Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава деветнадесета

Докато пътуваше обратно към дома си, мобифонът му звънна. Майрън отговори веднага.

— Имам информация за кредитната карта на Слотър.

Уин. Още един човек, който обичаше размяната на любезности. Още нямаше осем сутринта.

Майрън попита:

— Буден ли си?

— Мили боже, човече — изохка Уин и изчака една секунда. — Какво ме издаде?

— Не, имах предвид, че обикновено спиш до късно.

— Още не съм си лягал.

— Аха.

Майрън едва не попита с какво се е занимавал приятелят му, но спря навреме, тъй като го познаваше достатъчно добре.

Когато ставаше дума за Уин и нощта, незнанието беше благословено.

— Само едно плащане през последните две седмици — съобщи Уин. — Преди една седмица, в четвъртък, Хорас използвал кредитната си карта в „Холидей Ин“ в Ливингстън.

Майрън поклати глава. Ливингстън. Отново. Денят преди Хорас да изчезне.

— Колко?

— Двайсет и шест долара точно.

Странна сума.

— Благодаря — каза Майрън.

Щрак.

Ливингстън. Хорас Слотър беше ходил в Ливингстън. Майрън започна да си повтаря теорията, която бръмчеше в главата му от предишната вечер. Изглеждаше все по-добра.

Докато се върне у дома, Бренда вече се бе изкъпала и облякла. Безбройните тънки плитчици падаха по раменете й като великолепна тъмна вълна. Кожата с цвят на кафе с мляко блестеше. Тя му хвърли широка усмивка, която го прободе право в сърцето. Желанието му да я прегърне беше огромно.

— Обадих се на леля Мейбъл — каза Бренда. — Хората ще се съберат в нейната къща.

— Ще те оставя там.

Сбогуваха се с майка му, която строго ги предупреди да не говорят с полицията без присъствието на адвокат. Също така ги предупреди да си сложат предпазните колани.

Когато седнаха в колата, Бренда каза:

— Родителите ти са страхотни.

— Да. Мисля, че си права.

— Голям късметлия си.

Той кимна.

Тишина. После Бренда заговори отново:

— Все чакам някой от двама ни да каже: „А снощи?“.

Майрън се усмихна.

— Аз също.

— Не искам да забравя.

Майрън преглътна затруднено.

— Нито пък аз.

— Какво ще правим тогава?

— Не знам.

— Решителност — усмихна се Бренда. — Харесвам това качество у мъжете.

Майрън отново се усмихна и зави надясно по улица „Хобарт Гап“.

— Мислех, че Уест Ориндж е в другата посока — каза Бренда.

— Искам да спра за секунда на едно място, ако нямаш нищо против — обясни й Майрън.

— Къде?

— „Холидей Ин“. Според кредитната карта на баща ти той е бил там миналия четвъртък. Тогава за последен път е използвал кредитната си карта. Мисля, че се е срещнал там с някого на обед.

— Откъде знаеш, че не е спал там?

— Сметката беше точно двайсет и шест долара. Това е прекалено малко за стая, но прекалено много за храна на един човек. Освен това е точно двайсет и шест долара. Никакви центове. Когато хората дават бакшиш, често закръглят сметката. Затова предполагам, че е обядвал там с някого.

— И какво възнамеряваш да направиш?

Майрън сви рамене.

— Имам снимката на Хорас от вестника. Ще я покажа наоколо и ще видим какво ще стане.

На шосе 10 той зави наляво и отби в паркинга на хотела. До къщата на Майрън имаше по-малко от три километра. „Холидей Ин“ беше типичният двуетажен мотел. Майрън бе идвал тук за последен път преди четири години. На ергенското парти на един от старите му съученици. Някой беше наел чернокожа проститутка, подходящо кръстена Дейнджър[1]. Тя беше изпълнила сексуалното си шоу, което се приближаваше повече към откаченото, отколкото към еротичното. После им беше раздала визитните си картички. Те гласяха: „Ако искате да прекарате добре, обадете се на Дейнджър“. Оригинално. Сега, като се сети за това, Майрън бе готов да се обзаложи, че дори Дейнджър не беше истинското й име.

— Искаш ли да ме почакаш в колата? — обърна се той към Бренда.

Тя поклати глава.

— Ще се поразходя наоколо.

