Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава двадесет и втора

Майрън звънна на Уин и набързо му разказа какво се бе случило.

— Чиста загуба — съгласи се Уин.

— Ударил е една жена.

— Тогава го простреляй в коляното. Повреди го завинаги. Ритник в слабините е хабене на сили.

Етикетът на Уин относно подходящите разплащания.

— Ще оставя мобифона отворен. Можеш ли да дойдеш насам?

— Разбира се. Моля те, въздръж се от нови нападения, докато дойда.

С други думи: „Остави нещо и за мен“.

Пазачът във фермата Брадфорд се изненада, когато видя Майрън сам. Портата беше отворена, вероятно очаквайки тройката. Майрън не се поколеба. Профуча през нея, без да спре. Пазачът се паникьоса и изскочи от будката си. Майрън му махна дружелюбно с ръка в стила на Оливър Харди. Дори изкриви лицето си в прочутата усмивка на Харди. По дяволите, ако имаше бомбе, щеше и него да включи в сцената.

Докато Майрън успее да паркира пред главния вход, старият иконом вече го чакаше на вратата. Старецът кимна леко.

— Моля, последвайте ме, господин Болитар.

Тръгнаха по дълъг коридор. По стените висяха безбройни маслени картини, повечето изобразяващи мъже на коне. Имаше и една картина на гола жена. Около нея не се виждаха коне. Екатерина Велика за съжаление бе мъртва. Икономът зави надясно по коридора. Преминаха в нов, стъклен коридор, който приличаше на пасаж в научноизследователски център. Майрън реши, че вече са изминали поне петдесет метра.

Икономът спря и отвори една врата. Лицето му беше абсолютно безизразно.

— Моля, заповядайте, господине.

Майрън усети миризмата на хлор, преди да чуе леките плясъци. Икономът зачака.

— Не си нося банския — каза Майрън.

Икономът го погледна объркано.

— Обикновено нося препаска — продължи Майрън, — но сигурно бих се оправил и с чифт бикини.

Икономът примигна.

— Бих могъл да взема назаем вашите — каза Майрън, — ако имате някой излишен.

— Моля, заповядайте, господине — повтори икономът.

— Добре. Е, ще поддържаме връзка.

Икономът или какъвто и да беше излезе. Майрън влезе. Помещението беше облицовано с мрамор. Виждаха се много растения. Статуи на някаква богиня украсяваха четирите краища на басейна. Майрън не знаеше коя е тя. Предположи, че е богинята на закритите басейни. Единственият обитател на басейна се носеше спокойно по водата. Артър Брадфорд плуваше с леки, почти лениви движения. Той стигна до края на басейна близо до Майрън и спря. Носеше плувни очила с тъмносини стъкла. Свали ги и прокара ръка по главата си.

— Какво стана със Сам и Марио? — попита Брадфорд.

— Марио — кимна Майрън. — Това е онзи едрият, нали?

— Сам и Марио трябваше да те придружат дотук.

— Аз съм голямо момче, Арти — отвърна Майрън.

Брадфорд, разбира се, беше изпратил двамата бандити при него, за да го уплашат. Майрън трябваше да му покаже, че този ход не е постигнал желания резултат.

— Добре тогава — каза Брадфорд с делови глас. — Трябва да преплувам още шест дължини. Нещо против?

Майрън небрежно махна с ръка.

— Хей — каза той, — продължавай спокойно. Не мога да се сетя за по-голямо удоволствие от това да наблюдаваш как някой плува. А, имам една идея. Защо не заснемем една реклама тук? Лозунг: „Гласувайте за Арт, той има закрит басейн“.

Брадфорд почти се усмихна.

— Звучи добре — каза той и излезе от басейна с едно енергично движение.

Тялото му беше дълго и слабо и изглеждаше лъскаво от водата. Той грабна една хавлия и посочи към двата шезлонга. Майрън се настани в единия, но не се облегна. Артър Брадфорд постъпи по същия начин.

