момента използваше игривия си тон.

— Тук ли е Есперанца? — попита Майрън.

— Госпожица Диас е в кабинета на господин Болитар — каза Синди и му се усмихна.

Майрън се опита да сдържи гримасата си. От зловещата усмивка на Синди вътрешностите му се свиха.

Той се извини и влезе в кабинета си. Есперанца седеше зад бюрото му и говореше по телефона. Носеше яркожълта блуза, открояваща се на фона на маслинената й кожа, и тя го накара да си помисли за звезди, проблясващи върху водата на залива Амалфи. Тя го погледна, посочи му с пръст да й остави още една минута и продължи да говори. Майрън седна срещу нея. Любопитно му беше да види срещу какво заставаха неговите клиенти, когато идваха в кабинета му. Плакатите от бродуейски мюзикли бяха излишни. Някой можеше да реши, че Майрън се опитва да се прави на интересен.

Когато приключи разговора по телефона, Есперанца каза:

— Закъсняваш.

— Франк Ейк искаше да ме види — отвърна Майрън.

Тя кръстоса ръце.

— Сигурно е имал нужда от четвърти за карето — предположи тя.

— Искаше да знае за Бренда Слотър.

Есперанца кимна.

— Значи имаме проблем.

— Може би.

— Остави я.

— Не.

Тя го погледна многозначително.

— Изненадай ме.

— Научи ли нещо за Хорас Слотър? — попита Майрън.

Тя взе лист хартия.

— Хорас Слотър. Никоя от кредитните му карти не е била използвана през последната седмица. Има банкова сметка в банката в Нюарк. В нея няма абсолютно нищо.

— Нула?

— Изчистил я е.

— Колко е изтеглил?

— Единайсет хиляди. В брой.

Майрън подсвирна и се облегна назад.

— Значи е планирал да изчезне. Съвпада с онова, което видяхме в апартамента му.

— Аха.

— Имам нещо още по-трудно за теб — каза Майрън. — Жена му — Анита Слотър.

— Все още ли са женени?

— Не знам. Може би по закон. Тя избягала преди двайсет години. Не мисля, че някой от двамата си е правил труда да се развежда.

Есперанца се намръщи.

— Преди двайсет години ли каза?

— Да. Очевидно никой не я е виждал оттогава.

— И какво точно се опитваме да открием?

— С една дума — нея.

— Не знаеш ли къде е?

— Нямам представа. Както ти казах — изчезнала е преди двайсет години.

Есперанца изчака секунда.

— Може да е мъртва — предположи тя.

— Знам.

— Ако е успяла да се крие толкова дълго време, може да е променила името си. Или да е напуснала страната.

— Така е.

— А отпреди двайсет години надали ще са останали някакви документи. Определено не и в компютрите.

Майрън се усмихна.

— Не ти ли е неприятно, когато ти възлагам прекалено лесни задачи? — попита той.

— Осъзнавам, че съм само нисшата ти помощничка…

— Не си нисшата ми помощничка — прекъсна я той.

Тя го изгледа.

— Но не съм ти и партньорка.

Това го накара да замълчи.

— Осъзнавам, че съм само нисшата ти помощничка — повтори тя, — но смяташ ли, че наистина имаме време за тези дивотии?

— Просто направи една стандартна проверка. Виж дали няма да извадим късмет.

— Добре — отвърна тя с глас, който напомняше за затръшване на врата. — Но се налага да обсъдим и някои други неща.

— Давай.

— Договорът на Милнър. Не искат да преговарят отново.

Разгледаха проблема на Милнър, помислиха малко върху него, разработиха стратегия за действие и после решиха, че стратегията им няма да свърши работа. Зад тях се чуваха звуци от усилена работа. Строителите намаляваха чакалнята и стаята за съвещания, за да направят личен кабинет за Есперанца.

След няколко минути Есперанца спря и се вторачи в него.

— Какво?

— Ти наистина ще се заемеш с това — удиви се тя. — Ще започнеш да търсиш родителите й.

— Баща й е мой стар приятел.

— О, господи! Моля те, поне не казвай „Длъжник съм му“.

— Не е само това. Става дума за добър бизнес.

— Това не е добър бизнес. Прекалено много отсъстваш от офиса. Клиентите искат да говорят с теб лично. Също и спонсорите.

— Имам мобифон.

Есперанца поклати глава.

— Не можем да продължаваме по този начин — каза тя.

— Кой начин?

— Или ще ме направиш партньор, или ще напусна.

— Не ме тормози с това сега. Моля те — изохка Майрън.

— Отново го правиш.

— Кое?

— Отлагаш.

— Не отлагам.

Тя го изгледа сериозно и полужалостиво.

— Знам, че мразиш промените…

— Не мразя промените.

— Но по един или друг начин нещата ще се променят. Трябва да се опиташ да превъзмогнеш проблемите си.

Част от него искаше да изкрещи: „Защо?“. Нещата си бяха съвсем добре така. Нали самият той я беше подтикнал да завърши право. Разбира се, той очакваше промяна след дипломирането й. Постепенно беше започнал да й възлага повече отговорности и задачи. Но партньорство?

Майрън посочи зад себе си.

— Правя ти нов кабинет — каза той.

— Е, и?

— Това не говори ли, че съм обвързан с теб? Не можеш да очакваш от мен да прибързвам. Вървя с бебешки крачки.

— Да, правиш една стъпка и после падаш по задник — каза Есперанца и поклати глава. — Не съм те тормозила с този въпрос, откак бяхме в Мериън.

Състезанията по голф във Филаделфия. Майрън почти беше успял да открие една жертва на отвличане, когато Есперанца го зашемети с настояването си за партньорство. Оттогава той само отлагаше работата.

Тя се изправи.

— Искам да съм партньор. Макар и не пълен. Разбирам това. Но искам равенство — каза тя и отиде до вратата. — Давам ти една седмица.

Майрън не знаеше как да отговори. Есперанца беше най-добрата му приятелка. Обичаше я. Нуждаеше се от нея. Тя беше част от фирмата му. Голяма част. Но нещата не бяха толкова прости.

Есперанца отвори вратата и се облегна на рамката.

— Ще се виждаш ли с Бренда Слотър сега? — попита тя.

Той кимна.

— След няколко минути.

— Ще започна издирването. Обади ми се след няколко часа.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Майрън заобиколи бюрото и вдигна телефона. Набра номера на Уин.

Той вдигна при първото позвъняване.

— Говорете.

— Имаш ли планове за довечера? — попита Майрън.

— Аз ли? Разбира се.

— Типична вечер с унизителен секс?

— Унизителен секс — повтори Уин. — Казах ти да спреш да четеш списанията на Джесика.

— Не можеш ли да отмениш срещата си?

— Мога — отговори Уин. — Но прекрасната дама ще бъде разочарована.

— Поне знаеш ли името й?

— Какво? Ей така наизуст?

Един от строителните работници започна да удря с чук. Майрън сложи ръка върху другото си ухо.

— Може ли да се срещнем в дома ти? Искам да споделя някои неща с теб.

Уин не се поколеба.

— Добре. Горя от нетърпение да чуя мислите ти — отвърна той.

Според Майрън това означаваше „да“.