Стените във фоайето бяха украсени с тапети на цветя. Мокетът беше бледозелен. Рецепцията се намираше вдясно, а вляво се виждаше пластмасова скулптура, която приличаше на залепени рибешки опашки. Ужасно грозна.

Все още сервираха закуската на шведска маса. Десетки хора обикаляха около нея и се движеха сякаш под командата на хореограф — стъпка напред, сипваме храна в чинията, стъпка назад, стъпка надясно и отново напред. Никой не се буташе в никого. Ръце и усти се сливаха в едно общо неясно петно. На Майрън му се стори, че гледа научнопопулярен филм за живота на мравките.

Жизнерадостна сервитьорка пристъпи към него.

— Колко човека? — запита тя.

Майрън изпълни най-добрата си имитация на ченге и добави лека усмивка в стил Питър Дженингс — професионалист, но от друга страна, добър и достъпен човек. После се изкашля и запита:

— Виждали ли сте този човек?

Просто ей така. Без увертюри. Извади снимката от вестника и я показа на жената. Сервитьорката я разгледа внимателно. Както Майрън очакваше, тя не го попита кой е. Очевидно официалното му държане беше свършило работа.

— Не съм човекът, който ви трябва — каза жената. — Трябва да говорите с Каролайн.

— Каролайн?

Майрън Болитар — великият детектив.

— Каролайн Гундек. Тя обядва с него.

От време на време човек просто вадеше късмет.

— Миналия четвъртък ли беше това? — попита той.

Сервитьорката се замисли за момент.

— Мисля, че да — отговори тя.

— Къде мога да намеря госпожица Гундек?

— Кабинетът й е на ниво Б. Надолу и в края на коридора.

— Каролайн Гундек работи тук?

Казаха му, че кабинетът на Каролайн Гундек е на ниво Б, и той веднага разбра, че тя работи тук. Възкръсналият Шерлок.

— Каролайн работи тук от хиляда години — обясни сервитьорката и приятелски завъртя очи.

— Като каква?

— Мениджър по храната и напитките.

Хм. Професията й не означаваше нищо, освен ако Хорас не бе планирал да направи купон преди убийството си. Съмнително. Но все пак това бе сериозна следа. Майрън слезе до мазето и бързо намери кабинета. Но този път късметът му не проработи. Една от секретарките го уведоми, че госпожица Гундек днес не е на работа. А очакваха ли я? Секретарката не знаеше. Дали би могла да му даде домашния телефон на госпожица Гундек? Тя се намръщи. Майрън реши да не прекалява. Каролайн Гундек сигурно живееше някъде в района. Нямаше да е проблем да открие адреса и телефонния й номер.

Майрън се върна в коридора и набра номера на информацията. Попита за Гундек в Ливингстън. Нищо. После опита Ийст Хановер и околностите. Бинго. В Уипани имаше К. Гундек. Майрън набра номера й. След четири позвънявания се включи телефонен секретар. Майрън остави съобщение.

Когато се върна във фоайето, намери там Бренда, която стоеше сама в един ъгъл. Лицето й изглеждаше измъчено, а очите — разширени, сякаш някой току-що я бе фраснал с всичка сила в слънчевия сплит. Не помръдна и дори не погледна в неговата посока, докато отиваше към нея.

— Какво има? — попита Майрън.

Бренда си пое дъх и се обърна към него.

— Мисля, че и преди съм била тук — каза тя.

— Кога?

— Много отдавна. Всъщност не помня. Само някакво чувство… или просто така ми се струва. Но мисля, че съм идвала тук като малко момиченце. С майка ми.

Тишина.

— Помниш ли…

— Нищичко — прекъсна го Бренда. — Дори не съм сигурна, че е било тук. Може да е бил друг мотел. Този не е нещо особено. Но мисля, че беше тук. Тази странна скулптура… Позната ми е.

— С какво беше облечена? — опита Майрън.

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Ами майка ти? Тя с какво беше облечена?

— Ти какво, да не си моден консултант?

— Просто се опитвам да събудя спомените ти.

— Не помня абсолютно нищо. Тя изчезна, когато бях едва на пет години. Колко си спомняш от времето, когато си бил на пет?

Бренда беше права.

— Хайде да се поразходим наоколо — предложи Майрън. — Да видим дали ще изскочи нещо друго.