— Дълъг ден — въздъхна Артър. — Вече проведох четири събрания, а за следобед останаха още три.

Майрън кимна, окуражавайки го да продължи. Брадфорд схвана намека и плесна с длани по бедрата си.

— Е, ти си зает човек. Аз също. Ще поговорим ли делово?

— Разбира се.

Брадфорд се наведе напред.

— Исках да поговорим за предишното ти посещение тук.

Майрън запази безизразния си вид.

— Съгласен си, надявам се, че беше доста странно?

Майрън издаде неясен звук. Нещо като „ъхъ“, но по-неопределено.

— Простичко казано, бих искал да знам какво целяхте вие с Уин.

— Исках отговори на някои въпроси — обясни Майрън.

— Да, разбирам. А моят въпрос е: защо?

— Какво защо?

— Защо разпитваше за една жена, която не е моя служителка повече от двайсет години?

— Какво значение има? Нали едва си я спомняш?

Артър Брадфорд се усмихна. Усмивката му беше предназначена да покаже, че те и двамата знаят как стоят нещата.

— Бих искал да ти помогна — каза Брадфорд, — но първо трябва да узная мотивите ти. Все пак става дума за изборите.

— Мислиш, че работя за Дейвисън?

— Вие с Уиндзор дойдохте в дома ми под измислен претекст. Започнахте да задавате странни въпроси за миналото ми. Ти плати на полицайка да открадне досието по случая със смъртта на жена ми. Свързан си с един човек, който наскоро се опита да ме изнудва. И са те видели да разговаряш с прочути престъпни познати на Дейвисън.

Брадфорд го огря с усмивката си на политик, която беше доста снизходителна.

— Ако беше на мое място, какво щеше да си помислиш? — запита той.

— Върни назад — каза Майрън. — Първо, не съм плащал на никого да открадне досието.

— Полицай Франсин Нигли — прекъсна го Брадфорд. — Отричаш ли, че си се срещал с нея в ресторант „Риц“?

— Не.

Да обясни истината щеше да му отнеме прекалено много време, а и нямаше да има смисъл.

— Добре, засега забрави за това — каза той. — Кой се е опитвал да те изнудва?

Икономът влезе в стаята.

— Чай с лед, господине? — попита той.

Брадфорд се замисли за момент.

— Лимонада, Матюс. Малко лимонада ще бъде божествено.

— Добре, господине. Господин Болитар?

Майрън не вярваше, че в дома на Брадфорд има „Ю-Ху“, затова каза:

— И за мен същото, Матюс. Но направи моята още по-божествена.

Икономът Матюс кимна.

— Разбира се, господине.

После излезе от стаята.

Артър Брадфорд наметна хавлията около раменете си. После се отпусна на шезлонга и затвори очи.

— И двамата знаем, че помня Анита Слотър — каза той. — Както ти самият подчерта, човек не забравя името на лицето, намерило трупа на жена му.

— Това ли е единствената причина? — попита Майрън.

Брадфорд отвори едното си око.

— Моля?

— Виждал съм нейни снимки — простичко отговори Майрън. — Трудно е да забравиш жена, която изглежда така.

Брадфорд отново затвори окото си. За момент не проговори.

— В света има много красиви жени — най-после каза той.

— Аха.

— Мислиш, че съм имал връзка с нея ли?

— Не съм казвал такова нещо. Просто казах, че е била привлекателна. Мъжете запомнят красивите жени.

— Вярно е — съгласи се Брадфорд. — Но нали разбираш, това е точно от вида неверни клюки, които Дейвисън с радост би използвал. Осъзнаваш загрижеността ми, нали? Политиката е сериозна работа. Погрешно си решил, че тревогите ми по този въпрос доказват, че имам какво да крия. Не е така. Истината е, че се тревожа за резултата. Това, че не съм направил нищо, не означава, че опонентът ми няма да се опита да докаже точно обратното. Следваш ли мисълта ми?

