Харлан Коубън
Погрешен удар (10)

Глава девета

— Трябва да се обадим в полицията — каза Майрън.

— И какво ще им кажем?

Майрън не беше сигурен. Нямаше дупка в окървавената риза, а и никъде не беше скъсана. Просто на лявата й страна имаше кърваво петно с форма на ветрило. Как се беше озовало там? Добър въпрос. Тъй като не искаше да унищожи някоя вероятна улика, Майрън предпазливо огледа ризата. Петното беше плътно и изглеждаше лепкаво, ако не и мокро. Но фланелката беше опакована в найлонова торба, така че беше трудно да се определи откога бе там кръвта. Вероятно не много отдавна.

Добре. А сега какво?

Самото разположение на петното беше озадачаващо. Ако Хорас беше носил фланелката, как кръвта се беше озовала само на това място? Например, ако от носа му беше текла кръв, петното трябваше да е доста по-голямо. А ако е бил прострелян, щеше да има и дупка от куршума. Ако пък той беше ударил някого, петното щеше да е по-разпръснато. Защо проклетото петно бе концентрирано само на едно място?

Майрън отново огледа фланелката. Съществуваше само една възможност — Хорас не бе носил фланелката по време на нараняването. Странно, но вероятно най-правдоподобното. Фланелката просто бе използвана, за да спре кръвта — нещо като превръзка. Това обясняваше и концентрацията на петното. Формата му пък навеждаше на мисълта, че платът е бил притиснат към кървящ нос.

Добре, нещата се изясниха горе-долу. Не му помагаха в издирването на Хорас, но поне се поизясниха.

Бренда прекъсна мислите му.

— Какво ще кажем на полицията? — отново попита тя.

— Не знам.

— Мислиш, че той се крие, нали?

— Да.

— Тогава вероятно не иска да бъде намерен.

— Почти със сигурност.

— Знаем, че е избягал по своя собствена воля. Така че, какво ще им кажем? Че сме открили малко кръв върху фланелката в шкафа му? Мислиш ли, че ченгетата въобще ще се заинтересуват от това?

— Надали — съгласи се Майрън.

Привършиха с разчистването на шкафа. После Майрън закара Бренда на тренировка. Докато шофираше, не сваляше поглед от огледалото за обратно виждане, търсейки сивата хонда. Видя много такива, но разбира се, нито една със същия регистрационен номер.

Майрън остави Бренда в салона и пое по авеню „Палисейдс“ към обществената библиотека в Ингълуд. Налагаше му се да убие един-два часа, а и искаше да научи нещо за семейство Брадфорд.

Библиотеката се намираше на авеню „Гранд“. Приличаше на космически кораб. Когато бе построена през 1968, сградата вероятно е била хвалена за футуристичния си дизайн, но сега напомняше повече на изоставен филмов декор.

Майрън бързо откри библиотекарката, която напълно отговаряше на общоприетия стереотип: посивял кок, очила, перли, костелива фигура. На табелката на бюрото й пишеше „Госпожа Кей“. Той се приближи към нея с момчешката си усмивка, която обикновено караше дами като нея да го пощипват по бузата и да му предлагат лимонада.

— Надявам се, че можете да ми помогнете — каза Майрън.

Госпожа Кей го изгледа по присъщия за библиотекарките начин, изморено и отегчено, като ченге, което знае, че ще излъжеш за скоростта, с която си се движил.

— Трябва да прегледам някои статии от „Джърси Леджър“ отпреди двайсет години — поясни Майрън.

— Микрофилм — каза госпожа Кей, като се надигна с въздишка и го поведе към една машина. — Късметлия сте.

— Защо?

— Тъкмо компютъризираха старите вестници. Преди щеше да ви се наложи да се оправяте сам.