Но нищо не се появи на повърхността, ако, разбира се, въобще имаше какво да се появи. Майрън и бездруго не очакваше кой знае какво. Не разбираше много от потиснати спомени и разни подобни. И все пак тази работа беше доста странна и прилягаше на теорията му. Докато отиваха обратно към колата на Майрън, той реши, че е време да сподели с Бренда хипотезата си.

— Мисля, че знам какво е правил баща ти.

Тя се спря и го погледна. Майрън продължи напред. Влезе в колата. Бренда го последва. Вратите на колата се затвориха.

— Мисля, че Хорас е търсил майка ти — каза Майрън.

Бяха й нужни няколко секунди, за да проумее думите му. После Бренда се облегна назад и попита:

— Защо мислиш така?

Майрън запали двигателя.

— Добре, но помни, че използвах думата „мисля“. Мисля, че това е правил. Нямам никакви доказателства.

— Добре. Давай нататък.

Майрън си пое дълбоко дъх.

— Да започнем с телефонните разговори на баща ти. Първо, звънял е в предизборния щаб на Артър Брадфорд няколко пъти. Защо? Доколкото знаем, между баща ти и Брадфорд има една-единствена връзка.

— Фактът, че майка ми е работила в дома му.

— Точно така. Преди двайсет години. Но трябва да вземем предвид и още нещо. Когато започнах да търся майка ти, се натъкнах на семейство Брадфорд. Мислех, че може да съществува някаква връзка. Баща ти явно е стигнал до същия извод.

Бренда не изглеждаше особено впечатлена.

— Какво още? — запита тя.

— Отново телефонните разговори. Хорас се е обаждал и на двамата адвокати, които са отговаряли за стипендиите ти.

— Е, и?

— Защо пък ще им се обажда?

— Не знам.

— Стипендиите ти са били доста странни, Бренда. Особено първата. Дори още не си играела баскетбол, а получаваш пълна стипендия за лъскаво частно училище плюс всички разноски. Няма логика. Стипендиите не се дават по този начин. А и аз проверих. Ти си единственият човек, получил стипендия „Достъпно образование“. Дали са я само през онази година.

— Накъде биеш?

— Някой е уредил тези стипендии с единствената цел да те подпомогне материално.

Майрън направи обратен завой при магазина за дрехи втора ръка и се насочи към шосе 10.

— С други думи — продължи той, — някой е искал да ти помогне. Баща ти вероятно се е опитвал да разбере кой е този човек.

Майрън погледна към нея, но Бренда не отговори на погледа му. Когато най-после заговори, гласът й беше дрезгав.

— И мислиш, че този човек е била майка ми?

Майрън се опита да й обясни нещата нежно.

— Не знам. Но защо иначе баща ти се е обаждал на Томас Кинкейд толкова много пъти? Човекът не е имал нищо общо със стипендиите ти, откакто си завършила гимназия. Прочете онова писмо. Защо Хорас му е досаждал толкова много? Единственото, за което мога да се сетя, е, че Кинкейд е имал информацията, която баща ти е искал.

— Откъде идват парите за стипендията?

— Точно така. Предполагам, че ако успеем да научим това, ще открием нещо доста интересно.

— Можем ли да го направим?

— Не съм сигурен. Адвокатите несъмнено ще твърдят, че става дума за поверителни отношения с клиента. Но ще включа и Уин. Ако става дума за пари, той ще има необходимите връзки, за да разузнае нещата.

Бренда се намести на седалката и се опита да смели чутото.

— Мислиш ли, че баща ми е успял да научи истината?

— Съмнявам се, но не мога да бъда сигурен. Обаче определено е вдигнал доста шум. Тормозил е адвокатите и дори е стигнал дотам да разпитва Артър Брадфорд. И вероятно точно там е прекалил. Дори ако не е имало нищо нередно, Брадфорд не би се зарадвал, ако някой започне да се рови из миналото му и да събужда старите духове особено в годината на изборите.

— И е убил баща ми?

Майрън не знаеше как да отговори на този въпрос.

— Прекалено рано е да се каже — отговори той. — Но да предположим за секунда, че баща ти е стигнал доста надалеч. Да предположим също така, че семейство Брадфорд са решили да го стреснат с един хубав бой.

