Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава двадесет и четвърта

Движението в неделя следобед си остана ненатоварено. Профучаха през тунела „Линкълн“ за нула време. Уин се заигра с копчетата на новата уредба на Майрън и се спря на сборен диск с песни от седемдесетте години. Изслушаха „Нощта, когато Чикаго умря“. После „Нощта, когато светлините в Джорджия угаснаха“. Нощите, реши Майрън, са били опасно време през седемдесетте. После песента от филма „Били Джек“ гръмко започна да ги убеждава в красотата на мира по земята. Спомняте ли си старите филми „Били Джек“? Уин ги помнеше идеално. Прекалено идеално всъщност.

Последната песен беше сантиментална класика от седемдесетте, наречена „Шанън“. В песента Шанън умираше твърде рано. С пронизителен глас певецът съобщаваше, че е била отнесена в морето. Тъжно. Песента винаги трогваше Майрън. Майката на Шанън е с разбито сърце от загубата. Бащата винаги изглежда прекалено изморен. Нищо не е същото без Шанън.

— Знаеш ли — попита Уин, — че Шанън е била куче?

— Шегуваш се.

Уин поклати глава.

— Ако слушаш хора внимателно, ще разбереш.

— Разбирам само онази част, че Шанън е била отнесена в морето.

— След тази част идват надеждите, че Шанън ще намери райски остров с красиво дърво.

— Красиво дърво?

Уин запя:

— Същото като в задния ни двор.

— Това не означава, че Шанън е куче, Уин. Може да е обичала да седи под дървото. Може да са имали хамак.

— Може и така да е — съгласи се Уин. — Но има и още нещо.

— Какво?

— На обложката на диска пише, че в песента става дума за куче.

Уин!

— Искаш ли да те оставя у вас? — попита Майрън.

Уин поклати глава.

— Чака ме работа — отговори той. — А и мисля, че ще е най-добре, ако съм някъде близо до теб.

Майрън не възрази.

— В тебе ли е оръжието? — попита Уин.

— Да.

— Искаш ли още едно?

— Не.

Паркираха и се качиха заедно в асансьора. Небостъргачът беше притихнал днес. Всички работливи мравки си почиваха у дома. Ефектът беше леко зловещ, като в един от онези филми за края на света, в които всичко е изоставено и призрачно. Звънчето на асансьора отекна в тишината като гръмотевица.

Майрън слезе на дванадесетия етаж. Въпреки че беше неделя, Голямата Синди седеше зад бюрото си. Както винаги всичко около нея изглеждаше малко, като в онази серия от „Зоната на здрача“, където къщите започваха да се смаляват или сякаш някой бе напъхал огромно плюшено животно в розовата кола на Барби. Голямата Синди днес носеше перука, която приличаше на извадена от гардероба на Каръл Шанинг. Синди се надигна от стола си и му се усмихна. Майрън остана с широко отворени очи и се изненада, когато не бе превърнат в камък.

Голямата Синди беше метър и деветдесет, но днес носеше високи токове, които изскърцаха агонизиращо, когато тя се изправи. Беше облечена в нещо, което човек би могъл да сметне за делови костюм. Блуза с безброй къдрички в стил „Френската революция“, тъмносиво сако, леко разпрано на рамото.

Синди вдигна ръце и се завъртя. Представете си Годзила, отстъпваща леко назад поради изстрелите.

— Харесва ли ви? — попита тя.

— Много — отговори Майрън.

„Джурасик парк III: Модното ревю“

— Купих го от „Бени“.

— „Бени“?

— В Гринич Вилидж — обясни Голямата Синди. — Това е магазин за травестити, но много от нас — едрите момичета — също пазаруваме оттам.

Майрън кимна.

— Практично — отбеляза той.

Голямата Синди подсмръкна веднъж, после заплака. Гримът й беше прекалено силен, очевидно неводоустойчив и скоро тя заприлича на абстрактна рисунка.

— О, господин Болитар!

Синди се затича към него с разперени ръце. Подът потрепери. Майрън си представи сцена от анимационно филмче, в която героите падат от висок етаж и пробиват дупки с формата на телата си в подовете на останалите.

Майрън вдигна ръце. „Не! Майрън е добър! Майрън харесва Синди! Синди не трябва да наранява Майрън!“ Но жестът се оказа безполезен.

Синди го прегърна, обвивайки ръце около него и вдигайки го от земята. Майрън изпита чувството, че огромно водно легло е оживяло и го е нападнало. Той затвори очи.

— Благодаря ви — прошепна тя през сълзи.

С крайчеца на окото си Майрън забеляза Есперанца. Тя наблюдаваше сцената с кръстосани ръце, леко усмихната. Новата работа, внезапно си припомни Майрън. Наемането на Синди на пълен работен ден.