Майрън кимна.

— Също както политик следва рушветите.

Брадфорд обаче беше прав до известна степен. Кандидатираше се за губернатор. Дори ако в тази история нямаше нищо, пак щеше да заеме отбранителна позиция.

— Та кой се опита да те изнудва? — попита Майрън отново.

Брадфорд изчака една секунда, като внимателно премисляше дали да разкаже на Майрън, или не. Вътрешният му компютър обработи сценариите внимателно. Положителните страни надделяха.

— Хорас Слотър — отговори Брадфорд.

— С какво? — попита Майрън.

Брадфорд не отговори директно на въпроса му.

— Обади се в предизборния ми щаб.

— И се свърза с теб?

— Каза, че разполагал с уличаваща информация за Анита Слотър. Реших, че става дума за шантаж, но фактът, че знаеше името на Анита ме притесни.

Обзалагам се, че е така, помисли си Майрън.

— И какво каза? — попита той.

— Искаше да научи какво съм направил с жена му. Обвини ме, че съм й помогнал да избяга от него.

— Как си й помогнал?

Брадфорд размаха ръце.

— Подкрепил съм я, помогнал съм й, прогонил съм я оттук. Не знам. Той беснееше.

— Но какво все пак ти каза?

Брадфорд седна изправено и спусна крака от двете страни на шезлонга. Вгледа се за няколко секунди в Майрън, сякаш беше хамбургер и той внимаваше да не изпусне времето, когато трябваше да го обърне.

— Искам да знам какъв е твоят интерес към тази история — каза Брадфорд.

Дай малко, получи малко. Част от играта.

— Дъщерята — отговори Майрън.

— Моля?

— Дъщерята на Анита Слотър.

Брадфорд кимна бавно.

— Тя не е ли баскетболистка? — попита той.

— Да.

— Ти ли я представляваш?

— Да. Освен това бях приятел на баща й. Чу ли, че са го убили?

— Пишеше във вестника — каза Брадфорд.

Във вестника. При този тип никога нямаше ясно „да“ или „не“.

— А каква е връзката ти със семейство Ейк? — попита Брадфорд.

Нещо в главата на Майрън изщрака.

— Те ли са престъпните познати на Дейвисън? — запита той.

— Да.

— Значи семейство Ейк имат интерес той да спечели изборите?

— Разбира се. Затова искам да знам каква е връзката ти с тях.

— Няма връзка — отговори Майрън. — Решили са да организират нова женска баскетболна лига. Искат да включат и Бренда.

Но сега Майрън се зачуди. Семейство Ейк се бяха срещали с Хорас Слотър. Според ФМ той дори беше обещал, че дъщеря му ще играе при тях. А след това Хорас започва да тормози Брадфорд заради покойната му жена. Възможно ли е Хорас да е работил за семейство Ейк? Това трябваше да се обмисли внимателно.

Матюс се върна с лимонадите. Прясно изцедени. Ледени. Невероятно вкусни, ако не божествени. Отново богатството. Когато Матюс напусна стаята, Брадфорд си придаде вид на дълбоко замислен, както беше постъпил и при предишната им среща. Майрън зачака.

— Да си политик — започна Брадфорд — е странно нещо. Всички същества се борят да оцелеят. Това, разбира се, е инстинктивно. Но истината е, че политикът гледа на това по-безразлично от останалите. Няма друг начин. Един човек е бил убит, а единственото, което виждам, е възможността за политически скандал. Това е чистата истина. Целта ми е просто моето име да не бъде замесено в тази история.

— Това няма да стане — каза Майрън. — Независимо какво искаме аз или ти.

— Какво те кара да мислиш така?

— Полицаите ще установят връзката ти с това, както направих и аз.

— Не те разбирам.

— Дойдох при теб, защото Хорас Слотър ти се е обаждал. Ченгетата ще видят същите записи от телефонните разговори. Ще ги проследят и…

Артър Брадфорд се усмихна.

