Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Погрешен удар

Английска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1999

ISBN: 954-729-057-6

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Звънът на телефона и приглушените гласове нахлуха в съня му и станаха част от него. Когато Майрън отвори очи, той си спомняше съвсем малко. В съня си той беше доста по-млад и почувства дълбока тъга, докато се събуждаше. Затвори очи отново, опитвайки се да се върне в онази спокойна нощна действителност. Второто звънене изтри избледняващите образи като тебешир от дъска.

Той взе мобифона си. Часовникът до леглото му показваше 12:00 както през последните три години. Майрън погледна ръчния си часовник. Почти седем сутринта.

— Ало?

— Къде си?

Бяха му нужни една-две секунди, за да разпознае гласа. Обаждаше се полицай Франсин Нигли, старата му приятелка от училище.

— У дома — отговори Майрън.

— Помниш ли онзи страх по време на Хелоуин? — попита тя.

— Да.

— Бъди на това място след половин час.

— Взе ли досието? — попита Майрън.

Щрак.

Майрън затвори. Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Страхотно. Сега какво?

Отново дочу приглушените гласове. Идваха от кухнята. Годините, прекарани тук долу, бяха развили способността му да определя от коя стая в къщата идва даден звук. Оприличаваше се на смел индианец от старите уестърни, който залепя ухо до земята, за да разбере откъде идват враговете.

Майрън спусна крака от леглото. Разтърка лице и наметна кадифения си халат, купен през 1978 година. Изми зъбите си, среса се набързо и се отправи към кухнята.

Бренда и майка му пиеха кафе. Нескафе. Отвратително слабо. Майка му не ценеше хубавото кафе. Великолепният аромат на пресни кифлички подразни стомаха му. На масата беше поставена огромна купа с кифлички заедно с няколко вестника. Типичната неделна сутрин в дома на семейство Болитар.

— Добро утро — поздрави Майрън.

— Добро утро.

— Искаш ли чаша кафе?

— Не, благодаря.

Знаеше, че в Ливингстън има ново кафене „Старбъкс“, и беше решил да се отбие там на път за срещата с Франсин.

Майрън погледна към Бренда. Тя спокойно отвърна на погледа му. В очите й не се четеше притеснение. Майрън се зарадва.

— Добро утро — повтори той, обръщайки се към нея.

Гениалните реплики бяха силата на Майрън.

Бренда кимна и отвърна на поздрава му.

— Има кифлички — съобщи майка му, в случай че и очите и обонянието му бяха повредени. — Баща ти ги купи тази сутрин. От сладкарницата на авеню „Нортфийлд“. Помниш ли я? До пицария „Двете гондоли“?

Майрън кимна. Баща му купуваше оттам закуската в продължение на трийсет години, но въпреки това майка му се чувстваше задължена да дава подробни обяснения всеки път. Майрън седна на масата.

Майка му скръсти ръце.

— Бренда ми разказа за затруднението си — каза тя.

Гласът й звучеше по-различно сега. По-адвокатски, а не майчински. Тя побутна вестника към Майрън. Убийството на Хорас Слотър бе на първа страница, на мястото, запазено обикновено за някоя тийнейджърка, изхвърлила новороденото си бебе в боклука.

— Самата аз бих станала неин адвокат — продължи майка му, — но като се има предвид твоето участие, това ще изглежда като сблъсък на интереси. Мислех си за леля Клара.

Клара всъщност не беше негова леля, а само стара приятелка на семейството и също като майка му — страхотна адвокатка.

— Добра идея — каза Майрън.

Той взе вестника и прегледа статията набързо. Нищо изненадващо. Споменаваха факта, че Бренда наскоро бе получила съдебно нареждане срещу баща си, обвинявайки го в нападение срещу нея, както и това, че я търсеха да я разпитат, но не бяха успели да я открият. Детектив Морийн Маклафлин беше казала стандартните си думи, че е прекалено рано, за да изключат някого от заподозрените. Точно така. Ченгетата контролираха историята, разкривайки само толкова, колкото да насочат подозренията към Бренда.

Беше публикувана и снимка на Бренда и Хорас. Тя беше облечена в баскетболната си униформа от колежа, а той я беше прегърнал. И двамата се усмихваха, но усмивките им изглеждаха насилени, а не истински. Изречението под снимката обясняваше, че това са бащата и дъщерята в по-щастливи времена. Типична медийна мелодрама.

Майрън обърна на девета страница. Там имаше по-малка снимка на Бренда. По-интересното обаче беше, че имаше и снимка на племенника на Хорас Слотър — Терънс Едуардс, кандидатът за щатския сенат. Пишеше, че снимката е направена по време на скорошната му кампания. Хм. Терънс Едуардс приличаше много на снимката в дома на майка си. С една основна разлика: на тази снимка Терънс стоеше до Артър Брадфорд.

Здрасти.

Майрън показа снимката на Бренда. Тя я разгледа набързо.

— Струва ми се, че напоследък доста често се сблъскваме с Артър Брадфорд — отбеляза Бренда.

— Да.