— Няма защо — успя да отговори той.

— Няма да ви изложа.

— А може ли поне да ме пуснеш на пода?

Голямата Синди издаде звук, който сигурно трябваше да мине за кикот. Децата в целия щат изпищяха и се хванаха за майките си.

Синди го остави нежно на пода като дете, което поставя кубче на върха на кула.

— Няма да съжалявате. Ще работя денонощно. Ще работя през уикендите. Ще прибирам дрехите ви от химическото. Ще правя кафе. Ще ви нося „Ю-Ху“. Дори ще ви правя масажи.

Образът на валяк, приближаващ проснато на асфалта тяло, проблесна пред очите му.

— Ъъъ… едно „Ю-Ху“ ще е напълно достатъчно — каза Майрън.

— Веднага — отвърна Синди и тръгна към хладилника.

Майрън пристъпи към Есперанца.

— Тя наистина прави страхотни масажи — рече Есперанца.

— Вярвам ти.

— Казах на Голямата Синди, че ти си искал да я назначиш на пълен работен ден.

Майрън кимна.

— Следващия път — каза той — просто ми позволи да извадя трънчето от лапата й.

Голямата Синди му поднесе кутията „Ю-Ху“.

— Искате ли да го раздрусам, господин Болитар?

— Ще се справя с това, Синди. Благодаря.

— Да, господин Болитар.

Тя отскочи назад и Майрън си припомни сцената от „Приключението на Посейдон“, в която корабът се преобърна.

Синди му подаде кутията и отново се усмихна. Боговете затвориха очи.

Майрън заговори на Есперанца.

— Нещо ново за продажбата на Лестър? — попита той.

— Не.

— Свържи ме с Рон Диксън. Опитай в дома му.

Голямата Синди реши да свърши работата.

— Веднага, господин Болитар — каза тя.

Есперанца сви рамене. Голямата Синди набра номера и използва английския си акцент. Звучеше като Маги Смит в пиеса на Ноел Кауърд. Майрън и Есперанца влязоха в кабинета му. Обаждането беше прехвърлено.

— Рон? Обажда се Майрън Болитар. Как си?

— Знам кой се обажда, глупако. Секретарката ти ми каза. Неделя е, Майрън. А неделята е моят почивен ден. Денят за семейството. Възможността да опозная децата си по-добре. Защо ми се обаждаш в неделя?

— Ще продаваш ли Лестър Елис?

— Затова ли ме тормозиш у дома в неделя?

— Вярно ли е?

— Не коментирам.

— Каза ми, че няма да го продаваш.

— Грешиш. Казах ти, че няма да го предлагам усилено. Ако си спомняш, господин Суперагент, ти искаше да вкараш в договора му клауза за одобряване на продажба. Аз ти отговорих, че няма да стане, освен ако не искаш да намалиш заплатата му с петдесет бона. Ти отказа. А сега нещата се обръщат срещу теб и те захапват по задника.

Майрън се намести на стола.

— Кого ще вземеш на негово място?

— Не коментирам.

— Не прави това, Рон. Той е страхотен талант.

— Да. Кофти, че не е страхотен баскетболист.

— Ще изглеждаш тъпо, Рон. Спомни си размяната на Нолан Райън за Джим Фрегоси. Припомни си Бейб Рут… — Майрън замълча за момент, като се мъчеше да си спомни кого бяха взели на негово място, — разменен от „Ред Сокс“.

— И сега Лестър Елис е Бейб Рут?

— Да поговорим, а?

— Няма за какво да говорим, Майрън. А сега ме извини, защото жена ми ме вика. Странна работа.

— Кое?

— Това с времето за семейството. Опознаването на децата ми. Знаеш ли какво научих, Майрън?

— Какво?

— Мразя децата си.

Щрак.

Майрън погледна към Есперанца.

— Свържи ме с Ал Тони от „Чикаго Трибюн“.

— Продават го в Сиатъл.

— Довери ми се.

Есперанца посочи към телефона.

— Не моли мен. Кажи на Голямата Синди.

Майрън натисна интеркома.

— Синди, би ли ме свързала с Ал Тони? Сигурно е в офиса си.

— Да, господин Болитар.

След минута Голямата Синди му звънна.

— Ал Тони на първа линия.

— Ал? Обажда се Майрън Болитар.

— Здрасти, Майрън. Какво става?

— Длъжник съм ти, нали?

— О, да.

— Е, имам нещо интересно за теб.

— Зърната ми се втвърдяват вече. Говори ми, бебчо.