Госпожа Кей му показа как да използва машината за микрофилми и компютъризирания каталог. Изглеждаше доста просто. Когато библиотекарката го остави, Майрън първо написа името на Анита Слотър. Не извади късмет. Не беше изненадващо, но човек никога не знае какво може да се случи. Понякога написваш нечие име и се появява статия, която ти съобщава: „Избягах във Флоренция, Италия. Можеш да ме намериш в хотел «Плаза», стая 218“. Е, не ставаше често, но може би беше възможно понякога.

Името на Брадфорд се оказа друга история. Появиха се милион заглавия. Майрън обаче не беше сигурен какво точно търси. Разбира се, знаеше много добре кои са семейство Брадфорд. Аристократите на Ню Джърси, най-близкото, което „Щатът на градините“ имаше до семейство Кенеди. Старият Брадфорд беше губернатор през шейсетте, а по-големият му син — Артър Брадфорд — в момента се кандидатираше за същата служба. По-младият брат на Артър — Чанс^[1] (с чието име Майрън с удоволствие би си направил майтап), действаше като негов мениджър. Подчертавайки приликата с клана Кенеди, можеше да се каже, че брат Чанс играеше ролята на брат Робърт.

Семейство Брадфорд бяха започнали сравнително скромно. Старият Брадфорд произхождаше от фермерски род. Притежавал половината Ливингстън, който през шейсетте години бе станал модно за живеене градче. Тогава старецът започнал да продава малки парцели земя на високи цени на агенциите за недвижими имоти, които издигали еднофамилни къщички за заможни семейства, бягащи от Бруклин и Нюарк. Всъщност самият Майрън бе израснал в подобна къща, построена на бивша земя на Брадфорд.

Но старият Брадфорд се бе оказал по-умен от повечето си конкуренти. Инвестирал спечелените от земята пари в солидни местни бизнеси, най-вече огромни магазини, но най-важното било, че продавал земите си постепенно, изчаквайки възможно най-високите цени. Задържайки продажбите, той се превърнал в истински барон. Оженил се за аристократка със синя кръв от Кънектикът. Тя променила старата къща, превръщайки я в паметник на успеха. Останали в Ливингстън, на първоначалното място на старата ферма, те заградили огромен парцел земя. Живеели в палата на хълма, заобиколен от стотиците еднофамилни къщички на средната класа. Истински феодали, надзираващи слугите си. Никой в града не познаваше семейство Брадфорд добре. Когато Майрън беше малък, той и приятелите му ги споменаваха само като „милионерите“. Около тях се носеха легенди. Хлапетата вярваха, че ако прескочиш оградата им, ще бъдеш застрелян от охраната. Двама шестокласници предупредиха ококорения Майрън за това, когато той беше едва на седем години. Разбира се, той напълно повярва в историята. С изключение на жената прилеп, която живееше в колиба близо до бейзболното игрище и отвличаше и ядеше малки момченца, никой не всяваше такъв ужас в детските души, както семейство Брадфорд.

Майрън се опита да ограничи търсенето си до 1978, годината, в която бе изчезнала Анита Слотър, но въпреки това попадна на доста статии. Повечето от тях обаче бяха от месец март, а Анита бе избягала през ноември. Някакъв смътен спомен се завъртя из главата му, но не придоби ясни очертания. Тъкмо тогава бе започнал гимназията и помнеше, че по новините бяха споменали нещо за семейство Брадфорд. Някакъв скандал. Майрън вкара микрофилма в машината. Не беше особено сръчен по отношение на техниката, затова му бе нужно сравнително дълго време. След няколко неуспешни опита той успя да прегледа две-три статии. Първо се натъкна на некролога: „Елизабет Брадфорд. Възраст — тридесет години. Дъщеря на Ричард и Мириам Уърт. Съпруга на Артър Брадфорд. Майка на Стивън Брадфорд…“.