— Не се тревожи за ченгетата — каза той.

Майрън си спомни Уикнър и Померанц и властта на това семейство. Вероятно Брадфорд беше прав. Майрън се замисли върху това и реши да го обърне в своя полза.

— Значи искаш да си мълча? — попита той.

Брадфорд се поколеба. Време за мат. Наблюдаваше дъската и се опитваше да предвиди следващия ход на Майрън.

— Моля те да бъдеш справедлив — каза Брадфорд.

— Което означава?

— Означава, че нямаш истински доказателства за това, че съм намесен в нещо незаконно.

Майрън поклати глава напред-назад. Може би да, може би не.

— А ако казваш истината и не работиш за Дейвисън, тогава нямаш причина да навреждаш на кампанията ми.

— Не съм убеден, че това е вярно — възрази Майрън.

— Разбирам — каза Брадфорд, опитвайки се да разчете мислите му. — Предполагам, че ще искаш нещо в замяна на мълчанието си.

— Може би. Но не това, което си мислиш.

— Какво тогава?

— Две неща. Първо, искам отговори на някои въпроси. Истинските отговори. Ако заподозра, че лъжеш, ще те съсипя. Не възнамерявам да те излагам и не ми пука за изборите. Просто искам истината.

— А какво е второто?

Майрън се усмихна.

— Ще стигнем и до това. Първо се нуждая от отговорите.

Брадфорд изчака една секунда.

— Как очакваш да се съглася на условие, което дори не знам? — попита той.

— Отговори първо на въпросите ми. Ако съм убеден, че казваш истината, ще ти съобщя и второто условие. Но ако излъжеш, второто условие ще бъде без значение.

Брадфорд не беше доволен от положението.

— Не мисля, че мога да се съглася на това — каза той.

— Чудесно — каза Майрън. — Приятен ден, Артър.

Гласът на Брадфорд прозвуча учудващо остро.

— Седни.

— Ще отговориш ли на въпросите ми?

Артър го изгледа сериозно.

— Сенатор Дейвисън не е единственият, който има опасни приятели.

Майрън пренебрегна думите му.

— Ако искаш да оцелееш в политиката — продължи Брадфорд, — трябва да се свържеш с някои от най-неприятните елементи в щата. Това е грозната истина, Майрън. Ясен ли съм?

— Да — отговори Майрън. — За трети път през последния един час някой ме заплашва.

— Очевидно не си много стреснат.

— Не се плаша лесно.

Това беше отчасти истина. Да покажеш страха си беше неразумно. Показваш, че си уплашен, и вече си мъртъв.

— Затова да престанем с дрънканиците — продължи Майрън. — Съществуват няколко въпроса. Може аз да ти ги задам. Или ако предпочиташ — пресата.

Брадфорд отново замълча. Наистина беше предпазлив.

— Все още не разбирам — каза той. — Какъв е твоят интерес от всичко това?

Все още протакаше въпроса.

— Вече ти казах — отговори Майрън. — Дъщерята.

— А когато дойде тук за първи път, търсеше баща й?

— Да.

— И дойде при мен, защото този Хорас Слотър беше звънял в щаба ми?

Майрън кимна. Бавно.

Брадфорд отново си придаде озадачен вид.

— Тогава защо, за бога, започна да разпитваш за жена ми? Ако си се интересувал само от Хорас Слотър, защо разпитваше за Анита и за онова, което се случи преди двайсет години?

В стаята се възцари пълна тишина, като се изключи лекото шумолене на вълните в басейна. Светлината се отразяваше от водата, подскачайки нагоре-надолу като образа на повреден монитор. Вече навлизаха в решителната фаза и двамата мъже го знаеха. Майрън се замисли за момент. Не отмести очи от Брадфорд и се зачуди колко да каже и как може да го използва. Преговаряне. Животът беше същият като професията на агента — серия от преговори.

— Защото търсех не само Хорас Слотър — бавно каза Майрън. — Търсех и Анита Слотър.