Бренда кимна.

— Кръвта в шкафа.

— Точно така. Не спирам да се чудя защо открихме кръвта там. Защо Хорас не се е прибрал у дома, за да се измие и оправи? Предполагам, че са го били близо до болницата. Или поне в Ливингстън.

— Където живее семейство Брадфорд.

Майрън кимна.

— Ако Хорас е избягал от побоя или ако просто се е страхувал, че отново ще го нападнат, той не би се прибрал у дома. Вероятно е решил да се преоблече в болницата и да изчезне. В моргата забелязах дрехи в един ъгъл — униформа на пазач. Сигурно това е облякъл, когато е бил в „Сейнт Барнабас“. После е тръгнал нанякъде и…

Майрън замълча.

— И какво? — попита Бренда.

— По дяволите — изруга Майрън.

— Какво?

— Кой е телефонният номер на Мейбъл?

Бренда му го каза.

— Защо? — попита тя.

Майрън взе мобифона си и набра Лиза от телефонната компания. Помоли я да провери номера. Отне й около две минути.

— Нищо официално — каза Лиза. — Но проверих линията. Има някакъв шум.

— И това означава?

— Може би някой подслушва. Но трябва да изпратиш някого там, за да проверим.

Майрън й благодари и затвори.

— Подслушват и телефона на Мейбъл. Вероятно по този начин са открили баща ти. Обадил се е на леля ти и те са проследили обаждането.

— И кой стои зад това?

— Не знам — отговори Майрън.

Тишина. Минаха покрай пицария „Стар“. В младежките години на Майрън се носеха слухове, че в задната част на пицарията действа публичен дом. Той беше ходил там няколко пъти със семейството си. Когато баща му отиваше до тоалетната, Майрън го следваше. Но никога не откри нищо.

— Има още нещо, което не мога да разбера — каза Бренда.

— Какво?

— Дори ако си прав за стипендиите, откъде майка ми е можела да вземе толкова много пари?

Добър въпрос.

— Колко е взела от баща ти?

— Мисля, че четиринадесет хиляди.

— Ако е инвестирала добре, може и да са били достатъчни. Минали са седем години между изчезването й и първата стипендия, така че…

Майрън изчисли сумата наум. Четиринадесет хиляди за начало. Хм. Анита Слотър трябва да е направила страхотен удар, за да запази парите толкова дълго време. Възможно наистина, но дори през годините на Рейгън — не твърде вероятно.

Я чакай малко.

— Може да е открила друг начин да получи парите — бавно каза той.

— Как?

Майрън замълча за момент. Колелцата в главата му отново се завъртяха. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Ако имаха опашка, то той не я забеляза. Но това не означаваше нищо. Рядко човек можеше да е сигурен само от един поглед. Трябваше да наблюдаваш колите, да ги запомниш, да проучиш начина им на движение. Но Майрън не можеше да се концентрира върху това. Не и в момента.

— Майрън?

— Мисля.

Бренда го погледна, сякаш възнамеряваше да каже нещо, но после се отказа.

— Да предположим — продължи Майрън, — че майка ти е научила нещо за смъртта на Елизабет Брадфорд.

— Вече не разсъждавахме ли по този въпрос?

— Просто ме изслушай. Преди стигнахме до две възможности. Едната, че се е уплашила и е избягала. Другата, че са опитали да я наранят и тя е избягала.

— А сега виждаш трета възможност?

— Нещо такова.

Майрън мина покрай новото кафене „Старбъкс“ на ъгъла на авеню „Маунт Плезънт“. Искаше да спре, тъй като изпитваше кофеинов глад, но продължи.

— Да предположим, че майка ти е избягала. А след като е била вече в безопасност, е поискала пари, за да мълчи.

— Мислиш, че е изнудвала семейство Брадфорд?

— По-скоро е искала нещо като компенсация.

Майрън говореше, докато идеите още не бяха напълно оформени в главата му. Това винаги беше опасно.

— Майка ти вижда нещо. Осъзнава, че единственият начин да осигури безопасността и на себе си, и на семейството си е да избяга и да се покрие. Ако семейство Брадфорд я намерят, ще я убият. Съвсем просто е. Ако се опита да направи нещо хитро — например да скрие някаква улика в сейф, в случай че изчезне или нещо такова — те ще я измъчват, докато им каже къде е. Майка ти няма избор. Трябва да бяга. Но иска да се погрижи за дъщеря си. Затова иска да е сигурна, че дъщеря й ще получи всичко, което тя не би могла да й осигури. Добро образование. Възможност да живее в лъскавото университетско градче вместо в мръсотията на Нюарк. Такива неща.