— Но какво общо може да има Терънс с всичко това? Той беше дете, когато майка ми изчезна.

Майрън сви рамене. После хвърли поглед към часовника на стената. Беше време да се види с Франсин.

— Трябва да свърша една бърза работа — каза той. — Няма да се бавя.

— Работа? — намръщи се майка му. — Каква работа?

— Скоро ще се върна.

Майка му се намръщи още повече и събра вежди.

— Но ти дори не живееш вече тук, Майрън — продължи тя. — А е едва седем сутринта.

Сутринта. Да не би Майрън случайно да си помисли, че е седем вечерта.

— Нищо дори не е отворено в седем сутринта — добави майка му.

Мама Болитар. Любопитна като хората на „Мосад“.

Майрън издържа разпита. Бренда и майка му го гледаха подозрително. Той сви рамене и каза:

— Ще ви разкажа, когато се върна.

После ги напусна, взе душ, облече се за рекордно време и скочи в колата си.

Франсин Нигли бе споменала страха по време на Хелоуин. Майрън реши, че го е използвала като код. Когато бяха в гимназията, той заедно с поне стотина от съучениците му бяха отишли да гледат филма „Хелоуин“. Филмът тъкмо бе излязъл по екраните и доста уплаши хлапетата. На следващия ден Майрън и приятелят му Ерик се облякоха като убиеца от филма — в черно и с маски — и се скриха в горичката зад съблекалнята на момичетата. Не се приближиха до никого, само от време на време се показваха от укритието си. Няколко от момичетата се уплашиха и се разпищяха.

Хей, това беше в гимназията. Да не придиряме много, а?

Майрън паркира форда близо до футболното игрище в Ливингстън. Изкуствена настилка бе заменила тревата още преди десет години. Изкуствена настилка на училищно игрище. Беше ли необходимо? Майрън пое по пътеката през гората. Маратонките му се измокриха от росата. Бързо намери старото място. Недалеч оттам веднъж се бе целувал страстно с Нанси Петино. Никой от двамата не харесваше другия особено, но всичките им приятели бяха по двойки и на тях им бе скучно.

Ах, младежка любов.

Франсин в пълна униформа седеше на същия голям камък, където преди близо двайсет години бяха седели двамата маскирани приятели. Беше с гръб към Майрън. Не си направи труда да се обърне, когато чу стъпките му. Той спря на няколко метра от нея.

— Франсин?

Тя въздъхна дълбоко и каза:

— Какво, по дяволите, става, Майрън?

В гимназиалните им дни Франсин беше мъжкарана, от онзи тип пламенни, дори свирепи състезатели, на които човек не можеше да не завижда. Заемаше се с всичко енергично, с висок, самоуверен глас. В момента обаче седеше свита на камъка, притиснала колене до гърдите си, и се люлееше напред-назад.

— Защо ти не ми кажеш? — попита Майрън.

— Не си играй с мен.

— Не си играя.

— Защо искаше да видиш досието?

— Казах ти. Не съм сигурен, че е било нещастен случай.

— Какво те кара да се чувстваш несигурен?

— Нищо определено. Защо? Какво е станало?

Франсин поклати глава.

— Искам да знам какво става — каза тя. — Цялата история.

— Няма много за разказване.

— Да бе. Вчера си се събудил и си си казал: „Хей, онзи инцидент, дето стана преди двайсет години, обзалагам се, че всъщност не е било инцидент. Затова ще помоля старата си приятелка Франсин да ми донесе досието по случая“. Така ли беше, Майрън?

— Не.

— Тогава започвай да говориш.

Майрън се поколеба за момент.

— Да предположим, че съм прав и смъртта на Елизабет Брадфорд не е била нещастен случай — каза той. — Да предположим, че в досието има нещо, което го доказва. Това ще означава, че полицията е покрила историята, нали?

Франсин сви рамене, без да го погледне.

— Може би.

— И може би искат историята да си остане покрита.

— Може би.

— Тогава те вероятно ще поискат да разберат какво знам. Вероятно дори ще изпратят една моя стара приятелка да ме разпита.

Главата на Франсин подскочи, сякаш някой бе дръпнал кукла на конци.

— Обвиняваш ли ме в нещо, Майрън?

— Не — отговори той. — Но ако работата наистина е била покрита, как да съм сигурен, че мога да ти имам доверие?

Франсин отново обгърна коленете си с ръце.

— Няма нищо покрито — каза тя. — Видях досието. Малко е тъничко, но нищо необичайно. Елизабет Брадфорд просто е паднала. Няма никакви следи от борба.

— Направили ли са аутопсия?

— Да. Паднала е на главата си. Черепът й бил разбит вследствие на удара в земята.

— А проба за отрови?

— Не е правена.

— Защо?

— Защото е умряла от падането, а не от свръхдоза.

— Но пробата щеше да покаже дали преди падането не й е било дадено нещо — каза Майрън.

— Е, и?

— Добре, няма следи от борба, но какво би попречило на някого да я отрови и после да я хвърли от балкона?

Франсин направи гримаса.