Брадфорд се помъчи да удържи контрола върху изражението на лицето си и езика на тялото си. Но думите на Майрън го накараха да си поеме дълбоко дъх. Лицето му леко пребледня. Беше добър без съмнение, но тук имаше нещо.

Брадфорд заговори бавно.

— Анита Слотър изчезна преди двайсет години, нали?

— Да.

— И мислиш, че е още жива?

— Да.

— Защо?

За да получиш информация, трябва и да дадеш малко. Майрън знаеше това. Време беше да обърне нещата.

— Ти пък защо се интересуваш от това? — попита той.

— Не се интересувам — отвърна Брадфорд неубедително. — Но смятах, че е мъртва.

— Защо?

— Изглеждаше свястна жена. Защо би избягала и би изоставила детето си по този начин?

— Може да се е страхувала — отговори Майрън.

— От мъжа си?

— От теб.

Това го накара да замръзне.

— Защо пък би се страхувала от мен?

— Ти ми кажи, Артър.

— Нямам представа.

Майрън кимна.

— И жена ти просто случайно падна от онази тераса преди двайсет години, така ли?

Брадфорд не отговори.

— Анита Слотър просто дошла на работа една сутрин и намерила жена ти мъртва на земята — продължи Майрън. — Подхлъзнала се на собствения си балкон и никой не забелязал. Нито ти. Нито брат ти. Никой. Анита просто се натъкнала на трупа. Така ли стана?

Брадфорд не поддаде, но Майрън забеляза, че лицето му вече не е толкова безизразно както преди.

— Разкажи ми тогава.

— Обичах жена си. С цялото си сърце.

— Какво се случи с нея?

Брадфорд си пое дълбоко дъх и се опита да си възвърне самоконтрола.

— Тя падна — каза той, после се замисли за момент и добави: — Защо мислиш, че смъртта на жена ми има нещо общо с изчезването на Анита? — Гласът му вече звучеше по-спокойно и самоуверено. — Всъщност, доколкото си спомням, Анита остана тук след инцидента. Напусна дома ни дълго след трагедията с Елизабет.

Това беше вярно. При това беше факт, който дразнеше Майрън като песъчинка в окото.

— Защо непрестанно ме измъчваш със смъртта на жена ми? — настоя Брадфорд.

Майрън нямаше подходящ отговор, затова реши да парира въпроса с няколко собствени.

— Защо всички толкова се притесняват от полицейското досие? — запита той. — Защо ченгетата се тревожат?

— По същата причина като мен — отговори Брадфорд. — Годината на изборите. Разглеждането на стари досиета звучи подозрително. Това е всичко. Жена ми загина при нещастен случай. Край на историята.

Самоувереността в гласа му звучеше още по-силно. В преговорите може да има повече внезапни промени, отколкото в баскетболен мач. Изглежда сега късметът бе на страната на Брадфорд.

— А сега ти ми отговори на един въпрос: Защо мислиш, че Анита Слотър е още жива? — запита Брадфорд. — Имам предвид, семейството й не я е чувало от двайсет години.

— Кой казва, че не са я чували?

Брадфорд повдигна вежди.

— Да не искаш да кажеш, че са я чували?

Майрън сви рамене. Трябваше да внимава. Ако Анита Слотър наистина се криеше от този тип и ако Брадфорд наистина вярваше, че е мъртва, как би реагирал, ако получи доказателства, че е още жива? Не е ли логично да се опита да я намери и да я накара да замълчи? Интересна мисъл. Но в същото време, ако Брадфорд тайно й бе давал пари, както самият Майрън бе мислил по-рано, той щеше да знае, че е жива. Поне щеше да знае, че е избягала, а не е мъртва.

Какво ставаше тук?

— Мисля, че казах достатъчно — отсече Майрън.

Брадфорд отпи солидна глътка от чашата с лимонада и я пресуши. После разлюля каната и си наля нова. Посочи към чашата на Майрън, който отказа. Двамата мъже се облегнаха назад.