— Познаваш ли Лестър Елис? Утре го продават на Сиатъл. Лестър е страхотно развълнуван. Цяла година вече тормози „Янките“ да го разменят. Страшно сме доволни.

— Това ли е голямата ти история?

— Хей, това е важна история.

— В Ню Йорк и Сиатъл може би. Но аз съм в Чикаго, Майрън.

— Все пак реших, че ще искаш да знаеш.

— Не става. Още си ми длъжник.

— Не искаш ли първо да провериш зърната си? — попита Майрън.

— Чакай малко — отвърна Ал. — Меки са като презряло грозде. Но ако искаш, мога да проверя и след няколко минути.

— Няма нужда, Ал. Благодаря. Честно казано, не мислех, че ще те развълнувам, но все пак реших да опитам. Ще ти доверя, че „Янките“ се вълнуват доста от тази размяна. Искат да се постарая максимално, за да я извършим. Мислех, че ти ще можеш да ми помогнеш.

— Защо? Кого ще вземат?

— Не знам.

— Лестър е доста добър играч. Не много опитен, но добър. Защо „Янките“ толкова искат да се отърват от него?

— Няма да го публикуваш, ако ти кажа, нали?

Пауза. Майрън почти чуваше как колелцата в мозъка на Ал се завъртат.

— Не и ако ме помолиш да не го правя.

— Той е контузен. Инцидент у дома. Контузи си коляното. Пазят го в тайна, но Лестър ще се оперира след сезона.

Тишина.

— Не можеш да го публикуваш, Ал.

— Няма проблеми. Хей, трябва да тръгвам.

Майрън се усмихна.

— Довиждане, Ал.

После затвори.

Есперанца го изгледа внимателно.

— Да не би да правиш онова, което си мисля, че правиш? — запита тя.

— Ал Тони е майстор на игричките — обясни Майрън. — Обеща, че няма да публикува историята. И няма да го направи. Но той работи, като търгува с услуги. Той прави най-добрите бартерни сделки в бизнеса.

— Е, и?

— Сега ще се обади на някой приятел от „Сиатъл Таймс“ и ще сключи сделка. Слухът за контузията ще се разпространи. Ако публиката чуе за нея, преди да обявят размяната, то тя ще бъде обречена.

Есперанца се усмихна.

— Ужасно неетично — каза тя.

Майрън сви рамене.

— Да кажем, че е малко нередно.

— Все пак ми харесва.

— Не забравяй мотото на „Спортно представителство МБ“: „Клиентът винаги е на първо място“.

Есперанца кимна и добави:

— Дори в сексуално отношение.

— Хей, ние сме агенция, която осигурява пълно обслужване.

Майрън се вгледа в нея за момент и каза:

— Мога ли да те попитам нещо?

Есперанца наклони глава.

— Не знам. Можеш ли?

— Защо мразиш Джесика?

Лицето на Есперанца помръкна. Тя сви рамене.

— Предполагам, че по навик.

— Сериозно говоря.

Тя кръстоса крака, после зае предишното си положение.

— Просто ме остави да си правя хапливите забележки — каза тя.

— Ти си най-добрата ми приятелка — каза Майрън. — Искам да знам защо не я харесваш.

Есперанца въздъхна, отново кръстоса крака и прибра измъкнал се кичур зад ухото си.

— Джесика е умна, хитра, забавна, страхотна писателка, а и не бих я изхвърлила от леглото си…

Бисексуалните.

— Но тя те нарани.

— Е, и? Не е първата жена, която изневерява.

— Вярно е — съгласи се Есперанца и се изправи. — Предполагам, че аз греша. А сега мога ли да си тръгвам?

— Защо тогава все още се отнасяш с неприязън към нея?

— Обичам неприязненото отношение — подчерта Есперанца. — По-лесно е от прошката.

Майрън поклати глава и й направи знак да седне.

— Какво искаш да ти кажа, Майрън?

— Искам да ми обясниш защо не я харесваш.

— Просто обичам да те дразня. Не ми обръщай внимание.

Майрън отново поклати глава.

Есперанца закри лицето си с ръце. После отмести поглед от него.

— Не си достатъчно корав — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— За този вид болка. Повечето хора могат да я понесат. Аз мога. Джесика може. Уин със сигурност може. Но не и ти. Не си достатъчно корав. Просто не си такъв.

— Това може би е моя вина.

— Така е — потвърди Есперанца. — Поне отчасти. Идеализираш прекалено много отношенията. А си и прекалено чувствителен. Разкриваш се твърде много. Всеки може да разбере чувствата ти.

— Толкова ли е лошо това?

Есперанца се поколеба.

— Не. Всъщност е хубаво. Малко наивно, но доста по-добре отколкото с онези задници, които прикриват всичко. А сега може ли най-после да спрем да говорим за това?