— Или пък са я бутнали малките зелени човечета.

— Хей, ако ставаше дума за бедна двойка и жената случайно бе паднала от противопожарната стълба…

— Но не е ставало дума за бедна двойка, Майрън. А за семейство Брадфорд. Питаш дали не са се отнесли по-любезно с тях. Вероятно да. Но дори ако Елизабет Брадфорд е била под влиянието на дрога, това все още не означава, че е имало убийство. Всъщност е точно обратното.

Сега беше ред на Майрън да погледне объркано.

— Защо реши така? — попита той.

— Падането е било от третия етаж. Нисък трети етаж.

— Е, и?

— Убиецът не е можел да се надява, че тя ще умре при падането от тази тераса. По-вероятно е било да си счупи крак или нещо подобно.

Майрън спря. Не се беше замислял за това. Но имаше логика. Да бутнеш някого от третия етаж с надеждата, че той ще се приземи на главата си, беше, меко казано, рисковано. Артър Брадфорд не правеше впечатление на човек, готов да поеме рискове.

Какво означаваше това?

— Може първо да е била ударена по главата — каза Майрън.

Франсин поклати глава отрицателно.

— Аутопсията не показва никакви следи от по-ранен удар. Освен това са огледали и останалата част от къщата. Никъде не е имало кръв. Може и да са я почистили, разбира се, но се съмнявам, че някога ще узнаем това.

— Значи в доклада няма нищо подозрително?

— Нищичко — отговори Франсин.

Майрън вдигна ръце.

— Защо тогава сме тук? Да не би да се опитваме да си припомним изгубената младост?

Франсин го изгледа сериозно.

— Някой е проникнал в дома ми — отговори тя.

— Какво?

— След като прочетох досието. Трябваше да прилича на обир, но си личеше, че е обиск. Грижливо извършен. А малко след това ми се обади Рой Померанц. Помниш ли го?

— Не.

— Старият партньор на Уикнър.

— Да бе — сети се Майрън. — Неприятна мутра.

— Точно така. Сега е шеф на детективите. Вчера ме извика в кабинета си. Никога преди не го е правил. Искаше да знае защо съм ровила в старото досие на Брадфорд.

— И какво му каза?

— Измислих някаква малоумна история за това, че искам да проуча старите полицейски техники.

Майрън се намръщи.

— Померанц повярва ли ти?

— Не. Не повярва — рязко отговори Франсин. — Искаше да ме фрасне в стената и да изстиска истината от мен. Но се страхуваше. Престори се, че въпросите му са само рутинни, но трябваше да видиш лицето му. Имах чувството, че само половин сандвич с яйце го дели от инфаркта. Твърдеше, че се притеснява от последиците на това, което върша, защото е годината на изборите. Кимах често, извиних се и повярвах на историята му колкото и той на моята. Когато шофирах към къщи, забелязах, че имам опашка. Тази сутрин се отървах от нея и сега сме тук.

— Значи са направили дома ти на пух и прах?

— Да. Професионална работа — отговори Франсин, като стана и се приближи до него. — А сега, след като стъпих в купчина змии заради теб, няма ли най-после да ми кажеш защо ме хапят?

Майрън се замисли за възможностите, с които разполагаше, но откри, че не разполага с никакви. Наистина той беше набутал Франсин в тази бъркотия. Тя имаше право да знае.

— Чете ли днешния вестник? — попита той.

— Да.

— Видя ли историята за убийството на Хорас Слотър?

— Да — отговори Франсин и протегна ръка, сякаш за да го накара да замълчи. — В досието видях името Слотър. Но беше жена. Камериерка или нещо такова. Тя намерила трупа.

— Анита Слотър. Съпругата на убития.

Лицето на Франсин леко пребледня.

— О, господи, това никак не ми харесва. Продължавай.

Майрън й разказа цялата история. Когато свърши, Франсин погледна надолу към зелената поляна, където бе играла хокей като дете. После задъвка долната си устна.

— Едно нещо — каза тя. — Не знам дали е важно, или не. Анита Слотър е била нападана преди смъртта на Елизабет Брадфорд.

Майрън отстъпи назад.

— Какво искаш да кажеш с това „нападана“?

— Има го в досието. Уикнър написал, че по свидетелката — Анита Слотър — все още личали следи от някакво по-ранно нападение.

— Какво нападение? Кога?

— Не знам. Само това пише.

— Как можем да разберем?

— Може в мазето да пазят полицейския доклад — каза Франсин. — Но…

— Добре. Не можеш да рискуваш.

Франсин погледна часовника си и пристъпи към Майрън.

— Трябва да свърша някои неща, преди да започне смяната ми.

— Внимавай — каза той. — Да предположим, че къщата и телефонът ти се подслушват. Непрекъснато си мисли, че те следят. Ако забележиш опашка, звънни ми на мобифона.

Франсин Нигли кимна. После отново погледна надолу към поляната.

— Училището — меко каза тя. — Липсва ли ти понякога?

Майрън я погледна учудено.

Тя се усмихна.

— Нито пък на мен — каза Франсин.