— Бих искал да те наема — каза Брадфорд.

Майрън опита да се усмихне.

— Като какъв? — запита той.

— Съветник. Охрана. Искам да те наема, за да ме държиш в течение на разследването. По дяволите, плащам на достатъчно тъпаци за какво ли не. А кой е по-добър от човек вътре в нещата? Ще можеш да ме подготвиш за евентуален скандал. Какво ще кажеш?

— Мисля, че ще пропусна.

— Не бързай толкова — каза Брадфорд. — Ще ти осигуря не само моето сътрудничество, но и това на персонала ми.

— Точно така. А ако се появи нещо неприятно, ще го смачкаш.

— Не отричам, че ще имам интерес да съм сигурен, че фактите са представени в подходящата светлина.

— Или сянка.

Брадфорд се усмихна.

— Не виждаш наградата, Майрън. Клиентката ти не се интересува от мен или политическата ми кариера. Тя просто иска да намери майка си. А аз искам да помогна.

— Разбира се, че искаш. Нали точно за да помагаш на хората си се захванал с политика.

Брадфорд поклати глава.

— Правя ти сериозно предложение, а ти се правиш на клоун.

— Не е така.

Време за нова промяна. Майрън подбра думите си внимателно.

— Дори ако исках — каза той, — пак нямаше да мога да го направя.

— Защо?

— Преди малко ти споменах и едно второ условие.

Брадфорд притисна пръст към устните си.

— Така беше.

— Вече работя за Бренда Слотър. Тя трябва да остане основната ми грижа в тази работа.

Брадфорд скръсти ръце зад тила си. Отпусна се.

— Да, разбира се — каза той.

— Прочети вестниците. Ченгетата смятат, че тя го е извършила.

— Трябва да признаеш, че тя изглежда подходящ заподозрян — отбеляза Брадфорд.

— Може и така да е. Но ако я арестуват, ще се наложи да действам в неин интерес — каза Майрън и го погледна в очите. — А това означава, че ще трябва да предам всяка информация, която би накарала полицаите да се вгледат и в другите потенциални извършители.

Брадфорд се усмихна. Видя накъде отиват нещата.

— Включително и в мен.

Майрън вдигна ръце и сви рамене.

— Какъв избор имам? Клиентката ми е на първо място — каза той, поколеба се за момент и продължи: — Но, разбира се, нищо от това няма да се случи, ако Бренда Слотър остане на свобода.

— Аха — кимна Брадфорд с лека усмивка.

Майрън замълча.

Брадфорд се изправи на стола си и вдигна ръце.

— Не казвай повече.

Майрън не проговори.

— Работата ще бъде свършена — каза Брадфорд и погледна часовника си. — А сега трябва да се облека. Имам задължения към избирателите.

И двамата станаха. Брадфорд протегна ръка. Майрън я раздруса. Брадфорд не изясни всичко, но Майрън и не бе очаквал това. И двамата научиха по нещо. Майрън не беше убеден кой спечели повече от тази сделка. Но първото правило на преговорите гласеше, че не трябва да се правиш на прасе. Ако само взимаш, а нищо не даваш, това ще се обърне срещу теб в крайна сметка.

И все пак той се зачуди.

— Довиждане — каза Брадфорд, все още разтърсвайки ръката му. — Надявам се, че ще ме уведомяваш за напредъка си по случая.

Двамата мъже най-после се пуснаха. Майрън погледна към Брадфорд. Не искаше, но не успя да се въздържи и запита:

— Познаваш ли баща ми?

Брадфорд наклони глава и се усмихна.

— Той ли ти каза това?

— Не. Твоят приятел Сам го спомена.

— Сам работи за мен от дълго време.

— Не питах за Сам. Питах за баща ми.

Матюс отвори вратата. Брадфорд тръгна към нея.

— Защо не попиташ баща си, Майрън? Вероятно това ще ти помогне да си изясниш ситуацията.