— Не мисля, че отговори на въпроса ми.

Есперанца вдигна ръце безпомощно.

— Това е най-доброто, което мога да направя.

Майрън отново си припомни детската лига и удара на Джо Давито. После кимна. „Твърде много се разкриваш“ — бе казала Есперанца. Странен избор на думи.

Тя се възползва от мълчанието му и смени темата.

— Проверих случая на Елизабет Брадфорд — съобщи му тя.

— И?

— Няма нищо, което да навежда на мисълта, че смъртта й не е била инцидент. Можеш да поговориш с брат й, ако искаш. Живее в Уестпорт. Освен това е доста близък с бившия си зет, така че надали ще стигнеш донякъде.

Загуба на време.

— Други членове на семейството? — запита Майрън.

— Сестра, която също живее в Уестпорт. Но в момента кара лятната си ваканция на Лазурния бряг.

Втори пропуск.

— Нещо друго?

— Едно нещо определено ми направи впечатление — отговори Есперанца. — Елизабет Брадфорд очевидно е била светска дама за пример. Едва е минавала седмица, в която името й да не се появи по вестниците във връзка с едно или друго светско събитие. Но около шест месеца преди да падне от балкона, спират да пишат за нея.

— Когато казваш спират…

— Имам предвид напълно. Името й не се появява дори в градския вестник.

Майрън се замисли.

— Може и тя да е била на Лазурния бряг.

— Възможно е. Но мъжът й не е бил там с нея. Артър все още получавал доста внимание.

Майрън се облегна назад и завъртя стола си. Отново погледна към плакатите от пиеси на Бродуей. Да, наистина трябваше да ги махне.

— Спомена, че преди това се печатали доста истории за Елизабет Брадфорд?

— Не истории — поправи го Есперанца. — Споменавания. Името й почти винаги е предшествано от „Домакиня на приема беше“ или „В списъка на присъстващите беше“, или пък „На снимката вляво е“.

Майрън кимна.

— В клюкарските рубрики ли я споменават или в обикновени статии?

— „Джърси Леджър“ имал колона за светските събития. Заглавието й е „Светски соарета“.

— Трогателно.

Майрън си припомни смътно колоната от детството си. Майка му я преглеждаше набързо, търсейки познати имена. Дори веднъж бяха споменали и нея като „прочутата местна адвокатка Елън Болитар“. Цялата следваща седмица тя настояваше да я наричат така. Майрън викаше: „Мамо“, а тя отговаряше: „Не мама, а прочутата местна адвокатка Елън Болитар“.

— Кой е авторът на колоната? — попита Майрън.

Есперанца му подаде лист хартия. На него се виждаше снимка на красива жена с прекалено фризирана коса. Името й беше Дебра Уитакър.

— Можем ли да намерим адреса й?

Есперанца кимна.

— Няма да отнеме много време.

Спогледаха се за момент. Крайният срок на Есперанца беше надвиснал над главата му като косата на смъртта.

— Не мога да си представя, че си способна да изчезнеш от живота ми — каза Майрън.

— Няма да стане — отговори Есперанца. — Независимо какво ще решиш, ти ще си останеш най-добрият ми приятел.

— Партньорствата разрушават приятелства.

— Ти така твърдиш.

— Защото го знам.

Майрън беше отбягвал този разговор достатъчно дълго. Не можеше повече да отлага неизбежното с надеждата, че то ще се превърне в дим и ще се разсее във въздуха.

— Баща ми и чичо ми опитаха. Не си говориха четири години.

Тя кимна.

— Знам.

— Дори сега отношенията им не са такива, каквито бяха. И никога няма да бъдат. Познавам буквално дузини семейства и приятели, добри хора, които опитаха подобни партньорства. Не знам дори един случай, при който нещата да са тръгнали добре. Нито един. Брат срещу брат. Дъщеря срещу баща. Най-добър приятел срещу най-добър приятел. Парите правят странни неща с хората.

Есперанца отново кимна.

— Нашето приятелство може да преживее всичко — продължи Майрън. — Но не съм сигурен, че може да преживее и едно партньорство.

Есперанца се изправи.

— Ще ти донеса адреса на Дебра Уитакър — каза тя. — Няма да отнеме много време.

— Благодаря.

— И ще ти отпусна три седмици за решение. Ще ти бъдат ли достатъчни?

Майрън кимна. Гърлото му пресъхна. Искаше да каже нещо, но всичко, което му идваше наум, беше още по-тъпо от предишното.

Интеркомът звънна. Есперанца излезе от стаята. Майрън натисна копчето.

— Да?

Голямата Синди каза:

— „Сиатъл Таймс“ на първа линия.