Нова тишина.

Майрън зачака. Прекалено бързо излагаше теориите си и не даваше на мозъка си възможност да осмисли думите му. Сега спря и зачака всичко да улегне.

— Твоите сценарии — каза Бренда. — Винаги се опитваш да покажеш майка ми в най-добрата светлина. Мисля, че си заслепен.

— Защо?

— Ще те попитам отново: ако всичко това е вярно, защо не ме е взела със себе си?

— Бягала е от убийци. Коя майка би искала да изложи детето си на такава опасност?

— И е страдала от толкова силна параноя, че никога не ми се е обадила? Не е поискала да ме види?

— Параноя? — повтори Майрън. — Онези типове подслушват телефона ти. Следят те. Баща ти е мъртъв.

Бренда поклати глава.

— Не разбираш — каза тя.

— Какво?

Очите й се бяха насълзили, но гласът й прозвуча твърдо.

— Можеш да измисляш какви ли не извинения, но не можеш да забравиш факта, че е изоставила детето си. Дори ако е имала основателна причина, дори ако е била тази прекрасна, готова на саможертва майка, направила всичко това, за да ме защити, защо е оставила дъщеря си да вярва, че майка й я е зарязала? Не е ли осъзнавала колко ужасно е това за едно петгодишно момиченце? Не е ли могла да намери някакъв начин да каже истината дори след всичките тези години?

Детето й. Дъщеря й. Да й каже истината. Никога „аз“ или „на мен“. Интересно. Майрън реши, че е по-добре да замълчи. Нямаше отговор на въпросите на Бренда.

Минаха покрай института „Кеслър“ и спряха на светофара. След малко Бренда каза:

— Все пак искам да отида на тренировка следобед.

Майрън кимна. Разбираше я. Игрището й предлагаше утеха.

— И искам да играя в началния мач.

Майрън отново кимна. Вероятно и Хорас би искал това.

Завиха покрай гимназията „Маунтин Хил“ и стигнаха до дома на Мейбъл Едуардс. На улицата пред къщата бяха паркирани поне дузина коли, повечето американски, повечето овехтели и очукани. Официално облечена чернокожа двойка стоеше до вратата. Мъжът натисна звънеца. Жената държеше поднос с храна. Когато забелязаха Бренда, се вторачиха в нея, а после й обърнаха гръб.

— Очевидно са прочели вестниците — каза Бренда.

— Никой не вярва, че ти си го извършила.

Погледът й му каза да спре да се държи покровителствено.

Отидоха до вратата и застанаха зад двойката. Семейството въздъхна и отмести очи от тях. Мъжът потропваше с крак. Жената въздъхна високо. Майрън отвори уста, но Бренда твърдо поклати глава. Вече четеше мислите му.

Някой отвори вратата. Вътре вече имаше доста хора. Всички добре облечени. Всички чернокожи. Интересно защо това му правеше впечатление. Черна двойка. Чернокожи в къщата. Снощи на барбекюто не му се беше сторило странно, че всички освен Бренда са бели. Всъщност Майрън не си спомняше някога черен да е присъствал на някоя от веселбите в квартала. Защо тогава се изненадваше, че той е единственият бял тук? И защо това го караше да се чувства странно?

Двойката изчезна вътре, сякаш всмукани от прахосмукачка. Бренда се поколеба. Когато най-после прекрачиха прага, му се стори, че попадат във филм на Джон Уейн. Тихият шепот спря, сякаш някой бе изключил радиото. Всички се обърнаха и вторачиха в тях. За секунда Майрън си помисли, че става дума за расова омраза, но после видя, че враждебността е насочена само към нещастната дъщеря.

Бренда беше права. Мислеха, че тя го е направила.

Стаята беше пълна с хора и задушна. Вентилаторите се въртяха безрезултатно. Мъжете разкопчаваха яките си, за да дишат по-леко. Всички лица бяха покрити с пот. Майрън погледна към Бренда. Изглеждаше дребна, самотна и изплашена, но не отместваше очи от гостите. Майрън усети, че го хваща за ръката. Стисна нейната в отговор. Бренда се изправи и вдигна високо глава.