Причината за смъртта не се съобщаваше. Майрън обаче си припомни историята. Всъщност наскоро я бе чул отново, тъй като пресата печаташе какво ли не за кандидата за губернатор. Сега Артър Брадфорд бе петдесет и две годишен вдовец, който, ако можеше да се вярва на слуховете, все още страдаше за починалата си жена. Срещаше се с други жени, разбира се, но не бе успял да превъзмогне мъката си по изгубената любима. Тази история подчертаваше чудесно контраста с три пъти женения му опонент Джим Дейвисън. Майрън се зачуди дали имаше някаква истина в историята. Артър Брадфорд бе считан за малко прекалено проклет — нещо като Боб Доул. А и колкото и гадно да звучеше, какъв по-добър начин да подсили този имидж от парадирането с тъгата по починалата си съпруга.

Но кой ли знаеше със сигурност? Политиците и пресата: двете уважавани институции, които дрънкаха само лицемерни дивотии, надали бяха наясно по въпроса. Артър Брадфорд отказваше да говори за жена си и причината за това можеше да е или истинска мъка, или хитра манипулация. Цинично, но така стояха нещата.

Майрън продължи да разглежда старите статии. Историята бе стояла на първите страници на вестниците в продължение на три дни през март 1978. Артър и Елизабет Брадфорд се бяха влюбили в колежа и бяха женени от шест години. Всеки ги описваше като „влюбена двойка“, една от онези репортерски фрази клишета, също като това да наречеш един умрял младеж „почтен студент“. Госпожа Брадфорд бе паднала от балкона на третия етаж в дома си. Земята отдолу била застлана с тухли, а Елизабет Брадфорд се приземила на главата си. Не бяха дадени много подробности. Полицейското следствие заявяваше, че смъртта настъпила вследствие на трагичен инцидент. Балконът бил с плочки и доста хлъзгав. Валяло дъжд и било тъмно. Подменяли единия парапет и затова балконът не бил обезопасен.

Чиста работа.

Репортерите също се бяха отнесли благосклонно към семейство Брадфорд. Майрън си припомни слуховете, които навремето се носеха из училищния двор. Какво, по дяволите, бе правила Елизабет Брадфорд на терасата си през мартенската нощ? Пияна ли е била? Вероятно. Как иначе можеш да паднеш от собствения си балкон? Естествено, някои от момчетата смятаха, че е била бутната. Този слух осигури интересни разговори в училищния бюфет в продължение на цели два дни. Но това беше гимназия. Хормоните неизбежно надделяваха и постепенно всички се върнаха към обсъждането на противоположния пол. Ах, сладката младост.

Майрън се облегна назад и се вторачи в екрана. Отново се замисли за отказа на Артър Брадфорд да коментира случая. Може би това нямаше нищо общо с истинската мъка или манипулацията. Може би отказваше да говори просто защото не искаше двайсет години по-късно да се хвърля светлина върху някои неизяснени въпроси.

Хм. Да бе, Майрън, разбира се. Може би Артър бе отвлякъл и бебето на Линдбърг. Придържай се към фактите. Първо, Елизабет Брадфорд бе мъртва от цели двайсет години. Второ, нямаше абсолютно никакво доказателство, че смъртта й е била нещо различно от нелеп инцидент. Трето, а и най-важно за Майрън — всичко това се бе случило цели девет месеца преди Анита Слотър да изчезне.

Заключение: вероятно не съществуваше никаква връзка.

Поне засега.

Гърлото на Майрън пресъхна. Беше продължил да чете статията от 18 март 1978, издание на „Ню Джърси Леджър“. Историята от първа страница завършваше на страница осма. Майрън завъртя копчето на машината за микрофилми. Тя изпищя недоволно, но превъртя филма напред.

Ето. В долния десен ъгъл. Един ред. Това беше всичко. Надали някой го бе забелязал. „Тялото на госпожа Брадфорд било открито на тухлената пътека зад къщата на семейство Брадфорд в шест и половина сутринта от една от камериерките, идваща на работа.“

Камериерка, идваща на работа. Майрън се зачуди как ли бе името на камериерката.