Тълпата се раздели, за да направи път, и Мейбъл Едуардс се появи. Очите й бяха подути и зачервени. В ръката си стискаше носна кърпичка. Всички погледи се приковаха върху Мейбъл и зачакаха реакцията й. Когато видя племенницата си, тя разтвори ръце и я повика при себе си. Бренда не се поколеба. Хвърли се в дебелите, меки ръце, облегна глава на рамото на Мейбъл и за първи път наистина се разплака.

Мейбъл залюля племенницата си напред-назад, потупа я по гърба и се опита да я успокои. В същото време очите й оглеждаха стаята. Приличаше на майка вълчица. Предизвикваше, а после отпъждаше всеки поглед, насочен към племенницата й.

Тълпата постепенно отмести очи от тях и разговорите се върнаха към нормалното. Майрън усети, че изпънатите му нерви се отпускат. Плъзна поглед из стаята, търсейки познати лица. Забеляза няколко баскетболисти, момчета, с които беше играл в гимназията. Някои от тях му кимнаха. Майрън отговори на поздравите им. Малко момченце притича през стаята, имитирайки звука на сирена. Майрън го позна от снимките над камината. Внукът на Мейбъл Едуардс. Синът на Терънс Едуардс.

И като говорим за вълка, къде беше самият Терънс?

Майрън отново огледа стаята. Никаква следа от него. Мейбъл и Бренда най-после се пуснаха. Бренда избърса очите си. Мейбъл й посочи банята. Бренда успя да кимне и тръгна натам.

Мейбъл се приближи към Майрън и попита без предисловия:

— Знаеш ли кой уби брат ми?

— Не.

— Но ще го намериш.

— Да.

— Имаш ли някаква идея?

— Само идея — отговори Майрън. — Нищо повече.

Тя кимна отново.

— Ти си добър човек, Майрън.

На камината беше направено нещо като малко светилище. Снимка на усмихнатия Хорас Слотър, заобиколена с цветя и свещи. Майрън се вгледа в усмивката, която не беше виждал от десет години и никога вече нямаше да види.

Не се чувстваше добър човек.

— Трябва да ви задам още няколко въпроса — каза Майрън.

— Щом е нужно.

— И за Анита.

Мейбъл не извърна очи от него.

— Все още ли мислиш, че тя е свързана с всичко това? — попита жената.

— Да. Освен това бих искал да изпратя тук един човек, за да провери телефона ви.

— Защо?

— Мисля, че го подслушват.

Мейбъл го погледна объркано.

— Кой би подслушвал телефона ми? — запита тя.

По-разумно беше да не й обяснява сега.

— Не знам — каза Майрън, — но когато брат ви се обади, спомена ли нещо за „Холидей Ин“ в Ливингстън?

Нещо проблесна в очите й.

— Защо питаш?

— Очевидно Хорас е обядвал там с една от служителките в деня, преди да изчезне. Тогава е използвал кредитната си карта за последен път. А когато минахме оттам, Бренда си помисли, че вече е виждала мястото. Реши, че е ходила там с Анита.

Мейбъл затвори очи.

— Какво има? — попита Майрън.

Още посетители влязоха в къщата. Всички носеха подноси с храна. Мейбъл прие съболезнованията им с мила усмивка и твърдо ръкостискане. Майрън чакаше.

Когато остана една свободна пролука, Мейбъл каза:

— Хорас никога не ми е споменавал „Холидей Ин“ по телефона.

— Но има и нещо друго — каза Майрън.

— Да.

— Анита водила ли е някога Бренда в „Холидей Ин“?

Бренда се върна в стаята и погледна към тях. Мейбъл сложи ръка на рамото на Майрън.

— Сега не е време за това — каза тя.

Той кимна.

— Може би довечера — продължи Мейбъл. — Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш сам?

— Да.

Мейбъл Едуардс го остави, за да обърне внимание на семейството и приятелите на Хорас. Майрън отново се почувства излишен, но този път това нямаше нищо общо с цвета на кожата му.

Той бързо излезе от къщата.

Бележки

[1] Опасност. — Б.пр.